Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Джон Лав

Заглавие: Вяра

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-355-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/847

История

  1. — Добавяне

8.

Каанг наистина се върна на мостика след два часа. Откри, че обитателите му са се променили, но не знаеше със сигурност дали за добро, или за лошо.

— Добре дошла отново, Каанг.

— Благодаря ви, командире.

Стоеше на главния вход и се поклащаше лекичко, премигвайки от това, което видя.

— Да, зная — кимна Фуурд и махна с ръка. — Голямо мазало стана. — Все още говореше тихо, но подчертаваше отделните думи, което също й се стори ново. — Веднага щом ремонтираме един от повредените гравикомпенсатори, всичко това ще изчезне. Всъщност дори предпочитам да остане така. Затова наредих да не бързат с ремонта. Имам си свои причини. Ще видиш.

Трупа на Джосър го нямаше — тя знаеше за Джосър — а пултовете на мостика както винаги сияеха от чистота, но всичко останало беше хаос. Каанг се оглеждаше смутено. Не беше виждала нещо подобно.

— Каанг, Тахл пренасочи пилотското управление на твоя пулт.

Тя кимна и пое нататък, все така неуверена. Фуурд я улови за ръката — никога досега не я беше докосвал — и тръгна редом с нея. Движенията му бяха променени, някак отривисти и насечени, а тя беше свикнала той да се движи безшумно и предпазливо. Фуурд риташе отломките от пътя им, докато я водеше право към нейния пулт.

Другите й кимаха, докато минаваше край тях — тя произнесе едно беззвучно „благодаря ти“ към Тахл — но не каза нищо на глас. Лицата им бяха непроницаеми.

Изглеждаше някак смалена. Косата й бе разчорлена и мазна, белезите от имплантите по лицето й още не бяха зараснали. Очите й бяха ококорени и гледаха уплашено.

— Смитсън — провикна се през рамо Фуурд, — какво стана с доклада за повредите?

— Има средни по степен структурни повреди по задния долен корпус. Левите маневрени двигатели са пострадали сериозно, десните все още функционират.

— А Вяра?

— Без промяна, командире. На стационарна орбита във вътрешната периферия на Пояса и извън лъчев обхват. При астероид CQ-504.

— Какво прави там?

— Наистина е странно, командире, но изглежда Тя…

— Не, остави. Помня, каза ми по-рано… — Той се обърна към Каанг. — Виждаш ли?

Тя примигна.

— Какво, командире?

Той погледна към екрана.

— Какво направи с нас.

И тя видя, макар че й трябваше малко време, за да се настрои. Екранът бе разделен като мозайка на по-малки елементи. Всеки от тях показваше картина на кораба отвън, предавана на мостика от сонди, които летяха под, над и около корпуса. Самият корпус бе изрисуван с фигури, човешки и нечовешки, живи, механични и синтетични. Освен шестимата (сега петима) на мостика, имаше още петдесет и седем души екипаж на „Чарлз Мансън“. Около трийсет, пресметна Каанг, бяха на корпуса, далеч по-малко от механичните и синтетични фигури.

На пръв поглед стройният делтовиден контур изглеждаше непроменен, ала менящите се светлини озаряваха засегнати и разкъсани участъци, повечето около левия борд и кърмата. Пред погледа на Каанг тези зони пулсираха като заразени участъци. Скоро зрението й се адаптира достатъчно, за да различи вдлъбнатини и следи от удари.

Тя се настани зад пулта. Изглеждаше сякаш с всяка изминала минута възстановява предишния си нормален ръст.

— Каанг, Тахл пренасочи пилотското управление към твоя пулт.

— Да, командире. Вече ми казахте.

— Имаме доста работа. Така че сега, след като се върна, ще те помоля да започнем. Но първо трябва да се сбогуваме с Джосър.

 

 

Всички чакаха сигнала на Фуурд. Когато го даде, всеки от тях — включително дроидите и механикалите — спря работата върху корпуса и се обърна към най-близката сонда, така че на мостика Фуурд виждаше лицата им извърнати към екрана. Херметически затворената капсула с трупа на Джосър беше готова за изхвърляне в Космоса през задния шлюз.

Както повечето от членовете на екипажа на „Чарлз Мансън“, Джосър нямаше семейство и роднини — или поне не такива, с които да поддържа контакт — и бе избрал в случай на кончина космическо погребение. Имаше си стандартно слово за подобни случаи. Фуурд го произнесе по интеркома.

— Той съществуваше, преди да се роди. Като система от възможности. Като нещо непознаваемо. Докато живеехме, беше видимата част на това нещо. Сега нека се върне при него и да продължи да съществува. Може би…

Капсулата на Джосър изхвърча от шлюза и се отдалечи.

Най-големият враг на Вяра продължи в същата посока, която бе избрала и третата й ракета, след като се сблъска с кораба. Ракетата бе изгубила молекулярната си структура, превръщайки се в неравен и инертен обект с дебелина три стъпки, след което се бе отдалечила. Никой не изпитваше желание да я последва. Джосър го направи сега.

 

 

— Ти добави една дума към погребалното слово — чу Каанг Смитсън да казва на Фуурд.

— Може би — съгласи се Фуурд.

— Да — продължи Смитсън. — „Може би“. Няма го в погребалното слово.

— А може би трябва да го има… интеркомът още ли е включен? — Смитсън потвърди. — Този противник — произнесе в микрофона Фуурд — не е като никой друг, който сме срещали досега. Преди да приключим с ремонта и да поемем след Вяра, бих искал да си помислите добре. Да си помислите какво представлява Тя.

— Командире — поде Кир, — това не е… не може да е…

— Това е и може да е. И е много важно. Имам свои причини. Ще видите.

Фигурите върху корпуса оставаха неподвижни. Всички, включително механикалите и синтетичните, сякаш го слушаха внимателно.

— Каанг, да започнем с теб. Какво е Тя?

— Командире, какво се е случило, докато отсъствах?

— Какво искаш да кажеш?

— В заповедта ни се казва, че трябва да Я унищожим, а не да се занимаваме с това какво е Тя. Вие го казахте. Какво ви накара да промените решението си?

— Съжалявам, Каанг, не биваше да започвам с теб. Ще се върна пак към теб след малко, но слушай и се опитай да прозреш въпроса ми. Тахл, какво е за теб Тя? Какво мислиш, че представлява? Дали е от Федерацията? Дали не е бунтовнически кораб?

— Може би, командире. Но подобен кораб…

— Не знаем какъв е, Тахл, не знаем. Макар че се бихме с Нея, така и не видяхме кораба й.

— Е, знаем донякъде как изглежда и какво може да прави. Така че със сигурност не е федеративен кораб.

— А може би е, но не такъв, какъвто сме виждали.

Тахл се замисли.

— В такъв случай може би наистина не сме Я виждали. Може би тя изкривява образа в нашите камери. Може би начинът, по който се показва по време на сблъсък, не отговаря на външния й вид.

— Може би. И какво е Тя?

Тахл се замисли отново, сетне погледна към Фуурд.

— Може би е построена тайно и финансирана от ПДУ — имаше пред вид „Поканени да участват“. — За да нанесе удар на Федерацията.

На мостика се чуха тихи възклицания. Не можеше да се определи дали звуците не са идещо отвън ехо.

— Така е по-добре — кимна Фуурд. — Ала не е каквото си мисля. Смитсън, какво представлява Тя?

— Какво ще кажеш за нещо, създадено тайно от Федерацията, за да унищожава аутсайдери? Командире, знаеш какво е отношението им към нас.

— Доста по-добре — изхъмка Фуурд. — Харесва ми, макар да звучи вманиачено и параноично. И така: Каанг?

— Командире?

— Какво представлява Тя?

— Ще ми се да можех да участвам в това, командире, но знаете, че не мога. Нали се споразумяхме? Аз съм само пилот.

— Хайде, Каанг.

— Наистина не зная… може би сте прав и Тя е бунтовник.

— Твърде лесно обяснение, а и щеше да се нуждае от добър пилот. Би се опитала да те наеме… Кир, какво е Тя?

— Трябва ли да преминаваме през всичко това, командире?

— Да. Какво е Тя?

— Може би тя наистина е чуждоземен. Може би това е първата истинска заплаха, пред която се изправяме. Първата от много. Може би това е началото на война с първия враг, който може да мери сили с нас.

— Кир, Тя е дошла тук преди триста години. Това не е било началото на войната срещу Сакхра.

— Не е необходимо да е било. Това, което е направила, е достатъчно, за да ускори упадъка на Сакхра. — Тя погледна към Тахл, чието лице бе все така безизразно. — Федерацията е голяма сила. Може би това наистина е начало на нова война. — Когато тишината на мостика стана тягостна, почти непоносима, Кир побърза да вметне: — Вие ме попитахте. А и съм го чувала на Сакхра.

— Въпросът е това ли мислиш?

— Да, командире, защото е най-вероятното. Най-добре обяснява всичко.

— Само дето Федерацията ни нареди да Я намерим и унищожим. Сами. Само ние.

— Което не отхвърля идеята.

— Нито я потвърждава, Кир.

— Така ли? Тогава защо е всичко това, командире? Вие ни казахте…

— Да си помислите какво представлява Тя. Не да откривате. Нито да решавате. Само си помислете! Обмислете всички възможни обяснения, защото, верни или не, те ни говорят едно и също нещо.

— Командире, имате ли обяснение, което да споделите с нас?

— Аз мисля, че Тя е пришълец. Но не както я описа ти, Кир. А нещо съвсем различно. Може би…

— Командире, това беше обяснение за поведението ви тук.

— … може би това, срещу което се бием от доста време, дори не е кораб. Може би си няма командир, пилот и екипаж. Може би е самостоятелна форма на живот, еволюирала в Космоса като рибите във водата. Или като морските бозайници, които приличат на риби, но се хранят с тях. Да, Тя прилича на кораб, но всъщност се храни с кораби.

— И как по-точно — попита Кир — се храни с кораби?

— Като поглъща енергията им — подхвърли Смитсън. — Нали разбирате, абсорбира чувството им на огорчение, след като ги е победила по най-различни загадъчни и невъобразими начини.

— Да! И освен това — продължи разпалено Кир — всички нейни двигатели, скенери, лъчи и ракети, всички неща, които приличат на кораб, са всъщност еволюционна мимикрия.

— Виждате ли? Напредваме. Вече добавяте подробности. Създавате цялостна картина. — Фуурд се надигна и огледа присъстващите на мостика. Погледът му беше почти трескав, но същевременно излъчваше вътрешна увереност. Каанг забеляза, че всеки от тях се опитва да издържи на втренчения му взор и не успява.

— Всички обяснения, дори погрешните като последното, ни казват едно и също. Казват ни това, което ще ни кажат и тези, за които не сме помислили.

Той се завъртя внезапно, доближи Каанг и спря при пулта й. Както и по-рано, риташе въргалящите се останки по пътя си, а когато спря, се извиси над нея.

— Да направим рекапитулация. Ренегат, който мрази Федерацията и ни напада, защото сме най-опасният й инструмент. Бунтовнически сили на ПДУ, които мразят Федерацията и ни нападат, защото сме най-мощното й оръжие. Кораб, построен от самата Федерация, защото Федерацията ни мрази и ни напада, тъй като сме най-силното й оръжие. Кораб на чужда цивилизация, първият, който заплашва Федерацията и ни напада, защото сме най-опасният й инструмент. Виждате ли накъде ни води това?

Каанг усещаше дъха му на лицето си.

— Ние сме съвсем сами. Не бива да вярваме на нищо и на никого. Можем да разчитаме единствено и само на себе си.

Той погледна към екрана. Никой от присъстващите не смееше да помръдне. А Каанг, която все още не бе разбрала накъде бие, но започваше да се досеща, почувства, че настръхва.

— Ето защо не ме интересува коя е Тя, или какво представлява. Никога не ме е интересувало и никога няма да ме интересува. Ние сме аутсайдер, един от деветте, и сме съвсем сами. Федерацията създаде чрез аутсайдерите своето абсолютно оръжие. Извади ги вън от командните си структури. Даде им имена на убийци и самотници. Събра екипажи от убийци и самотници, хора, неспособни да се впишат в обществото, но твърде умни и надарени, за да бъдат изхвърлени на бунището. И когато те се съберат на своите кораби, могат да разчитат само на своите умения и на нищо друго. Нямат културни интереси, нито търсят приятелство. Те са сами заедно. Така е при другите осем кораба, но ние срещнахме Нея и нещата се промениха. Ето защо можем да Я победим. Защото знаем какво сме.

На екрана се мярна кратко изригване в далечината. Необходимият и предварително зададен период бе изминал и ковчегът на Джосър беше избухнал, връщайки го към системата от вероятности, към която винаги бе принадлежал. Може би.

— Сега тръгваме към Нея. Ще извършим неотложните ремонти, които според анализа няма да са тежки. Не повече от лайната върху обшивката. Ще си останем тук, на мостика. Споделяйки телесната си миризма и вкуса си. Защото това сме ние. Няма да викаме заместник на Джосър, ще си разпределим функциите му. И когато отново се изправим срещу Нея, няма да го сторим заради Джосър или Федерацията, заради приятелство или професионална чест, а заради това, което Тя направи от нас. Тя беше права, всичко вън от този кораб е илюзия и тази илюзия ни мрази. Или пък Тя лъже и всичко вън от кораба е реално, и тази реалност ни мрази. Ние сме само това, което имаме, и вън от тази консервна кутия не можем да вярваме никому и на нищо. Ние сме всичко, което сме. Нищо друго не съществува. Онова отвън е само предварително написан сценарий. Вече не сме инструмент на Федерацията. Сега сме инструмент на самите себе си.