Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Джон Лав

Заглавие: Вяра

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-355-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/847

История

  1. — Добавяне

3.

Бойните инстинкти на Кир бяха по-скоро сакхрански, отколкото човешки. Тя не се потискаше от провал. Неуспехът не пробуждаше у нея отчаяние, нито подхранваше решимостта й, тя запазваше все същия безизразен поглед и продължаваше напред. Ето защо, когато Огнените опали издъхнаха, Кир просто се върна към това, с което се занимаваше преди тях: хармоничните оръдия. Докато Фуурд се възстановяваше от удара, тя ги активира, усили мощността им и скоро лъчите им озариха десния борд на кораба.

Както и преди, отне им десетина секунди, за да достигнат до корпуса й, но този път беше различно. Нещо се случваше вътре в Нея.

Люковете и амбразурите върху корпуса й бяха тъмни още от първия миг, когато Я видяха. Но сега един от тях, близо до кърмата, светна. Екранът мигновено се фокусира върху него, но вътре не се различаваше нищо: светлината бе непрогледна, както и мракът по-рано. Беше в същия безименен цвят като двата кратера в левия й борд.

Прозорецът помръкна. Запали се този до него, също угасна, после следващият — като ветроупорен фенер, който някой носеше от едно помещение в следващото, от кърмата до носа, после обратно. Накрая угасна съвсем и прозорците отново се забулиха в мрак.

Мрак, който, подобно на светлината, беше бездънен и непрогледен. Мрак, който не забулваше прозорците, а се простираше зад тях. Цялата тази игра на светлини не бе продължила повече от двайсетина секунди.

Кир стреля отново с хармоничните оръдия, този път право в прозорците. Те се осветиха и угаснаха, но този път отвън, докато златистата светлина танцуваше върху тях и освобождаваше закодирания звук. И после, едновременно, избухнаха всичките. От вътрешността им бликна сребриста светлина в цвета на Нейната пирамида и се посипа отвън. Парчета тъмно стъкло или кристал или диаманти от натрошените прозорци се сипеха върху фланговете й като рояк мъртви Огнени опали, различими единствено върху сребристата обшивка на Нейния корпус и изчезващи веднага щом се озоват на фона на Бездната. Няколко от тях долетяха чак до „Чарлз Мансън“, но отскочиха от корпуса, без да причинят вреда.

Кир стреля с хармоничните оръдия за трети път. Нови потоци от сребриста лава блъвнаха от прозорчетата. Вяра кървеше десетократно повече отпреди. Вътре в Нея нямаше достатъчно място за количеството материя, което се изливаше навън. Отломките вече не се сипеха върху корпуса, а летяха успоредно с Нея. След десетина секунди те закриваха целия десен борд и изграждаха контури, които не следваха Нейните, нито контурите на нещо, което дори и отдалече да наподобява кораб. Тя се променяше и заедно с Нея се променяше и тяхната гледна точка.

Вълни разтопено сребро се люшкаха върху корпуса й. Те се срещаха, оформяйки върхове и клисури в продълговати лъкатушещи гребени, каквито остават върху пясъка, след като се отдръпне морето. Това, което набираше форма върху десния й борд, изглеждаше безсмислено, когато го разглеждаха като щръкнали хоризонтално от вертикална повърхност форми. Трябваше да ги погледнат отгоре, за да открият някакъв смисъл.

Десният й борд се превръщаше в сребрист пейзаж, в релефна карта от хълмове, долини и равнини. Отворите на прозорците й бяха езера от течно сребро. Пейзажът изпълваше екрана на мостика. Ако се вярваше на данните от дисплея, те летяха през Бездната успоредно с обект, чиято форма и размери бяха сходни с техните. Но това беше лъжа. Те летяха на мили над него.

С промяната на перспективата се променяше и големината. Езерата се превръщаха в океани, хълмовете станаха планини, долините се разраснаха и достигнаха размерите на Сакхранската котловина. Сега те се носеха над повърхността на планета. Екранът не можеше да я побере, сребристият ландшафт го изпълваше на 360 градуса, размазвайки се по краищата. Бяха виждали огненото лице на Хор 5 и студената повърхност на Хор 4, но това бе нещо по-голямо и цялото излято от сребро — в дълбочина, ширина и на височина, и с оттенъци от сребристосиво до сребристочерно. Те летяха на много мили над него и то се простираше на години под тях.

С промяната на перспективата и големината се промени и цветът. От дълбините се надигаха сенки, които не достигаха повърхността, но я изпъстряха с дълбоки бразди — сребристозелени долини, сребристосини океани и сребристобели планински върхове. Тахл нареди на екрана да даде увеличение на океаните. Преди те бяха прозорци, после езера. Сега имаха заливи и проливи, а по сребристожълтите им брегове пълзяха, умираха и еволюираха странни неща.

После дойде последната промяна: времето. Менящи се ленти от светлини, които се преследваха върху сребристата повърхност, в началото бавно, а сетне все по-бързо, като прелиствани страници. Нещата, които изпълзяха от океана, сега навлязоха в сушата, откъдето се завърнаха променени. Те създаваха геометрични форми и причудливи мрежи, протягащи се и извиващи се линии, покриващи ландшафта и самите себе си. Страниците се прелистваха все по-бързо и геометричните форми се разрастваха, после спряха да растат и останаха непроменени, страница след страница, за да започнат да се смаляват, да губят връзките помежду си и да се топят. Дали това бе повърхността на Нейната родна планета? Или на други планети, които бе посещавала? Беше твърде голяма и същевременно прекалено малка, твърде бърза и твърде бавна, за да означава каквото и да било. Или като мрака и светлината в прозорчетата й, значението на видяното можеше да се проточва чак до безкрайността.

— Това е лъжа — промърмори Фуурд. — Да се махаме оттук.

 

 

„Чарлз Мансън“ се завъртя по дължината си, включи йонния двигател на петдесет процента и се отправи назад — не за да избяга от това, в което Тя се превръщаше, а за да сложи край на близкото им съвместно съществуване в пределите на хиляда и шестстотин стъпки. Бремето на последните няколко часа, което изпитваха всички, бе започнало да се отмества.

Образът на екрана сега се премести отзад, но все още го изпълваше изцяло. При трийсет хиляди стъпки, които достигнаха почти мигновено, той не показваше намерение за смаляване. Те знаеха, че това, което виждат, е лъжа. Знаеха, че Вяра бе направила нещо с екрана или със сензорите, които го захранваха, или с тъканта на пространството пред тях, но нямаше да се поддадат. Тахл изключи предния дисплей, който записваше разстоянието и масата на странното образувание, и съжали, че не може да изключи и картината. Едното беше лъжа. И двете нямаха смисъл.

— Не — отвърна Фуурд на въпроса на Кир, — ние не бягаме… Каанг, каква е дистанцията?

— Осемдесет хиляди стъпки, командире.

— Откарай ни на сто и петдесет хиляди, ако обичаш. Кир, приготви лъчевите оръжия.

— Командире — рече Кир. — Това сребристо произведение е като Нейната пирамида.

— И е лъжа. Каквото и да е сторила на инструментите и сетивата ни, това е лъжа.

— Но ние не стреляхме с лъчеви оръжия по пирамидата! Ако открием огън по това, не знаем как ще реагира.

— Каквото и да направи, също ще е лъжа.

— Командире, вие да не би…

— Не! Сега говоря аз, Кир. Не Тя.

— Но може и да е Тя.

— Не. Тя не обладава съзнанието, а само предсказва нашите реакции. — „Защото — не смееше да добави, ала вече го подозираше — ни познава и винаги ни е познавала.“

 

 

На сто и петдесет хиляди стъпки дистанция сребристото творение престана да изпълва екрана. За първи път го виждаха изцяло да се отдалечава, сякаш беше съвсем реален обект, но това само го правеше по-странно.

Бяха се надявали, че когато го видят цялото, когато открият границите му на фона на Бездната, ще се уверят, че е илюзия, под която се крие кораб като техния. Но сребристото изригване беше със замъглени контури и приличаше на мазно петно върху мокър паваж. То превръщаше този участък от Космоса във въображаема алея, която миришеше на дъжд и урина.

Каанг завъртя „Чарлз Мансън“ по дължината и го закова насред Космоса с лице към нея.

— Благодаря ти, Каанг. Кир, лъчевите оръжия, ако обичаш.

Блеснаха ярки лъчи. Фуурд си ги представи като вятър, духащ надолу по влажната алея и вдигащ от земята листа и боклуци. Но това беше лъжа, илюзия. Лъчевите снопове имаха съвсем кратка продължителност и още докато извикваше в съзнанието си тази картина, те вече бяха пронизали десния й борд. Този път Тя не активира трепкащите си полета.

Сребристото образувание се обагри в цвета на лъчите, сетне засия в ослепително бяло. Отдели се от корпуса на Вяра с лекота, сякаш никога не е било повече от покривало, което сега Тя отмяташе от себе си. Докато се отдалечаваше, то използва енергията на лъчите, за да промени вида си и да се превърне в нещо друго. В нейно копие, изработено в оттенъци на сиво.

— В пълен размер — обърна се Фуурд към Кир. — Твоето беше едва една четвърт.

Тя го стрелна със злобен поглед. Копието се носеше бавно към тях, оставяйки зад себе си оригинала. Подобно на него, и то бе извърнато с едната си страна към тях, с въображаемия десен борд. После замря неподвижно. Фуурд забеляза, че Кир задържа огъня.

Пред тях, между тях светлосиви и тъмносиви сенки на прихващащи лъчи — Нейните и техните — мереха мускули в патова схватка, оформяйки заплетена маса, от която се отделяха един по един и сетне изчезваха. Бледи отражения от светлините на хармоничните оръжия трептяха върху корпуса му. Сивкави лазери го озаряваха и се отразяваха в надигналите се огледални плочки. Бледи Огнени опали се разклоняваха в два ръкава, извиваха към скритите отвори в левия борд и изчезваха от погледа.

Кир откри стрелба с хармоничните оръдия. Светлинки затрептяха вътре в копието, също в синкави оттенъци. Сетне прозорците изригнаха. От копието се отдели копие на сребристото образувание. То се превърна в ландшафт, после в планетна повърхност. Това беше лъжа, казваща, че и копието е лъжа. Страници от светлини и мрак се гонеха по повърхността му, мрежи от линии се заплетоха, разшириха и сетне изчезнаха, после то се стрелна към тях, изпълвайки екрана. Сенките и детайлите по повърхността му нараснаха. В мига, преди да се сблъска с тях, едно от сивкавите морета, което доскоро бе езеро, а преди това избухнал прозорец, се разтвори и ги погълна.

Копието премина над тях, под и около тях, опирайки корпуса. Екранът превключи на заден изглед, на който се видя как то се отдалечава във вихър, разтваря се в околната чернилка и се превръща в това, което е било — в нищо. Тахл включи предния дисплей, който докладва, че феноменът е нематериален и не подлежи на анализ. Смитсън подаваше един по един докладите за повреди: повърхностни драскотини върху корпуса, добавени към тези, които вече имаха. Тя може да продължи така до безкрайност, мислеше си Фуурд: копие, което създава копие, което създава копие.

 

 

Вяра си оставаше на сто и петдесет хиляди стъпки пред тях. По нея нямаше и следа от разтопено сребро. Преди дори да му заповядат, екранът се фокусира върху линията от избухнали прозорчета. Краищата им бяха нащърбени, тук-там липсваха откъснати парчета, но във всяко от тях се виждаше матова повърхност с шарки като тези, които трепкаха върху корпуса.

— Кир, лъчев залп, ако обичаш.

Този път нямаше илюзия за влажна алея. Лъчите Я достигнаха в миг и Тя побърза да разпъне трепкащите си полета. Те задържаха и продължиха да удържат лъчите без видими признаци за отслабване, макар Кир да не преустановяваше стрелбата. Вяра дори успя веднъж да отвърне на огъня. Беше по-скоро жест и „Чарлз Мансън“ го отрази с лекота, но той остана като отпечатък между тях. „Може би — помисли си мрачно Фуурд — това е било копие на жест.“

Той отново усети, че получава ерекция, и в устата му се върна вкусът на бълвоч. Все още бе изпълнен с желанието да Я унищожи, то сякаш бе станало неотменна част от него. Зачуди се дали това желание не произтича от Нея, но знаеше, че истината е по-жестока: то бе дълбоко заложено в характера му.

Заради всичко това моментът, който Кир избра, за да каже това, което бе намислила, се оказа крайно неподходящ.

— Нематериална и неподлежаща на анализ. Не е истинска. А ние все още сме тук.

Той я погледна също тъй злобно, както тя него преди малко.

— А Тя защо е тук?

— Защото не направихте каквото предложих, командире. Трябваше да Я ударим откъм левия борд. — Кир отвърна на погледа му и те си обмениха не телесни течности, а злоба.

— Каанг.

— Да, командире?

— Приближи ни до нея. Същото разстояние както преди, но този път откъм левия й борд. И Каанг…

— Да, командире?

— Ще бъде трудно. Тя не ни иска там.

Вяра пълзеше през бездната с трийсет процента йонна скорост. Неувереният й полет, резултат от повредените двигатели и зейналите в обшивката пробойни, беше асиметричен. Корпусът й бе покрит с тъмни трепкащи сенки, очертаващи се ясно върху сребристите плочки. Сякаш мракът на Бездната се втичаше в нея.

Кир Я разглеждаше от разстояние сто и петдесет хиляди стъпки, замислена за това доколко ли са успели да Я отслабят и колко много бяха променили ситуацията ракетите на Фуурд. Бяха я принудили да се бие за живота си. „Но още не сме видели и една стотна от това, което Тя ще направи, за да оцелее. Ще става все по-странно.“

Каанг също търсеше сравнения. „Като вакуумна версия на оксидация“ — помисли си тя и го забрави веднага.

Екранът на мостика продължаваше да изтегля картината назад. Вяра почти се изгуби на фона на Бездната. Пред Нея бяха вътрешните планети, Сакхра и Хор 1 и 2. Бяха толкова далече, че приличаха на точици, едва различими сред звездното небе. Само слънцето Хор бе по-голямо от останалите звезди.

Звук като от затръшващи се врати отекна из целия кораб. Противоускорителните мрежи на всички кресла освен това на Каанг се бяха заключили. Нейното щеше да се заключи по-късно. Тя погледна към Тахл и забеляза, че е извадил ноктите на дясната си ръка и потропва замислено с тях по пулта. Ритъмът беше неравен, но когато той го повтори, тя забеляза, че имитира въртеливите движения на Вяра, които следеше на екрана. Движенията на сенките върху корпуса й, в които компютърът на борда все още не бе успял да установи някакъв логически модел. И това беше най-близкото, до което бяха стигнали в опитите си да Я разберат.

Каанг наблюдава още няколко секунди екрана. Лицето й беше все така безизразно.

Тя заключи противоускорителната си мрежа и завъртя „Чарлз Мансън“ към левия борд. Маневрените двигатели на десния борд избълваха пламъци, натоварени директно от нула до максимум, и тя ги подсили с тласъци от главния двигател. Корабът се стрелна настрани и диагонално и се насочи по права линия, която щеше да ги изведе на хиляда и шестстотин стъпки над левия й борд. Маневрата беше прекалено бърза за гравикомпенсаторите и всичко, което не бе закрепено здраво на борда, полетя във въздуха. Корабът се напрегна и заскърца така, както в хватката на Хор 4, но там той се съпротивляваше само на една сила, а сега Каанг го подлагаше на натоварвания от различни посоки. Отломките на борда се приземиха и още преди да отскочат, „Чарлс Мансън“ почти беше стигнал точката над левия й борд, в която Каанг се беше премерила, ала Вяра се завъртя отново и пак извърна към него десния си борд. Каанг не снижи скоростта, а прелетя покрай Нея, описа завой на петдесет хиляди стъпки и изпълни същата маневра със същия резултат. Потрети я, като този път накара „Чарлз Мансън“ да смени посоката на двайсет хиляди стъпки, изправяйки го почти вертикално на носа, преди да се гмурне под Нея и да излезе откъм десния й борд, защото Вяра отново се бе преобърнала. Каанг изви незабавно и се насочи обратно, този път по тараниращ курс, на девет хиляди стъпки вдигна „Чарлз Мансън“ над Нея, но Вяра отново се претърколи около оста си и им показа десния си борд. Този пък Каанг бе подготвена и задейства долните маневрени двигатели, после включи и главния двигател, за да ги подсили. Отстрани изглеждаше така, сякаш „Чарлз Мансън“ се е сблъскал с невидима стена. Той се изправи за миг върху десния си борд, после изви назад към Нея, прицелен в една точка на хиляда и шестстотин стъпки от левия й борд. Почти успяха, ала и сега Вяра се обърна навреме и пак им показа десния си борд. Когато Каанг видя, че се е провалила, не снижи скоростта, нито изви, докато не Я доближиха на осем хиляди стъпки. Тя държеше към тях десния си борд. Каанг спря кораба и огледа мостика.

Звучаха алармите за дребни повреди. Тя не им обърна внимание. Видя израженията върху лицата на Фуурд и другите, но пренебрегна и тях. Знаеше, че каквото и да направи, колкото и сложно и зрелищно да бъде, няма да е достатъчно, защото на Вяра й стигаше да я изчака да се приближи, а сетне да се претърколи. Каанг повдигна рамене и започна отново.

Задейства маневрените двигатели на десния борд, но този път се приближи предпазливо. „Чарлз Мансън“ се измести бавно наляво. Каанг направи някои дребни корекции в настройките на йонния двигател, за да може корабът да поддържа дистанция от осем хиляди стъпки, и започна да кръжи около Нея. На екрана всички видяха как десните й маневрени двигатели изригват, сетне спират и пак се задействат, така че Тя се въртеше по-малко, докато „Чарлз Мансън“ описваше големия кръг. Сякаш двата кораба бяха прикачени към различни части на минутната стрелка на часовника, като аутсайдерът беше във външната част, а Вяра във вътрешната. Но и на двата кораба знаеха, че това е само илюзия, и когато реши, че е готова, Каанг й сложи край.

Тя отиде право на сто и десет процента йонна тяга и изстреля „Чарлз Мансън“ надолу по невидимата линия на стрелката. На хиляда и шестстотин стъпки, когато всички очакваха Каанг да задейства спирачен режим, тя продължи да поддържа тази невероятна скорост и същевременно подхвана серия от превъртания и резки маневри, каквито бе изпълнила преди седем години при онова прословуто първо пилотиране на кораба. Тя стартира главния двигател, за да подсили ефекта на йонния и маневрените, пренебрегвайки зазвучалите на борда аларми. Сетне повтори предишния си заход под Вяра, но този път вътре в дистанцията от хиляда и шестстотин стъпки, така че Тя имаше по-малко време да се претърколи. Вяра се завъртя и макар че главният й двигател бе сериозно пострадал, маневрените все още функционираха нормално и изпуснаха поредица от пламъци по същия начин, по който Каанг бе действала със своите. Двата кораба се надпреварваха и надлъгваха, сякаш бяха остриета на ножове в ръцете на невидими, но опитни бойци. „Нейният пилот — мислеше си Каанг — може да е добър, но не е чудак като мен. Интересно, защо не мога да срещна себеподобен?“

Бяха изминали двайсет и три минути от началото на тази сложна игра и сега към алармите за дребни повреди се присъединиха и тези за по-сериозни — ниски тревожни тонове за нарушение целостта на обшивката. Каанг игнорира и тях. „Ще бъде трудно — й бе казал Фуурд. — Тя не ни иска тук.“ Каанг нито знаеше, нито се интересуваше от причината. Нямаше представа какво ще видят, когато най-сетне стигнат там, или какво ще направят, но това не бе в нейната територия. Беше загърбила всичко освен необходимостта да се движи и да се движи, докато най-сетне приближат скрития й ляв борд. С течение на времето — сега вече то надхвърляше трийсет минути — те започнаха да се приближават към тази цел и всяко Нейно завъртане бе с частица от секундата по-бавно — все по-близо до закъснението.

Ако Каанг бе оставила зад себе си видими следи, те щяха да са като плетеницата на прихващащите лъчи. Тя усещаше, че балансът се мести на нейна страна, ала лицето й оставаше безизразно. Ръцете й се движеха с невероятна бързина по пулта, предизвиквайки с всяко свое докосване конвулсии по корпуса на „Чарлз Мансън“. Алармите за дребни и средни повреди се множаха и Каанг продължаваше да ги игнорира. С всяко ново движение тя увеличаваше предимството си и се приближаваше към финалния си ход, но всеки път това им струваше нова повреда. Имаше съвсем ясна представа какво прави с кораба, без да се нуждае от аларми и дисплей, и съзнаваше, че го доближава до пределите на неговите възможности. Знаеше дори по-добре от Фуурд, че „Чарлз Мансън“ е почти живо същество и тя го убива.

Предусети какво ще последва миг преди да се случи. Вяра спря да използва маневрените си двигатели. Беше се предала.

Каанг преустанови маневрата, която тъкмо бе започнала, и остави на инерцията да ги отведе в бавна извивка над задната повърхност на Вяра и надолу към левия й борд. На мостика и по цялата дължина на „Чарлз Мансън“ противоускорителните мрежи започнаха да се разтварят шумно, със свистене на сгъстен въздух. Сякаш целият кораб си позволяваше облекчена въздишка.

Каанг най-сетне закова кораба на разстояние точно хиляда шестстотин и дванайсет стъпки и тогава те видяха.