Джон Лав
Вяра (41)

9.

Нещо неочаквано се бе случило в Бездната и на Суон предстоеше да улови вълните от него.

Когато „Чарлз Мансън“ се издигна от Сакхра и последваха странните вълнения, Суон се бе прибрал в Командния център на Блентпорт. Като умиращ фараон той бе наредил на своя екип да бъде погребан с него. През следващите дни бункерът бе изпълнен с шум и тежка миризма. Всички едновременно трупаха умора, горещина и пот, опитвайки се да разчетат това, което не подлежеше на разчитане: вълненията на Сакхра и събитията в Бездната.

Някога Командният център бе просторен, симетричен и подреден, сега беше претъпкан — не само с хора, но и с отпадъци от тяхното съществуване. Пространството между пултовете за управление бе изпълнено с други пултове. Освен централните екрани имаше и паравани с други екрани, на които се виждаха различни участъци от Блентпорт. Екрани, широкоъгълни и с висока резолюция, тънки като хартия, за да могат да се залепват върху други повърхности. Някои от тях показваха последния етап от разполагането на Хорския флот около Сакхра, на други се виждаха картини от размириците.

Сакхра не бе обхваната от масово въстание — нито сакхранците, нито хората ковяха политиката по този начин — но бе изпъстрена с отделни изблици на недоволство.

Суон потърка чело, усещайки под пръстите си засъхнала пот и мръсотия. Беше му горещо, тялото му плуваше в пот и той изпитваше безкрайна умора от опитите да разчете неразчетимото. Размириците бяха нещо лошо, но още по-лоши бяха събитията в Бездната.

Имаше един екран в Командния център, най-големият, на който нямаше картини, а само данни, схеми и текст. Това бяха анализаторите на Суон, опитващи се да разберат какво се случва в Бездната. През всички дни от доброволната им изолация тук анализаторите непрестанно подаваха или изтегляха от екрана информация. Новите данни се движеха по него като невидима часовникова стрелка, изтриваща предишните или въвеждаща ред. Всеки обход отнемаше около минута, после идваше трийсетсекундна пауза, преди да започне следващият, и така отново — незабележими и постоянни като морски вълни.

Екранът трепна след поредното завъртане, изгуби за миг светлина и блесна отново. Невидимият часовник бе започнал поредния си цикъл, хвърляйки сенки върху изписаните думи и символи.

Встрани от него имаше старинен микрофон на стойка — висок близо метър и половина, с широка метална основа. Суон го беше изтикал там след последния гневен разговор с Министерството. Тежката кръгла основа бе попречила на микрофона да се прекатури.

Той забръмча и на монитора до него се изписа „Внимание!“.

— Канцеларски офицер Обан, Отдел за различни превозни средства, Министерство на административните работи. Директоре, Министерството изразява съжаление за създадените ви неприятности, но това е само рутинна процедура. Ако моментът не е удобен…

— Да, да, знам, че сте истински, пропуснете встъплението.

— Има промяна.

— И това видях. Какво означава?

— Фуурд е постигнал успех. Голям успех.

Каквото и да представляваха, обитателите на Вяра несъмнено бяха разумни. Не се намираха в пряка заплаха от хаоса, на който ги бе подложил Фуурд — никога досега не бяха усещали, нито притежаваха способността да усещат назряваща опасност — но никой от тях не би могъл да я игнорира. Те реагираха.

Нищо друго във Вселената не беше съвсем като тях. Те бяха неуязвими, но не и безсмъртни. Знаеха добре от какво са създадени. На други разумни същества щеше да е необходимо да го разберат с помощта на някой необичаен индивид, който би написал Книга, способна да промени живота им, но не и при тях: те винаги са знаели. Това беше част от равновесието на Вселената, част от нейния вътрешен механизъм — фактът, че са неуязвими. Ако не бяха неуязвими, значи Вселената беше сбъркана.

— Фуурд е постигнал успех. Голям успех.

— Чудесно! Колко голям?

— Отново Я е наранил, този път по-сериозно от предишния път… Смятаме, че равновесието се измества. Според нас той печели.

— Има нещо в гласа ви. Какво не е наред?

Микрофонът мълчеше. Докато го наблюдаваше втренчено, Суон усети, че придобива свой език на тялото, отразявайки несигурността, която долавяше в мълчанието на офицера.

Зад микрофона на големия екран завърши поредният цикъл. Невидимата часовникова стрелка отново размести думите и диаграмите и хората на Суон се скупчиха наоколо. Те му подвикваха разни неща, но тишината на микрофона ги поглъщаше.

Когато гласът заговори отново, звучеше променен и Суон се смути, след като осъзна причината. Всъщност гласът звучеше засрамено.

— Виждате ли, случи се нещо.

— Знам. Казахте ми. Фуурд печели.

— Не, става дума за нас. Вече не сме единодушни.

— За кое?

— Някои от нас смятат, че всъщност може да не сме оценили докрай ситуацията.

Сега вече Суон беше сигурен, че нещо не е наред. Нещо огромно и страшно съвсем не беше наред. Ако гласът беше само изплашен, и той щеше да се изплаши с него, това е естествено, когато срещаш пречки в осъществяването на някоя операция. Може да се изплашиш и пак да имаш възможност да се справиш с тях. Но гласът беше засрамен. Човек е засрамен само когато вече нищо не може да поправи.

— И какво е това, което може да не сте оценили докрай?

— Фуурд. Знаем какво може да стане, ако загуби. Но ако спечели, положението може да се влоши.

— Какво?

— Ако изгуби, съществува заплаха за Федерацията. Но ако спечели, заплахата може да е много по-голяма.

— Какво може да е по-голямо от Федерацията?

— Всичко.

Това, че са неуязвими, беше част от баланса на Вселената, част от нейния механизъм. Те действаха като богове, без да са богове. Нито един от тях не беше кой знае колко по-умен от Фуурд, Смитсън, Тахл или Кир. Но бяха създадени да са различни. Нищо друго във Вселената не беше създадено като тях.

Те никога нямаше да се срещнат с противник, който вече да не е част от тях. Мотивите и спомените, надеждите и страховете, миналото и бъдещето на всеки противник, срещу когото се изправяха или щяха да се изправят, се съдържаха дълбоко в тях — в изкривеното и изправено пространство между уникалните частици, от които бяха изградени, в промеждутъците, където не достигаха други физични закони. И всичко това съществуваше там, за да бъде почерпено, когато срещнат следващия си противник и следващия, и следващия. И така до вечността, докато съществуваше Вселената. Те не знаеха защо го правят или кой ги е създал, но как го правят беше функция на това как са създадени.

В продължение на цяла геологична епоха те се бяха срещали с различни противници, поединично и на групи. Нито една от способностите на противниците им не беше непозната за тях. Нито един противников кораб не можеше да се мери или да надвие техния. И никой досега не беше правил с тях това, което сега направи този.

— Всичко.

— Не раз…

— Спомняте ли си, когато настоявахте да пратим в Бездната друг аутсайдер? Дори го обмисляхме, но сега е невъзможно. Сега сте сами. Както и ние. Сега вече всеки може да разчита само на себе си.

— Аз не ви…

— Не, вие не ме слушате. Чуйте. Задръжте Хорския флот в отбранителна позиция, както ви казахме. Тези два кораба още са далеч, но се приближават. Ще прекосят Бездната и ще пристигнат край Сакхра, вкопчени в двубой, или каквото там правят помежду си. Молете се никой от тях да не спечели. Молете се да продължават да се бият година, десет години или хиляда.

Нито един противник досега не им бе причинявал това, което им причини този. Те все още имаха превъзходство заради уникалния си кораб и собствената си уникалност, но сега за първи път усетиха слабо безпокойство. Не заради себе си — никога не бяха изпитвали необходимостта да чувстват лична опасност — а заради равновесието, механизма, на който служеха. Ако там се объркат нещата, значи ще се объркат навсякъде.

Превъзходството все още беше на тяхна страна. Фуурд бе извършил нещо неочаквано, но те все още бяха способни на други неща, отвъд неговите способности. Те реагираха.