Джон Лав
Вяра (7)

4.

Пътуването ставаше все по-трескаво. Пътят се бе разраснал до шестлентова магистрала, средната и крайните две ленти бяха запушени от спрели превозни средства, които военните се опитваха да изтикат встрани. Отсрещните три ленти бяха изпълнени с пълзящи военни машини — камиони, тежкотоварни влекачи, всеки от тях оборудван с нужното количество сирени и сигнални светлини. Недалеч отпред над пътя бе увиснал вертолет, който очевидно се опитваше да им осигури по-добра проходимост.

Намираха се в плоска равнина, простираща се до самия ръб на Котловината. Тук освен ниви имаше и индустриални участъци, мяркаха се заводи, работилници и складове, между тях жилищни блокове. Някои от сградите все още бяха в строеж.

Интеркомът на Фуурд избръмча.

— Командире, говори Кир. Имаме проблем.

— Проблем?

— Става въпрос за екипажите на Хорския флот. Тъй като няма какво да правят, докато приключи нашето преоборудване, те се събират наоколо. Засега само зяпат. Но когато отказах да предам нашите двама герои на Суон, взеха да прииждат и цивилни. Все още изглеждат така, сякаш не знаят какво искат, но Суон отказа да им нареди да се разпръснат, защото твърди, че настроенията им са непредсказуеми и не може да предвиди какви може да са последствията. А сега и новината за това, което е направил Тахл… Колко време ви остава дотук, командире?

— Около деветдесет минути.

— Положението може да се влоши. Когато пристигнете, ще се наложи да излезем навън, за да ви посрещнем. Не бихте ли преосмисляли идеята да пристигнете с наземна колесница?

— Не и сега.

— Командире, само за момент, ако обичате… Смитсън казва, че има идея какво да направим, когато пристигнете. Ще ви се обадя пак.

— Благодаря ти, Кир.

Колесницата ускори ход. Равнината от двете страни се гушеше под сивкаво небе, сякаш се намираха на брега на океан.

Сега, когато наближаваха ръба на Централната котловина, пейзажът взе да придобива странен вид. Теренът не беше чак толкова гладък, че да видят ръба, докато не стигнат до него, но по някакъв начин предусещаха какво наближават. Корабите, които се спускаха и издигаха от Блентпорт, изглеждаха така, сякаш потъват или излитат от земята, и всичко това създаваше усещането, че малко по-нататък, отвъд хоризонта, няма друга земя, а само пропаст. Беше като онази неуловима разлика в гледката, която се забелязва над края на висок морски бряг. Освен това в небето отвъд ръба се рееха ята от бели създания, които сякаш следваха възходящите течения. Не бяха птици, но имаха криле по трийсетина стъпки. Ангели.

„Блентпорт е разположен в Централната равнинна котловина. Там е щабът на Хорския флот, най-големият космопорт вън от Земята за бойни кораби, транспортни шлепове и лайнери: девет големи и десет малки площадки, всяка от тях оборудвана за ремонт, преустройство и преоборудване на кораби.

Федеративните градове в Котловината растат бързо. Блентпорт също нараства с бързи темпове, защото Хорският флот е натоварен да охранява природните богатства на системата. Ще трябва да се консултираш с корабната система относно Блентпорт. Но запомни следното:

Първо, как е получил името си.

Второ, неговото уникално разположение в «центъра на града». Населението в Котловината расте бързо и това неминуемо ще оказва политически и социален натиск върху космопорта.

Трето, неговият капацитет. Макар да е в състояние едновременно да ремонтира половината от корабите в Хорския флот, ситуацията, в която ще го завариш, когато пристигнеш там, няма да е в твоя полза. Принудителното разполагане на Хорския флот около Сакхра ще породи сериозни разногласия, най-вече защото ще натовари капацитета на космопорта докрай.

Твоят кораб ще има пълен приоритет, но обстановката ще бъде крайно напрегната. Всяка твоя погрешна стъпка може да доведе до непредсказуеми резултати.“

 

 

Почти бяха увиснали над ръба и Фуурд застина. Движението се възобнови и колесницата продължи напред, поемайки по дългата спирала, следваща стените на Котловината. Веднага щом се спуснаха под ръба, Котловината сякаш изчезна, сливайки се с извивката на планетата.

Местността на места бе хълмиста, на други съвсем равна. Пътят ту ставаше стръмен, ту почти хоризонтален. Имаше кръстовища и разклонения, водещи към вътрешността на Котловината, едни издигнати на колони, други върху самия терен.

Над всичко това доминираше Котловинният метрополис. Той нямаше обединяващо име, хората предпочитаха да се придържат към имената на отделните градчета и квартали, може би защото окончателният конгломерат беше твърде голям, за да бъде назован с едно име. Градовете и кварталите не изпълваха равномерно дъното на Котловината, на места дори пълзяха по стените й. Някои квартали изглеждаха съвсем обикновени, каквито са навсякъде по света: училища, жилищни блокове, развлекателни центрове, авторемонтни работилници (включително и такива за наземни колесници).

Трафикът тук беше още по-натоварен, с изключение на тяхната лента, която се разчистваше от полицията. Но сега, когато навлязоха в Котловината, имаше повече разклонения и завои. Стигнаха един голям кръстопът, забавиха, сетне свиха в по-тесен път.

— Тахл, кочияшът… — поде Фуурд.

— Какво за него, командире?

— Защо е толкова ядосан? Усещам гнева да извира от него на вълни.

Тахл се замисли.

— Командире, когато решихте да се върнете в Блентпорт с колесница, смятахте ли това за важно?

— Да, исках да натрия носа на Суон, разбира се, но беше важно и за мен. Защо питаш?

— Кочияшът смята, че е важно за вас. Затова се съгласи да ви докара.

— Не разбирам.

Тахл изчака любезно Фуурд сам да се досети.

— Искаш да кажеш, че заради евакуацията нямаше да му позволят да напусне… и ако се наложи да остане, ще трябва да му премахнат отровните жлези?

— Да, командире, напълно възможно.

— Той знае ли?

— Да, командире. Обсъждахме го с него на поляната. Каза, че е съгласен да те докара.

— Тахл, трябва да спрем това. Нямах представа. Ще се обадя на Суон и ще му кажа да прати флаер…

— Не бих го препоръчал, командире. Не се опитвайте да го спрете. По-скоро би ви убил, отколкото да се остави да го убедят да не ви кара там.

 

 

Фуурд включи интеркома.

— Да, командире?

— Кир, стигнахме Котловината. До час ще сме при кораба. Как е обстановката там?

— Преоборудването почти приключи, но в момента сме напълно обкръжени. Площадката е претъпкана с хора от други кораби, задържани тук заради нас. Има и персонал от порта. И войници, които би трябвало да ги разгонят, но не го правят. Непрестанно прииждат.

— Нещо друго?

— Да. Суон дойде при кораба. Иска да се качи на борда.

— Защо, по дяволите… — Фуурд рядко ругаеше на глас, това му беше квотата за цял ден. — Защо, по дяволите, ще се качва на кораба?

— Това бяха точно думите, които произнесе и Смитсън.

— И какво иска?

— Каза, че настроенията на хората на площадката са тревожни и не би искал да се опитва да ги разгони, преди да потърси по-добър начин.

— По-добър начин? Мислех, че Смитсън има идея за това.

— Точно същото казваше и той. Смитсън помоли Суон да поиска помощ от полковник Бусейд, комендант на Блентпортския гарнизон. Смитсън се срещна с Бусейд в една от канцелариите на Суон малко след като кацнахме…

— И какво?

— Смитсън бил много впечатлен от него.

— Смитсън впечатлен?

— Да, каза, че Бусейд бил един от малкото истински хора в Блентпорт. Както и да е, Суон каза, че ще поиска от Бусейд помощ, когато вие се върнете. Това е всичко.

— Значи Смитсън иска от Бусейд помощ, Суон се появява лично, за да каже „да“, и Смитсън…

— Именно, командире. Смитсън му каза да върви на майната си. — Тя се разсмя. Имаше красив дрезгав глас. — Ама че работа, а?

Фуурд знаеше, че Тахл се усмихва, макар да не си личеше нито по устата, нито по очите му. Той се пресегна и изключи интеркома.

Колесницата продължаваше да се поклаща.

— Тахл, вече е късно, нали?

— Късно, командире?

— За кочияша. След като слязохме в Котловината.

— Да, командире.

— Сигурен ли си? — попита след малко Фуурд. — Мога да притисна Суон, да му напомня за нашия приоритет…

— И какво? Да откажете да излетите?

За Тахл „сигурен ли си“ беше като „разбираш ли“ за Смитсън.

— Командире, този закон със сигурност скоро ще бъде отхвърлен. Повечето хора тук го смятат за грешка.

Продължиха по пътя. Кир не се обади. Кочияшът мълчеше. Тахл също не каза почти нищо. В прозорчето мрежата не спираше да се поклаща, за нея вероятно това пътуване бе като апокалиптично събитие.

Пътуване, което придобиваше все по-мрачни измерения.

Следваха странични пътища, което означаваше, че минават през жилищни райони. От време на време се издигаха на мостове, от които виждаха покривите на сградите или ширнали се затревени равнини. И навсякъде белези за икономическо процъфтяване.

Но прекосиха и един квартал с опразнени блокове и затворени магазини. С пазар с ръждясали и изгнили сергии, където животът бе замрял. С надписи над кръчми като „Дивата химера“, „Убит от сакхранец“ или „Свеж ангелски полъх“. Минаха през политически и финансови региони, където хората по-скоро се срещаха, отколкото работеха, безделничеха в крайпътни барове или се хранеха в луксозни ресторанти без имена, в чиито менюта имаше ястия от ангелско и химерско, но не беше проява на добър вкус да бъдат отбелязвани цените. Прекосиха централни райони с масивни обществени сгради, някои толкова надупчени, че пропускаха светлината като през решетка, и други, проектирани така, че да изглеждат не построени от разумна ръка, а резултат от метаморфозата на причудлива по-низша гигантска форма. Заобикаляха квартали, толкова странни, като че ли не от тази планета, всички обаче органично свързани в един организъм с останалите.

Понякога трескаво забавяне следваше трескавата бързина на места, където разклоненията наподобяваха архипелази и полицейският ескорт не успяваше веднага да разчисти пътя. В такива моменти атмосферата ставаше толкова гъста, че пълзящите по пътя машини изглеждаха като сенки, хвърляни от далечни обекти върху океанско дъно.

Дори когато се движеха с добра скорост, им се струваше, че колесницата е спряла, а градовете и кварталите наоколо се местят, сменят се, опитват различни дрехи, преустройват се неспокойно и неуморно, неспособни да решат какво представляват. Пътят и движението върху него бяха като поток от антитела, търсещи източника на инфекция.