Джон Лав
Вяра (39)

7.

Фуурд стоеше на ръба на кратера в средната част и гледаше немигащо към своя кораб.

Беше му студено. Той протегна ръка пред лицето си и сви пръсти. Виждаше вени, сухожилия и нокти — безупречни нокти — но цветът на плътта бе в оттенъци на сиво и сребристо. Докато потръпваше от студ, внезапно осъзна, че се намира в Космоса и не носи костюм. Стоеше изправен — значи имаше гравитация — и дишаше, пое си няколко пъти дъх и усети, че сякаш през устата му навлиза въздух, а гърдите му се повдигаха и спускаха. „Аз съм изкуствено създаден — рече си той, — конструкция от течно сребро, дело на този, който живее в кораба, но освен това съм и аз, с всички спомени и собствена мотивация. Защо не са направили нещо, което само да изглежда като мен? Защо ме направиха такъв, в действителност? Защо им е трябвало да си правят труда?“

Той огледа вдигнатата си ръка, сетне и тялото. Масивно мускулесто тяло, с всичко, което е виждал по него, докато беше на „Чарлз Мансън“. „Откъде са знаели как изглеждам? И защо ме поставиха тук?“ Отново усети, че му е студено.

Отвъд гърлото на кратера, между него и неговия кораб летяха близо триста тъмни метални паяка. Всеки момент щяха да навлязат през гърлото на кратера, в зейналата в хълбока на Вяра рана. „Ще проникнат вътре и ще Я нападнат, както Тя бе пратила дроиди да нападнат нас, но когато тази студена светлина изпълни кратера, аз казах на Кир да ги задържи.“ (Дали си спомняше това, или само предполагаше? Не знаеше отговора.) А зад него, в черните дълбини на кратера, зад вихрещия се там мрак, където изчезваше всичко, погълнато от Вяра, се намираха гигантските намотки и гирлянди на Въжето, онова, което Тя бе създала, сплитайки парченца от Себе си и късчета от тях, преди да го прибере вътре в себе си.

Отново потрепери от студ. Не защото се намираше в открития космос — това беше студ, който не би имал време да усети, от който щеше да умре веднага, ако въобще е бил жив. Студът беше вътре в него. Знаеше, че е невъзможно да е жив, но избягваше изкушението да даде определение на понятието „жив“. „Имам мотивация и спомени, входящи и изходящи сетива, усещане за себе си, също както онзи аз на кораба. Може би дори повече. Аз съм почти повече от себе си. Сигурно, когато погледна от мостика, се виждам тук, но оттук не мога да се видя на мостика, нито разполагам с екран, който да ми даде увеличен образ. Понятията не могат да опишат състоянието ми. Езикът е твърде примитивен. Липсват нужните думи. Аз съм тук, в кратера, и същевременно на хиляда и шестстотин стъпки от него, на борда на кораба. Не мога да нарека онзи Фуурд там той, защото съм аз. Резюме на себе си, като книга, която чете. Същият софтуер, различен хардуер. Софтуерът са моите спомени и мотиви, всичко, което съм, но сега съм сътворен от течно сребро, което се е втвърдило, за да ми придаде форма. Не съм органичен и по-добре да не навлизам в тази област. Бил съм направен.

Израсъл съм от сребриста локва някъде зад мен на пода на кораба. Създаден съм от хора, които живеят на този кораб. (Да, хора. Които живеят.) Зная за Тях, наричам ги Хора, не Нея или То, защото са повече от един и общуват помежду си, но не зная как изглеждат или защо са ме направили, защо корабът върши подобни неща. Зная по-малко за тях, отколкото чукът знае за ръката на този, който го държи — по-малко от атом в дръжката на този чук — но те са ме създали такъв и са ме поставили тук с определена цел.“

И това е причината, добави той, загледан към паяците, които се носеха между него и неговия кораб. Бяха неумолими тъмни сенки на фона на сребристия „Чарлз Мансън“. Приближаваха се в тясна, сгъстена формация и той виждаше само първите пет или шест тела, но можеше да различи зад тях стотици крайници, някои здрави, други повредени, като подвижни скулптури на Кали. Знаеше, че ще се опита да ги спре, докато навлизат в кратера. Не го искаше, но и не бе отвратен от това, просто така бе създаден. То беше неизбежно като дишането, макар че сега се намираше в открития космос и не беше жив.

Нещо го подтикна да се обърне и да надзърне в дълбините на кратера. Не беше изненадан от това, което видя да излиза оттам и да застава до него, до ръба на кратера, с лице към приближаващите се паяци.

 

 

Всички на мостика бяха като поразени от гръм, докато наблюдаваха застиналата на ръба на кратера човешка фигура. Другите видяха като кого изглежда фигурата, но Фуурд пръв разбра какво е тя. Той не пропусна да забележи и най-малките подробности от езика на тялото, позата и поведението. Знаеше какво се крие зад очите й.

Екранът подаде уголемено изображение на лицето.

— Това не е само… — поде Фуурд, но гърлото му се сви. Пое си дъх с отворена уста и гърдите му се повдигнаха мъчително. — Това не е само копие. Не е нечие изкуствено творение. Това съм аз, всичко, което съм, душата и съзнанието и всичко останало.

— Откъде знаеш? — попита Смитсън.

— Откъдето и ти щеше да знаеш, ако сега стоеше там. Той знае, че е всичко, което съм и аз, но същевременно е наясно, че е бил създаден, и се опитва да разбере причината. Не той, аз. Аз знам, че съм бил създаден, и се опитвам да разбера причината… Няма думи, които да опишат това, тук думите няма да свършат работа.

Той погледна през екрана право в своята обградена от вкочаняващ вакуум сребриста душа. И почувства студ.

На екрана фигурата се извърна и погледна към кратера. Други фигури излизаха оттам, за да се присъединят към нея, една по една те заставаха до Фуурд.

 

 

Фуурд се обърна и ги видя да излизат и да застават до него.

Първа беше Кир. Тя също бе сребристосива, с оттенъци на сивото от белезникавобяло до почти черно. Ноктите на ръцете й, винаги безупречно оформени и тъмносини на борда на „Чарлз Мансън“, бяха почти черни, в контраст със сребърните й ръце. Куртката и обувките й бяха тъмносиви. Полата й се полюшваше грациозно, докато крачеше към него, както винаги, и Фуурд усети, че получава ерекция, както се случваше често, когато я види.

„Позволили са ми дори да имам ерекция“, помисли си той. Искаше му се да го извади и да го погледне, но вероятно сега не беше подходящият момент. Предполагаше, че ще е сребрист или сив.

Тя го дари с усмивка.

— Командире.

— Здравей, Кир.

„Даже мога да разговарям, в открития Космос.“ Не можеш да чуваш звуци в Космоса. Но и не можеш да стоиш и да дишаш, а Кир стоеше и дишаше до него, гърдите й се повдигаха и спускаха под куртката. Гласът й звучеше като на „Чарлз Мансън“, точно както го помнеше.

Той я огледа от горе до долу.

— Зная, че си избрала тези дрехи, за да ме възбуждаш — рече. — И се получава. Добре ти стоят. Ти си много красива.

Преди да успее да му отговори, към тях се присъединиха Тахл, Каанг и Смитсън. Тахл беше строен и грациозен като Кир, но по-слаб от нея. Каанг, приятна, но незабележима, леко пухкава и с изплашено личице. А Смитсън…

Смитсън беше най-странният от всички, защото на борда на „Чарлз Мансън“ той по принцип си беше сив. Само очите му бяха различни сега, обикновено топли и златисти, тук те бяха тъмносиви. Когато протегна пипалце, за да го поздрави, Фуурд чу тихо млясване на влажна плът.

Те всички бяха надарени със съзнание. Както бе забелязал Фуурд на борда на „Чарлз Мансън“, нещо в тях подсказваше, че е така. Притежаваха всичко, физично и духовно, с което се будеха всяка сутрин в живота си, ала същевременно знаеха, че са създадени и че трябва да защитават кратера. Знаеха също така, че трябва да се върнат на кораба и да намерят хората, които са ги създали, но че няма да го направят.

Те дойдоха и застанаха до Фуурд, представяйки си (можеха да го правят, бяха надарени с въображение) какво си мислят техните други аз, не, техните аз (колко трудно бе да се обясни това с наличните думи) — там на борда.

 

 

— Видяхте ли? — попита Фуурд другите на борда. — Те са ние. Те са всичко, което сме ние. Кажете ми, че не са.

— Командире, какво ще правим сега? — попита Каанг. Разглеждаше себе си и останалите фигури на екрана и похлипваше.

— Те какво ще правят? — попита Кир. Тя също не можеше да откъсне поглед от кратера.

— Вече знаете — рече Фуурд. — Тя ги е създала и Тя ги е поставила там. Поставила е там нас. За да защитаваме кратера от паяците.

— Но можеше да създаде обикновени устройства — възрази Каанг. — Обикновени дроиди. Дори и да приличат на нас, не беше необходимо да са ние.

На мостика тишината се върна. Начинът; по който хората мислят за близки и роднини, се променя според биологичен строеж и култура, но начинът, по който мислят за себе си, не подлежи на промяна. Някои от тях дори биха могли да си представят как убиват своите близки и роднини, но това сега беше по-лошо. По-лошо дори от самоубийство. Да убиеш някого, надарен с разум, когато този разум е твоят и когато той ще знае, че докато го убиваш, ще разбираш напълно какво вършиш…

— Трябва да атакуваме кратера — заяви Фуурд.

— Зная, командире — отвърна Кир. — И ако те го защитават, ще се наложи да ги убием. Да убием нас. Ще ми се думите да описваха тези неща по-точно.

— Вяра не е правила подобни неща — рече Тахл — предишния път, когато е била на Сакхра.

— Нали сам каза, че ще открием нови неща за Нея?

— Да, командире, казах го. Но това…

— Това е, защото Я наранихме. Накарахме Я да се бие за живота си. Никой не го е виждал, защото никой не й е причинявал подобно нещо. — Той си пое дълбоко дъх и усети, че гърлото му се свива. — Ще трябва да гледаме как умираме. — Той кимна на Кир и тя прати сигнал на паяците.

 

 

Те стояха до зейналия кратер в средната част на кораба и гледаха как паяците се насочват към тях.

— Защо ме доведоха тук? — попита Каанг. — Нямам нищо общо с това, аз съм само пилот. Ще загинем тук.

Фуурд се разсмя.

— Живи ли сме, за да загинем?

— Командире, ние сме само петима срещу… колко?

— Почти триста — отвърна Кир.

— И не сме въоръжени — посочи Смитсън. — Нямаме дори лично оръжие.

— Петима срещу триста или три хиляди. Какво значение има? — повдигна рамене Фуурд. — Те не са ни създали и поставили тук просто за да бъдем избити.

— Не са ли? — попита Смитсън. — Може би точно това е целта им. Да ни накарат, тези, които сме там, да убием нас тук.

Паяците се приближаваха бавно към отвора на кратера, толкова бавно, че почти се рееха.

— Мисля — рече Тахл, — че когато са ни създали, навярно са ни надарили с някакви специални способности.

— А аз мисля — отвърна суховато Фуурд, — че ги имаш и без това.

— Не, командире. Допълнителни способности. Инак защо ще ни…

— Нищо не усещам — рече Кир. — Нищо, което да нямам там и да имам тук.

— Трябва да се върнем в кратера и да ги открием — предложи Смитсън. — Но знаем, че не можем. Това е нещо, което нямаме там.

— В такъв случай — обобщи Фуурд, — тук ще умрем. Сражавайки се със собствените си оръжия.

Паяците бавно скъсяваха дистанцията. Без да мислят, всички отстъпиха назад от гърлото на кратера, за да позволят на първия да влезе.

— Когато ни откъснат ръцете и краката — промърмори Смитсън, — дали и ние ще почнем да се делим, докато изчезнем напълно?

— Нищо, което се дели, не може да изчезне напълно — възрази Тахл.

— Тахл, дали ние сме… — поде Фуурд.

— … като онези там? — довърши Тахл. — Не си спомням, командире. Може би оставяме повече неизказани неща.

 

 

Фуурд огледа мостика и втренчи гневно очи в Кир.

— Гледай към екрана! Не се обръщай. Те са ние. Те биха искали да се отнасяме към тях с подобаващо достойнство. А не да извръщаме глави.

— Прав сте, командире. Съжалявам.

Кир беше единствената на мостика, която се опита да не гледа. Обикновено първа втренчваше поглед в жертвите на своите оръжия. Изпитваше наслаждение да ги използва, но не и срещу тези противници. Тя се извърна към екрана, където нейното копие и останалите премигваха под хладната светлина на кратера. И тогава взе решение. Имаше едно нещо, което можеше да направи.

Натисна няколко копчета.

 

 

Паяците се приближаваха и първият от тях навлезе в гърлото на кратера. Липсваха му няколко израстъка и имаше белези по тялото. Той запълзя към тях. Не се насочи към Фуурд, а към Кир. Тя вече предполагаше какво е направила на борда на „Чарлз Мансън“.

— Кир?

— Командире, аз трябва да съм първа, не вие.

— Защо?

— Защото на кораба аз ги контролирам.

— Не разбирам.

— Ще разберете.

Паякът я приближи непохватно, сякаш всичко беше случайно. Заради липсващия крайник накуцваше. Кир го гледаше очертан на фона на сребристия кораб на хиляда и шестстотин стъпки от тях. На борда на „Чарлз Мансън“ тези, които бяха на мостика, го виждаха очертан на фона на сребристата фигура на Кир, стройна и грациозна.

Тя отстъпи встрани. Както предполагаше, никой от останалите паяци все още не бе навлязъл в кратера. Кир потърси несъществуващото лице. Това беше нейно оръжие. Тя го управляваше на „Чарлз Мансън“. То пристъпи към нея, дращейки с крачета по пода на кратера, протегна няколко израстъка, сякаш я поздравяваше, и преобразува клещите в манипулационни ръце. Кир се опитваше да пресметне колко може да издържи срещу него, колко време ще мине, преди заложените в нея от създателите й способности да започнат да се проявяват. Докато го обмисляше, паякът се изправи на задните си крачета и посегна към очите й. Тя изпищя. Фуурд си помисли, че долавя в гласа й ужас и болка, но не беше сигурен, защото никога досега не я бе чувал да пищи. Кир продължи да вика. Писъците й не въплъщаваха в себе си послания като Очите ми или Помогнете, а бяха напълно безсловесни. Фуурд даде знак на останалите да се разпръснат. „Това не може да бъде, рече си той. Ако са ни създали, защо ще позволят да ни изтребят по този начин? Сигурно са ни дали нещо. Но какво?“

 

 

На мостика Кир наблюдаваше локалното увеличение на екрана. Дланите й бяха окървавени от забилите се в тях нокти, върховете на пръстите и маникюрът бяха потъмнели от кръвта. На екрана Кир в кратера бе коленичила и бе закрила очите си с ръце, докато крещеше, а Фуурд тъкмо бе дал знак на останалите да се разпръснат и да се изправят срещу навлизащите в кратера паяци, които вече се катереха един върху друг и се блъскаха, за да се доберат по-бързо до тях.

— Наредила си на първия да тръгне към теб, не към мен.

— Да, командире.

— И си му казала какво трябва да ти направи.

— Да, командире. — Кир издържа на втренчения му поглед. Очите й бяха тъмни и непроницаеми. — Това е единственото, което мога да направя за тях, искам да кажа за нас, в кратера. Те ще знаят, че съм наредила на паяците да ги атакуват. Ето защо избрах първо себе си — по най-жестокия начин, по който можех.

Фуурд се готвеше да попита как може да си толкова жестока, но вече знаеше отговора. Просто така е била създадена.

 

 

В кратера те се бяха разделили един от друг и водеха отделни битки, които постепенно губеха. Кир все още бе жива, докато паякът, който й беше избол очите, сега работеше върху лицето й, за да го превърне в безлико като своето. Едва след това я довърши, като й преряза гърлото.

Кръвта й, тъмносива, почти черна, би трябвало да се разхвърчи около нея на капки, но в кратера имаше гравитация.

Фуурд падна с лекота, по-леко, отколкото очакваше. Един паяк се приближи и го промуши в корема — вътрешностите му сияеха в сребристо и сиво — сетне му преряза гърлото. Не повика другите на помощ, просто падна, поклати глава, сякаш казваше „Не, това не може да бъде“, и паякът го прекрачи, прекрачи и Каанг, която вече бе мъртва, набучена на крака на друг паяк, и продължи към Смитсън и Тахл. Те знаеха, че Смитсън и Тахл ще са по-трудни, защото това бе въведено в програмата им.

От борда на „Чарлз Мансън“ Смитсън гледаше как пет паяка го наобиколиха и се редуваха да го разсичат вертикално. Стана му мъчно, но това бе само прикритие за надигащия се в него гняв. Той започна да ги ругае, както ги ругаеше в кратера, докато те режеха парчета от тялото му, плътта му в кратера беше също тъй влажна и лепкава, както тази на „Чарлз Мансън“. Бяха откъснали един от двата му предни израстъка, но той извади нов, сграбчи един от паяците и го използва, за да разбие други двама на парчета. Рухна, след като оцелелите паяци го разполовиха, после пак го и разполовиха, и пак, и пак…

Остана само Тахл. Наобиколиха го, девет срещу един, с нови подкрепления, навлизащи в кратера. Той се зае да ги атакува един по един с резки удари с ръце и крака. Скоро след това вече бе неутрализирал пет от тях, движейки се помежду им с бързината на биещ се сакхранец — не само чевръсто и гъвкаво, но излъчвайки нещо, което караше противниците му да изглеждат мудни и непохватни. Съвсем като истински жив сакхранец, помисли си той мрачно, но вече си даваше сметка, че не може да ги унищожава с бързината, с която те навлизаха в кратера. Знаеше, че тези, които бяха създали него и останалите, ги бяха пратили в кратера, за да спрат дроидите, но беше озадачен.

„Би трябвало да има нещо, заради което да са били сигурни, че ще се бием срещу тях.“

Останалите не бяха го открили, нито той досега, но би трябвало да го има. Питаше се отново и отново какво може да е и кога и как ще се прояви. Разрита няколко повредени дроида, за да направи място за схватката със следващите, които го заобикаляха. И тогава осъзна какво е то и се усмихна.

На мостика Тахл внимателно изучаваше себе си, докато се сражаваше в кратера. Останалите присъстващи бяха направили това, което Фуурд бе поискал от тях. Бяха гледали как умират въпреки изпълващите ги чувства. Тахл не си позволи да покаже каквито и да било емоции, дори докато гледаше какво направиха с Кир, макар че във всичко това имаше доста ирония, тъй като Кир тук — думите отново не можеха да изразят нещата точно — трябваше да им казва какво да направят с нея. Той остана все така безстрастен, когато Фуурд бе повален с лекота, и все още не проявяваше никакви чувства, докато се гледаше как се бие — макар да бе втренчил поглед в екрана, търсейки, без да открива, някакви промени или подобрения в уменията си.

Знаеше, че това не е краят.

„Тя ни е създала и Тя ни изпрати в кратера, за да го отбраняваме. Сигурно ни е надарила със способности да го защитаваме, нещо повече от това, което сме.“ Той се зачуди кога и как ще прояви това. Наблюдаваше се как се промъква между паяците — съвсем като истински жив сакхранец, помисли си мрачно — и тогава му хрумна, че точно както той караше паяците да изглеждат бавни и непохватни, така правеха и Нейните паяци, всеки един надвил поне шестима противници, преди те…

И тогава разбра и се усмихна. Усмихваше се право към екрана на мостика, където той продължаваше да се сражава в кратера и да се усмихва.

 

 

В кратера паяците, които Тахл бе обезвредил, се търкаляха, повечето от тях с откъснати крайници, но въпреки това опитващи се да допълзят до него. А междувременно в кратера навлизаха нови и нови и продължаваха да го обкръжават: девет, десет, единайсет. Те предприемаха лъжливи маневри, за да го подмамят навън, но все още не го нападаха директно. И броят им продължаваше да расте.

И тогава той се усмихна.

„Ще ми се да поживея малко повече — рече си, — което не е лишено от смисъл, имайки предвид как са ме създали.

Дарили са ме със съзнание, дали са ми всички спомени, всички движещи ме мотиви.“ Би могъл да добави и душа, но сакхранците — вероятно заради начина, по който се размножаваха, или заради социалната си организация — не бяха особено религиозни. „Така че без душа — продължи той, — но с усещане за това, което съм. И тъй като са ме направили такъв, ще ми е по-лесно да извърша това, което следва. Няма да е окончателно като смъртта, тъй като ще продължа да живея там.“

Той застина неподвижно. Скръсти ръце на гърдите и рухна в себе си.

Процесът започна от върха на главата му и продължи надолу през тялото към краката, сякаш се топеше ледена скулптура. Превръщаше се в течно сребро. И тъй като процесът започна от главата, съзнанието му се разпадна, докато останалата част от него се разтваряше. Последната му мисъл беше: „Не са ни направили телепати. Ще ми се да можех да им кажа там, че нашите противници не са само Тя, или То, че тук живеят хора. Може би те ще го разберат. И дори ще се срещнат с тях“.

Втечненото сребро от главата му потече надолу по тялото, което на свой ред се изля в локва около краката и накрая те също се разтопиха в нея. Веднага щом Тахл изчезна, същата участ последва и останалите тела. Кир, Фуурд, Каанг и Смитсън рухнаха в себе си, оставяйки сребристи, общо пет локви, включително и тази, която беше Тахл. По повърхността им пробягнаха шарки, наподобяващи дъги след дъжд, но иначе локвите оставаха неподвижни. Паяците ги наобиколиха, пъхайки предпазливо в тях израстъци. Не срещнаха никаква съпротива. Петте локви изригнаха едновременно в хиляди сребристи мъниста, всяко от тях голямо колкото човешки нокът. Няколко секунди те останаха разделени, сетне се плъзнаха по стените на кратера, събирайки се в общо тяло, килим от трепкащо сребро, не по-дебел от един молекулен слой. То продължи навътре към черните дълбини на кратера, зад непрогледната завеса, където бе изчезнало въжето. После се върна обратно и изпълзя към устието на кратера.

Беше увеличило обема си. Сега вече покриваше целия кратер и на дебелина достигаше няколко сантиметра.

 

 

На мостика Фуурд извика, докато гледаше как Тахл загива в кратера. Беше запазил привидно безразличие, докато падаха другите, дори той самият, но сега не смееше да погледне към Тахл на мостика. И двамата бяха засрамени.

Той гледаше как локвите се превръщат в капки, които се събират заедно.

— Каанг, да се махаме оттук.

— Командире, нашите паяци…

— Забрави ги, Кир, с тях е свършено. Махни ни от тук, Каанг. Веднага.

Маневрените двигатели на „Чарлз Мансън“ изригнаха пламъци — почти като прощален жест. Корабът се завъртя, форсира йонния двигател на седемдесет процента и побягна. „Непрестанно се движим напред-назад — помисли си Фуурд, — сякаш мастурбираме.“

 

 

Килимът от течно сребро се простираше от устието на кратера до скритите му дълбини, където имаше само непрогледен мрак. На места той лекичко се повдигаше или вдлъбваше, сякаш разлюлян от дъждовна буря. По повърхността му като сенки на облаци се гонеха различни цветове — кобалтов, виолетов, тъмносив.

Около трийсет паяка имаше в кратера, останалите все още се рееха отвън. Те крачеха из сребристата течност и се въртяха насам-натам, търсейки познати очертания. Но не виждаха нищо. Бяха забелязали, че „Чарлз Мансън“ се е обърнал и се отдалечава от тях, ала това не означаваше нищо, местонахождението му не беше въведено в параметрите на тяхната мисия, не и докато не свършеха това, за което бяха пратени.

Близо до входа на кратера върху сребристата течност се образува конусовидно възвишение с височина няколко сантиметра. То започна да расте, черпейки от околната течност. Все още бе сребристо на цвят, но бързо потъмняваше и скоро прие очертанията, които Фуурд очакваше — триъгълно тяло с размери на човек, с три израстъка от всеки от ъглите и без лице.

В момента, за който можеше да се каже, че е начало на неговото съществуване, то се отдели с тих плясък от сребристата локва и се завъртя, оглеждайки обкръжилите го паяци на „Чарлз Мансън“. Те го разглеждаха безстрастно. Повдигайки се първо на единия ъгъл на тялото си, после на другия, движейки се спастично като нова шахматна фигура, то се хвърли между паяците и разкъса три от тях, преди да успеят да реагират. Четвърти паяк, припомнил си по-ранните схватки на „Чарлз Мансън“, се хвърли и откъсна едно от крачетата му. Но този път сребристият паяк не започна да се разполовява, докато изчезне. Той спря и погледна, безлик, към дълбините на кратера, където се оформяха други като него.

В началото бяха три. Чу се тихо пляскане, докато се откъсваха от локвата и започваха съществуването си без излишна церемониалност. Те се подредиха около първия, заеха бойна формация и се придвижиха бавно напред. Сменяха една посока с друга и преминаваха от пълна неподвижност към активно движение толкова рязко, че в сравнение с тях паяците от „Чарлз Мансън“ изглеждаха почти човешки създания.

 

 

Без да му бъде наредено, докато се отдалечаваха, екранът на мостика подаваше уголемено изображение на кратера. На дистанция от сто и петдесет хиляди стъпки Каанг спря кораба и го завъртя с лице към Нея.

На екрана се виждаха нови сребристи паяци. Те се надигаха от течния килим, а противниците им потъваха в него и се разтваряха. Сякаш се връщаха у дома.

Сега вече кратерът бе изпълнен със сребристи паяци. Бяха толкова много и се отделяха от течния килим с плясък толкова често, че ако екранът предаваше звуци, щяха да се чуват като цял хор от разтварящи се и свиващи се сфинктери. Сребристите паяци се подреждаха в бойни формации от по четири и се насочваха към устието на кратера, където запалваха бордовите си двигатели и литваха навън.

Екранът дръпна картината назад. Бълвоч от сребристи паяци излизаше от кратера в средната част на Вяра и пресрещаше паяците на „Чарлз Мансън“, които все още се носеха към устието. Миг по-късно започна клането.

96, съобщи безстрастно дисплеят в долния край на екрана, срещу 261.

Сякаш сакхранци се сражаваха с хорадори нещо повече, защото сакхранците се биеха индивидуално, а сребристите паяци бяха в перфектна координация. На „Чарлз Мансън“ те се разпадаха и изчезваха, ала всеки от тях можеше да се мери поне с шестима от своите противници. Сега надмощието бе свалено до трима към един.

95, обяви все така безстрастно дисплеят, срещу 187… 95 срещу 163.

Двама срещу един, поправи се Фуурд с нарастващ ужас, по-малко от двама срещу един. Беше го предвидил и затова ужасът му не прерасна в паника, а запази хладна математична пресметливост като дисплея на екрана. Това, което ставаше там, бе напълно лишено от драматизъм, но въпреки това беше ужасно.

94 срещу 123.

Сребристите паяци не се сражаваха със своите противници, те просто ги разчленяваха и ги подаваха назад по образувалата се линия към течното покритие на кратера.

94 срещу 87.

Чисто промишлена операция. Те не се биеха, а пренасяха товари и дори не забелязваха, че тези товари се опитват да се съпротивляват. И сега, когато операцията наближаваше заключителната си част, ускориха процеса.

93 срещу 45. 93 срещу 9.

— Лъчеви оръжия? — попита Кир. Гласът й не издаваше нищо.

— Не. Не и в кратера — отвърна Фуурд.

93 срещу 0.

— Имам пред вид срещу тях, командире. Ако тръгнат към нас.

— Няма да тръгнат. Тя взе достатъчно от нас. Сега иска Сакхра.

 

 

На мостика никой не проговаряше. Мислеха си едно и също, но не смееха да го произнесат на глас. „Те всички се спуснаха в мрака — повтаряше си Фуурд. — Всички се спуснаха в мрака и станаха част от Нея.“

Не мислеше за деветдесет и тримата, които току-що се бяха присъединили към Вяра. Нито за останалите паяци в кратера или за разхвърляните по повърхността на „Чарлз Мансън“. Това бяха само парчета от машини.

Мислеше си за онези първи пет сребристи фигури, които гледаха към тях от дупката в корпуса й. Тези фигури носеха техните души и сега нашите души бяха станали част от Нея.

Не бяха станали. Винаги са били.

— Мисля си — поде той — разни невъзможни неща. Както и вие. Не бива да ги оставим неизказани.

— Аз си мислех — рече Смитсън, — че това е точно същото, което сторихме с твоя кораб.

Фуурд не му отговори.

— Онези пет фигури, които видяхме, знаем, че те бяха ние. Видяхме го през техните очи. Имаха нашите спомени и мотиви. Дори нашите души, ако въобще имаме такива. Всичко, което ни прави живи създания, правеше такива и тях. И Тя вече го знаеше. Когато е създавала тези петимата, е знаела какви сме ние. Заложила го е в тях, преди да ги прати в устието на кратера. Взела го е обратно в себе си, когато взе обратно и тях. Мисля, че винаги е знаела какво представляваме. Отпреди да съществуваме.

— Командире — рече Тахл с почти нежен глас, — ние прекъснахме връзките си с Федерацията. Самите ние не знаем какво представляваме. Къде ни е мястото сега?

— Може би повече при Нея, отколкото във Федерацията. Сега в Нея има повече от нас, отколкото някога сме давали на Федерацията.

„Какво казах току-що?“

— Командире — попита Смитсън, — чуваш ли се какво говориш?

— Да не искаш да кажеш, че не ти е хрумнала същата мисъл?

— Командире, вие ли казвате тези неща? — намеси се Кир.

— Тя има пред вид… — поде Тахл.

— Зная какво има пред вид. Дали говоря аз, или Вяра.

Отново никой не проговори на мостика.

— Аз говоря. — Но още докато го казваше, изпита неувереност. — Не бих се поддал на влиянието на по-висша сила, Нейна или на Федерацията. Нищо вън от мен няма право да познава душата ми. Нямах ясна представа какво исках да кажа, когато измислих тези Инструменти на самите себе си, но сега вече имам. То означава това.

Фуурд погледна към екрана, където Тя продължаваше да сияе, привидно неподвижна. Беше се отдалечила от тях и сега бе на сто и петдесет хиляди стъпки и летеше през Бездната, но екранът продължаваше да подава уголеменото й изображение, а в Бездната няма много отправни точки. Сякаш и двата кораба бяха застинали неподвижно и Тя продължаваше да е на хиляда и шестстотин стъпки. А всъщност изглеждаше като да е на сто и шейсет.

— Федерацията е взела много от нас, но не чак толкова, колкото Вяра. Федерацията не е божество, а само машина. А ние тук воюваме с божество. Трябва да продължим и да Я унищожим, независимо какво ще научим от Нея. Няма друго време и пространство, освен времето и пространството, което ще ни е необходимо, за да Я унищожим. — Той усещаше, че говори почти несвързано, но въпреки това продължи. — Няма космос пред или зад нас. Няма време преди, след и сега.

Разбираше едва половината от това, което казваше, и нямаше никаква представа какво ще кажат другите, включително и той. И така и не узна, защото в този миг го прекъснаха.

— Командире — рече Тахл, — имаме повикване.

— Мисля, че ти казах да не…

— Сигналът не е от Сакхра, командире. Нито от Земята. От Нея е.