Джон Лав
Вяра (3)

Трета част

Тахл произнесе няколко думи тихо в комуникатора и кимна. Фуурд повдигна вежди.

— Нещо ново?

— Боя се, че да, капитане.

— Боиш се?

— Анзах, капитане. Процесът й е приключил.

Фуурд премълча, опитвайки се да прикрие чувствата си.

— Съжалявам, капитане — добави Тахл. Не разбираше добре динамиката на човешките чувства, но за времето, прекарано на борда на „Чарлз Мансън“, се бе научил да разгадава неизказаните неща. Знаеше, че някога Анзах е значела нещо за Фуурд, но не беше сигурен какво точно.

Меката светлина сякаш попритъмня, като че ли на мостика се беше възцарила изкуствена лятна вечер. Стана здрачно. По периферията се мяркаха силуети, чуваха се приглушени гласове.

— Има още нещо, капитане — добави Тахл. — Наредиха ни да се отправим към Хор. Да пресрещнем Вяра, когато се появи там. Пратили са запечатани заповеди за вас.

Фуурд се надигна и се обърна към него.

— Оставям кораба на теб. Ще ида да прочета заповедите в кабинета си.

Никога не я наричаше каюта, а кабинет. Беше голям и просторен като апартамента, който държеше на Земята, и заедно с мостика бе единственото непренаселено място на кораба. Навсякъде другаде функционалността се бореше с пространството.

Без да му бъде наредено, екранът в кабинета му показа съобщението с неговите заповеди и инструкции и той прегледа и двете без особена изненада. Откри, както и очакваше, че не бяха повторили грешката, която направиха на Изис. На Хор — слънчевата система на Сакхра, родната планета на Тахл — щеше да е различно. Там щеше да се изправи срещу Нея сам, както винаги бе настоявал.

Знаеше какво се е случило с „Палас“ при Баст, с Копландовия „Волф“ на Анубис и съвсем скоро, далеч по-драматично — на Изис, където бяха пратили Анзах. Сега тя щеше да се превърне в тяхната изкупителна жертва, той знаеше какъв ще е изходът от съдебния процес, усещаше го в гласа на Тахл, нашепваше му го и инстинктът. „Винаги когато установя някаква връзка с други хора, те ме напускат, по един или друг начин.“ Той остави сърцето си да скърби още пет минути в усамотението на личния си кабинет, после включи интеркома.

— Тахл, имаш ли стенограма от процеса срещу Анзах?

— Да, капитане.

— Прати ми я на екрана, ако обичаш. Благодаря ти.

Докато думите се редяха на екрана, той се опита да ги замести с образи, да си представи какво ли означава това за нея. Съдилищата на Изис бяха със строг режим и не се допускаха адвокати. Сигурно стоеше срещу тях, завъртяла леко глава на една страна, както обикновено гледаше, когато усещаше заплаха.

 

 

Тя ги гледаше, завъртяла леко глава на една страна. После си наля чаша ароматен чай от безупречния порцеланов сервиз, поставен пред нея — не беше лесно, имайки пред вид белезниците, макар че този път бяха съвсем леки, от сребрист метал. Опита се да проточи това действие и председателят бе принуден да повтори въпроса си.

— Капитан Анзах, нека бъде записано за протокола, че ви предоставям втора възможност да използвате правата си. Помислете внимателно. Обвинена сте в дезертьорство и малодушие. В резултат на тези деяния…

— На тези предполагаеми деяния — поправи го един от членовете на съдебния състав.

— … предполагаеми деяния, този град бе подложен на безпрецедентна и унизителна атака. Изгубихме кораби. Загинаха екипажи. Известена сте за наказанието, в случай че бъде доказана вината ви. Имате право да откажете съдебен процес тук, ако се съмнявате, че съдът е предубеден, и да бъдете изпратена на Земята. Изглежда не смятате това за важно, но аз не мисля така. Тъй като според мен е по-важно дори от достойнството на съдебния състав, ще ви попитам отново: предпочитате ли да бъдете съдена на Земята?

— Не ме интересува къде ще се проведе процесът.

— Освен ако изрично не поискате да е на Земята, ще бъде тук.

Анзах сви рамене. Председателят кимна и се облегна назад.

 

 

На следващия ден Анзах отново бе доведена в същото помещение. Беше просторно, почти колкото бална зала, изглеждаше официално — паркет на геометрични фигури, мебели от червен махагон и плюш и копринени тапети по стените. Както и преди, настаниха я в удобно кресло зад полукръгла маса, на която вече бе поставен неизменният порцеланов сервиз. Беше обърната към извития панорамен прозорец, през който струеше слънчева светлина и очертаваше насядалите срещу нея фигури. Предишния път, когато я доведоха тук, те се наричаха Предварителен съдебен състав. Онези шестима присъстваха и сега, но към тях бяха добавени още шест и вече се наричаха Върховен съд. Върховният съд.

Процесът щеше да се проведе при закрити врата, за да се избегне очакваната обществена реакция, изглежда дори бяха скрили новината, че Анзах е на планетата. Корабът й се бе завърнал на Земята с обяснението, че тя е задържана в арест на борда. Нямаше представители на медиите, нито скамейки за посетители — само шепа охранители. На Анзах бяха отделили личен телохранител, който не беше въоръжен, но той беше сакхранец.

Всички тези процедурни особености бяха уредени още по време на предварителното прослушване. Останалите детайли обаче щяха да са в строго съответствие с процесуалния кодекс на Изис: съдебният процес щеше да се провежда под формата на разпит без присъствието на адвокат, присъдата трябваше да бъде подкрепена от минимум три четвърти от дванайсетте съдии и едва след това записите от процеса и стенограмата на разпитите щяха да бъдат предоставени на обществеността. Нямаше да има обжалване.

Председателят прочете част от тези разпоредби, колкото за да ги чуе Анзах, толкова и за протокола. След това й съобщи името си и това на останалите единайсет съдии. Както и предишния ден, тя не се постара да ги запомни и вместо това за пред себе си ги нарече Първи глас. Втори глас и прочее.

Анзах се пресегна и си наля чай. Без да иска разрешение, сакхранският телохранител застана до нея и й разкопча белезниците. Тя му се усмихна с благодарност и той й отвърна с усмивка. Зъбите му бяха ужасно остри. Вътрешността на устата му бе тъмночервена.

Някой започна да изрежда обвиненията. Слънцето на Изис се издигна още по-високо в лявата страна на огромния панорамен прозорец, превръщайки фигурите зад масата в неясни трепкащи силуети. Анзах не държеше особено да различава ясно лицата им. Със своите полутонове и нюанси гласовете можеха да й казват също толкова, колкото и лицата — на кораба бе придобила умение да анализира гласовете.

Заговори Трети глас:

— Капитан Анзах, ще бъдете ли така добра да ни съобщите какъв е вашият пост?

— Командир на федеративен кораб „Сирхан“.

— И от какъв тип е вашият кораб?

— Аутсайдерски крайцер.

— Това не е обикновен кораб, нали?

— Не. Смятат ги за най-могъщото оръжие на Федерацията.

— Колко аутсайдерски кораба има сега на служба?

— Девет.

— И тези девет кораба са вън от военната структура, нали?

— Да. Те се отчитат директно пред Министерството на административните дела на Земята, а не пред военните служби. Но не по тази причина ги наричат аутсайдери.

— Това ми е известно, капитане, но ще се върнем пак към въпроса… Кажете ми какъв е вашият ранг. Вие сте командир, не капитан. Можете ли да го обясните?

— Това е само символично, нищо повече — усмихна се тя.

— Символично?

— Министерството обича да подчертава, че всъщност то е капитан на всеки от деветте кораба. Тези, които командват на борда, са заместник-капитани или командири.

— Значи символично се набляга на нещо. На командирите се напомня два пъти, че тези необикновени кораби са… инструменти на Министерството?

— Да. Министерството дори използва този термин. Инструменти.

— Необичайна дума. Това означава ли, че всеки от тези девет кораба е задължен да спазва и изпълнява стриктно заповедите на Министерството, до последната буква?

Тя си позволи още една вяла усмивка.

— Виждам накъде биете.

— Отговорете на въпроса, моля ви.

— Извинете. Отговорът е „да“.

— Командире — това беше друг глас. За днес вече ставаха три, включително и този на председателя. Вчера бе чула шест гласа, между които и днешните три, затова го нарече Седмия глас и се постара да го запомни.

— Командир Анзах, какво доведе кораб като „Сирхан“ на Изис?

— Вяра.

— Моля отговорете по-подробно, командире. За протокола.

— Един неидентифициран кораб с необикновени способности, който извърши на пръв поглед случайни и без обяснима цел, но успешни нападения върху няколко федеративни системи… Това достатъчно ли е?

— Да, благодаря ви, командире, беше напълно достатъчно. А сега отново — какво доведе кораба ви на Изис?

— Вяра е извършила осем нападения срещу Федерацията досега. Последните две бяха срещу бившите сакхрански системи Баст и Анубис, затова сметнахме, че Изис и Хор ще са следващите. Министерството прати по един аутсайдер до всяка от тях. Аз получих Изис.

— Или ние получихме вас… Благодаря ви, командире.

Споглеждания, шум от прелиствани документи. Слънцето на Изис струеше през широкия прозорец. Прозорец, зад който се виждаше градът отвън — невероятно красивият град. Благодарение на климатичната система проникваше съвсем слаба миризма отвън.

— Командир Анзах. — Това беше Вторият глас от вчера. — Министерството на административните дела… Това евфемизъм ли е?

— Това е почти пълно описание на Министерството. — Произнасяше внимателно думите, по начин, по който би го правил политик или адвокат. Това предизвика няколко усмивки откъм масата.

— Вашите заповеди от Министерството… Те дават ли ви абсолютна свобода за вземане на решения по време на битка?

— Знаете, че не ми дават, инак нищо от това нямаше да се случи. И най-вече, градът отвън нямаше да мирише така. — Тя се опита да говори напълно безизразно.

— Просто отговорете на въпроса, ако обичате.

— Не, заповедите ми не ми дават пълна свобода за вземане на решения по време на битка. Нито каквато и да било свобода за действие.

— И ние знаем, че сте абсолютно…

— Абсолютно обвързана с духа и буквата на тези заповеди, до последната подробност. Това вече го чухте.

— Вашият кораб получи ли назначение да се присъедини към експедиционния корпус от пет изиски кораба?

— Да.

— Какви бяха тези кораби?

— Те бяха четири тежки крайцера и…

— Продължавайте, командире. Кажете го. И?

— И линеен кораб „Томас Кромуел“.

— Да. Това е купчината радиоактивни отпадъци, която все още е на орбита над нас и отрязва линиите ни за комуникация, нали?

— Над двеста души загинаха на този кораб. Смятам — добави внимателно Анзах, — че не сте искали да прозвучите толкова пренебрежително.

— Командире, имам приятели и колеги сред тези двеста души.

— Ако позволите да изразя мнението си — намеси се председателят, — моментът е подходящ да обявим обедна почивка. Сутринта беше дълга и натоварена. Предлагам да се оттеглим за деветдесет минути.

Стържене на столове по паркета и отдалечаващи се гласове.

 

 

Председателят остана още известно време на мястото си. Мислеше за обвиненията срещу Анзах и видимото й безразличие към процеса. Обвиненията бяха подготвени много точно и внимателно. Що се отнася до безразличието й относно мястото на провеждане на процеса, в началото той мислеше, че тя само театралничи, но сега вече не беше сигурен.

Дезертьорство и малодушие. Докато четеше пледоариите, случаят му се струваше съвсем лесен и това би трябвало да го накара да бъде нащрек. Беше се научил, че много неща не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

 

 

Откараха я с лишен от опознавателни знаци флаер до хълмовете Де Вере, на няколко мили северно от града. Думата хълмове беше малко пресилена, това бяха поредица ниски голи възвишения, но осигуряваха нелоша гледка към Де Вере и заобикалящата ги равнина. Приземиха се в парка „Мерлин“, общинска градинка, достатъчно далече от хълмовете, за да е малка вероятността да има и други дошли на излет. Анзах се разходи наоколо, наслаждавайки се на гледката, докато сакхранецът поддържаше дискретна дистанция.

Де Вере беше малък елегантен град с красива архитектура, площади, колонади и много градини. Градът беше политическият и финансов център на Изис 2 и на цялата система Изис. Не беше голям, но бе наистина много красив, макар че същото можеше да се каже за по-голямата част от Изис 2. Хълмовете бяха достатъчно далече от града, за да осигуряват чудесна гледка, без да се забелязват петната върху сградите и да се усеща вонята.

Сакхранецът извади своя обяд: изсушено месо в кожена кесия. Застигна я и й предложи от него. Имаше неприятен вкус, както беше очаквала, но въпреки това тя се усмихна и благодари. Какви красиви ръце, рече си, загледана в него.

Трийсет секунди по-късно все още дъвчеше месото. Помисли си дали да не го изплюе незабелязано, кога го сакхранецът не я гледа, но се взе в ръце и го преглътна. После кимна още веднъж и се отдалечи.

Малко по-нататък срещна две семейства — четирима възрастни и две деца — излезли на пикник под ниските дръвчета. Двамата сакхранци мигновено застанаха нащрек, но никой не поглеждаше към Анзах, нито даде признаци да я е познал. Нищо чудно. Аутсайдерските офицери се стараят да останат встрани от публичния интерес, а и във всеки случай Анзах трябваше да е на път към Земята.

Тя изпитваше искрено безразличие към съдебния процес. Изходът му беше неизбежен, също като глупавата схватка, преди която петте глупави кораба си мислеха, че могат да се изправят срещу Нея. Тези пет кораба бяха повече от експедиционен корпус, всъщност това беше гръбнакът на Изиския флот, доста мощна група, имайки пред вид размера на Изис, но това бе отражение на богатството и политическите връзки на водачите на системата. Изис привличаше подобен тип хора.

Една от най-характерните черти на Федерацията бяха постоянните размирици, в които флотовете играеха централна роля. Нейните двайсет и девет слънчеви системи бяха белязани с всички възможни видове конфликти: политически, религиозни, културни, исторически и икономически. Последният вид, изглежда, бе в основата на предишните четири, заради което търговските войни между системите често прерастваха в истински войни. Затова флотовете бяха финансирани отчасти от системите и отчасти от Земята. Самата Земя използваше финансите си, за да възнаграждава послушните, да впримчва с дългове и да настройва една система срещу друга.

По-голямата част от богатствата на Изис 2 идваха от финансовите къщи и банките. От четирите бивши сакхрански системи във Федерацията Изис имаше най-голям приход на глава от населението и най-висок стандарт на живот, ако се изключеха от правилото самите сакхранци. И това си личеше дори тук, от гледката към Де Вере, на която Анзах се любуваше.

Изключението със сакхранците потвърждаваше правилото — за разлика от другите бивши сакхрански системи, Изис почти бе натикала в гета своите сакхранци, настанявайки ги в резервати извън градовете. По ирония на съдбата самите те предпочитаха да живеят отделно. Властите имаха свои преференции: те нямаха нищо против относителната бедност на сакхранците и техните грозни функционални домове, но ги държаха на дистанция. Обвиненията в расизъм, идващи редовно от други федеративни системи, бяха по правило оправдани.

По правило, но не напълно. Много неща на този свят, мислеше си Анзах, не са такива, когато ги разгледаш отблизо. Беше научила това по времето, прекарано на „Сирхин“. Когато разгледаш нещата отблизо, те сякаш излизат от фокус и се разпадат на „ако“ и „обаче“. Имаше усещането, че председателят също го знае, долавяше го в нюансите на гласа му, в тона, в езика на тялото…

Не, стига за това. Изходът от процеса е неизбежен.

Подозираше, че Министерството вече е забравило Изис и се е съсредоточило върху отбраната на Хор, където Тя вероятно щеше да се появи. Носеха се слухове, че пращат там Фуурд. Имаше логика: Фуурд бе следващият най-добър от деветте. Първи естествено беше Ануар Каал, който командваше „Албер Камю“, флагман от аутсайдерски клас, но него държаха в резерва — ако Фуурд се провали на Хор, следващата цел щеше да е Земята.

Навремето Анзах имаше връзка с Фуурд. Имайки пред вид характерите на двамата, бе потръгнало доста добре, със съвсем редки изблици на агресия от някоя от страните. Фуурд, въпреки маниите и пристрастията си, я бе дарил с нещо, което ценеше: кроткото приятелство на равни. Анзах бе чула, че оттогава не е имал връзка, вероятно интересите му бяха насочени другаде. Жалко: точно сега имаше нужда от малко от онова кротко приятелство.

Пилотът се подаде от флаера и им махна да се връщат. Тя кимна. Никой от тях — пилотът, сакхранецът или Анзах — не бе промълвил и дума на останалите.

 

 

Този път разпитът поде Вторият глас.

— Командире, казахте, че вашият кораб е бил назначен в експедиционен корпус от четири тежки крайцера и линейния кораб „Томас Кромуел“. „Томас Кромуел“ беше разрушен, както вече знаем. Какво се случи с останалите?

— Те се върнаха, но всички имат повреди и дадоха жертви.

— Бихте ли казали „тежки“ жертви, командире?

— Сравнени с какво? — трябваше й малко време, преди да осъзнае накъде я водят.

— Сравнени с вашия кораб, командире! Но всъщност вашият кораб не беше активен участник в събитията, нали?

Анзах не отговори и Вторият глас продължи:

— Командире, да се върнем към заповедите от Министерството. Корабът ви е бил поставен под командването на Изиския флот, нали?

— Да. Заповедта беше изрична.

— И там също се казва, че ако в системата Изис се появи неидентифициран кораб, експедиционният корпус трябва да го доближи и нападне, командван и предвождан от „Томас Кромуел“. Прав ли съм?

— Да.

— И какво се случи, когато неидентифицираният кораб бе засечен в системата Изис?

— Експедиционният корпус се приближи и го нападна, командван и предвождан от „Томас Кромуел“. Четири часа по-късно Вяра приключи с атаката си, а пет от изиските кораби бяха унищожени или повредени.

— А вашият кораб? „Сирхан“?

— Той се върна без повреди, без жертви, след като прибра оцелелите от „Томас Кромуел“.

— Върна се с прибраните на борда оцелели, след като вие му заповядахте да напусне бойното поле. Вие дезертирахте, командире! Вие избягахте! Вярно ли е това?

— Всичко, с изключение на думите „дезертирахте“ и „избягахте“.

— А как бихте нарекли действията си?

— Мога да отговоря само като се върна към заповедите си. Бих искала да кажа няколко думи за тях.

— Всяко нещо с времето си, командире. Засега да се съсредоточим върху това, което сте направили. Искам да изясним въпроса. Ако никога не сте дезертирали и никога не сте бягали, как бихте характеризирали поведението си?

— Момент, моля — обърна се председателят към Втория глас. — Ще се върнем към това. Нека първо я чуем. Командире, искахте да кажете нещо за заповедите си?

Тя помисли, преди да отговори.

— Министерството взе глупаво решение. Заповедите му унищожиха почти целия флот. Аутсайдерите се сражават най-добре, когато са сами. — Тя забеляза, че силуетите се размърдват и започват да шепнат. — Ние сме като сакхранците. Не работим добре в група.

— Командире, ако е било глупаво…

— Такова беше. Обзалагам се, че няма да го повторят на Хор.

— … ако е било глупаво, защо Министерството е настояло да бъдете под командването на Изиския флот?

— Не зная. Може би някои от по-изтъкнатите ви граждани са прибягнали до политически връзки.

Отново заговори Вторият глас:

— Командире, вие сте тази, която е изправена на съд. Става въпрос за живота ви. Да се върнем към обсъждания въпрос. Ако никога не сте дезертирали, или бягали, как бихте характеризирали постъпката си?

— Като грижа за моя кораб. И подобрени шансове за следващия аутсайдер, който се изправи срещу Нея.

— Командире…

— Не, оставете я да продължи — намеси се председателят. — Искам да бъде записано в протокола.

— По време на битката осъзнах, че Тя не може да бъде спряна от обикновени хора в обикновени кораби. Може да я победим само ако един аутсайдерски кораб я нападне сам, без ограничения като тези, които ми бяха наложени. Не зная коя е Тя, нито откъде е дошла или защо го прави, но съм сигурна, че само аутсайдер може да я спре.

Тя млъкна почти засрамена, това беше една от най-дългите й речи пред съда и прозвуча като опит за защита, макар да нямаше такова намерение.

Зад прозореца Изис вече се готвеше да залезе. Над Де Вере се спускаха розови и тъмночервени сенки, вечерната светлина падаше косо през големия панорамен прозорец. Това и тишината, възцарила се след разпалената й реч, я накараха да си спомни мостика на борда на „Сирхан“.

— Командире, утре ще обсъдим подробно тази тема — произнесе с равен глас председателят. — Имаме доста въпроси относно сражението.

— Както и за това, което направи Тя след сражението — допълни Анзах.

Председателят я изгледа строго.

— И това също — рече троснато. — Съдът се разпуска.

На следващата сутрин бяха изслушани показанията на оцелелите офицери и членове на екипажите на „Томас Кромуел“ и четирите крайцера. Те описаха подробно сражението и как „Сирхан“ ги е изоставил. Като цяло говореха правдиво и след като го заяви, Анзах се съгласи мнението й да бъде отбелязано в протокола. Съдът я попита дали би желала да промени позицията си, но тя отказа.

— И това ли е всичко, командире? — попита Четвъртият глас.

— Съжалявам — отвърна тя, искрено объркана от въпроса. — Кое всичко?

— Което искате да кажете относно подробностите около сражението?

— О, разбирам… само потвърждавам достоверността на дадените показания. Трябва ли да добавя още нещо?

— Например нещо в своя защита?

— Без риторика, ако обичате — намеси се отново председателят.

— Значи сте съгласна с показанията на оцелелите свидетели и не отричате вчерашните си признания. А по-точно, че сте получили заповед да изпълнявате нарежданията на нашите кораби и да се опитате да Я спрете в битка. Така ли е? Смятате ли, че казаното от вас е достатъчно?

— Да.

— Само че не е, командире. Честно казано, тази история мирише.

— Напоследък имахте възможност да разширите познанията си относно миризмите.

Настъпи тишина.

— Може би трябваше да помислите, преди да кажете това, командире — заяви председателят.

— Не, господин председателю — обади се Четвъртият глас. — Няма нищо. Нека ни се подиграва.

След битката с петте изиски кораба, която Тя бе спечелила брилянтно и разтърсващо, и след напускането на сцената от страна на „Сирхан“, задържал се само колкото да прибере оцелелите, нищо не можеше да й попречи да се насочи към Де Вере. И Тя така направи.

От събраните досега сведения се знаеше, че Тя никога не напада незащитени цивилни обекти. Този път обаче нападна цивилен обект, но по най-неочакван начин.

Насочи се първо към един от най-бедните крайни квартали, състоящ се предимно от сакхрански гета, където увисна без никаква видима цел в продължение на няколко минути над определен район, после се върна над центъра на града. По-късно стана ясно, че е засмукала фекални маси — човешки и сакхрански — от завода за преработка на отпадъчни води. Събрала достатъчно количество, Тя бе отнесла товара си над Де Вере, където го бе изпуснала под огромно налягане като ситен дъждец над града. После бе напуснала системата.

Резултатът беше непредвидим. Освен това бе — както го описа председателят — безпрецедентен и унизителен. И доста уместен, имайки пред вид, че на Изис бяха крайно чувствителни относно красотата на своите градове и техните жители. Историята за случилото се достигна светкавично останалите двайсет и осем системи. Изис и Де Вере щяха завинаги да бъдат запомнени като местата, където Тя бе направила това.

Миризмата и петната бяха изключително трудни за премахване. Сакхранските фекалии вонят много повече от човешките, а петната по фасадите и колонадите на сградите в Де Вере се поддаваха само на крайно интензивни мерки за почистване. Прочутите градски градини също пострадаха — сакхранските изпражнения не само наторяват, но и убиват.

Това беше първото Нейно дело, в което можеше да се търси някакъв мотив. А може би не, защото никой не знаеше нищо за Нея и Тя нито веднъж не бе отговаряла на опитите да се установи връзка. И въпреки това жителите на Федерацията бяха смаяни от безупречно осъществения й план — при това на точното място. Щяха и да са възхитени, ако не беше споменът за петте изиски кораби и техните екипажи.

— Не, господин председател — рече Четвъртият глас. — Няма нищо. Нека ни се подиграва. Командире, не мога да не отбележа, че отношението ви към съдебния процес е най-малкото неуважително. Не пожелахте да повикате свидетели във ваша защита, отказахте да проведете кръстосан разпит на призованите от нас свидетели, отговаряте частично и непълно на въпросите и когато го правите, се държите така, сякаш ни оказвате голяма услуга. Или се откажете от процеса — и ние ви съветваме да го сторите — или участвайте в него, без да ни обиждате. Стигат ни оскърбленията и загадките на загадъчния неидентифициран кораб.

— Съжалявам — рече Анзах, — ако отношението ми към съда по някакъв начин ви обижда. Честно казано, процесът не върви в посоката, която очаквах.

— Не сте първият обвиняем, който е на подобно мнение.

— Имах предвид посоката, която аз искам. Процесът е прекалено обвързан с моята вина или моята невиновност.

— Според мен тъкмо това е целта на всеки процес, командире.

— Не. Ако отсъдите, че съм виновна, ще сгрешите. Ще сгрешите и ако сметнете, че съм невинна.

Неясните очертания зад масата отново се раздвижиха и зашепнаха. Анзах си представяше израженията им и си спомни изразите, които Фуурд използваше за хора в подобно положение: клиторни лица с големи срамни устни. Тя почака малко, сетне си пое дъх и произнесе отчетливо:

— Разклонения.

Неколцина от тях подскочиха.

— Какво беше това, командире?

— Разклонения. Път с две продължения. Сакхранците ги наричат Двоични врати. Две алтернативи, едната за виновните, другата за невинните. Но аз взех по-ранни решения — на по-ранни разклонения. Разклонението, пред което съм изправена сега, на този процес, е далеч по-надолу по пътя, който трябва да измина, и то няма да промени генералната посока.

— Значи вие не сте нито виновна, нито невинна. Каква сте тогава?

— Когато ме пратиха на Изис, получих запечатани заповеди за тази мисия. Щом реших да ги отворя, бях наясно, че рано или късно това мое действие ще ме погуби. Както знаете, тези заповеди поставяха моя кораб под командването на Изиския флот, в случай че влезем в сражения с Нея. Бих могла да откажа да им се подчинявам и да загина още там. Можех да ги приема, да се присъединя към вашия флот и да участвам в сражение, което беше обречено на провал, и да загина в него. Или да се оттегля с моя кораб, знаейки, че ще бъда изправена пред съд и ще умра тук.

— Да не искате да кажете на съда, командире, че този процес е нещо като забавление за вас?

Анзах си позволи една лека усмивка.

— Съжалявам. Бях се обзаложила със себе си, че ако някой произнесе думите „да не искате да кажете на съда“, това ще сте точно вие.

— Ще го използвам отново — тросна се Четвъртият глас. — Да не искате да кажете на съда, че когато един линеен кораб от клас 101 и четири тежки крайцера от клас 097 — да оставим засега вашия кораб настрана, тъй като това направихте и вие — та когато тези пет кораба нападнат единичен противник, не само не съществуват някакви възможности за победа, но и поражението им е предрешено?

— Да. И това стана.

— Командире, слушайте ме внимателно. Това е съдебен процес, който засяга вашия живот. Защо оставихте тези кораби на Нея?

Архан се замисли.

— Те нямаха никакъв шанс и аз им го казах. Има го в записите. Помолих ги да се отстранят и да ме оставят сама да Я нападна, но те отказаха. Това също е записано. Не можеха да преглътнат факта, че се изправят срещу невидим противник. Не можеха да преглътнат идеята да оставят един аутсайдер да реши въпроса — нещо напълно неприемливо за тях — да приемат, че той е тяхното спасение. Затова изгубиха. И това също е записано.

Последваха няколко секунди тишина. После се намеси нов глас, който тя нарече Деветия.

— Командир Анзах, бих искал да ви попитам за вашия кораб. Както чухме, „Сирхан“ е крайцер от аутсайдерски клас. Доколкото ми е известно, смята се, че аутсайдерските кораби биха могли да се равняват по маневреност и огнева мощ с този неидентифициран кораб. Прав ли съм?

— В настоящия момент се смята така.

— В такъв случай не мислите ли, че един такъв кораб би бил решаващ аргумент по време на подобна схватка, особено ако се добави към пет други? Защо да е по-вероятно да се провали, когато действа заедно с тях?

— Както по-рано казах, има девет аутсайдерски кораба.

— Да.

— Знаете ли колко струва всеки един?

— Вероятно смятате, че сумата е достатъчно обяснение, но ще ви кажа — цената на целия Изиски флот плюс годишния брутен продукт на Баст. Или нещо подобно.

— И това стига. А известен ли ви е техният политически статус?

— Мисля, че вече ни казахте, командире… освен това, струва ми се, че аз трябваше да ви задавам въпросите.

— Ами тогава, ако обичате, попитайте ме. Защото е важно.

Пауза.

— Командире, какъв е политическият статус на деветте аутсайдера?

— Те са инструменти на Федерацията вън от нормалните военни структури. Отчитат се пряко пред Министерството на административните дела. Сражават се сами, никога в група.

— Да, знаем това, вече ни го казахте. Защо е толкова важно?

— Някои хора… — Анзах се спря, после започна отначало. — Някои хора смятат, че ако Тя може да бъде спряна единствено от аутсайдер, тогава е по-добре да не бъде спирана.

— От лични наблюдения ли го знаете, командире?

— Сблъсквам се често с подобно отношение. Сякаш сме заразни. Аутсайдерите имат определена репутация. Не отговарят пред никого и летят по маршрути, които не се използват от обикновените военни. Така че хората се отнасят към тях като към кораби на пришълци, с екипажи от пришълци.

— Какво искате да кажете с това „екипажи от пришълци“?

— Хора с необичайни способности, в противен случай нямаше да са там. Но и хора, които не биха могли да се впишат в обикновена йерархическа структура, защото са твърде амбициозни или неамбициозни, прекалено политични или аполитични, невероятно уравновесени или неуравновесени. Повечето от тях са социопати, мнозина са психопати. Почти всички са вършили ужасни неща.

— Това ли е истинската причина да ги наричат аутсайдери?

— Да.

Силуетите отпред се раздвижиха, но не казаха нищо. За да запълни тишината, Анзах добави:

— И никога няма да са повече от девет. Те са скъпи, но Федерацията може да си позволи и петдесет.

— Тогава защо са само девет?

— Би ли могла една разумна система доброволно да си инжектира заразни вируси? Девет е бройката, с която Федерацията би могла да се справи. Те са заченати в задни улички, създадени в тайни лаборатории, изстреляни с чувство за вина и назначени на служба без пищни церемонии. Затова и имената им са на убийци и самотници: „Сирхан“, „Джеймс Ърл Рей“, „Чарлз Мансън“. Те са като някаква срамна болест. И въпреки това са единствените федеративни кораби, които биха могли да Я победят.

— И единственият случай… — добави Деветият глас — единственият случай, когато аутсайдер се изправи срещу Нея, беше тук, в нашата система. И вие побягнахте.

— Да.

— Не мислите ли, че е време да ни разкажете какво си спомняте от сблъсъка? Не официални доклади и записи, а вашите впечатления.

— Помня, когато Я видях за първи път. Вярно е това, което казват — че няма нищо общо със снимките й. Когато Тя сваля камуфлажа, има нещо в Нея, което не можеш да забравиш. По-дребна е от аутсайдерски кораб, но с подобни очертания — тънък сребрист делтовиден корпус. Само че при Нея дори очертанията изглеждат различни. Сякаш Тя е само видимата част на нещо много по-голямо. Спомням си как нападаше другите един по един. Беше отвратително, те нямаха никакъв шанс. Помня как молех „Кромуел“ отново и отново да оттегли тези смешни сили и да ме остави да се сражавам сама с Нея. Но молбите ми бяха отхвърлени и всичко това е записано. Помня, помислих си, че тя би могла да унищожи тези крайцери, но вместо това само ги повреди. Имаше жертви, но имаше и оцелели. Помня, че през цялото време на сражението тя държеше „Сирхан“ под активно наблюдение. Не предприе нищо срещу нас, както и ние срещу нея, но ни наблюдаваше внимателно, а сондите й са далеч по-силни от нашите. Защото нашите не засичаха нищо. И помня „Томас Кромуел“, защото с него дойде краят. „Кромуел“ се опитваше да я държи на разстояние и да използва лъчевите си оръжия, но тя се завъртя внезапно и за по-малко от наносекунда се стрелна право към него — твърде бърза, за да може електрониката му да рефокусира. За първи път виждах кораб да извършва нещо по време на битка, което е едновременно разумно и импулсивно. Стана толкова внезапно, че изпревари дори компютрите. Изглеждаше инстинктивно, ала същевременно напълно логично и тя го осъществи перфектно. Помня още нещо. Тя би могла да използва своите лъчеви оръжия и да изпепели „Кромуел“, но вместо това го обстреля с конвенционални оръдия за близък бой. Затова имаше оцелели. Не зная дали беше преднамерено. Не разбирам мотивите й. Никой не ги разбира. Тя никога не отговаря на повикванията.

— И така, командире, стигнахме до момента, когато сте отстъпили.

— Да, отстъпих. Прибрах оцелелите от „Кромуел“, вместо да Я преследвам, защото знаех…

— Момент, командире. Казвате, че тя се е насочила насам и вие не сте Я последвали?

— Да. Но знаех, че Тя никога не напада цивилни цели. И че на „Кромуел“ имаше хора, които трябваше и можех да спася. Дори ако знаех какво смята да стори с вашия град, пак щях да постъпя по този начин.

Анзах си припомни как, докато беше на мостика на „Сирхан“, Тя се появи първо на скенерите: премигвания и симулация, очертаваща самотен кораб с размери, сходни на тези на „Сирхан“. А след това свали маскировката.

Анзах я гледаше невярващо, докато Тя се движеше между тях, сякаш е живо същество. Точно както в представите на Анзах изглеждаше „Сирхан“ сред други кораби. Но в присъствието на Вяра дори „Сирхан“ изглеждаше обикновен кораб. Сякаш мястото й бе в космоса, сякаш в действителност Тя бе неразделна част от пустото пространство, солидна и видима частица. Докато останалото от Нея присъстваше наоколо, невидимо.

Златният часовник в ъгъла издаде мелодичен звън. Свечеряваше се. Заради късния час поднесоха чай. В тишината се чуваше звънът на порцелановия сервиз и шумът от местещите се около масата фигури. Миризмата на фекалии проникваше дори тук.

— Благодаря ви, командире — обяви председателят. — Мисля, че никой от нас не усети колко късно е станало. Съдът се разпуска до утре сутринта.

 

 

Процесът продължи още няколко дена, но това бе последната глава. Един следобед, след около седмица, когато всички изявления и свидетелства бяха прочетени и обсъдени, всички записи проиграни и изучени, всички теории за природата на Вяра премерени и всички записи на Анзах прегледани, председателят обяви, че е готов да сложи край на процеса.

— Командир Анзах.

Тя се изправи и се обърна към него. Председателят я изучаваше на златистата светлина на залязващото слънце. Тя беше красива жена, висока и елегантна. Беше командир на аутсайдерски кораб и той знаеше, че е вършила ужасни неща, беше го прочел в досието й. Но същевременно тя внушаваше симпатия, дори тук, на процеса, където не пропускаше да се самоиронизира и да проявява чувство за хумор. Кога ли бе успяла да изгради кариера? И да извърши всички тези неща?

— Командир Анзах, с това съдебният процес приключи. Съдът ще се оттегли, за да обсъди присъдата по двете обвинения срещу вас: за малодушие и дезертьорство.

Той осъзна едва след като каза всичко това, че последните думи, които ще чуе Анзах, ще бъдат точно тези: малодушие и дезертьорство.

Председателят почувства нарастващо безпокойство. Той знаеше, че предстои да бъде извършена несправедливост, но не виждаше как това може да бъде поправено, а и дори в несправедливостта имаше известни следи от справедливост. Нищо не беше просто.

Изходът беше неизбежен като съдбата на онези пет изиски кораба и тя го знаеше. Но имаше нещо, което все още би могъл да направи за нея.

 

 

— Ибъл Анзах, ако обичате, станете. Съдът взе следното решение — поде председателят три дни по-късно. — По обвиненията в малодушие ви намираме за невинна. По обвиненията в дезертьорство — виновна. Единайсет срещу един гласа.

Анзах го гледаше без видими чувства. Това беше успял да направи за нея председателят. В продължение на три дена бе възразявал срещу обвиненията в малодушие, настоявайки да бъдат свалени от нея. Опозицията беше яростна, но той не се предаде. Усещайки настроенията му, някои от другите се опитаха да постигнат компромис с присъда „недоказана вина“, но той не се поддаде. И така, „невинна по обвиненията в малодушие“ беше всичко, което той успя да постигне, но „виновна в дезертьорство“ бе неизбежно. Дори тя го знаеше.

— Командире, чухте присъдата.

— Да — отвърна Анзах. — Ще помоля съда да ми позволи да я изпълня сама, съобразно военния обичай.

— Това, разбира се, ще ви бъде разрешено. Имате време до полунощ. Съдебният секретар ще ви донесе нужните вещества.

— Благодаря ви.

— Командире — рече председателят, — желаете ли да ви осигурим придружител?

— Да. Бих искала да е моят телохранител, ако той се съгласи. — Тя се обърна към сакхранеца. — Готов ли сте?

— Разбира се — отвърна той. Това беше първият път, в който двамата разговаряха.

 

 

Образите в съзнанието на Фуурд избледняха, сетне изчезнаха и думите от екрана. Той се обърна. Мъката му по Анзах се бе появила, усилила и утихнала, както бе станало и с връзката им. Остана само усещането, че тя вече не е част от тази вселена. Но той знаеше, че мисълта за това ще промени живота му. Останалата част от живота му, онази, която не бе посветена на Вяра. „Ние сме създадени един за друг. Ние си принадлежим.“

Той си припомни още веднъж инструктажа на мисията, получен от Министерството. Досаден документ, натруфен и претенциозен (Министерството винаги знаеше повече, отколкото разкриваше, или поне така смяташе) и напълно непригоден за него. „Всеки иска да знае какво представлява Тя и откъде е дошла. Само аз се интересувам от това, което е направила. Изучавам делата й и зная как да Я победя.“

— Тахл.

— Командире?

— Ако обичате, поемете курс към Блентпорт на Сакхра.