Джон Лав
Вяра (42)

10.

— Нещо е напуснало живота им — рече копието на Тахл. — И те така и не са могли да си го върнат.

Кир задейства на пълна мощност лъчевите оръжия. Те пробиха лишените от мощност защитни екрани на Вяра и я удариха два пъти. Тя изключи главните си двигатели, прекъсна сигнала, който пращаше на мостика, унищожи всички останали неща, които бе запазила за по-късно, и пренасочи цялата си енергия в силовото поле, но по това време Кир — която водеше стрелбата непрекъснато и на ръчен контрол — Я бе ударила отново и отново и отново: пет пъти, преди нейните полета — твърде късно — да достигнат пълна мощност.

Идеята на Смитсън сработи — неговите идеи винаги даваха резултат. Но тази щеше да продължи да дава плодове далеч отвъд момента, в който щеше да им осигури каквото очакваха от нея.

На екрана на мостика те виждаха как петте залпа на Кир се забиват в тялото й, някъде между средната част и кърмовите кратери, изпепеляват в миг плочите на обшивката и оставят пет успоредни неравни дири като от стържещи нокти, сетне полето й достигна пълна мощност и стана непрозрачно и почти твърдо за докосващите го лъчи на Кир и дори екранът на мостика не можеше да вижда отвъд него. Повече нито един изстрел не можа да го прониже.

Когато Вяра прекъсна сигнала, който пращаше на мостика, Тя уби и копието на Тахл. То се люшна на една страна, сякаш пометено от вятър, разпадна се на частици, които от своя страна се разпаднаха на светлина и накрая се превърна в нищо. Копието умря внезапно и без церемонии, като истински сакхранец, и не остави нищо след себе си.

Бялата светлина на Нейния сигнал угасна и мостикът потъна в бледото локално осветление. Студът изчезна и дъхът им вече не замръзваше пред лицата им. Фуурд даде знак на Кир да преустанови стрелбата, силовото поле на Вяра отново стана прозрачно и екранът на мостика им показа какво се бе случило там.

Би трябвало да има поне един нов кратер или пет, от които да блика сребриста течност с неназовим цвят и да изхвърчат отломки, които да пресъздават пет нови кратера, преди да изгорят и да изчезнат. Вместо това имаше само пет успоредни тъмни линии, оставени върху корпуса й от лъчите. Приличаха на линии върху лист от тетрадка. Екранът на мостика извърши необходимите измервания и докладва: всяка от линиите бе с дължина поне деветстотин стъпки и ширина по-малко от една стъпка — колкото няколко от пластините, които покриваха обшивката й. Лъчите бяха обгорили тези пластини, оголвайки отдолу втория й защитен слой, който сияеше и изглеждаше напълно незасегнат.

— Одраскали са Я — ядоса се Фуурд, загледан към Смитсън. — Тези лъчи трябваше да Я пронижат. Да ни помогнат да Я надвием.

— Тя го каза, командире — обади се Каанг. — Моята двойничка.

Фуурд не й обърна внимание и се обърна към Кир:

— Кратерите. Къде са кратерите?

— Командире — намеси се Тахл, — сондите ни засякоха нещо вътре в Нея.

— Сондите ни никога досега не са засичали каквото и да било в Нея!

— Значи това ще е първият път.

 

 

Беше движение, бавно и могъщо като океан. Екранът на мостика изплю малко данни, но те не подлежаха на анализ — според тях движението се бе зародило на девет хиляди мили вътре в Нея. Сондите го изгубиха и когато го откриха, беше по-близо до повърхността. Сега беше само на три хиляди мили вътре в Нея.

— Какво е това, Тахл?

— Сам виждате данните, командире. Аз не зная.

— Какво направихме този път? — прошепна Фуурд на Смитсън, а после се обърна към Тахл: — Защо не се показва?

— Не зная.

Кратерът в средната част продължаваше да сияе в безименния цвят, както и преди. Но този път, когато екранът се опита да подаде уголемено изображение, Фуурд махна с ръка.

— Остави го. Това няма значение. Покажи онова там. — Той посочи петте черни дири върху корпуса й. И светлината мигом изчезна, сякаш Тя го бе чула или пък знаеше какво ще поиска той.

Екранът на мостика проследи дирите.

Ето там.

На едно място на около триста стъпки от кратера в средната й част нещо напираше отдолу, повдигаше обшивката, разместваше плочките и Фуурд си помисли, че прилича на мускулите под люспите на кожата на Тахл. Екранът подаде уголемено изображение.

Движението покриваше зона, не по-голяма от страница на книга, която се намираше между две от тъмните дири. Тук плочките бяха раздалечени и отдолу се виждаше втори защитен слой. Без да получава нареждане, екранът подаде обща картина.

Имаше второ подобно петно на стотина стъпки, трето, четвърто и още дузина, всичките между успоредните дири в корпуса и дълбоки само колкото отдолу да прозира вторият слой. Тъй като се появяваха само между успоредните линии, те заприличаха на нещо написано — ефект, който се подсилваше от хаотичната им подредба. Екранът отново се приближи.

Отблизо линиите, образувани от разместването на повдигнатите плочки, изглеждаха зърнести като изписан в курсив текст, като мастило под лупа, попило дълбоко в пергамент. Екранът продължи да се приближава, сякаш изпълняваше функцията на микроскоп. Той се концентрира върху две от плочките. Краищата им, там, където бяха леко раздалечени, за да се вижда долният слой, приличаха на скъсана хартия с микроскопични повлекла, поклащащи се като че ли се сбогуват. Екранът се задържа върху тях няколко секунди, сетне отново се отдалечи.

Сега вече бяха няколко хиляди. По цялата дължина издутите линии бяха започнали да се събират. Все повече приличаха на думи — думи, които се подреждат във фрази, сетне в цели изречения. Фуурд трябваше да се пребори с изкушението да ги прочете.

На места плочките се бяха показали толкова, че вторият слой приличаше на малко тъмно хълмче. Екранът ги показа в увеличен вариант — върху плочките не се образуваха нови линии, повторение на тези върху корпуса, те просто се отделяха от Вяра и отлитаха настрани. Екранът отново се оттегли назад.

Нови и нови плочки се откъсваха от корпуса й — десетки, стотици тъмни петънца зад Нея. Сетне хиляди. Сега вече знаците върху корпуса не приличаха толкова на думи, колкото на ноти, и Фуурд трябваше да сдържи ново желание — да засвири мелодията. Смитсън дори бе започнал да си я тананика.

Фуурд го изгледа.

— Престани веднага. Кажи ми какво става тук.

— Какво толкова може да става? — попита Смитсън.

— Какво прави Вяра?

— Не го прави Тя, командире, то се случва с Нея. Не може да го спре, защото е отклонила цялата си енергия към полетата. За да ни задържи.

— В такъв случай ние трябваше да сме доволни, а ти да ни повтаряш „нали ви казах“. Но нито ние сме доволни, нито ти го повтаряш. Така че какво става там?

Смитсън не отговори.

— Кажи ми какво предизвикахме този път?

Деветстотин стъпки от корпуса й — от средната част до кърмата — се откъртиха. Нямаше експлозия. Те се отделиха бавно, слой по слой, сякаш Тя се събличаше пред тях.

 

 

Може би Тя наистина не можеше да го спре, а само да го забави, и ако беше така, значи го бе забавила хиляда пъти. То имаше очертанията, но не и скоростта на експлозия. На протежение от деветстотин стъпки повърхността й се отдели и се разлетя встрани — сребристи плочки, стотици и хиляди, парчета от илюминатори, маневрени сопла, външни части на скенери, оръжейни амбразури. Повечето от тях се откъсваха почти цели и неповредени, малко показваха белези за повреда. Те се отделяха, сетне се понасяха недалеч и успоредно с Нея.

Нямаше изтичане на сребриста течност, нито безименен цвят. Под отлепения слой се виждаше втори, напълно запазен — тъмен оловно сив пласт, почти лишен от очертания освен силуетите на външните прозорци. Но той също започна да се отделя.

Вторият слой се отлепваше цял, без да се разпада на отделни плочки като външния. Деветстотин стъпки от него се разпаднаха само на пет парчета, толкова големи, че запазиха участъци от външната извивка. Когато се отделиха от Нея, те се разпадаха на по-малки части, всички с остри сияещи ръбове, и продължиха да Я следват, блъскайки се за място с парчетата от външния й слой.

Под втория слой започваше кухина, в която се виждаше носещата структура, както и намиращият се под него трети слой, също в оловносив цвят. Веднъж вече го бяха мярвали, когато ракетите им отвориха кратерите в Нея, но сега можеха да го разгледат увеличен на екрана. Тогава върху него се бе стоварила силата на техните две ракети, но сега той се разцепваше и разпадаше под собствени сили, хиляди пъти по-бавни, но неудържими, които го откъсваха от Нея и го изхвърляха настрани. Както и преди, в него се виждаха познати елементи, каквито се срещаха и на „Чарлз Мансън“ — носещи греди с пресечни секции, шахти, тръби и огромни монтажни болтове (екранът дори показа главите им в едър план, докато те се отвъртаха от гнездата си). Имаше и други части, които нямаше как да познаят, нито да определят предназначението им — дискове, триъгълници и многоъгълници, изработени от нещо средно между газ и течност. Те всички се откъсваха с лекота от дългата деветстотин стъпки рана в хълбока й, разпадаха се на по-малки парчета и политаха успоредно на Нея.

„Поне веднъж — мислеше си Фуурд — и Смитсън да сгреши. Това не се случва с нея, Тя сама го прави на себе си.“

Третият слой от обшивката й, както и вторият, беше оловносив. Екранът на мостика, предполагайки, че той също ще се отдели, подаде увеличено изображение. Екранът бе изчислил, че когато избухне, отворът ще е достатъчно голям, за да могат да надзърнат в Нея. Но той не избухна. Раната в хълбока й потъмня, сякаш беше бездънна или достигаше до безкрая, но от нея не се показа нищо. Според данните от екрана дирята бе дълбока едва един молекулен слой, сетне девет хиляди мили, после стигаше до безкрая и накрая екранът сам се отказа и изписа „не подлежи на изчисление“. Отворът принадлежеше на друга вселена, където физичните закони и времето не вървяха отпред назад, а от една страна на друга или отвътре навън. Не подлежеше на изчисление.

— Каанг — успя да промълви Фуурд, — видя ли това?

— Да, командире.

— Искам да вкараш кораба в него.

Всички на мостика се оцъклиха.

Алармите започнаха да се усилват.

— Командире — запелтечи Каанг, — вие наистина ли…

— Добре де, няма. Кир, стреляй в отвора с лъчевите.

— Командире, не знаем какво е това!

— Именно затова.

Кир посегна да натисна копчето за стрелба, сетне огледа останалите.

— Това беше заповед.

Алармите продължаваха да набират сила.

— Командире, погледнете данните на екрана!

Алармите се бяха пробудили, защото за втори път сондите бяха засекли нещо да се раздвижва вътре в Нея. Данните от дисплея както и преди бяха неразгадаеми. Според тях то беше на девет хиляди мили вътре в Нея и десет пъти по-голямо от предишното движение, после на три хиляди мили вътре и сто пъти по-голямо.

— Видях данните. Огън!

Лъчите се проточиха към Нея, но бяха пресрещнати от полетата й, сега на пълна мощ и почти непрозрачни. Кир преустанови стрелбата и полетата изчезнаха. Раздвижването не бе достигнало корпуса й. Според данните от екрана беше само на един молекулен слой дълбочина и милиони пъти по-голямо, отколкото преди. После данните изчезнаха. Неизчислимо.

Повече нищо не се случи.

— Тя чака да се върнем при Нея — рече Фуурд, почти на себе си. „Ще научим нови неща за Нея.“ — Каанг, откарай ни на петдесет хиляди стъпки и задръж там.

Каанг изпълни заповедта.

 

 

Когато Каанг накара кораба да спре, Тя продължи.

Нещо започна да се подава от зейналата в страната й рана. Не беше стотици пъти или милион пъти по-голямо от преди, но щеше да стане по-голямо от Нея, а това беше невъзможно. Преди Тя бе оцеляла, като ядеше от себе си. Сега, изглежда, се изхождаше.

Това, което се подаде от отвора, приличаше на пръсти на гигантска ръка: пет отделни пръста, по-дебели от сакхрански дървета, на интервали от по двеста стъпки по цялата дължина на раната. Изглеждаха разделени, но се движеха по начин, който подсказваше, че някъде вътре в Нея, зад завесата на мрака, бяха свързани в една ръка. Тъмносини на цвят, в началото те едва се различаваха на черния фон на раната, после, когато се подадоха навън, контрастираха ярко със сребристата повърхност на корпуса.

Тъмносиният им цвят бе като този на синините върху човешка кожа. Това бяха петте снопа на лъчевите оръжия, с които Я бяха ударили, забавени милион пъти, от което приличаха по-скоро на меласа. Дори лъщяха като меласа. Те се подадоха лепкаво от раната и докато продължаваха и продължаваха да растат, заприличаха все повече на слепи червеи, протягащи се към облака от отломки, летящ успоредно на Вяра.

Наносекунди от енергия, забавени милион пъти, докато се превърнат в маса, но тази маса бе далеч по-голяма от тяхната енергия, когато Я бяха ударили, сякаш Вяра бе обърнала наопаки процеса маса в енергия или бе докарала допълнителни припаси от друга вселена. Екранът непрестанно ги анализираше. Твърдеше, че съставът им е като този на лъчите, но масата им е невероятно голяма, скоро след това отново се върна към познатото „не подлежи на изчисление“.

Те достигнаха облака от отломки и се заровиха в него, разхвърляйки внимателно настрани по-едрите парчета. Вътре в облака всеки от петте пръста се раздели на по-тънки — толкова тънки, че скоро най-дебели сред тях останаха нишките. Разпределяйки се из облака, те свързваха отломките, подреждайки ги с инстинктивната изтънченост на паяци в непрестанно меняща се сфероидна конструкция, далеч по-голяма, отколкото бе самата Вяра.

Петте пръста продължаваха да излизат от раната в корпуса й, пресичайки пространството, за да се включат в строежа на сферата. В началото тъмносиви, те избледняваха, ставаха прозрачни и накрая кухи. Вътре в тях се виждаха прелитащи предмети, изпомпвани от недрата на Вяра, за да се включат в сферата — в началото десетки, после стотици. Петте прозрачни тръби пулсираха около тях. Фуурд се готвеше да нареди на екрана да покаже уголемено изображение, но той го изпревари и вече знаеше какво минава по тръбите: всичко, което Тя беше взела от тях, и всичко, което те бяха хвърлили в Нея, както и още — в невероятни, неизчислими количества.

Имаше неща с размери на човешка длан, имаше черни сърповидни предмети с диамантени върхове и множество повлекла — парчета от куките, които Кир наричаше „ръце на дружбата“. После стотици сияещи късчета от диаманти от техните „кутии за бижута“, избухнали вътре в Нея. Сетне нещо по-голямо, лъщящо и извито: откъснат обръч от Молитвено колело. Тъмни черупки от разкъсани дроиди, зад които се влачеха останки от механични вътрешности. Последните бликаха със стотици през всеки от петте пръста и екранът на мостика ги класифицираше прилежно с кратко просветващи етикети в същия ритъм, с който бяха просветвали техните лъчи, преди Вяра да ги превърна в пръсти. Екранът се опитваше да поддържа ритъма, да не пропуска нито един от предметите, сякаш беше страстен колекционер.

Петте пръста вече не бяха само снабдителни канали за сферата, а нейни конструктори, ваятели на материал с обеми, каквито бе невъзможно да се съдържат във Вяра. Сега вече сферата беше по-голяма от двата кораба, взети заедно.

През тези пръсти в сферата се изсипваше всичко, което те бяха наливали в Нея от началото на техния двубой. Сребристи парчета от обшивка, издълбани от Нейните дроиди и отнесени обратно на Нейния борд. Огнени опали, паднали и издъхнали някъде в Нея. Нови порои от сияещи диамантени късчета, този път стотици и хиляди, от техните Диамантени гроздове. Дори цилиндрични отломки от самите гигантски Диамантени гроздове, сдъвкани от смилаеми късчета. Нови парчета от Молитвените колела, съхранили част от извивката и даже някои отделни спици. И пак отломки от обшивка, диамантени парчета, останки от нейните паяци и мъртви Огнени опали. Хиляди и хиляди от всичко.

— Твърде много са — промърмори Смитсън. — Като лъчите. Много повече, отколкото ние сме й пратили.

— Защото Тя ги прави — прошепна Фуурд. — Хиляди от всичко. Какво…

— … предизвикахме този път? Кой знае — отвърна Тахл.

Петте пръста отново си смениха цветовете. През тях в сферата продължаваха да навлизат различни предмети, но този път, изглежда, не бяха техни, а Нейни: сребристосивата глава на Тахл, торсът на Смитсън, сляпото лице на Кир. Не по един, а със стотици. Фуурд видя собствения си образ поне стотина пъти. Видя и фигурите на Арон Фуурд, Сузана Кир, Елизабет Каанг, Смитсън и Тахл, на всички останали, които бяха заедно с тях на мостика, оформени от сияещия облак и разтворили се в него. Те се премятаха, извиваха и смаляваха, за да се поберат в очертанията на петте пръста, докато прелитаха през тях като мъртви деца на пързалка, подскачащи с безизразни лица към строежа на сферата. Стотиците станаха хиляди и сферата вече не беше само конструкция, а придоби плътност, обагри се с цветове, взети от тях и от Нея.

Най-сетне се видя и краят на пръстите. Те така и не се превърнаха в ръка. Един по един се отделяха от раната в хълбока й, показвайки прерязани краища, прекосяваха кратката дистанция в Космоса и потъваха в сферата. Мракът, дълбок един молекулен слой или разстоянието между галактики, остана.

Сферата висеше неподвижно между двата кораба — по-голяма от двата, взети заедно.

„Смесица от нас и от Нея“ — мислеше си Фуурд.

— Стреляй по сферата — нареди той на Кир, но тя не можа да изпълни заповедта му, защото сферата се превърна в нещо друго.

Започна да се свива, сякаш мачкана от невидими пръсти, преди да бъде захвърлена. Свиването й не беше едновременно, а на пресекулки и неравно. За наносекунди обемът й се смали наполовина, сетне за пет секунди се преполови още веднъж, стабилизира се за кратко, отново се преполови до размерите на ябълка, пак се смали и този път изчезна. Сега двата кораба бяха изправени един срещу друг през пространството, доскоро заемано от сферата.

Екранът на мостика продължаваше да я следи като хрътка, уловила дирята, от размера на ябълка до зрънце и до молекула. Екранът изглеждаше вманиачен като Фуурд, като че се бе зарекъл повече да не изписва отчаяното „Не подлежи на изчисление“. Продължи да проследява смаляването на сферата и отвъд молекулните измерения. Игнорирайки налудничавостта на собствените си данни, той се фокусираше и рефокусираше с точността на микроскоп, показвайки на мостика едно пусто пространство, зад което се поклащаше Вяра, и сочейки с огромна стрелка това, в което се бе превърнала сферата: атом или цяла вселена.

Не беше атом.

 

 

Тя експлодира обратно до размерите на зрънце. Сетне се разшири и стана колкото ябълка. Продължи да се разширява, но все по-бавно.

Екранът я бе проследил през първоначалното й свиване и обратно при разширяването. И през цялото време им беше казвал какво може или не може да е, изтривайки и пренаписвайки собствените си данни, комбинирайки противоречия и заключения. Накрая, подобно на самата сфера, данните му се сринаха почти до нищо, експлодираха отново, разшириха се и постигнаха относителна стабилност.

Това е вселена, твърдеше екранът, с размерите на ябълка. Вътре в нея щеше да има галактики колкото молекули, слънчеви системи не по-големи от субатомни частици, цивилизации, чийто живот се измерва с наносекунди. За не повече от пет минути, информира ги екранът, експлозията на нейното възникване ще поеме в обратна посока и тя ще се свие.

Той я увеличи отвъд възможностите на фокусиращата система и показа повърхността й. Лицето й изпълни екрана, както го бе изпълнил Хор 4, но не с такива подробности. Външната й повърхност беше непроницаема, повече от твърда. Цветът й бе безименният цвят на нейните кратери, но тя беше плоска и сумрачна. И докато съществуваше, издаваше звук, с който винаги щяха да я свързват. Не неин, а техен звук — хаотичната смесица от шумовете на техните прибори, докато се опитваха да я сондират и не успяваха, докладваха за това и опитваха отново.

Ако това беше вселена, тогава на екрана виждаха външната й граница, в което нямаше смисъл. Как ли би изглеждала отвън границата на една вселена? Или отвътре? Ако това беше вселена, тя беше безкрайна, несвършваща отвътре и отвън, или по-точно — отвътре тя бе толкова несвършваща, колкото незапочваща отвън, където се намираха те.

Хаотичният шум на приборите не спираше. Всеки от тях на борда на кораба се опитваше да проникне във вселената, но тя беше по-плътна от Хор 4 или от неутронна звезда — милиарди и милиарди пъти по-плътна от тях. Ако съществуваше наистина, гравитацията й отдавна би трябвало да унищожи и двата кораба още в мига на своето появяване, но от едната страна беше Вяра, а от другата, малко по-далече, „Чарлз Мансън“ и те не засичаха никаква гравитация. Това между тях, разделящо ги с няколко хиляди стъпки и с милиарди светлинни години, се държеше сякаш те не съществуват, също както то не съществуваше за тях или не би могло да съществува, което беше съвсем различно.

Смитсън избухна в смях. Не злобничкият смях, така характерен за него, а смях на почуда.

— Тя наистина го прави.

— Екранът може да греши.

— Не, командире. Може да греши в детайлите: как и кога се е свила сферата, но не и за това какво представлява. — Той се разсмя отново, този път тихо. — Единственият начин Тя да ни задържи е, като постави помежду ни вселена. Възможно ли е да съществува по-голям комплимент? Мислехме си, че ще научим някои неща за Нея.

— Не раз…

— Напротив, командире, разбираш. Ти беше прав, направила го е нарочно. Тази сфера е създадена колкото от Нея, толкова и от нас. Заедно. За нас животът й ще продължи само секунди или минути, но за тях е цяла вечност.

— За тях?

Смитсън отмести поглед. Изглеждаше сякаш примигва.

— Командире — намеси се Тахл, — той има пред вид живите същества, които ще се появят и ще изчезнат вътре в нея. Вероятно вече са еволюирали… командире, нищо чудно да се срещнем пак вътре, без дори да го знаем.

Фуурд отмести поглед. Изглеждаше сякаш примигва.

— Командире — рече Кир, — да стрелям ли по сферата?

— Не и този път. Каквото и да е създала там Вяра, нека само се погрижи за себе си.

— Но…

— Първо, в действителност сферата не е там. Второ, ако я има, оръжията ни ще са безсилни срещу нея. И трето… разрушавал съм кораби. Може да разруша и градове, ако се наложи. Но цяла вселена?

— Създадена от Нея.

— Четвъртата причина. Ние сме част от Нея. Винаги сме били.

Той отново усети, че примигва. Очите му се изпълваха със сълзи.

Тя висеше пред тях на екрана. Гласът на кораба — приборите, неспособни да постигнат съгласие, я възпяваха, докато тя продължаваше да съществува.

 

 

Зазвучаха аларми. Двата кораба висяха един срещу друг в пространството, разделени от Нейната вселена, която не можеше да съществува като дефиниран обект, защото беше безкрайна.

За петте секунди и билионите години, определящи нейното съществуване, тя създаде свое пространство и време и свои физични закони. Образува мъглявина — мъглявина, която оформи звезди, те на свой ред се скупчиха във въртящи се галактики, чиито размери едновременно бяха като на молекули и на светлинни години. Около тези звезди се оформиха планети.

Петнайсет секунди и три билиона години от началото на своето възникване тя закипя от живот и се преизпълни със смърт. Живите същества, които еволюираха в нея, създадоха цивилизации, някои от тях процъфтяха и просъществуваха милионни от секундата и хиляди години. Още по-малко от тези цивилизации завладяха повече от една слънчева система. Там имаше дори неидентифициран кораб, който се скиташе из тъмните простори между галактиките. Повече от един, но те рядко се срещаха и влизаха в контакт.

Вселената й, както всяка друга, беше почти пуста. Пустош, която караше кипящите звезди да изглеждат като джуджета, като светлинки от цигари, хвърлени от изоставена сграда. За частици от секунди в тази вселена се появяваха, еволюираха и изчезваха цели цивилизации. Атомни и субатомни частици от Фуурд и Тахл, Кир, Смитсън и Каанг — от техните двойници от кратера, от двойниците им на мостика, от хилядите техни копия, излезли от Нея — бяха отишли в тази вселена, за да се претворят там в живи същества. Понякога те обитаваха същите галактики, по-рядко в близки една до друга слънчеви системи и почти никога в една и съща слънчева система, още по-рядко на една планета, във форми, които биха могли да се разпознаят.

Веднъж на една планета, обикаляща около умиращо червено слънце, индивид, носещ някои от атомите на Фуурд, се приближи на няколко крачки от друг индивид с частици от Тахл. Те се спогледаха и се разминаха. Единият имаше хитинова обвивка и беше част от колективен мравуняк, другият имаше пера, които стърчаха от гладкото му тяло, сякаш бяха забити в ябълка. По-късно и двамата умряха. Пет секунди и пет билиона години след това тяхното слънце стана свръхнова. Един неидентифициран кораб го наблюдаваше от разстояние няколко атома и няколко светлинни години, след което се насочи към следващата слънчева система.

 

 

Вяра започна своята заключителна игра. За втори път екранът на мостика потъмня и Тя ги премести в своята вселена. Нямаше смаляване — останаха такива, каквито си бяха, но реалността около тях се промени в един миг, отвътре навън.

Тъй като беше безкрайна, всяка част от Нейната вселена докосна част от тяхната. Тя ги поздрави с уютно шумолене. Над този несъществуващ шум Фуурд се провикна към тях: „Ще излезем при Сакхра и там всичко ще свърши!“.

Ще свърши внезапно. След всичко, което се бе случило досега, заключителната й игра бе неприкрита и внезапна. Бърза и окончателна. Последното й хвърляне на зара.

Фуурд вече Я познаваше по-добре и знаеше какво е направила. Тя беше конвенционален кораб с конвенционален опонент и опонентът й беше равен по сила, може би дори — благодарение на неочакваните ходове на Фуурд — малко по-силен от Нея. Но Тя беше също и нещо друго, нещо, което можеше да създава и да смалява вселени, и бе призовала тази своя втора същност, за да се справи със заплахата срещу първата. Ала Фуурд знаеше, че това е и заплаха за втората същност.

Те преминаха през Нейната вселена като призраци, невиждащи и невидими. Бяха почти нищо: раздвижване на въздуха, ехо, подсилване на цвета. Докато преминаваха, следите им се променяха с величината на това, което пресичаха — планета, континент, стая.

В тази вселена имаше частици от тях и от Нея. Тя съдържаше цивилизации, които израстваха и отмираха в различни галактики и времена, без да се познават. Някои наподобяваха Федерацията или Сакхранската империя, други бяха невъобразимо различни. Някои бяха посещавани от неидентифицирания кораб и се сриваха и загиваха, след като той ги напуснеше. В някои имаше индивид, който написа книга за това какво представлява този кораб.

Някои пратиха друг кораб, за да се справи с неидентифицирания.

Те видяха от Нейната вселена не повече, отколкото тя видя от тях. В продължение на секунди и билиони години, те се рееха из нея като призраци. Сменяха мащаба си. Ако се намираха в някоя вселена, подминаваха само шест от нейните планети в шест различни слънчеви системи в шест различни галактики по своя път към Сакхра. Това беше кратко пътуване, не по-голямо от песъчинка на морски бряг, и за секундите и билионите години, които то продължи, Фуурд най-сетне разбра.

„Зная какво е Тя. Зная какво е написал Срахр.“

 

 

На една необитаема планета с тъмна повърхност преминаването им не беше нещо повече от потрепване в димен стълб. Димът се издигаше над самотна къщурка, построена на склоновете на планина. Някои бяха идвали тук, за да живеят и умрат в самота.

 

 

На планета със синкавосив гранит преминаването им не бе нищо повече от потъмняване на жилка минерали в стената на скала. Скалата бе издълбана от тунели, всеки от тях прояден от киселинен дъжд. Тунелите гледаха към морски бряг.

Задаваше се цунами с височина почти десет метра и скорост деветстотин километра в час. То влачеше със себе си към брега пясъчни маси и тласкаше пред себе си вятър със скорост деветстотин километра в час, който нахлу в тунелите в скалата и ги накара да закрещят.

 

 

В стая на върха на каменна кула преминаването им бе неуловимо втвърдяване на тресчица на дървения под. В помещението живееха последните две същества на този свят, баща и дъщеря, врагове на забравена теокрация. Теокрацията ги беше поставила в клетъчно стазисно поле, което бе преустановило процеса на тяхното стареене и премахнало необходимостта да приемат хранителни вещества, и след това, превръщайки ги в почти безсмъртни създания, ги бе осъдила на доживотен затвор. Ако Фуурд можеше да ги види, щеше да си спомни цитат от една от книгите на баща си: „Ние ще изгнием, захвърлени в тъмница, глутници и секти от великите, които се отдръпват с отлива и летят около луната“.

И така стана. Те живееха, за да видят през зарешетените прозорци края на своя вид. Но се бяха превърнали в нещо друго и това вече нямаше значение за тях.

 

 

На планета, някога посещавана от един неидентифициран кораб, преминаването им беше слабо завихряне на вятъра в купчина мъртви листа. Това беше първата планета на цивилизация, обхванала половин галактика, сравнена с която Федерацията щеше да е джудже. Кулите на нейните градове бяха толкова високи, че пронизваха йоносферата, и толкова многобройни, че планетата наподобяваше игленик. В подножието на всяка от тях зеленееше парк. След като неидентифицираният кораб си тръгна, хората се отдръпнаха един от друг, вече не живееха в градове и не посещаваха паркове и вече не бяха хора. Малки вихрушки на вятъра повдигаха мъртвите листа в парковете като призраци на териери.

 

 

В полуосветен апартамент преминаването им беше незабелязано трепване на крушката, люшкаща се от тавана. Една двойка си бе уредила среща тук въпреки забраната на властващите политически сили. По-късно те умряха, но децата им основаха ново общество. То отмря, но постепенно и с аристократизъм, и докато съществуваше — стотни от секундата и десетки хиляди години — беше величествено. Системите им на мислене бяха толкова могъщи, че те продължаваха да живеят като призраци, чувани и виждани в сънищата на историци и хроникьори, на археолозите, които се ровеха в техните руини.

 

 

Преминаването им бе мигновено разширение на зеницата на същество, което пресичаше огромна равнина.

Това беше самотно месоядно животно с форма на тялото, копираща тази на стадото, край което преминаваше. Беше еволюирало да наподобява очертанията, миризмата и звуците на съществата от стадото, за да може да живее сред тях. Дори им помагаше да се защитават от глутница хищници. Живееше сред тях и вън от тях и се хранеше с тях и от тях.

 

 

„Зная какво е Тя. Зная какво е написал Срахр.“ Нейната вселена умря. За четири минути, не пет, както бе казал екранът на мостика, тя премина от сингуларна през вселена до сингуларна. Тя се сви и те излязоха от нея край Сакхра.

Екранът блесна и хората на мостика нададоха викове. Струваше им се, че са изминали месеци и години, откакто за последен път бяха видели Сакхра. Тя пулсираше пред тях, сякаш озарена от самотна крушка, единственият й континент, покриващ половин хемисфера, и Големият котел — покриващ вътрешността му. Приличаше на гигантско око.

Тя ги очакваше. За първи и последен път Вяра им заговори.

„Аз почти ви обичам“ — изписаха се думите й на екрана в курсив, какъвто им се стори, че виждаха по-рано върху корпуса й, но този път успяха да го разчетат. „Аз също почти те обичах — помисли си Фуурд, — а почти любовта почти никога не може да умре.“

Вяра се приближи точно на хиляда шестстотин и дванайсет стъпки от тях и те продължиха да се бият, или каквото беше това.

 

 

Двата кораба подминаха Сакхра далеч извън орбитата й. Заел внимателно обмислен защитен кордон, Хорският флот проследи движението им. Вяра имаше огромна рана, разпорила две трети от левия й борд, а „Чарлз Мансън“ бе покрит с фекалии и бразди и несъмнено страдаше от чревно разстройство на местата, където дорзалните му повърхности бяха претърпели удари. Когато се появиха край Сакхра, те се обстрелваха с близкобойните си оръжия и продължиха да го правят, докато прекосиха орбитата и се насочиха към двете вътрешни планети. Никой от тях не обърна особено внимание на Хорския флот. От своя страна флотът не направи никакъв опит да ги доближи или да влезе в контакт с тях. И скоро те се отдалечиха.

 

 

Малко по-късно доближиха орбитата на Хор 2. „Чарлз Мансън“ бе понесъл поне петнайсет попадения на Нейни ракети, копия на двете ракети на Фуурд, и сега те се носеха инертни около тях. Бяха попаднали в почти всички части на кораба, дори в мостика. Не Нейната лична вселена се опитваше да ги унищожи, а Нейното копие на идеята на Фуурд. „Сега вече наистина разбирам сакхранското чувство за ирония — мислеше си Фуурд и поглеждаше крадешком своя най-близък приятел. — Той винаги е бил моят най-добър приятел.“

Пораженията, които й бяха нанесли, се оказаха достатъчни — тя се самоизяждаше. Вече не беше в състояние да се обърне и да атакува Сакхра. Накуцваше, докато пресичаха системата Хор, и несъмнено нямаше да може да се върне обратно.

Корабът на Фуурд умираше, както би умирал Джийвс: стъпка по стъпка, с ясно съзнание за случващото се, той се смаляваше прогресивно и акуратно, информирайки оцелелите за месторазположението на спасителните катери. Фуурд и преди често се бе чудил как ли е умрял Джийвс.

Мостикът беше опустошен. Каанг и Смитсън не бяха пострадали, но Тахл загина внезапно и Кир лежеше на пода сред отломки и боклуци. Фуурд я доближи и я улови за ръцете. Никога по-рано не я бе докосвал освен веднъж, преди повече от седем години, за да се здрависат, когато тя постъпи на кораба. Сега се целунаха, с език и всичко останало.

Кир го погледна.

— Почти — рече тя и издъхна.