Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (3)

Пролог

На първи април 1983 година изтъкнатият британски историк Хю Редуолд Тревър-Роупър, първи барон Дейкър от Глантън, бил повикан по телефона във вилата си в Шотландия от помощник-редактора на „Таймс“ мистър Колин Уеб.

Измежду многото си отличия Тревър-Роупър приема през 1974 година поканата да стане независим национален директор на вестниците „Таймс“. В течение на девет години телефонът безспир му известявал новини за стачки, уволнения и закриване на предприятия. Но това обаждане нямало нищо общо с рутинната работа в „Таймс“. То се отнасяло за едно откритие с голямо историческо значение. Било строго поверително. Немското списание „Щерн“, съобщил мистър Уеб, е открило личните дневници на Адолф Хитлер.

Тревър-Роупър, бивш кралски професор по история в Оксфорд, силно се изненадал и веднага възприел скептична позиция.

— Спомних си — твърди той — за многобройните фалшификати, разпространени по вехтошарските пазари: подправените документи за Борман, подправените дневници на Ева Браун, измислените описания на разговори с Хитлер…

Освен това било добре известно, че Хитлер не обичал да води записки и фактически престанал да пише собственоръчно след 1933 година. Доколкото бил осведомен Тревър-Роупър, нямало никакви доказателства както в немския архив, така и в спомените на Хитлеровите подчинени в подкрепа на тезата, че немският диктатор е водил дневник. Ако ли пък е имало такъв дневник, който е бил открит, това щяло да бъде една от най-големите исторически находки в нашата съвременност: Хитлер, както писал самият Тревър-Роупър, е Чингис Хан на двайсети век, „политическият гений“, чието жестоко въздействие върху човечеството все още се чувствува четири десетилетия след неговата смърт. Ако тази демонична фигура, противно на възприетите твърдения, се окаже, че е водила дневник, това ще предизвика сензация.

Уеб обяснил, че „Щерн“ им предлага продажбата на чуждите сериални права върху дневниците. Рупърт Мърдок, собственик на вестниците „Таймс“, обмислял предложената цена не само за Британия и Британската общност, а евентуално и за САЩ. Преговорите в рамките на синдиката щели да започнат в най-скоро време. Междувременно самите дневници се пазели в хранилището на една швейцарска банка. Уеб изтъкнал, че Мърдок желае мнението на експерт, преди да направи своята оферта за дневниците. Дали Тревър-Роупър би желал, в качеството си на авторитет за дадения исторически период и директор на компанията, да приеме ролята на съветник? Да отлети за Цюрих и да проучи материала?

Тревър-Роупър изявил съгласие.

В такъв случай, заключил Уеб, „Щерн“ ще го очаква в Швейцария в края на идущата седмица.

По времето, когато Адолф Хитлер навършил петдесет и две години, вече нямало нито една историческа личност, която да може да създаде прецедент за противопоставяне на военната му мощ в света. През януари 1942 година докато Хитлер консумирал обичайната си вегетарианска вечеря в Главната си квартира в Източна Прусия, неговите войници охранявали укритията за подводниците си на атлантическия бряг, мръзнели в блиндажите по подстъпите към Москва, потели се в танковете сред Либийската пустиня. За по-малко от двадесет години той се превърнал от скандален провинциален политик в имперски завоевател. Започнал да прекроява света.

— Запомни думите ми, Борман — заявил той веднъж на масата за вечеря, — смятам да стана много набожен.

— Вие винаги сте били такъв — отвърнал Борман.

Но Хитлер нямал предвид участието си като богомолец в култови обреди, той искал да превърне самия себе си в обект на обожествяване и преклонение.

— Смятам да стана религиозна фигура — подчертал Хитлер. — Скоро ще бъда върховен вожд на татарите. Арабите и мароканците споменават името ми в своите молитви. А за татарите ще стана хан…

След края на зимните студове той щял да приключи с Червената армия. А после щял да сложи нещата в ред за хиляда години. Ще построи гигантски шосета в Русия и първите от двадесетте милиона немци, „войниците-селяни“, ще започнат да строят домовете си в колонията, чиято граница ще достигне на 250 мили^[1] източно от Урал. Русите, лишени от черкви и училища, ще бъдат ограмотявани само дотолкова, колкото да могат да четат пътните табели, и ще бъдат затворени в големи, гъмжащи от болести градове, следени по въздуха от Луфтвафе. Кримският полуостров ще бъде заселен само с немци. Москва ще бъде срината до основи и превърната в изкуствено езеро. Островите по Ламанша ще бъдат предадени във владение на организацията „Сила чрез радост“, защото тези острови благодарение на чудесния си климат ще представляват прекрасен лечебен курорт. Всяка нация ще играе определена роля в Хитлеровия „нов ред“. Норвежците ще доставят електроенергия за Европа. Швейцарците ще се занимават с хотелиерство.

— Не съм намислил още нищо по отношение на Швеция — пошегувал се Хитлер. — За нещастие във Финландия няма какво да се направи.

Противниците щели да бъдат затворени зад бодлива тел в дълга верига концентрационни лагери, които вече се изграждали в източните територии. При първия опит за бунтове всички концлагеристи ще бъдат „ликвидирани“. Колкото до евреите, от тях просто „ще се отървем“. Бъдещето чертаело изгледи за безкраен конфликт. Според Хитлер първият допир на мъжа с войната наподобявал първия интимен контакт на жената с мъж:

— За доброто на немския народ ние трябва да желаем избухването на война на всеки петнайсет-двайсет години.

А в Берлин, който щял да носи името Германия, в центъра на тази непрестанно воюваща империя, ще бъде седалището на самия фюрер, в гранитно канцлерство с такива размери, та „посетителят да има чувството, че се намира при господаря на света“. Бергхоф, частното му жилище на „Оберзалцберг“, ще бъде превърнато след време в музей. Тук, опрял възглавници в леглото, докато другите вкъщи спят, Хитлер е открил вдъхновението на своите мечти, вперил поглед „с часове“ в „планините, озарени от луната“. Когато мечтите му се превърнат в реалност, това място ще привлича благодарните поклонници на неговата раса.

— Представям си гида от Берхтесгаден, който развежда посетителите по стаите на моя дом: „Тук той е закусвал…“ Представям си и някой саксонец, който прави педантичните си забележки: „Не пипайте предметите, не цапайте паркета, стойте само между въжетата…“

Измина почти половин век, откак виденията на Адолф Хитлер бяха погребани под развалините на Берлин. Това, което е останало днес от Бергхоф, са няколко купчини камъни, обрасли с мъх и храсти. Но ехото от кариерата на Хитлер продължава да звучи. „Si monumentum requiris, circumspice“ — завършва Алан Булок изследването си за Адолф Хитлер, което в превод от латински означава: „Ако търсиш паметник, огледай се наоколо.“ Разделянето на Германия, изчерпаната сила на Британия, засилването на параноята в Съветска Русия, потъпканата свобода в Източна Европа, обвързването на Америка със западната половина на Европа, създаването на израелската държава и последвалата нестабилност в Близкия изток — всичко в известен смисъл ни е завещано от Адолф Хитлер. Името му се е превърнало в синоним на зло. Дори физическият акт — произнасянето на думата „Хитлер“ — изисква винаги гримаса. През 1979 година британският историк Дж. X. Плъм описва Хитлер като „проклятие“, „болестотворен паразит“, помрачил младостта му:

Травмата на Хитлер продължи повече от петнайсет години за моето поколение, тя съсипа живота ни, лиши ни от хората, които обичахме, доведе до разруха моята страна. Затова бе трудно, почти невъзможно да се мисли спокойно за това бледо лице с мустаци и очи, пламнали като от треска, превърнато в кошмар от Чарли Чаплин. Дори сега, когато си припомня това лице и чуя ужасяващия, истеричен, дращещ в ухото глас, имам чувството, че ме връхлита нещо гибелно, страхотно бедствие и смърт.

Но въпреки това, колкото и да изглежда трудно, Хитлер трябва да бъде разбран…

В израз на опитите да се постигне съгласие в това отношение една сравнително точна статистика от 1980 година показва, че дотогава са съществували над седемдесет биографии на Адолф Хитлер. С това биографиите на Хитлер надвишават двойно тези на Уинстън Чърчил и три пъти биографиите на Рузвелт и Сталин. Само Исус Христос може да претендира за повече думи, посветени на него, от думите, посветени на Хитлер. Общественият апетит към книгите за Хитлер е огромен. През 1974 година биографията с автор Йоахим Фест е продадена само в Германия в над 250 000 екземпляра с твърда корица. Две години по-късно „Адолф Хитлер“ на Джон Толанд се пласира в 75 000 бройки в САЩ (с единична цена 15 долара) и излиза в четири издания за няколко седмици. Когато Дейвид Ървинг започва работа по своето изследване, той пише, че „няма да е пресилено, ако се приеме, че «книгите за Хитлер» превишават по страници общия брой на достъпната оригинална документация. Това говори за доста печално подценяване“. Към 1979 година Британската библиотека и Библиотеката на Конгреса на САЩ са регистрирали над 55 000 заглавия, отнасящи се до Хитлер и Втората световна война. Сред тях има книги от специалисти за детството на Хитлер, за годините, които е прекарал във Виена, и за военната му служба; най-малко половин дузина произведения са посветени на последните му дни и на смъртта му. Известни са изследвания за неговия разум, за тялото му, за личната му безопасност, за изкуството му. Разполагаме със сведения от първа ръка на неговия камериер, на негова секретарка, на пилота му, на фотографа му, на преводача му, на шофьора му и на редица негови адютанти, министри и генерали. От един лекар (д-р Морел) научаваме всичко, което бихме пожелали да узнаем — дори повече, отколкото е необходимо — за функционирането на Хитлеровите черва; от друг автор (Гизинг) се запознаваме с външния вид на половите органи на фюрера. Узнаваме още, че е имал слабост към сладкишите със сметана, към тихите блондинки, бързите коли, планинския пейзаж; че е мразел червилото, модерното изкуство, своеволните жени и крясъка на кукумявката.

Детайлите са безброй и все пак в известна степен богатите наглед щрихи на портрета му са изненадващо неубедителни. Въпреки милионите думи, употребени, за да се обясни дълбоката пропаст между Хитлер като личност и Хитлер като политически пророк, двата аспекта продължават да бъдат несъвместими. „Оставаме с впечатлението, че сме изправени пред едно привидение — писа Дж.П. Стърн, — център на Нищото.“ Тази вътрешна празнота е дала възможност на Хитлер да се превърне в оръдие, променяйки личността си с потресаваща рязкост, за да бъде тя в съответствие със задачата, която си е поставил. Очарованието на достопочтен австриец, бруталността на гангстер, високопарието на демагог, самоувереността на дипломат следват в калейдоскоп от интерпретации, които превръщат най-съкровените му помисли в загадка. През 30-те години на нашия век един изумен служител наблюдавал как Хитлер грижливо поражда в себе си мним гняв с единствената цел да изплаши английски дипломат; когато представлението завършило, Хитлер се обърнал тържествуващ към съветниците си:

— Господа, искам да ми поднесете чай. Той мисли, че съм вбесен.

Хитлер остава неразгадаем дори за най-близките си съветници. Йоахим фон Рибентрои заявява в края на войната: „Познавах Адолф Хитлер по-отблизо през 1933 година.“

Но ако ме попитат днес дали добре съм го познавал — как е разсъждавал като политик и държавник, какъв човек е бил, — ще трябва да призная, че зная твърде малко за него, всъщност нищо. Причината се крие във факта, че макар да съм преживял доста неща заедно с него, през всичките години на съвместна работа с фюрера никога не успях да стана по-близък с него, отколкото в деня, когато се срещнахме за пръв път, нито чрез личния ни контакт, нито по какъвто и да е друг начин.

„Когато трябваше да се вземе някакво решение — казва Херман Гьоринг на един дипломат преди войната, — никой от нас не беше нещо повече от камъните, по които стъпваме. Решението вземаше единствено самият фюрер.“

А генерал Йодл, който е бил до Хитлер през шестте години на войната, е не по-малко изумен.

„До ден-днешен — писа той през 1946 година — аз не съм наясно какво е мислел, знаел или истински желал Хитлер.“

Фюрерът бил крайно резервиран, тайнствен, непредвидим, потаен, страховит. Хю Тревър-Роупър го сравнява с Русо, Мирабо, Робеспиер и Наполеон по време на своята революция, той е нейният Маркс, Ленин, Троцки и Сталин. Каква сензация щеше да предизвика откритието, че такъв човек е оставил след себе си дневник…

В петъка на 8 април 1983 година, точно седмица след разговора си по телефона с „Таймс“, Хю Тревър-Роупър се появил в терминал 2 на лондонското летище Хийтроу. Там той бил посрещнат от лондонския представител на „Щерн“ Петер Викман и в 11.15 часа сутринта двамата отлетели за Цюрих.

Викман, пълничък и бъбрив, се оказал приятен събеседник и шестдесет и девет годишният историк скоро бил въвлечен в една от любимите си теми на разговор: прекаленото съперничество между Оксфорд и Кембридж. (Навремето, когато се отказал от професорското си място в Оксфорд, за да стане шеф на колеж в Кембридж, той заявил, че новата му длъжност може да се сравни с тази на колониален губернатор.) Едва след като стюардесата им поднесла закуската, двамата се заловили за работа.

Викман предал на Тревър-Роупър документ от двадесет страници на пишеща машина, поставен в светла пластмасова обвивка и озаглавен „План 3“. Основаващ се на така наречените дневници, той описвал как Хитлеровият приближен Рудолф Хес предприел неуспешната си мисия за мир до Британия през май 1941 година. Възприетото от историците становище било, че Хес е извършил драматичния си полет по своя инициатива. Но според цитатите от дневника, упоменати в „План 3“, Хитлер е знаел предварително за намерението на Хес.

На 25 юни 1939 година Хитлер бил написал в дневника си:

Хес изпраща лично до мен бележка по проблема с Англия. Не съм допускал, че Хес е толкова умен. Тази бележка е много, много интересна.

Следват други цитати:

28 юни: Прочетох отново бележката на Хес. Тя е просто фантастична и все пак твърде проста.

6 юли: Налага се Хес да разработи мислите, за които ме уведомява в бележката си, и аз очаквам да се видим с него на четири очи.

13 юли: Ще трябва отново да говоря с Хес. Веднага щом той добре обмисли всичко, ще ми се обади. Не бих помислил, че Хес е способен на това. Никога.

22 юли: Имах нова среща с Гьоринг. Тактично го попитах какъв обсег на действие имат нашите най-добри самолети. Хес каза, че трябва да построим специален самолет и че той вече работел върху плановете му. Какъв човек! Не желае да споменава повече пред Гьоринг за своя план.

Накрая Хитлер очертал три възможни плана:

1. Ако мисията се развие благоприятно и Хес успее, това ще означава, че е действувал в съгласие с мен.

2. Ако Хес бъде арестуван в Англия като шпионин, ще обявя, че той преди известно време ми е изложил своя план, но аз съм го отхвърлил.

3. Ако мисията му се провали напълно, ще известя, че Хес е бил жертва на илюзия.

Когато станало ясно, че мисията на Хес се е провалила, бил възприет третият вариант. Такова е според „Щерн“ решението на една от най-големите загадки на Втората световна война, доказателство, че шест седмици преди нашествието в Русия Хитлер е направил искрен опит да преговаря с Британия за мир.

Тревър-Роупър си записал подробно данните от документа, но това не попречило веднага да възникнат куп съмнения в главата му. Версията на „Щерн“ за случая с Хес била в противоречие с всички достъпни доказателства. Алберт Шпер например е бил до вратата на Хитлеровия кабинет точно в момента, когато фюрерът научил за полета на Хес до Британия.

„Аз изведнъж чух — спомня си Шпер — един нечленоразделен, почти животински вик.“

Тревър-Роупър научил за това от самия Шпер. И по-късно описал в своята книга „Последните дни на Хитлер“ как нацисткото ръководство било набързо събрано в Бергхоф да обсъди вредата, нанесена от Хес: едва ли някой би очаквал такова поведение от Хитлер, ако той е знаел предварително за намерението на Хес. Тревър-Роупър веднага споделил с Викман, че смята версията на „Щерн“ за чиста глупост, и Викман, който отдавна таял същите съмнения, се съгласил с историка.

Когато самолетът кацнал в Цюрих, Тревър-Роупър вече бил схванал, че ще му бъде трудно да бъде непредубеден по отношение на дневниците. Той бил почти сигурен, че пътуването му е било излишно, но след като бил вече в Цюрих, решил, че поне ще види самите дневници. Двамата с Викман взели такси до града, оставили си багажа в хотел „Баур-о-лак“ и докато Тревър-Роупър чакал, Викман телефонирал предварително на банката, където се пазели дневниците. Хората от „Щерн“ вече ги очаквали. Викман им съобщил, че той и историкът незабавно ще отидат в банката.

Малко след три часа следобед Тревър-Роупър бил въведен в една зала на партерния етаж на цюрихската „Ханделзбанк“. В края на дълга маса трима мъже станали на крака да го посрещнат. Единият бил Вилфрид Зорге, търговският посредник, който обикалял със самолет света и държал нащрек вестниците в Америка, Япония, Италия, Испания и Британия по въпроса за съществуването на дневниците. Другият бил д-р Ян Хензман, финансов директор на основната компания на „Щерн“ — „Грунер и Яр“. Третият немец бил упоритият главен редактор на „Щерн“ Петер Кох.

Когато представянето завършило, Кох махнал към една странична маса. На нея били поставени петдесет и осем тома дневници, грижливо наредени един върху друг, образувайки куп, висок над два фута^[2]. Друг комплект документи се намирал в метален банков сейф. Там имало подвързан том с оригинални рисунки и картини. Имало дори каска от Първата световна война, вероятно на Хитлер. Не се касаело за някаква шепа бележки. Това, както го описва по-късно Тревър-Роупър, било „цял последователен архив, обхващащ период от 35 години“. Останал смаян от мащабите на този архив.

Историкът взел няколко от книгите. Те били във формат А4 с твърди черни корици. Някои имали червени восъчни печати във формата на германския орел. Други били украсени с готически инициали. Повечето носели етикети, надписани на пишеща машина, обявявайки, че те са собственост на фюрера, и подписани от Мартин Борман. Вътрешните страници били линирани, гъсто изписани със старогермански ръкопис, а други само с по две-три изречения, трети — съвсем празни. В долния край на всяка страница стоял подписът на Хитлер: зъбчати криволици, написани с черно мастило и подобни на сеизмограма от някое отдавнашно земетресение.

Хората от „Щерн“ се запознали с възраженията на Тревър-Роупър пункт по пункт. Те му показали три доклада на различни експерти по графология, които обявяват документите за автентични. Описали как са попаднали в ръцете им дневниците. Потвърдили, че знаят самоличността на доставчика. Това било достатъчно за убеждаване на историка.

Когато влязох в задната зала на швейцарската банка (писа Тревър-Роупър в „Таймс“) и запрелиствах страниците на тези томове, съмненията ми лека-полека се изпариха. Сега съм доволен, че документите са автентични, че историята на техните странствувания след 1945 година е правдива; и че стандартните описания на Хитлеровите писмени навици, на неговата личност и навярно на някои обществени събития може вследствие на това да се наложи да бъдат ревизирани.

Двадесет и четири часа по-късно Рупърт Мърдок седял в същото банково хранилище и прелиствал дневниците с бившия шеф на „Ройтер“ до себе си, който му превеждал тяхното съдържание. Към средата на следобеда на 9 април той предложил на изпадналите във възторг немци сумата 3 000 000 щатски долара за права в целия свят.

Това, което се случило сетне, е описано подробно оттук нататък в тази книга: как Мърдок и компания „Нюзуик“ встъпили в разпален пазарлък, който в даден момент повдигнал цената на дневниците до 3 750 000 щатски долара, докато алчността на „Щерн“ и привидната безпринципност на „Нюзуик“ не провалили сделката; как списание „Щерн“ въпреки това успяло да продаде допълнителните права върху дневниците си на вестници и списания в Америка, Британия, Австралия, Франция, Италия, Испания, Норвегия, Холандия и Белгия — щателно изработен договор, с помощта на който да може да се изстиска и последната капка от Адолф Хитлер, годна за продан, разделяйки дневниците му на двадесет и осем откъса, публикуването на които щяло да продължи повече от година и половина; как новината за откриването на дневниците била лансирана от печата въпреки растящите съмнения, че някои части от материалите имат следвоенен произход; и накрая как тази грижливо изградена, но все по-нестабилна пирамида от допълнителни споразумения и серийни права се сгромолясва две седмици по-късно от един кратък лабораторен доклад на Федералната полиция.

Дневниците, както обявил на 6 май Западногерманският държавен архив, не били просто недостоверни: те били „eine plume Fälschung“, груба фалшификация, гротескно повърхностна („grotesk oberflächlich“) измишльотина на някой преписвач, надарен с „ограничени интелектуални способности“. Хартията, подвързията, лепилото, конците били все следвоенно производство. До това разкритие ръководството на „Щерн“ в течение на повече от две години осигурило на най-добрия си репортер Герд Хайдеман над двадесет и седем куфарчета с пари, за да получи дневниците. 4 000 000 щатски долара били пропилени, за да превърнат Хитлеровите дневници в най-скъпото и с най-далечни последици мошеничество в историята на издателската практика, а тази сума прави нищожни 650 000-те щатски долара, дадени от „Макгро-Хил“ за фалшивата автобиография на Хауард Хюс. Десетки репутации, освен тази на Тревър-Роупър пострадали от фиаското на дневниците. Най-малко четирима редактори от три различни страни се простили с длъжностите си.

Случилото се е своеобразно напомняне, че Адолф Хитлер продължава да владее въображението на света. Новината за откриването на дневниците породи сензационни заглавия във вестниците на всички страни; тя вървя на първа страница на „Ню Йорк таймс“ цели пет дни. Ловки бизнесмени изявяваха желание да платят огромни суми за материал, от който са прочели само кратък откъс. Нямаше никакво значение, че съдържанието на дневниците е незадълбочено и скучно: важното беше, че то е сътворено от него. Дневниците бързо възвърнаха Хитлер на арената на международната дипломация, превърнаха я в оръжие на студената война, за създаването на която Хитлер допринесе много с действията си. Радио Москва твърдеше, че „случаят с Хитлеровите дневници ясно разкрива почерка на ЦРУ“. Американската представителка в ООН Джийн Къркпатрик изрази подозрения, че комунистите са изфабрикували дневниците, „за да посеят недоверие между САЩ и приятелска Западна Германия“. Посред фурора източногерманският лидер Ерих Хонекер отмени заплануваното си посещение в Бон, позовавайки се на враждебната кампания, подета в западния печат: непрестанни обвинения, че дневниците произхождали от източногерманска „работилница за фалшификации“, което пораждало дълбоко възмущение в Берлин. Когато истинският фалшификатор, Конрад Куяу, направи признания пред полицията на 26 май, беше трудно да се повярва, че деянието на тази самодоволна и фарсова фигура бе успяло да създаде толкова голям международен смут.

Как можа да се случи всичко това? Как една здравомислеща германска издателска компания си позволи да похарчи такава огромна сума за такива явни имитации и да убеди почти дузина свои чуждестранни партньори да вложат пари в предприетата инициатива? За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем назад повече от четиридесет години: във времето, когато се разширяваше пазарът на Хитлеровите паметни вещи от миналото, по времето, когато действуваха оцелелите членове на тесния кръг на фюрера, по времето, когато самият Хитлер, озлобен до крайност, но вече изгубил увереност в своята съдба, се е готвил да умре в своя бункер през пролетта на 1945 година.