Джон Лав
Вяра (40)

8.

Беше пратила сигнала открито, без опит да прикрие източника. Дори бе спазила стандартния федеративен протокол за междукорабна обмяна, прибавяйки общоприетия код на уговорената честота за повикване, а по-точно — официална покана за връзка, която със същата официалност те отхвърлиха. Тя игнорира отказа им и се опита да заобиколи защитата и да изведе сигнала директно на екрана на мостика.

— Тахл, блокирай го, ако обичаш.

— Командире, може да е…

Фуурд го изгледа строго.

— Блокирай го!

Образът й на екрана се размаза и изпълни със статични смущения, обичаен страничен ефект при заглушаване на входящ сигнал. Когато блокът задейства, би трябвало сигналът да бъде изчистен от екрана напълно.

— Тахл?

— Командире, сигналът става по-мощен. Ще се опитам да…

— Тахл, екранът.

Екранът на мостика никога не бе потъмнявал, докато корабът е активен. Внезапното изчезване на светлината от него бе като внезапно спиране притока на въздух, визуално задушаване. Тахл превключи на авариен сигнал и на екрана отново се появи размазаното й изображение, после и тази картина потъна в мрак. Екранът имаше много резервни канали и защити и Тахл ги използва всичките. Екранът оставаше тъмен.

— Смитсън — поде Фуурд с внимателно контролиран глас, — можем ли…

— Да, командире, все още я следим със скенерите и Тя не е променила курса. — Гласът му утихна.

Екранът светна. Сияеше с млечновата светлина, но беше съвсем празен. Това беше по-лошо дори отколкото когато бе тъмен. Непрестанно се менеше по начин, по който не би трябвало — като че променяше материята, от която е изработен.

Екранът покриваше извитата стена на мостика и беше тънък като слой боя, но сега повърхността му се накъса, сякаш нещо се оформяше върху него, зад него, което бе невъзможно. Върху един участък точно срещу Фуурд две фигури се опитваха да го пробият — правоъгълна и овална. Овалната се намести върху правоъгълната като глава, залепваща за тяло.

— Лицето й — рече Тахл. Изглежда говореше на себе си.

— Не! — извика Фуурд. — Не и на моя екран, не и на моя мостик, не му е тук мястото. Тахл, не искаме да гледаме това. Моля те, блокирай го.

— Може да е Нейното лице, командире.

— Казах блокирай го!

Тахл натисна няколко копчета. Нищо не се случи. Натисна още. Копринената материя и формите под нея бавно напуснаха екрана. Той се върна към обичайния си вид, стана тъмен, блесна отново и показа образа й, увеличен както преди, когато изглеждаше едва на сто и шейсет стъпки. Двигателите й изпускаха трепкащи пламъчета, дисплеят им съобщи, че лети по непроменен курс, но скоростта й е паднала до трийсет и пет процента. Каанг се изравни с Нея. Кратерът в средната част оставаше тъмен.

Фуурд въздъхна уморено. Нещо му подсказваше, че в никакъв случай не бива да видят това, което се опитва да се появи на екрана. Знаеше, че нито един сигнал от друг кораб, независимо колко е силен, не може да пробие защитата на „Чарлз Мансън“, ако решат да го блокират. В края на краищата бяха успели, макар че не беше никак лесно. Фуурд си мислеше, че е запознат със способностите й в областта на комуникациите. Но отново се оказа, че греши.

— Блокирани са, командире — докладва Тахл с грижливо подбран неутрален глас.

Фуурд кимна, без да сваля поглед от образа й на екрана. Имаше нещо в Нея, което не му даваше покой. Според дисплея бе забавила до трийсет процента и задните й сопла проблясваха равномерно. Той си спомни за голата крушка в подземието. „Воюваме с Нея през цяла една слънчева система, а Тя успява да сведе схватката до подземия и дъждовни алеи.“

Алармите леко се засилиха.

— Какво…

— Нов сигнал, командире — рече Тахл.

Нищо не достигна екрана. Само образът й се мъдреше там. Вече бе свалила скоростта на двайсет и пет процента и двигателите в кърмата ту припалваха, ту угасваха.

— Къде? Къде е Нейният сигнал?

Ръцете на Тахл пробягаха върху пулта. Ноктите му се подаваха и прибираха почти с ритъма, с който се палеха и гасяха нейните кърмови двигатели. За миг изглеждаше сякаш го е завладяла паника, Фуурд никога досега не го бе виждал такъв, но после сакхранецът се успокои и се върна към обичайното си поведение. Той се озърна и погледна към Фуурд.

— Командире, този сигнал не е насочен към екрана. Прицелен е право тук, на мостика…

— Какво?

— … и до този момент не успявам да го блокирам.

Бяла светлина изпълваше мостика, същата като тази, която бяха видели в кратера. Те примигнаха слепешката. От светлината полъхна студ. Нямаше източник и не хвърляше сенки. Тя извираше отвсякъде, дори от въздуха.

Озаряваше ги, превръщайки лицата им в лунни пейзажи, а телата им в разкривени статуи.

Фуурд вдигна ръка пред очите си и я разгледа, както бе направил в устието на кратера другият Фуурд. Лепкавата пот под дрехите му бе изстинала. Дъхът замръзваше пред лицето му, щипеше устните и ноздрите му и през изпаренията той видя отломките по пода, които не бе разрешил да почистят.

Отново бяха започнали да се движат. Издигнаха се над пода във вихър, който просъществува съвсем кратко и издъхна като живите видове на Хор 5. Това, което бе породило вихъра, бе оформяща се в средата на мостика фигура. Все още беше неясна и потрепваше, скеле от бързо местещи се изпарения като дъха на Фуурд, но вече имаше глава и рамене, ръце и крака и приблизително човешки пропорции.

Фуурд извади пистолета от кобура. Кир вече бе измъкнала своя и го беше насочила, а Тахл пристъпи към фигурата.

— Недейте! — изкрещя Смитсън. — Нея докосвайте! Не се приближавайте!

Екранът на мостика непрестанно подаваше противоречиви заключения от анализите: това е холограма, това е материален обект, не е нито едно от тях, и двете е, нещо непознато. Беше наистина красива, излъчваше свое, вътрешно сияние. Непрестанно премигваше, опитвайки се да довърши формата си. В същия ритъм, в който премигваха двигателите й от екрана.

Скоростта й се снижи до деветнайсет процента и Тя започна да се поклаща неуверено. Енергията, необходима, за да проектира нещо на техния мостик срещу всичките им вградени защити, бе невъобразима, също както невъобразим бе целият този акт. Дори аутсайдер не би могъл да постигне нещо подобно.

— Командире — заговори Смитсън, — Тя се изстисква докрай. Източва всичко от себе си само за да се свърже с нас!

— И целта е?

— Друго искам да кажа. Сега вече сигурно ще е уязвима за лъчеви оръжия, така че защо да не ги използваме? Кир, как не се досети?

— Прав си — промърмори Фуурд. „Винаги си прав, тлъст дебел червей“. — Стреляй, Кир. Не в кратерите, а навсякъде.

Лъчите пронизаха тъмния космос. Трепкащите й полета ги пресрещнаха и удържаха, но — според дисплея на екрана — с последни сили. Кърмовите й двигатели угаснаха, закашляха се, просветнаха отново и същото стана с фигурата в средата на мостика, която се преви сякаш от болка.

— Видяхте ли? Видяхте ли? — провикна се Смитсън и добави, макар че беше излишно: — Това трябваше да направите!

— Отново, Кир. Продължавай да стреляш с тях.

Кир го послуша, стреляше отново и отново, представяйки си, че пръстът й не натиска копчето на спусъковия механизъм, а едно от очите на Смитсън. Винаги, винаги е прав, повтаряше си тя, никога, никога няма да може да му прости.

Трепкащите й полета все още задържаха лъчите, но всеки път, когато Кир стреляше, фигурата на мостика ставаше все по-неопределена. Тя размахваше ръце над главата си. Ако можеха да видят лицето й, вероятно щеше да е разкривено от вик. Изпаренията, придаващи форма на фигурата, започнаха да се разсейват, като че ли полъхвани от вятър. Тя избледняваше и накрая се изгуби напълно, но бялата светлина, която я бе довела на борда и от която се оформяше, продължаваше да сияе наоколо. Отломките не спираха да се търкалят по пода. Дъхът на всички от екипажа все още замръзваше пред лицата. И все още им беше студено.

Кърмовите й двигатели помръкнаха, повече не се запалиха и Тя постепенно спря. „Чарлз Мансън“ спря заедно с нея, но Кир продължаваше да я пробожда с лъчеви оръжия. Трепкащите й полета с пурпурен оттенък, какъвто не бяха виждали на нито един кораб досега, бяха започнали да избледняват и изтъняват. Когато се разпъваха, зад тях прозираше сребристият й корпус и дисплеят съобщаваше, че енергията им намалява и че Тя успява да ги активира наносекунда по-късно. С всеки нов изстрел лъчите приближаваха момента, в който щяха да пробият полето и да попаднат в корпуса.

— Тя губи сили — посочи Кир.

— Не, Тя не губи сили — поправи я Смитсън ядосано. — Отслабват полетата й, защото отклонява енергията от тях. — Той погледна към мостика. — Към това.

Фигурата се бе върнала на мостика, но беше по-бледа от преди. Тя се изгуби за миг, появи се отново и пак започна да избледнява.

— Скоро ще е съвсем беззащитна — просъска Кир — и лъчите ще я достигнат.

През цялото преследване техните лъчеви оръжия бяха единственото нещо, с което успяваха да й надделяват. Те се забиваха в защитното й поле, всеки път по-близо до Нея.

Тя бе вложила всичко в това, което се опитваше да проектира на мостика, но пак не беше достатъчно. Макар бялата светлина все още да изпълваше мостика, фигурата не успяваше да почерпи форма от нея, а лъчите не спираха да Я тормозят. Постепенно Тя се отказа и пренасочи енергията към двигателите и трепкащите си полета. Кърмовите й двигатели се закашляха и изригнаха пламъци и Тя се понесе през Бездната с трийсет процента — Каанг незабавно се синхронизира със скоростта и курса й. Трепкащите й полета също набраха сила. Кир продължи обстрела, но сега вече полетата удържаха на лъчите. Бялата светлина на мостика започна да притъмнява. Също и фигурата, която се опитваше да придобие форма.

Отново бяха вкопчени в мъртва хватка.

Мостикът се върна към обичайната си приглушена светлина. Екранът показваше последните анализи на предприетите от Нея опити, но там не се виждаше нищо ново. Това, което бе проникнало на мостика — проникнало на мостика, прочете ядосано и на глас Фуурд — беше електромагнитен сигнал, приемащ материален облик. Още един пример, добави Смитсън, забелязал почудата им, за това колко усъвършенствани са методите й за приложение на телепортация.

— И това е всичко?

— Разбира се, че не — разсърди се Смитсън. — Командире, каквото и да е искала да ни каже, все още го иска. Тя изложи на риск себе си, за да го стори. Няма да се откаже.

— И как по-точно няма да се откаже?

— Не й достигна енергия, за да прати това нещо на мостика и същевременно да се бори с лъчевите ни оръжия. Така че…

— Така че сега ще потърси енергия. И ти вече знаеш откъде ще я вземе, нали?

Нетипично за него, Смитсън премълча.

— Винаги си прав — рече му Фуурд, сякаш го укоряваше за това, докато даваше знак на Тахл да отклони част от енергията към блокирането на външни сигнали. — Но не винаги си прав в нужния момент. Тахл! Онази фигура ще се върне отново и този път…

Кратерът в средната й част засия, не със студена бяла светлина, а в безименния цвят, скрит в нормалния спектър. От каквато и вселена да идваше, там той беше нещо обичайно, вероятно като цвета на небето или тревата. В тази тук той беше много думи, повечето започващи с без.

В кратера в средната част избухна експлозия. Вяра се завъртя, обръщайки към тях неповредения си десен борд и дорзалната повърхност, и продължи завъртането, докато отново насочи към тях левия си борд. Дисплеят показваше нови и нови колонки от данни, сякаш се опитваше да им обясни какво виждат. Кратерът в средната част беше с два процента по-голям, но със съвършено същите очертания, озарен от светлина, която извираше постоянно и равномерно отвътре.

Може би това бе само поредната една милионна от поетото от Нея — включително и техните пет копия, паяците, отломките от обшивката им, както и парчета от Нея — но Тя ги поглъщаше и ги превръщаше в енергия, част от която отиваше за трепкащите й полета, друга за двигателите, но най-много за проекцията на техния мостик, която този път преодоля с лекота защитите им и се превърна в изправена пред тях фигура. Не копие в сребристо и сиво, а реална фигура, с плът в реални цветове, премигваща на светлината на мостика, докато ги оглеждаше бавно. Дори дъхът й замръзваше пред лицето й както техните.

 

 

Арон Фуурд стоеше в средата на мостика и премигваше. Беше около тринайсетгодишен, чернокос и мълчалив. Носеше униформата на сиропиталището, бяла риза и тъмносин панталон. И му беше студено.

Той погледна към Фуурд.

— Да не си този, който ще стана?

— А ти — този, от когото израснах?

Арон Фуурд огледа останалите и спря поглед на Кир.

— Малко старичка си да носиш това — рече той, — но ти стои добре. Много си красива.

Обърна се към Фуурд и попита:

— Кои са тези хора с теб?

— Не ти ли казаха, преди да те пратят тук?

— Не.

— Те са като мен — обясни Фуурд.

— Онези, които ме пратиха, онези от кораба там…

— Наричаме го Вяра. Или Тя.

— … изглежда ви познават.

— Как изглеждат те?

— Не ми позволяват да си спомня… Не знаеш нищо за тях, нали?

— Не.

— По-късно ще узнаете.

— Трябва да призная — рече Фуурд, — че си по-убедителен от фигурите в кратера. Но въпреки това си създаден от Нея.

— Какво искаш да кажеш с „фигурите в кратера“? Не те разбирам.

— Ти не си аз. Дори не си самият себе си. Тя те е създала, ти си мое, макар и по-младо подобие.

— Какво искаш да кажеш с „фигурите в кратера“?

— А как според теб си се озовал тук от сиропиталището? Защо, мислиш, си тук?

— Не зная. Те не ми позволяват да си спомня.

— Ти не си аз. Дори не си ти. Тя те е създала и след като говориш с мен и кажеш каквото имаш да казваш, ще те премахне от този свят. Животът ти съществува само между тези два момента, той е кратък и безсмислен.

— И ти не си аз. Какво си спомняш за мен?

— Не помня нищо за теб, защото скоро ще престанеш да съществуваш. Помня за себе си.

— Нищо не помниш. Може би затова съм тук, за да ти кажа какво си забравил.

— Призраци от Коледното минало — прошепна Кир.

— Ах — въздъхна Фуурд. — Това е. Обикаляхме около него, но ти си прав — затова си тук. За да ми кажеш защо отидох в сиропиталището, как се изолирах от хората, как успях в живота и станах командир на федеративен кораб, а по-точно на кораб, пълен със самотници и аутсайдери като мен, сред които аз съм най-самотният и най-отчужденият. Защото всички останали кръгове на ада стават все по-горещи, но последният е студен, тих и стерилен като мен. Това ли те прати Тя да ми кажеш?

— Да.

— В такъв случай си се справил. Може да те отведе оттук и да те премахне. Животът ти беше кратък и безсмислен.

— Студено, тихо и стерилно…

— Какво?

— Студено. Тихо. Стерилно. Ако ти си това, което ще стана, значи животът ми е бил кратък и безсмислен.

Фуурд не отговори.

Следващия път, когато Арон Фуурд заговори, се обърна към друг:

— Моля те, искам да ме отведеш от тук. Искам да ме премахнеш.

 

 

Фуурд поде:

— Не биваше да…

Фигурата на Арон Фуурд продължаваше да стои там, но Арон Фуурд го нямаше вътре. Нещо се движеше по повърхността му, сребриста вълна от главата до петите отмиваше чертите и очертанията му.

— Не биваше да… — поде отново Фуурд. — Не биваше да му казвам тези неща. Но той…

— Той си отиде, командире — прекъсна го Тахл. — Остави го. — Протегна се и положи ръка на рамото на Фуурд. И двамата подскочиха — беше забравил да си прибере ноктите.

— Съжалявам — произнесоха едновременно, но по различни причини.

Фигурата остана в средата на мостика, лишена от черти и неподвижна. Тя продължаваше да мени формата и позата си, изтъня и застана под неестествен ъгъл. Отвътре напираха нови очертания, достигнаха повърхността и се уталожиха там. Последваха ги нови цветове на плът. Фигурата имаше нов обитател.

 

 

В средата на мостика стоеше Сузана Кир. Не премигваше, а колкото до усещането, че й е студено — на нея винаги й беше студено. Беше на възраст над деветдесет. Огледа ги един по един, докато намери Кир.

— Ти ли си тази, от която израснах?

— Ти си ли тази, която ще стана? — отвърна Кир.

— Да, съвсем точно, такава ще бъдеш. Погледни се.

Беше мършава там, където преди беше стройна, и гласът й бе слаб и немощен. Все още носеше тъмно червило, но сега цветът му бе като този на избилите по лицето й венички. Дрехите й — скъпо тъмно сако от фин плат и пола — висяха някак нескопосано на ъгловатото й тяло.

— Защо стоиш така изкривена?

— Артрит. И памперси.

— Ти си съвсем истинска, като онзи другия — рече Кир. — Цветовете на плътта, подробностите, всичко.

— Кой друг?

— Нали знаеш, че Тя те е създала и те е пратила тук?

— Разбира се, че знам. За кого другиго говореше?

Леко раздвижване встрани от тях ги накара да се озърнат. Тахл незабелязано бе прехвърлил оръжейното управление от пулта на Кир на своя — за всеки случай.

Двете жени отново се спогледаха.

— Другият поне беше копие на някого, който е съществувал — продължи Кир, — макар и в миналото. А ти си от шейсет години в бъдещето. Ти си копие на някого, който още не е живял.

— И това ако е новина. Вече ти го казах.

— Не си — възрази Кир, — сама се досетих. За какво те пратиха — да разговаряш с мен?

— Ах, разбирам. Другият. Аз какво съм — номер две? Значи остават още трима. Или четирима, ако Тя направи и Джосър.

— И какво ти е казала да ни кажеш? Че съществуват много възможни видове бъдеще?

— Съжалявам, не те разбирам.

— О, нали знаеш, че бъдещето не е нещо константно, че може да се променя, че може да не стана като теб и лицето ми да е като смачкана хавлия, но първо трябва да се променя. Трябва да спра да харесвам всичко, което ми плаща да върша Федерацията — оръжията, убийствата. Защото това, че ги харесвам, ме прави самотница, дори на този аутсайдерски кораб. Трябва да се променя. Може да съм хубава, но отвътре съм пълна с отрова и ако не се променя, това отвътре ще се прояви и отвън. Както е станало с теб. Ала все още не е късно да се променя, да сменя живота си и да намеря друго бъдеще. Това ли ти каза Тя да ми кажеш?

— Всяка дума, която произнесе току-що — заяви спокойно Сузана Кир, — е погрешна до последната сричка. Бъдещето ти е константно. Не може да се променя. Не можеш да промениш живота си. Каквото и да правиш, ще станеш като мен. А си самотница и отчуждена, защото…

— Защото ми харесва твърде много?

— Защото никой няма да те иска. Бъдещето ти е неизменно. Никой няма да те иска, нито като любовница, нито като партньор в живота, нито дори за приятел. Ти имаш само колеги. Повечето от тях се боят от теб. Онези, които не се страхуват — като тези тук — се отвращават от теб.

Кир искаше да се огледа, но не посмя.

— Понякога — продължаваше Сузана Кир — си мислиш, че Фуурд може да те желае толкова силно, колкото ти него, и също понякога това е вярно. Той смята, че си най-хубавата жена, която е виждал, но и жената, която най-много го отвращава. Можеш да го накараш еднакво лесно да се изпразни или да повърне — и почти в еднакви количества… Да, да се изпразни. Понякога в каютата си той си мисли за теб и мастурбира.

Сузана Кир спря и се засмя — същият смях като на Кир, и заради него изглеждаше още по-грозна.

— Все същият Фуурд. Никога няма да го сподели, дори с теб. Предпочита да го запази за себе си. Знаеш ли, понякога не може да се изпразни, защото си мисли не за това, което имаш между краката, а между ушите.

Тахл вече пристъпваше към Кир, но може би се поколеба или може би за пръв път се оказа бавен. Тя изпразни пистолета си в тялото на Сузана Кир. От гърдите на старицата се разхвърчаха парчета разкъсана кожа, кости и окървавен плат. Истинска плът, а не сребърна. Тя се преви, сетне се изправи. Не падна въпреки болните си стави, а парченцата от разкъсаното й тяло се разлетяха около нея, но застинаха веднага щом се отделиха от тялото й. Приличаше на избухнала диаграма. Тя се усмихна на Кир.

— Защо не се прицели в лицето?

Кир не можа да отговори, дори да поклати глава. Лапата на Тахл бе обхванала гърлото й, без да го стиска. Тя изпусна пистолета. Тахл прибра бавно нокти и отдръпна ръка.

— Какво пък, няма значение — подхвърли Сузана Кир. — И без това тук приключих. Ще се видим след шейсет години. Бъдещето е константно. Животът ти ще е дълъг и безсмислен. Зная, защото го изживях.

 

 

Кир падна на колене. Тахл все още стоеше зад нея. Той се пресегна и я докосна по рамото, но тя се отдръпна, сякаш усещаше ноктите му.

Чертите на Сузана Кир напуснаха фигурата. За известно време пред тях остана само безлика статуя.

— Призраци от Коледното бъдеще — просъска Кир. Тя извърна очи към Фуурд. Странно, но никой от двамата не се чувстваше засрамен.

— Наистина ли го правиш? Сам?

— Да — отвърна Фуурд.

— Защо?

— Навик.

Тахл местеше поглед между двамата. Имаше само повърхностна представа за човешките сексуални обичаи, но познаваше добре нюансите на човешката реч, за да долови, че има неизказани неща.

— Каанг — рече Фуурд, — махни ни оттук. Пълен наляво, осемдесет процента. Може би с разстоянието сигналът ще отслабне.

Тя го послуша, макар че не му вярваше. Както и никой от останалите.

 

 

Те побягнаха през Бездната. Вяра не направи опит да ги последва, но бялата светлина продължаваше да озарява мостика и те все още усещаха студения й полъх.

За първи път след смъртта на Джосър на мостика бяха шестима, а не петима, но шестата фигура бе неподвижна, лишена от черти и пуста. По тази причина Кир — която знаеше, че е важно да изглежда безразлична — си позволи рискованата тактика да я нарича Джосър. Когато се надигна неуверено на крака след напускането на Сузана Кир и заповедта на Фуурд да се махат, тя посочи фигурата. Придавайки нехайство на гласа си, Кир попита Тахл:

— Кой от нас ще е следващият в Джосър? Ти?

Тахл не отговори, тя снижи глас и продължи:

— Спомни си, че бях твърде бърза за теб. И ако обичаш, върни оръжейния контрол на моя пулт.

Тахл погледна към Фуурд, който кимна.

Без да сваля очи от Тахл, Кир заяви:

— Той не ти е нареждал да прехвърлиш управлението на твоя компютър. Не е необходимо и сега да ти нарежда да го връщаш.

— Функцията е възстановена.

— Благодаря ти.

— Кир, никога не бих те убил.

— Зная. Но се опита да ми попречиш да направя каквото исках.

По-късно, докато продължаваха да бягат от Нея в мълчание, прекъсвано само от служебни коментари, Кир се обърна към Фуурд и каза:

— Джосър още ли е с твърда субстанция? Или се превръща отново в пара?

Дисплеят на екрана показваше, че Вяра е на стотици мили от тях, не след дълго станаха хиляди. Образът й се смали почти до нищо. При липса на заповед екранът не виждаше смисъл да го увеличава.

— Говоря сериозно, командире. Погледнете го. Обърнете внимание на контурите. Не виждате ли?

Фуурд откъсна очи от нея и погледна към празната фигура. Трябваха му няколко секунди, за да види това, което Кир вече бе забелязала: фигурата не беше толкова ясно очертана. Тя започна да се поклаща. Движението бе най-забележимо в главата, докато краката оставаха неподвижни. От нея се отделяха едри бели парцали, които се разтваряха на светлината. Фигурата кървеше в светлината в процес, обратен на този, при който преди се бе появила.

— С разстоянието тя отслабва! — възкликна Фуурд.

Дисплеят на екрана показваше, че Вяра е на няколко хиляди мили от тях. Фигурата на мостика все още запазваше формата си, но губеше материален субстрат, превръщайки се във видение от пара. За първи път, след като бе станала обител на Сузана Кир, тя направи рязко движение, вдигайки ръце към мястото, където преди се намираше нейната шия. Ако беше по-добре очертана, навярно щеше да изглежда така, сякаш се задушава.

Вяра беше вече на десетки хиляди мили зад тях, нищо повече от петънце на екрана. В този момент той реши отново да подаде локално увеличение, връщайки Я, сякаш е на сто и шейсет стъпки от тях. Вяра избра същия момент, за да изконсумира поредната една милионна от това, което се намираше в кратера. Последва нова експлозия, сетне зарево от безименния цвят, но този път, докато Тя се завърташе от ударната вълна на експлозията, нещо не беше както преди. Тя се преобърна по цялата си дължина и едновременно около средната си част, напред, назад и настрани, превръщайки движението си в мощно и непохватно люлеене, което се опитваше да овладее. Но нищо от това, което Тя прави, не е непохватно, мислеше си Фуурд. Вяра имаше проблеми.

Докато се въртеше и поклащаше, те виждаха накъсани картини от десния, левия борд и дорзалната повърхност. Маневрените двигатели изпускаха пламъци в опит да коригират движението и завъртането завърши, преди отново да се появи левият борд, сетне се възобнови, но в обратна посока. Маневрените двигатели направиха нов опит да овладеят въртенето и люшкането, сетне още един и още един. Тя се завъртя пак, този път отдолу през дорзалната страна и към левия борд. Може би, мислеха си те, проекцията Я уврежда вътрешно.

Кир потропваше доволно върху пулта пред себе си. Фуурд и Тахл не откъсваха погледи от екрана.

— Кир… — поде Фуурд.

— Да, командире, все още сме в лъчев обхват.

Той кимна и погледна към кратера в средната й част, който сияеше както преди — равномерно и силно. Сякаш беше екран, показващ картина от друга вселена. Алармите се усилиха.

В този момент Фуурд забеляза, че празната фигура на мостика вече не е празна.

 

 

Елизабет Каанг стоеше, премигвайки, под студената светлина и дъхът замръзваше пред лицето й. Тя ги огледа един по един и намери Каанг. Погледите им се срещнаха.

— Какво липсва? — попита Каанг.

— Нищо, струва ми се — отвърна Елизабет Каанг. — Аз съм същата като теб.

Така беше за останалите на мостика: тя беше руса, пухкава, с бледа кожа и приятни незапомнящи се черти.

— Съжалявам — продължи Каанг. — Но нещо липсва.

— Ах, това ли? Ето там — Елизабет Каанг посочи към екрана, където Вяра се поклащаше като мълчалив участник в разговора им. — Казаха, че ще го забележиш веднага. За мен нямаше някаква разлика. Никога не е било в мен.

— Там значи. Кои са те?

— Не зная. Не ми разрешават да си спомня.

— Как изглеждат?

— Не зная. Не ми разрешават да си спомня. Виж, истината е, че аз съм нищо. Това, което ми казаха да ти кажа, ще отнеме само няколко секунди, по-малко, отколкото с останалите, и после изчезвам… Този кораб разполага само с две неща, които могат да ги надвият. Едното са лъчевите оръжия, по-силни от техните, но това е само тактическо преимущество.

— А второто — прекъсна я Каанг — трябва да съм аз.

— Да. Там на кораба те не разполагат с нищо, което би могло да се сравнява с теб. Ти самата го знаеш. Ти не си нищо особено — казвам го спокойно, защото съм същата като теб — не си нищо особено извън уменията ти на пилот. Но за тях дори понятие като гениален ще е твърде слабо. Геният се появява веднъж в живота, докато ти може никога да не бъдеш повторена. Имаш го поначало, не се е налагало да работиш за него и не знаеш какво представлява. Федерацията също не знае.

Каанг погледна към пулта пред себе си. Тахл бе прехвърлил пилотските й функции на своя пулт.

— Никой — произнесе тя — не знае какво е това.

— Онези там знаят — възрази Елизабет Каанг.

— Не! Не ти вярвам! — Гласът на Каанг потрепери. — Не ти вярвам, ти лъжеш.

— Съжалявам — отвърна Елизабет Каанг, — но те ми казаха точно какво е то и как действа. Естествено, че не разбирам, а и те няма да ми разрешат да си спомня.

— Не! Ти лъжеш!

— Те ме създадоха без него, за да покажа, че ако то някога те напусне, останалото от теб ще бъде непроменено.

— Не можеш да го докажеш по никакъв начин!

— Първото, което каза, беше: „Какво липсва?“.

— Все още не можеш да го докажеш. Ти лъжеш!

— Виж, предупредих те, че няма да остана колкото другите и почти приключвам. Имаш дарба, която не разбираш и за която не си молила. Ти си на аутсайдерски кораб, с екипаж от аутсайдери, но дори спрямо тях си различна заради това. Имат нужда от теб заради уменията ти, но по нищо не приличаш на тях. Ти си друг тип аутсайдер. Никога не си вършила нещо лошо. Не знаеш как да вземеш решение да извършиш нещо лошо. — Тя се усмихна почти извинително и чертите й започнаха да се губят.

Последното, което каза, преди да се стопи съвсем, беше:

— Помолих онези там, ако разбират дарбата ти, да направят и други като теб. Те ми отговориха, но не ми позволиха да…

… си…

… спомня.

 

 

— Добре съм, командире — повтори Каанг на Фуурд. — В този разговор нямаше нищо, което да не зная. Тахл, ще ми върнеш ли пилотското управление? Благодаря ти.

— Каанг, Тя не предприе всичко това, за да ни забавлява. Струваше й скъпо да праща тези образи на борда. Така че ако обичаш, иди да си отдъхнеш.

— Защото съм нищо, нали? Защото, ако се изключи пилотската ми дарба, съм най-слабата тук, нали?

Фуурд помисли малко.

— Да.

— Командире, радвам се, че отговорихте честно. Ако бяхте казали нещо друго, като например „да, но…“, щях да знам, че лъжете.

Фуурд не отговори.

— Но не мога да си почивам, командире. Ако Тя разбира какво притежавам, трябва да бъда тук. Ако Тя наистина може да направи други като мен, ще ни последва.

— Не може и няма да го стори — заяви фигурата на мостика. — Тя лъже.

 

 

Празната фигура се бе превърнала в двуметрова колона с приблизително човешка форма. Тя беше сива и блестяща, с едри златисти и топли очи.

— Тя лъже — повтори колоната.

— А ти каква работа имаш тук? — попита Смитсън.

Останалата част от разговора се проведе на неговия език — поредица от писукания и дращения, осъществени чрез търкане на хитиновите повърхности в гърлото, увеличени в устната кухина и модулирани през устата — език с почти електронна скорост и интензитет, създаден от предците на Смитсън, когато още живеели в стада от растениеяди и трябвало да изградят сложна обществена структура, по-добре организирана от тази на глутниците хищници, които ги преследвали. Това, заедно с физическата им сила и усъвършенстваната храносмилателна система, способна да извлича енергия от растения, действаща на субатомно ниво и позволяваща да завършат процеса мигновено, без да се налага да преживят и така да отделят повече време за интелектуалното си развитие — им бе позволило да еволюират наопаки и да се превърнат в доминиращата форма на живот.

По-късно Фуурд така и не можа да си обясни защо разговорът се проведе на езика на Смитсън. В началото предположи, че в него става въпрос за неща, които Тя не би искала останалите да чуят. Но в действителност, както узнаха по-късно, когато екранът проигра разговора с превод, ставаше дума за вече познати теми.

В началото новата фигура изрецитира истинското име на Смитсън, това, което бе получил още в младостта си. То представляваше многосричкова дума с дължина от няколко параграфа, изброяваща младежките му постижения — както физически, така и интелектуални. Името му всъщност бе цял един сложен механизъм, растящ заедно с него, като някои части се отнемаха, а други се добавяха, за да покажат в какво се превръща и какъв би могъл да стане в обозримото бъдеще. И после завършваше внезапно.

Фигурата млъкна — беше й отнело само няколко секунди, но преводът продължи минути — и после произнесе настоящото име на Смитсън, това, което вече нямаше да търпи промени и да нараства, защото той нямаше бъдеще. То се основаваше на многосричковата дума на предишното му име и завършваше с краткото очовечено название, получено от Федерацията: Смитсън.

Повече добавки към името не можеше да има. Смитсън беше краят. Това бе жаргонен израз, който можеше да се преведе приблизително като Отровна буца.

Децата и младежките постижения бяха от особено значение за сънародниците на Смитсън. Те се нуждаеха и от двете заради силата и разума да надделеят над няколко хищнически вида и да останат доминиращата форма на живот на Ембера. Мъжките и женските екземпляри трупаха постижения и ги използваха като разменни монети в желанието си да се възпроизвеждат и да подсилят генетичния фонд. Тази страст за нови постижения и продължение на рода беше основополагаща за социалната организация на обитаващите безкрайните равнини на Ембера. Тя преобладаваше във всички техни институции. Сънародниците на Смитсън бяха постигнали нещо на пръв поглед невъзможно: да бъдат динамични и вдъхновени тревопасни.

А Смитсън изпъкваше дори сред такава силна конкуренция. Позицията му на Ембера бе почти като тази на Срахр на Сакхра. Но всичко това приключи, когато откриха, че е носител на неизлечима болест, позната в разговорния език — емберският хумор е известен с жестокостта си — като Отровна буца. Като преносител на тази болест той нямаше да се разболее от нея, нито да пострада от ужасяващите й дегенеративни последствия, които се разпространяваха от половите органи и обхващаха цялото тяло, но децата му щяха да заболеят. Ето защо той ги уби и после — както заяви, тъй като и без това щели да се превърнат в растения, а той е вегетарианец — изяде останките им, надявайки се да се зарази. Но носителите бяха имунизирани към болестта. Това го принуди да се раздели със сънародниците си и да забрави за своите постижения, още повече че сега едва ли би намерил друга женска, която да се съгласи да се съвкупява с него — и да потърси препитание във Федерацията.

— И това — попита Смитсън, преминавайки на федеративен — е всичко, заради което дойде тук? Че всички вече го знаят.

Фигурата се разсмя.

— Важното е, че спечели малко време. За да може Тя да създаде повече като Каанг.

— Само минута от тяхното време — посочи Смитсън. — А и Тя не може да създаде други като Каанг, това е лъжа.

— Разбира се, че е лъжа. Тъкмо затова съм тук. Да те излъжа, че е било лъжа.

— О, що не си го начукаш?

— Това вече си го опитвал, забрави ли? И пак не можа да се заразиш.

 

 

По-късно Фуурд се сети отново да провери фигурата на мостика. Беше празна и неподвижна. Чертите и формите на Смитсън я бяха напуснали, останките сега бяха по-дребни и човекоподобни, но лишени от съдържание.

— Готвите ли се за мен, командире? — попита Тахл.

— Защо Тя те остави последен?

— Ние сме в лъчев обхват, командире — съобщи Каанг.

— Благодаря ти. Задръж тази позиция. Кир, ако обичаш, открий огън.

Кир вече беше започнала стрелбата. Преди Каанг да стационира кораба, лъчите се стрелнаха в космоса и още преди да достигнат до Нея, Фуурд видя нещо, което го накара да извика триумфиращо. Беше вперил поглед в данните от екрана и вече не се съмняваше, че Тя е допуснала грешка.

Вяра бе отклонила съвсем минимално количество енергия към трепкащите полета, оставяйки ги почти прозрачни и разпъвайки ги с цяла наносекунда по-късно. Тъмносините лъчи на Кир се забиха в тях и почти ги пронизаха, но не напълно. Те изчезнаха на по-малко от петдесет стъпки от корпуса й. Фуурд тъкмо се готвеше да поклати глава — това беше най-добрият им шанс, може би единственият — когато Кир изруга, високо и отвратително, и стреля отново. Този път Вяра отклони повече енергия към полетата. Лъчите успяха да ги преминат, но се разсеяха на петдесетина стъпки от корпуса. Кир изкрещя към образа на екрана, удари с юмрук пулта и стреля — отново и отново. Беше превключила на ръчна стрелба — автоматичната изискваше интервали между залповете, за да успеят лъчите да наберат достатъчно енергия, а Кир не можеше да понесе мисълта за интервали, дори и ако трябваше да претовари оръжията. Фуурд никога досега не я беше чувал да крещи.

Само Каанг и лъчите могат да я победят, обясни им Кир, а Тя може би вече знае какво се крие в Каанг, така че остават единствено лъчите, които пък биха могли да свършат работа само сега, когато трепкащите й полета са обезсилени и може би, може би, може би бъдещето не е непроменяемо и може би тя няма да накуцва, опакована в памперс, на деветдесет. Тя им обясни всичко това задъхана и задавена от истеричните викове, опитвайки се безуспешно да си поеме въздух.

Фуурд я гледаше смаян и изненадан и си мислеше: виждал съм те да вършиш много неща, но не и по този начин. Винаги подбираше внимателно думите си. Какво става с теб?

— Кир! Това е достатъчно. Премини на автоматична стрелба, ще претовариш оръжията.

Тя не можеше да говори. Само поклати глава, опита се да произнесе едно кратко „не“, после посочи екрана на мостика.

И тогава думите излетяха от устата й:

— Майната ти!

По брадичката й се стече слюнка. Устата й бе като един от отворите по тялото на Смитсън.

— Достатъчно. Превключи на автоматична стрелба. Незабавно!

Кир продължаваше да стреля на ръчна. Лъчите достигаха на петдесетина стъпки от Вяра, но не можеха да продължат нататък.

Кир избухна в нов пристъп на кашлица.

— Давате ли си сметка — успя да проговори тя — колко близо бях?

— Превключи и емоциите си на автоматична.

Кир го изгледа яростно, обърса слюнката от брадичката си и я запрати към него — жест, който той предпочете да остави без последствие, заради двамата. Все пак тя сви рамене и се подчини. Оръжията преминаха на автоматичен режим и подхванаха обичайния ритъм: техните лъчи, Нейните полета.

Вяра използваше интервалите между автоматичната стрелба, за да отклонява енергия към полетата. Докато го правеше, студената бяла светлина на мостика отслабваше и неподвижната фигура изчезваше в нея. Тя ставаше все по-прозрачна като трепкащите полета на Вяра. Лъчите продължаваха да пронизват защитните полета, но все така не можеха да Я доближат. Имаше почти неуловимо взаимодействие между двата кораба, нещо като общ ритъм, който се стараеха да поддържат.

Кир потърси с очи Фуурд.

— Какво е станало с теб? — попита я той.

— Искаше Я повече от мен — рече троснато тя, — повече от всичко на света. Можех да ти я поднеса на тепсия, но ти нареди да побегнем.

Фуурд не знаеше какво да отговори. „Тя е като плът от плътта ми — мислеше си той, — дори когато ме ядосва, не мога да я отхвърля.“ Той се обърна към Смитсън и попита:

— Добре ли си?

— Да, командире. Онова нещо просто произнесе две имена. Не каза нищо, което вече да не знаете. — Той помръдна лекичко с горната част на тялото. — Преводът вече трябва да е готов. Ако искаш, може да го пуснем, сега имаме време. — Той махна към мостика, където продължаваше светлинното шоу между лъчите и трепкащите полета.

Фуурд не беше сигурен, че имат време. Изравнените сили бяха от полза и за двата кораба, но само докато единият от тях не открие друго решение. В Нейния случай това означаваше да дублира невероятните умения на Каанг.

— Каанг, ти какво мислиш? Дали Тя ни лъже?

— Не зная, командире — отвърна тя с нещастно изражение. Не обичаше подобни разговори и Фуурд обикновено избягваше да ги подхваща с нея. Но не и този път.

— Опитай се. Имаме нужда от твоето мнение.

— Веднъж ми казахте, че ако Федерацията може да разнищи това, което притежавам, и да го копира в други, тя е готова да ме убие, за да го получи. Помните ли?

— Може би съм имал предвид не Федерацията, а Министерството, но си спомням — кимна Фуурд, местейки поглед от Каанг към екрана, където нещо бе приковало вниманието му.

— Те опитаха какво ли не, за да го разберат, но така и не успяха. Нито пък аз.

— Така ли? — отвърна с въпрос той, но не сваляше поглед от екрана. Нещо там не беше наред.

— Така че няма как да разбера дали Тя лъже.

— О, ясно. — Фуурд изведнъж осъзна какво го е обезпокоило и вече се канеше да извика името на Кир, ала междувременно Каанг продължи:

— Командире, вече обсъдихме този въпрос, когато ме взехте при вас. Аз съм само ваш пилот. Моля ви, не очаквайте от мен да върша други неща.

— Добре, няма… Кир!

Бялата светлина продължи да се топи и фигурата изчезваше заедно с нея. Явно Вяра бе прехвърлила повече енергия към трепкащите си полета, а причината за това беше, че Кир отново бе изключила автоматичното управление на стрелбата и беше преминала на ръчно. На екрана се виждаше, че сега лъчите Я пронизват почти постоянно. Полето също бе разпънато постоянно, като пурпурен облак, който Я обгръща, и Вяра приличаше на кървящо във водата животно. Въпреки увеличената им сила Кир почти успяваше да прониже полетата, тя непрестанно менеше посоката на ударите и караше пурпурния облак да се мести.

Кир бе потънала в мълчание, вглъбена в задачата си. Управляваше хладнокръвно оръжейните установки, почти както Каанг управляваше кораба, довеждайки лъчевите оръжия до техния максимум, без да ги претовари, точно както Каанг успяваше да изцеди максимума от кораба.

— Кир!

— Не, командире. Почти Я спипах, още малко и ще ви дам каквото искате.

— Кир, върни се на автоматична. Това е заповед!

— Командире — обади се Смитсън, — оставете я да стреля на ръчна. Имам една идея. — Той проведе кратък разговор по интеркома и кимна. — Да, можем да го направим. Командире, нека продължи на ръчна.

— Смитсън, какво…

— Сега нямаме време. — Смитсън огледа хората на мостика. — Пригответе се, чака ни нещо, което няма да е никак приятно.

Ала засега не настъпваше промяна. В отслабващата светлина фигурата едва се различаваше. Тя стоеше сред тях като мъртво дърво сред жива горичка.

Откъм средната част на „Чарлз Мансън“, където бяха разположени генераторите на лъчевите оръдия, долетя приглушена експлозия. Алармите зазвучаха усилено и екранът подаде картина от средната секция на десния борд, където част от обшивката се бе откъснала от взрива. Корабът се разклати, но Каанг веднага го овладя. От люковете вече излизаха ремонтни дроиди.

— Нищо работа, командире — обясни Смитсън, като надвикваше алармите. — Малка фалшификация. Най-доброто, което можахме да организираме за толкова кратко време, но Тя може и да захапе въдицата. Повредите са незначителни.

— Повредите?

— Кир — продължи Смитсън, — намали силата на лъчевите оръжия с дванайсет цяло и пет процента.

— Какво?

— Кир — намеси се Фуурд, — прави каквото ти казват. Веднага! Да не си посмяла отново да не се подчиниш на заповедта ми.

Кир се подчини и едва сега започна да разбира.

— Дванайсет цяло и пет процента — обясни Смитсън — се равнява на загубата на един генератор. — Твоите претоварени оръжия. Забрави ли?

— Искаш да кажеш — погледна го Кир, — че Тя ще повярва, че сме изгубили един генератор. И може да…

— Може да намали енергията към полетата и да я прехвърли отново тук. Така че ако това нещо там отново се раздвижи и започне да се изпълва с живот, ще имаш своя решителен изстрел. Можеш да Я удариш с цялата си мощ.

Кир се засмя и поклати глава.

— Ах, ти, умно копеле.

Тишината на борда се нарушаваше само от едва доловимо шепнещия на себе си кораб и ритмичните пулсации на лъчевите оръжия. Те бяха на автоматична и стреляха с намалена мощност, при която пурпурните полета на Вяра се справяха без проблеми. Пустата фигура насред мостика почти беше изчезнала, нищо повече от едва забележим белег във въздуха. Измина една минута. Фуурд внезапно усети, че му се вие свят. Даваше си сметка колко много зависи от следващите секунди.

Кир бе уловила и разчела изражението му.

— Командире, да не ви е страх, че Тя може и да не се хване?

— Не ме е страх. Просто не съм сигурен.

— Успокойте се. Ще се хване. И тогава вече се оставете на несигурността.

— Защо го казваш?

— Бъдещето не е константно. И най-малкото за вас, командире.

Фуурд я изгледа с любопитство, понечи да отговори, но после я забрави. На мостика внезапно стана студено. Ярката светлина се бе завърнала, Смитсън крещеше „Нали ви казах?“ и пустата фигура отново се бе появила. Светлината извираше отвсякъде и фигурата черпеше от нея плътност, после очертания, цвят на кожата и дори поза. И накрая — самоличност.

Когато най-сетне се изправи пред тях, стройна и грациозна, с привидно крехко телосложение, не изненада никого с появата си.

 

 

Копието на Тахл не премигваше на светлината — сакхранците рядко мигат — и не оглеждаше присъстващите, за да потърси този, от когото произхожда. Освен един мимолетен поглед към Фуурд то не обърна внимание на никого освен на Тахл. Не беше негов двойник, по-скоро по-възрастен вариант, макар че при сакхранците признаците на стареене не са толкова забележими.

— Аха — рече Тахл.

— Аха — отвърна копието.

— Защо ли Вяра ме остави последен?

— Защото — отвърна копието — другите са по-интересни.

— Да, разбира се. Какви ти тайни при мен. — Лицето и гласът на Тахл оставаха безизразни, както и тези на копието. Сакхранският хумор е тих, както е жесток този на емберците.

— И при мен също — съгласи се копието. — Нямам какво да крия.

На екрана продължаваше равновесието между лъчи и полета. Кир все още нямаше намерение да открива огън на пълна мощност — би било твърде рано и прекалено очевидно — но Фуурд не преставаше да я следи внимателно.

— Или почти нищо — продължи копието. — Освен за вашата мисия.

— Е, и?

— Ами оказа се успешна. Преди три години — преди три години за мен — „Чарлз Мансън“ преследва Вяра през Бездната до Сакхра и накрая Я унищожи в двубой недалеч от строения Хорски флот.

— Да, наистина е успешна — съгласи се Тахл. — Нищо друго ли няма да ни кажеш?

— Не, нищо — отвърна копието. Фуурд все още гледаше към Кир, която обстрелваше Вяра с намалена сила и не правеше опити да премине на максимална мощност.

— Или почти нищо. Освен за Фуурд.

— Какво за Фуурд?

— Фуурд ме изостави — пардон, изостави теб — на Сакхра и се върна на Земята, за да обере лаврите. Но на Сакхра знаем какво е писал Срахр. Знаем какво представлява Вяра и че Тя пак ще се появи. Ще има още и още като Нея.

По някаква причина копието направи пауза.

— Има ли още за Фуурд? — попита Тахл.

Копието изглеждаше засрамено, доста необичайно за сакхранец, дори за негов двойник. Когато заговори отново, гласът му бе променен. Почти извинителен.

— Фуурд така и не успя да спре да мисли за Нея. Накрая се върна на Сакхра и прочете Книгата. После написа своя книга, която нарече Втората книга на Срахр, и направи с Федерацията това, което Срахр направи с нас. Когато хората прочетоха какво представлява Тя, се отдръпнаха един от друг, както сторихме и ние. Нещо напусна завинаги живота им и те така и не успяха да си го върнат.

Кир задейства лъчевите оръжия на максимална мощност. Бъдещето погълна нов милион от себе си и избухна назад чак до Сакхра.