Джон Лав
Вяра (37)

5.

По-късно Фуурд си даде сметка, че Смитсън вероятно беше спасил кораба просто като им бе подарил една идея и ги бе накарал да я осъществят. Почти нямаше значение дали идеята ще проработи, макар да изглеждаше невероятно умна. Ако нямаха конкретна цел, или настроението на Фуурд щеше да завладее и останалите, или те щяха да се опитат да го свалят от командния пост. И двете решения щяха да са фатални. Но така Смитсън им даде насока и Фуурд запази командването, макар че настроението му — и причината за него — оставаха скрити и внушаваха тревога.

Смитсън често проявяваше невъздържаност в общуването си с началници и колеги, но не толкова често, колкото с подчинените. Ала при този случай поведението му беше безупречно и това предизвика учудване; изглеждаше внимателен, сериозен и вглъбен, какъвто обичайно беше Фуурд. Взеха две Молитвени колела от шестте резервни, които не бяха прикачени за телепортиращия двигател. Проверката им и монтирането на навигационни устройства и двигатели, както и транспортирането им до един от шлюзовете, през който да ги изстрелят навън, отне на хората на Смитсън четирийсет и седем минути. След като ги наместиха в шлюза, им бяха нужни само седем минути за предстартов тест. През това време Кир — по предложение на Смитсън — докладва на Фуурд какво смята да изстреля в кратерите и в какъв ред. Фуурд изглеждаше малко по-оживен от преди, но не достатъчно. Седеше смълчан на мостика, който бе затрупан с отломки — той все още настояваше да не ги почистват — и я слушаше, загледан във Вяра.

А Тя засега не предприемаше нищо. Беше увеличила скоростта си до четирийсет и осем процента и те трябваше отново да увеличават своята, за да не изостават от Нея. Вяра, изглежда, дори не го забеляза.

Фуурд бе обезпокоен от поведението си. Опита се да разбере откъде произхожда загрижеността му, но отговорът сякаш му се изплъзваше, като че ли тревогата бе част от законите на нормалната вселена, а поведението му притежаваше телепортиращото свойство да ги заобикаля. Вече се чувстваше по-добре, близо до това, което наричаше нормално състояние, благодарение (не за пръв път) на хитростта на Смитсън. Но беше стигнал на крачка да приеме това, което Тя бе направила с тях. Кир беше права, не биваше да се държи така. Никога преди не го беше правил. Опита се да си обещае, че и никога вече няма да го направи, но като че ли отново задейства онзи закон за заобикаляне на основните закони. Все пак наистина се чувстваше по-добре, близо до това (рече си той), което помнеше като нормално състояние.

След като Кир приключи с доклада и Фуурд реагира с умерен ентусиазъм, тя остана при него (пак по съвет на Смитсън) в очакване той да заговори.

— Една милионна, Кир.

— Командире?

— Смитсън каза, че Тя се нуждае от една милионна от погълнатото досега, за да го превърне в постоянен поток от използваема енергия. Помислих си, че Тя ще направи от нас домашно животно и ще започне да къса парчета, с които да се храни, но това не й е необходимо.

— Очевидно не.

— Но вероятно ще го направи въпреки това, заради символичното му значение… Кир, видя ли онези черни шарки по корпуса й?

— Да, командире. Те се разпростират.

— Не са помръднали.

В началото Кир просто искаше да го остави да говори. Но сега го погледна втренчено.

— Как може да се разпространяват върху Нея, без да помръдват?

— Защото, обясни й той, винаги са били там, просто са станали по-тъмни. И те не са само върху повърхността й. Ако наистина разпространяват процеса през тялото й, значи трябва да проникват през Нея във всичките три измерения като мрежа от вени и капиляри. Така че това, което се вижда на повърхността, е част от нещо по-голямо, историята на цялата тази мисия, добави той намръщено.

— Когато няма нужда от тях — продължи с обясненията, — те стават невидими, сливат се с цвета на корпуса й. Но щом й потрябват, когато е повредена и трябва да ги използва, те потъмняват и…

— Разпространяват енергията през Нея — довърши Кир. — Така че ако идеята на Смитсън сработи…

— Процесът временно ще бъде замразен и шарките ще изчезнат.

Тя го погледна отново. Той се усмихна и добави:

— Това е като да заживееш с нов партньор. От самото начало непрестанно откриваш нови неща. Интимни неща, като това как действат разширените й вени.

Кир едва не се усмихна. Изправи се. Плисетата на леко повдигнатата й пола се спуснаха грациозно надолу.

— Време е командире. Готов ли сте?

Разбираше защо го пита. Нищо чудно да се съмнява, че Вяра му влияе също както бе повлияла на Джосър. Но той вече знаеше истината и тя бе далеч по-горчива. Поведението му произлизаше от него самия. А може би това пак бе въздействие на Вяра, но още по-неуловимо.

— Ако не съм готов — провикна се след нея и тя се завъртя с леко повдигане крайчеца на полата — знаеш, че ще трябва да помолиш Тахл да заеме…

— Да, зная. Вече бях готова да го сторя.

— Те са готови — съобщи Смитсън след четирийсет и четири минути.

— Благодаря — кимна Фуурд. — Длъжник съм ти.

— Задето разместих мебелите?

Той се засмя леко, сетне кимна на Кир.

— Можеш да ги изстреляш.

Двете Молитвени колела изпаднаха безшумно от отворения люк и се отдалечиха от „Чарлз Мансън“. Представляваха пръстени от черен метал с диаметър девет стъпки, снабдени с главина и четири спици. Хората на Смитсън буквално ги бяха търкаляли по коридорите като огромни колела на каруца от претъпкания склад близо до кърмата. Двигателите и насочващите системи представляваха обикновени метални кутии, прикачени към външната им страна на неравни отстояния. Приличаха на полепнала по каплите кал.

Кир натисна едно копче. Двигателите върху обръчите изригнаха и после угаснаха. Молитвените колела се понесоха бавно, раздалечавайки се, към средната част на корпуса на Вяра и пробойната в кърмата. Вяра сякаш въобще не ги забеляза. Те изминаха триста стъпки, после шестстотин, след това деветстотин. Хиляда и двеста. Светлината в кратерите засия. С приближаването на Молитвените колела тя се превърна в светъл фон, на който се виждаха смаляващите се силуети.

На хиляда и четиристотин стъпки Кир задейства за последен път двигателите. Тя погледна към Фуурд, оформи беззвучно с уста думите „разширени вени“ и натисна друго копче. Молитвените колела започнаха да се въртят. Тъмният метал в обръчите им стана прозрачен и засия в ослепително бяло, което означаваше, че вече са започнали да генерират стазисни полета. Двигателите и насочващите системи се отделиха с взрив от обръчите. Молитвените колела навлязоха в кратерите и бяха погълнати.

Не това очакваха. Очакваха от Нея да се досети какво са намислили, да се опита да избяга, да направи маневра, да контраатакува, каквото и да е, за да им попречи. Това, че не го направи, означаваше или че не са Я изненадали (за трети път — първият, с фотонния скок, после с двете ракети), или че не е сработило. Но то сработи, рече си Фуурд развълнувано, докато гледаше на екрана нещо, което не бе очаквал да види.

Тъмните разстилащи се сенки по корпуса й започнаха да избледняват. Безименният цвят, озаряващ двата кратера, изчезна, после припламна за кратко и отново изчезна. Тя понечи да направи това, което трябваше да стори по-рано. Запали последователно маневрените си двигатели и се помъчи да се извърти така, че „Чарлз Мансън“ да не гледа към кратерите й, но Каанг се завъртя успоредно с нея, поддържайки относителна позиция и дистанция — все още точно хиляда шестстотин и дванайсет стъпки — и светлината в кратерите отново припламна и угасна. Тя увеличи скоростта си до петдесет процента и Каанг направи същото. Спря внезапно, върна на четирийсет и пет процента и Каанг повтори движенията й. Тя запали няколко от маневрените си двигатели без видим ред — два от тях избухнаха, изхвърляйки диамантените си тапи — опита се да се завърти, да се дръпне, да подскочи и да се втурне в която и да било посока, само да извърне от „Чарлз Мансън“ кратерите си. Но Каанг повтаряше всичко, което правеше Тя, понякога сякаш дори преди Нея, като че ли сега Каанг водеше, а Вяра я следваше. Двата кратера се озариха за пореден път, сетне потънаха в мрак. Шарките по корпуса й потъмняха, после пак избледняха. Още един от маневрените й двигатели експлодира, този път близо до кърмата, и парчета от отломките му се разсипаха около Нея. Екранът ги проследи. Всяко от тях се превърна в копие на своя кратер, но този път засияха само веднъж и бързо потъмняха като склопени очи.

Вяра сякаш се предаваше, както го бе правила вече веднъж срещу Каанг, и им позволяваше да летят близо до Нея. Кир натисна поредица от копчета и два от главните вентрални хангара на „Чарлз Мансън“ отвориха люкове. От тях изпаднаха, две ракети, припалиха за кратко двигатели и се понесоха към Нея.

В продължение на няколко секунди, преди атаката на Кир да се стовари върху Вяра, всички на мостика получиха възможност да надникнат в кратерите. И двата бяха озарени, но вече не от безименната светлина, а от слабото мъждукане на Молитвените колела в тях (още една гола крушка в подземие, помисли си Фуурд), и те видяха, въпреки че дотогава Тя изглеждаше коренно различна от тях, нещо, което им беше познато. Вътрешността й бе също тъй тясна и претъпкана, както тяхната. Кратерът в кърмата бе изпълнен с катедралните подпори на Нейните главни двигатели, този в средната част разкриваше разтопени и изкривени кабели и тръби, като кофа с мъртви змиорки. И двата кратера бяха заобиколени от смачкани и извити решетки, които сякаш бяха излезли от същата работилница, откъдето и тези на „Чарлз Мансън“. Всичко се сливаше с всичко останало, преди да застине в мига на собственото си топене. Ешер и Дали^[1].

Дъното на двата кратера оставаше скрито, тънеше в непрогледен мрак. Ако Тя имаше екипаж, все някой би трябвало да се подаде оттам, но не виждаха нищо, наподобяващо тунели. Сред отломките не забелязваха вкочанени тела. „Ние направихме това — помисли си Фуурд и после застина, споходен от нова неприятна мисъл. — Може би сме Я наранили само отвън, не и отвътре. Може би така изглежда Нейната вътрешност. Може би Тя винаги носи в себе си този хаос.“

Кир наблюдаваше двата Диамантени грозда, които току-що бе изстреляла, последните на борда на „Чарлз Мансън“. Подобно на Молитвените колела, те бяха запалили отведнъж двигателите и сега се носеха плавно по раздалечаващи се курсове към двата кратера. Както и с Молитвените колела, Тя вероятно ги бе забелязала отдалече и би трябвало да реагира, но не предприе нищо. Кир бе казала на Фуурд, че това са най-добрите оръжия, първите, които трябва да последват Молитвените колела в кратерите. Фуурд настояваше за лъчеви, но тя го разубеди. Знаеше, че използването на енергийни оръжия в кратерите може да се окаже провал.

Кир не сваляше поглед от двете ракети и от дисплея пред себе си, беше изчислила, че ако Вяра не реагира, няма да се наложи втора корекция на курса. Също като при Молитвените колела имаше един момент, в който Тя би могла да се опита да се завърти и тогава всичко щеше да зависи от подготовката на Кир и реакциите на Каанг, но този момент отмина. Двете ракети Я достигнаха и бавно навлязоха в кратерите…

… и продължиха да навлизат, и продължиха да навлизат…

… докато бяха погълнати изцяло.

„А този път — помисли си Кир, загледана в избухващите ракети — ще можеш да ги глътнеш, но не и да ги смелиш.“

Експлозиите не бяха особено зрелищни — мощни, но конвенционални, без връзка с физиката на телепортацията и без да попадат под въздействието на стазисните полета. Те блеснаха и угаснаха за наносекунди, колкото да озарят всичко със светлината си и сетне да го оставят под бледото сияние на Молитвените колела, които генерираха свое собствено пространство-време и оставаха неповлияни от несвързани с телепортация събития около тях.

Този път взривовете бяха насочени навътре във Вяра, както би трябвало да стане по-рано, и Тя не разполагаше със средства, за да обърне посоката или да ги забави, но самите експлозии едва ли щяха да й навредят. По-важно бе това, което освобождават вътре, милиони диамантени остриета с размери на сакхрански нокти, които се носеха през Нея милион пъти по-бързо, отколкото Тя ги бе забавила предния път. Примитивни материални оръжия, усъвършенствани до крайност. Взривът и полетът им през Нея вече се бяха случили. Процес, който щеше да продължи наносекунди след двете експлозии, със същото еднократно и светкавично включване-изключване. Ако тя беше федеративен кораб, дори боен федеративен кораб — даже и аутсайдер — щеше да се разчупи наполовина. Но тъй като не беше нито едно от изброените, Кир вече бе подготвила следващата атака и — ако е необходимо — още една след нея и още една.

Вяра спря и накара „Чарлз Мансън“ да спре заедно с Нея. На мостика се чуваше тихият шепот на аларми. Каквото и да се бе случило в Нея, то не намери външен израз.

Нов хор от аларми. Тя се задвижи бавно, с двайсет процента. „Чарлз Мансън“ се изравни с Нея. Приборите им не улавяха нищо, нямаше признаци нито за живот, нито за смърт. Може би диамантените остриета бяха избили екипажа й, бяха я повредили непоправимо и Тя се движеше в автоматичен режим, а може би не бяха постигнали нищо. Както обикновено Вяра не издаваше тайните си. Вътрешността й, подобно на Котката на Шрьодингер, не беше нито жива, нито мъртва, а нещо, което би могло да бъде и двете.

Кир и Фуурд се спогледаха.

— Командире, още ли…

— Да. Какво друго имаме?

Кир натисна няколко копчета и подхвана следващата атака. Върху обшивката на „Чарлз Мансън“ се появиха полупрозрачни мехури. От тях се откъснаха останалите триста дроида, запалиха двигатели и се насочиха едновременно към кратера в средната част. Ето нещо, за което жадуваха Кир и Фуурд: да й върнат това, което Тя бе направила с тях, да Я нападнат вътрешно и интимно. Винаги удряй право в раната, беше казала Кир.

— Кир — обади се Фуурд, — ако не се получи…

— Зная. Подготвила съм следващата атака.

Докато прекосяваха пространството между двата кораба, тъмните паяци се разпръснаха. Виждаха се само силуетите им на фона на сребристия й корпус. Много от тях бяха с липсващи крайници. Докато навлизаха в кратера в средната част на Вяра, те запалваха двигатели и се събираха в тясна скупчена формация — почти като усуканото въже, което Тя бе засмукала в себе си. На фона на тъмнеещите кратерни стени силуетите им вече не се различаваха толкова ясно, озарени единствено от сиянието на Молитвените колела. Гърлото на кратера бе в почти същия цвят като тях.

Фуурд внезапно почувства огромна умора. Загледан в екрана, той дори започна да й се моли: хайде, направи нещо.

Алармите, които допреди миг бяха едва доловим ромон, внезапно зазвучаха с пълна сила. И двата кратера, този в кърмата и другият в средната част, се оцветиха в черно. Изглежда Вяра бе неутрализирала Молитвените колела, защото бледата им светлина угасна.

Кир погледна към Фуурд. Той поклати глава. Недей.

— Задръж ги, Кир. Не им позволявай да влязат в кратера. Не и докато…

Очакваше двата кратера да се озарят отново в безименната светлина и да види по корпуса й трепкащите тъмни шарки, показващи възобновяването на процеса маса-енергия. Изглежда същото очакваше и екранът, защото подаде локално увеличение на двата кратера и на корпуса около тях, но там нямаше нищо. Или поне не това, което очакваха.

Кратерът в средната част се изпълни с потрепваща бяла светлина. Беше толкова ярка, че ги удари като порив на вятъра, прекосявайки разделящото ги пространство като материална вълна, и те почти се подготвиха „Чарлз Мансън“ да се залюлее. Беше като милиарди волтови дъги. Светлини, които запокитиха сенките на дроидите назад чак до корпуса на „Чарлз Мансън“, проектирайки ги отгоре подобно на разкривените шарки, които преминаваха доскоро върху Нейния корпус.

И това беше само кратерът в средната част, не и този в кърмата. Вторият остана тъмен. Фуурд погледна към него, за да се увери, но така пропусна това, което последва в средната част, и дори се зачуди какво е накарало алармите да зазвучат толкова силно, докато не погледна към тъмния кратер и не видя фигурата, която излезе, крачейки, от него — крачейки, а не пълзейки. Тя застана на ръба на кратера и погледна към тях от разстояние хиляда и шестстотин стъпки.

Имаше човешки размери и човешка форма.

Беше човек и те го познаха.