Джон Лав
Вяра (10)

7.

Девета площадка се показа под тях и Фуурд видя кораба си за пръв път от два дена насам. И тъй като формата му бе символ, залегнал дълбоко в него, символ, издигащ се на всяко кръстовище в личната му пътна карта, тъй като съединяваше линии, които за други хора щяха да са съединени от символи като семейство и приятели, за един кратък миг той видя само кораба си, но не и това, което се случваше около него.

Девета площадка бе изпълнена до пръсване. Имаше няколко десетки коли на службите по снабдяване и поддръжка, големи и малки, повикани тук от целия Блентпорт, за да ускорят преоборудването, и зарязани там, след като бяха приключили със задачите си. Имаше хиляди — може би пет или шест хиляди души — стоящи, седящи и сновящи по девета площадка и затревените хълмове около нея. Бяха се събрали тук още щом се бе разнесла новината, че „Чарлз Мансън“ е получил приоритет в снабдяването и преоборудването си, а после се бе разпространила и вестта за среднощната случка в бара. Имаше работници от космопорта, офицери и членове на екипажи от Хорския флот, но се виждаха и сивкавите униформи на блентпортския гарнизон, пратени по-рано от Бусейд, които не бяха се разбунтували, но и не се бяха върнали, както им бе наредено.

Офицери, войници, работници, служители: всеки от тях имаше свои мотиви да е тук и както можеха да се обърнат един срещу друг, така биха могли и да се обединят срещу „Чарлз Мансън“. Неяснотата в поведението и възможните им постъпки бе увиснала като мрачен облак над площадката. Сякаш бяха спрели само на крачка от открита проява на враждебност и бяха готови във всеки момент да преминат нататък.

И в средата на всичко това беше „Чарлз Мансън“. Невероятно красивият кораб с изящен сребрист корпус, дълъг хиляда и шестстотин стъпки^[1], широк триста в кърмата, където се виждаха издутините на главните двигатели, и заострен в носа до връх, на който човек би могъл да си убоде пръста. Изглеждаше непоклатим и изразителен като изписано върху лист хартия съществително, а разпръснатите наоколо хора и машини бяха само предлози.

— Скоро всичко ще приключи — обади се Бусейд по интеркома. Фуурд долови в гласа му напрежение или може би умора.

Конвоят достигна отбивката за девета площадка и там спря. Една по една ескортиращите машини гасяха двигатели. Шумът им затихваше и глъчката на тълпата се усили. Неопределен звук — като мотивите, които бяха довели тези хора тук.

Двата вертолета, които ги бяха придружили дотук, се отдалечиха, за да се присъединят към другите пет — не четири, вече бяха пет, отбеляза мислено Фуурд — увиснали директно над „Чарлз Мансън“ по причини, за които само можеше да гадае.

Хората на площадката и поляната се надигнаха, извърнали глави към конвоя, сетне отново погледнаха към кораба. Ропотът се усилваше, превръщайки се в един общ тътен. Настроенията на хората бяха неразгадаеми. „Чарлз Мансън“ стоеше смълчан, със затворени люкове и дюзи.

Двигателите на ескортиращите изреваха отново и те, заедно с колесницата, се спуснаха по тесния път.

 

 

„Чарлз Мансън“ носеше много ракети във всякакви форми, размери и конструкции. Последните петдесет, включително и двете необичайни, изработени по указания на Фуурд, бяха натоварени едва тази сутрин. Специалният камион, който ги бе докарал, стоеше изоставен в началото на отбивката за площадката. Така че вместо да навлезе драматично на площадката, конвоят бе принуден да спре. Войниците наслязоха от машините и се заеха да очистват периметъра под виковете и подигравките на тълпата. Един ефрейтор се насочи решително към камиона, очевидно с идеята да го измести встрани. Покатери се по стълбичката и хлътна в кабината. Известно време не се случваше нищо.

— Защо се бавиш? — извика му друг сержант.

— Не иска да ми каже кода за стартиране.

Откъм тълпата, събрала се наоколо, долетя смях. Той се усили, когато вторият сержант вдигна мегафон и нареди шофьорът на камиона да се яви незабавно. Смехът поутихна, когато се появи човек, твърдящ, че знае как да се преодолее кодът. Той също се покатери в кабината и изчезна вътре. Смехът се усили и започна да се разпространява към централната част на площадката. Миг по-късно двигателят на камиона изрева и той подскочи напред. Сетне се вряза в борда на една роботизирана товарителна машина и я повлече пред себе си, а тя заразмахва ръце, опитвайки се да се вкопчи в предницата. Хитро, помисли си Фуурд, и напълно неочаквано. Но и доста рисковано.

А междувременно фиаското продължаваше. Осем от десетте ескортиращи машини потеглиха напред и оформиха полукръг на мястото, където отбивката се сливаше с девета площадка. Полукръг, в който допуснаха само колесницата, след което я заобиколиха. По такъв начин тя най-сетне се озова на самата площадка и в мига, когато стана това, полукръгът се превърна в кръг, тъй като останалите машини се приближиха и затвориха прохода зад нея.

Пред тях имаше съвсем малка тълпа, повечето хора все още стояха в центъра и около кораба. Тези наблизо, които бяха видели колесницата и вероятно седящите вътре Фуурд и Тахл, се отдръпнаха. В същия миг от машините наскачаха войници, които ги избутаха назад. Конвоят, все още поддържащ обръч около колесницата, се придвижи към „Чарлз Мансън“ и центъра на площадката. „Само не преигравай — помисли си Фуурд, разговаряйки мислено с Бусейд. — Внимавай, не показвай излишна самоувереност.“

Ала конвоят измина само петдесетина метра и спря пред поредната барикада от изоставени товарни машини, около които имаше разпръснати групички от зяпачи. Войниците, които подтичваха отзад, се изравниха с него и тъй като имаха заповед да разчистват пътя, се заеха да го правят. Този път не си направиха труда да питат дали някой от присъстващите отговаря за изоставените машини. След кратко обсъждане бе решено да ги избутат встрани.

Централната част от импровизираната барикада се заемаше от товарен камион. Той не беше толкова тежък, колкото предишния и не можа да удържи на натиска на бронетранспортьора. Преобърна се на една страна и сетне избухна в пламъци. Оказа се пожарна кола.

Зазвучаха сирени, гъсти черни облаци дим се вдигнаха към небето, бавно, сякаш някой подреждаше една върху друга черни тухли. Фуурд бе обхванат от внезапното съмнение, че в края на краищата Бусейд е допуснал грешка. Но ескортиращите машини бяха оборудвани с пожарогасители и успяха да изгасят камиона за секунди. Пяната погълна дима. Стълбът от черен пушек секна внезапно и над тях остана да виси само извит като въпросителна тъмен облак, който бавно се разсейваше. Тълпата отново избухна в иронични подвиквания, но не от всички присъстващи — някои бяха забелязали бързината и ефикасността, с която конвоят бе навлязъл на площадката.

Машините продължиха напред, следвани от подтичващите войници, оставяйки зад себе си черна диря и разрушение. Фуурд се свърза с Бусейд, за да го поздрави за успеха, ала разговорът им бе кратък. Бусейд, изглежда, все още бе погълнат от опасения за непредвидените неща, които можеха да се случат.

 

 

Когато видяха приближаващия се конвой, хората от краищата на площадката започнаха да се местят към центъра и кораба. Докато конвоят се доближи на петдесетина метра, тук вече имаше тълпа от няколкостотин души. Настроението им не беше открито враждебно, мнозина от тях все още се смееха.

Конвоят спря. По време на кратката пауза шест вертолета увиснаха отгоре, толкова ниско, че опорите им се поклащаха едва на няколко метра над гръбнака на кораба. Сякаш не хората се събираха около кораба, а той ги теглеше към себе си с невидими нишки. Това впечатление се запази дори когато привидното спокойствие бе заменено от първите тревожни шумове на назряващо насилие.

Докато войниците от спрелите машини заобикаляха колесницата и се придвижваха напред, Фуурд усети, че този път настроението е различно и напрежението обхваща и двете участващи страни. Първите гневни сблъсъци с тълпата бяха изолирани, но за броени секунди те прераснаха в истински бунт. Петдесет метра преди финала планът на Бусейд, изглежда, се бе изчерпал.

Във въздуха отекнаха единични изстрели и тълпата се люшна назад. В същия миг машините от ескорта напуснаха кръга и се придвижиха към „Чарлз Мансън“, като внимаваха да не блъснат някого от изпречилите се на пътя. Скоро достигнаха до самия корпус, някъде по средата, където Фуурд им бе казал, че се намира главният люк, макар че на пръв поглед не се виждаше никакъв отвор или цепнатина върху обшивката.

Корабът, в сравнение с който всичко на площадката изглеждаше нищожно малко, все още оставаше вън от вниманието на тълпата.

Войниците се промушиха в пролуките между машините и корпуса, очевидно без да получат заповеди за това. Тропотът на ботушите им и дрънкането на оръжие утихна, последвано от кратък рев на ескортиращите машини, преди да угаснат. Дори отделните викове откъм тълпата замряха.

Войниците вече не предизвикваха. За по-малко от половин минута и без да преобръщат каквото и да било или да подпалват огньове, те бяха определили окончателната си позиция — защитен кордон между колесницата и „Чарлз Мансън“, петдесетметрова алея, опасана дебело от двете страни с машини и въоръжени мъже, така че да скрива тълпата отвъд нея. Случайно или не, но в тези последни мигове на изпълняваната от тях задача имаше почти толкова обърнати навътре дула, колкото и навън.

Бездействието на „Чарлз Мансън“ би трябвало да има заплашителен ефект, но мълчанието и неподвижността на кораба бяха толкова дълбоки, че сякаш идваха отвътре, като че ли обитателите му са били покосени от някаква смъртоносна болест. Досега корабът не бе предприел нищо, макар бунтът отвън да набираше мощ. Не предприе нищо, докато се оформяше бронираният кордон от ескортиращи машини. Не направи нищо, докато Бусейд, който пръв изскочи от двете водещи машини, нареди на хората си да се съберат при главния шлюз и да го охраняват. Фуурд забеляза, че насочените към люка на шлюза оръжия са почти толкова, колкото и тези към тълпата. Той включи интеркома.

— Не ми казахте, че ще охранявате и шлюза. Предполагам, че го правите за пред тълпата.

— Погледнете ги, командире. Ходът е нож с две остриета.

Фуурд изключи интеркома, намръщи се от думите на Бусейд и надзърна през предното прозорче. Кочияшът помръдна леко рамене — този път не използва камшика, а само поводите — и химерите задърпаха бавно напред колесницата. През цялото време и до този момент, отбеляза мислено Фуурд, той беше действал с абсолютна прецизност.

Колесницата се запромъква напред през кордона, поскърцвайки във внезапно настъпилата тишина. Зад себе си оставяше кална диря. Хората зад кордона надигаха глави да видят какво става. Химерите дишаха тежко и ритмично като мастурбиращи динозаври, за тях поне това беше последният етап от дългото пътуване.

А люкът на „Чарлз Мансън“ продължаваше да е затворен. Корпусът му бе надвиснал отгоре като сребриста скална козирка. Въпреки огромните му размери, заради тишината и неподвижността му на моменти Фуурд се питаше дали въобще е на площадката. Колесницата стигна до кораба и спря. Фуурд хвърли последен поглед към паяжината в ъгъла на прозорчето — нямаше начин да разбере дали и тя поглежда към него — и вдигна очи към Тахл, който кимна.

Пръв навън се подаде той. Помогна на Фуурд да слезе и пое след него.

Бусейд вече се бе отделил от групата при люка и вървеше към тях, но спря по знак на Фуурд, който се обърна и погледна сакхранския кочияш.

— Командире, недейте — обади се Тахл. — Не е необходимо.

Но Фуурд го игнорира.

— Доколкото разбрах, не говорите федеративен — обърна се той към кочияша.

Онзи го гледаше с безизразно лице и очевидно потвърди думите му, като не отговори.

Спрял на място, Тахл наблюдаваше Бусейд (който отстъпи назад, за да се присъедини към групата, охраняваща шлюза). Беше погълнат от мислени изчисления за относителните ъгли между себе си, Фуурд, Бусейд, шлюза и двете редици на кордона. Знаеше, че Фуурд все още говори на кочияша, но не го слушаше, думите не го интересуваха.

— Аз говоря достатъчно добре сакхрански — продължи Фуурд, — за да мога да ви кажа благодаря, но не мисля, че ще е достатъчно. Ето защо…

Кочияшът не отвори уста дори за да плюе, но погледът му не се откъсваше от лицето на Фуурд. Вторият му чифт клепачи примигна хоризонтално. Химерите се размърдаха неспокойно. Една от тях се изпърдя.

Три крачки по-назад Тахл приключи с изчисленията.

— Ето защо…

Фуурд се поколеба, думите просто не му идваха на езика. И докато ги търсеше, кочияшът умря. Една сребриста стоманена игла от нечий игломет — беше невъзможно да се определи от чий точно, тъй като иглометите стреляха безшумно и бяха стандартно въоръжение както за екипажите на Хорския флот, така и за Блентпортския гарнизон — щръкна зловещо от гърлото му, той се преобърна назад и се свлече като чувал в краката на Тахл, който прескочи трупа, без дори да го поглежда, и се втурна право към Бусейд.

Разликата между Тахл и всички останали беше по-малко от секунда. Докато първата дълга секунда след изстрела все още започваше и докато реакциите на всички останали стартираха заедно с нея, Тахл се стрелна между все още нераздвижилите се тела като котка между кофи за смет и достигна Бусейд. Времето възстанови нормалния си темп. В центъра на групата, покриваща шлюза, бяха Бусейд и Тахл. Бусейд беше паднал на колене и Тахл стоеше зад него, теглейки с лявата си ръка главата му назад за косата, докато извадените нокти на дясната вече докосваха, но все още не бяха пронизали гърлото. Ако двамата войници, които стояха най-близо до Бусейд и можеха до му се притекат на помощ, биха могли да се овладеят, докато ноктите бяха извадени, щяха да го сторят, но те бяха обучавани по същите принципи, по които и Фуурд, и инерцията им бе необратима. Те приближиха Тахл отзад. Той ги повали и двамата, единия с петата на десния си крак, втория с левия си лакът, без дори да се извръща към тях и без да изпуска от хватката си Бусейд, към когото насочи пълното си внимание, преди още двамата да са тупнали на земята. Сигурно си даваше сметка, че в края на краищата нападателите му щяха да се откажат и да се отдръпнат, без да се опитат да го убият.

Тахл знаеше — защото го бе изчислил — че едва ли разполага с повече от двайсет секунди живот. От всички страни към него бяха насочени оръжия — войниците около него и Бусейд бяха обърнали гърбове на шлюза и мъжете от кордона бързо последваха примера им. Той се приготви за последствията от своята постъпка, преценявайки обърканите мотиви на хората, стискащи оръжията.

Беше невъзможно, а и нито за миг не бе имал намерение да се прикрива зад Бусейд. Сега беше лишена от прикритие цел. Все още никой не бе натиснал спусъка, тъй като ноктите му опираха в гърлото на Бусейд с точността и сигурността на микроманипулатори, но не всички присъстващи смятаха за приоритетно завръщането на Фуурд или оцеляването на Бусейд. След като им хрумнеше тази мисъл, някой от тях — вероятно този, който бе застрелял кочияша — щеше да насочи оръжието си към Тахл или към Фуурд, който стоеше сам, засега забравен, близо до колесницата, а може би към самия Бусейд. Тахл бе изчислил, че за това ще са нужни двайсет секунди. (Фуурд пресметна, че не са повече от десет-петнайсет, тъй като от мястото си виждаше нещо, което Тахл не забелязваше: някакво странно умиротворение на лицето на Бусейд, сякаш от самото начало бе знаел, че ще трябва да загине, за да им помогне да преодолеят тези последни няколко метра до кораба. Фуурд си припомни снимката в канцеларията и сърцето му се сви мъчително.)

И в този момент, най-сетне, „Чарлз Мансън“ се пробуди.

Имаше нещо неземно във внезапния преход на кораба от пълно мълчание към екстремно действие. Мащабите му не можеха да се сравнят с каквото и да било от случващото се отвън, това действие не се градеше върху предварителни по-умерени стъпки, които поне биха могли да бъдат възприети като реакция или предупреждение. Беше мигновено и мълниеносно, като атака на тарантула.

Корпусът на „Чарлз Мансън“ вече не беше гладък и смълчан. Озарен от святкащи светлини и огласян от сирени, пулсиращ, сякаш се е разболял от странна болест, той заизпуска мехури, които се подуваха и разцепваха, за да се покажат под тях гърлата, устните и отверстията на оръжията за близък бой. Никой не си бе направил труда да им зададе определени цели. Някои от тях се въртяха напред-назад или нагоре-надолу, други бяха прицелени право в площадката, останалите стърчаха към небето. Това нямаше значение. Имаше лазерни картечници, спирални оръдия, кълбомети, дружествени канонири, дисруптори, дъхосеквачи, хармонични оръдия, мотиволъчи и други, чието използване в затворено пространство на планетна повърхност щеше да е прекомерно дори ако „Чарлз Мансън“ беше под директната атака на целия Хорски флот. Те стърчаха от кораба, управлявани от бойци, които бяха изгубили или никога не бяха имали подбудите на обикновените хора. Тахл бе обмислил атаката над Бусейд с цел да спечели определен период от време — период, който бе изчислил с точност до секунда, а сега, изглежда, имаше време колкото си поиска.

Ирисът на главния люк се разшири. Единична рампа се протегна като изплезен език и опря в пода. Също като Фуурд повечето членове на екипажа на „Чарлз Мансън“ бяха преминали обучение в специалните части и сега десет от тях се спуснаха бързо, но предпазливо по рампата и заобиколиха групата около входния люк — група, в центъра на която бяха Тахл и Бусейд. Зад тях, в горния край на рампата, стоеше Кир, красива и мрачна, стиснала пистолет, с който махна на Фуурд да се качи на борда, а зад нея се издигаше „Чарлз Мансън“, масивен и неподвижен, заплашващ всичко наоколо, без нищо да обяснява.

Един по един мъжете, обкръжили Тахл, положиха оръжия. Някои от войниците от кордона направиха същото, но други продължаваха да ги държат насочени към Тахл или ги извърнаха към Фуурд, когато той се раздвижи. Тахл прецени внимателно позите им, припомняйки си, че не говорят същото, както при сакхранците, и опитвайки се да предугади кой от тях е готов да открие огън и по кого. Нито за миг не изпускаше Бусейд от хватката си.

Докато крачеше към кораба — само няколко метра го деляха от платформата, последните от това дълго и крайно неприятно пътуване — Фуурд се опитваше да предугади същото. Ако някой натисне спусъка, реши той, ще е от тези в кордона. Можеше да е изстрел в гърба — в такъв случай не би могъл да предприеме нищо — но това бе риск, на който трябваше да се реши. Почти усещаше с кожата на лицето си хладината, лъхаща от насочените от двете страни към него оръжия.

Изчисленията му не бяха толкова точни като тези на Тахл, но все пак беше познал. Когато това се случи, дойде отстрани, от някого, когото току-що бе подминал. Всичко мина съвършено гладко — усети една фигура в кордона да се напряга, видя дулото да се извръща към него и далеч преди да е изложен на опасност, Фуурд се завъртя, извади своя пистолет и втренчи поглед в очите на младия войник — толкова млад, че още имаше акне — който вече изглеждаше ужасен от собствената си постъпка. Пръстът на Фуурд замря неподвижно на спусъка. Дотук добре, рефлексите му оставаха на нивото на ситуацията, не беше необходимо да стреля и знаеше, че Тахл е стигнал до същото решение. После, за своя крайна изненада, той установи, че зад цевта на своя пистолет вижда само половин лице. Опитваше се да реши дали тази половинка все още носи изплашеното изражение, след като другата е изчезнала.

Изстрелът бе долетял откъм „Чарлз Мансън“. От Кир, застанала при люка в горния край на рампата.

Фуурд беше толкова втрещен, че за момент не можа да помръдне. Без дори да осъзнава, че все още държи насочен пистолет, той проследи как тялото на младия войник се издига във въздуха и се премята назад в лениво салто, разперило ръце, но не за да омекоти удара, а мъжете наоколо бавно извръщаха очи към него. Той знаеше, че няма какво да им каже. Обърна се и отново закрачи към кораба, без да е сигурен дали въобще ще го достигне, макар да е само на ръка разстояние, но осъзнаващ, че няма какво друго да направи. „Не беше нужно — мина му през ума. — Въобще не беше нужно.“ Думи, които само разпалиха гнева му.

Опитваше се да не изглежда изплашен или виновен, а като човек, който просто бърза да изпълни досадна задача. Вървеше решително (не трябваше да тича, това щеше да е фатално), докато около него всичко, което Бусейд бе успявал да удържи досега, започна да се случва. Откъм тълпата екнаха призиви за мъст, не толкова горчиви, колкото импулсивни. Вертолетите се снижиха над „Чарлз Мансън“ и насочиха оръдията си към люка. Войниците, които бяха положили оръжия, се наведоха да ги вземат. Фуурд продължаваше да върви.

Когато зад гърба му отекнаха първите изстрели, той не се напрегна, нито се затича и тъй като изстрелите продължаваха, предположи, че стрелят в химерите и вероятно са надупчили колесницата и трупа на кочияша. Не без усилие прогони тази мисъл от главата си, дори спомена за паяжината на прозореца, и продължи да върви. Нито ускори, нито забави ход. С периферното си зрение следеше двете редици на кордона, които сякаш се опитваха да запълнят вакуума, породен от неговото преминаване. Беше едва на няколко крачки от кораба, но вече знаеше, че редиците ще се разредят, преди да го стигне, и той ще загине.

Хората от неговия екипаж започнаха да се отдръпват назад. Бавно и предпазливо, все още с насочени встрани оръжия, те се изкачваха заднишком по рампата. За пръв път видя лицата им и вътрешно се зарадва, че е сред познати. Забеляза със задоволство, нелепо при тези обстоятелства, че бяха допуснали очевидната грешка — да се опитат да го приближат и обградят, която само щеше да ускори неизбежното. Тахл не се присъедини към отстъпващите, оставаше изправен над Бусейд, а Кир все още стоеше при шлюзовия люк. Фуурд избягваше да поглежда към двамата. Вероятно отново бе настъпила тишина, защото той внезапно долови тих, но неприятен звук — бръмченето на ръчния си интерком. Игнорира го — макар че част от него се опитваше да прецени как ще изглежда, ако го включи — и продължи да върви. Оставаше съвсем малко.

Предвидил, че кордонът ще се разпадне, преди да се озове на борда, той все още се надяваше преценката му да е погрешна. Поредна проява на иронията, чиято способност да се обръща срещу себе си бе започнал да разбира досущ като сакхранец. Така или иначе, до рампата оставаха само няколко крачки, когато кордонът наистина се разпадна с оглушителен рев на тълпата. Едва тогава успя да погледне за последен път Тахл. И иронията отново се обърна срещу себе си.

Тахл се приведе напред и каза на Бусейд:

— Съжалявам, полковник.

И докато Фуурд го подмина, като започна да се изкачва по рампата, Тахл прокара ноктите на дясната си ръка през гърлото на Бусейд, после вдигна тялото му и го захвърли, все още гърчещо се в агония, на пътя на войниците, които тичаха след Фуурд. Преднамерената жестокост на постъпката му ги накара да се спрат достатъчно дълго, за да успее сакхранецът да последва командира нагоре по рампата и през шлюза, който незабавно се затвори зад тях. Миг преди това обаче Фуурд погледна през рамо. Няколко медици от ескортиращите машини вече се бяха надвесили над Бусейд, чуваше се и сирената на снижаващия се вертолет линейка, ала Фуурд знаеше, че вече е късно, защото антидотът за сакхранската отрова действаше само ако е инжектиран в първите няколко секунди.

— Не беше нужно — рече той тихо на Кир, докато вървяха по тесния коридор към мостика. — Зная колко си точна с пистолетите и с което и да било оръжие. Можеше само да го раниш. Не беше необходимо.

— Но Тахл… — поде Кир.

— Това, което Тахл направи — продължи все така тихо Фуурд, — беше неизбежно. Твоето беше неоправдано.

 

 

След няколко минути, макар че това все още не бе станало достояние на хората от „Чарлз Мансън“, иронията се обърна срещу себе си за трети път.

Тахл не беше имал намерение да убива Бусейд, не използва отрова, а само се престори, че го прави, за да създаде нужната суматоха, докато отстъпват към кораба. Това беше неговото последно хвърляне на зара, ноктите му проникнаха в плътта, без да инжектират отрова. Но той не знаеше, че Бусейд има болно сърце. Шокът и бързината от атаката му предизвикаха масивен сърдечен пристъп, от който полковникът почина.

 

 

„Чарлз Мансън“ остана още известно време на девета площадка, чужд и непроницаем, като самотно отрицание на всичко около него. Сетне, тихо и без да иска разрешение от Блентпорт, включи магнитните си двигатели и се издигна. Никой не се опита да го спре. На необходимата височина той превключи от магнитен на йонен двигател, напусна сакхранската атмосфера и премина без церемонии и опити за връзка между сребристите редици на Хорския флот. Докато лекарите около Бусейд осъзнаят, че проблемът не е в сакхранската отрова, а в инфаркта, Хорският флот бе затворил обръча зад „Чарлз Мансън“ като блудница, оправила намачканата си рокля след поредния клиент, напуснал апартамента й.