Джон Лав
Вяра (5)

2.

Отвътре сакхранската наземна колесница беше тъмна и мръсна, възтясна дори за самите сакхранци. Облегалката едва стигаше до средата на гърба на Фуурд, а седалката беше твърда. Тъй като нямаше желание да сложи крака на отсрещната седалка (макар че едва ли можеше да стане по-мръсна от това), наложи се през цялото пътуване да гледа Тахл между щръкналите си колене.

Лицето на Тахл бе издължено и бледо, с изопната върху мускулите плът. Всъщност навсякъде по тялото му кожата бе изопната върху мускулите. Тя имаше сивкав оттенък и бе покрита с многоъгълни люспи, които се местеха при движението на мускулатурата под тях. При това те заемаха различни ъгли, отразяваха светлината по различен начин и всичко това приличаше на слънчева игра върху водна повърхност. Нямаше нищо, поне на външен вид, което да разграничава млад сакхранец като Тахл от по-възрастен като Сулху.

Пътуването едва бе започнало, а Фуурд вече се чувстваше неудобно, беше му студено, но когато си спомни прикрития гняв на Суон по повод посещението му в Хриссихра, реши, че си е заслужавало.

— Колко време ще отнеме обратният път, Тахл?

— Колкото и пътуването ви дотук, командире, тъй като пак е с наземна колесница и по същия маршрут.

— Аха.

— Разбира се, по-голямата част от обратния път ще е надолу, така че би трябвало да е по-бързо. Докато, от друга страна — продължи Тахл с безизразно лице, — трафикът към Блентпорт е далеч по-натоварен от този към Хриссихр…

Фуурд въздъхна. Понякога сакхранците бяха толкова досадни.

Нямаше нищо интересно за гледане. Пътят от Хриссихр бе прорязан в скала и докато от едната страна се виждаше само сива скална стена, от другата, където трябваше да е гледката, бе увиснала сивата пелена на мъглата.

Фуурд насочи вниманието си към паяжината, увиснала в долния край на един от прозорците. В нея се подрусваше изсъхналата черупка на нещо, наподобяващо муха, подскачащо при всяко движение на наземната колесница. Фуурд изстърга малко от боята на тавана и наблюдава с интерес как паяжината се сви около падналите в нея парченца, а върху тях заблещукаха капчици смилателен сок.

 

 

Пътят се виеше напред и назад по стената на Ирсирха. Наземната колесница потракваше, чуваше се скърцане на кожа и звън на метални части, от време на време кочияшът подканяше с проклятия химерата и тогава те се люшваха рязко назад. Фуурд се прозя, не беше спал добре през нощта. Бяха го настанили в апартамент в едно от пустеещите крила на Хриссихр, но леглата им, както и мебелите, не бяха пригодени за хора с неговото телосложение. Той се унесе в дрямка.

На рамото му кацна паяк. Фуурд се опита да го прогони с рязък жест, но не успя. Беше ръката на Тахл, която леко го побутваше.

— Прощавайте командире, но е време за връзка.

— Да, разбира се. Благодаря ти. — Той включи ръчния интерком.

— Да, какво има? — обади се Смитсън.

— Фуурд на линия.

— Аз съм на мостика. Какво искаш?

— Проверка. Връщаме се от Хриссихр.

— Знаем това. Навигационната система на интеркома ти ни извести.

Фуурд въздъхна.

— След три часа сме при вас.

— Едва ли. Ще се забавите. Всички пътища към Блентпорт и градовете са задръстени. Изглежда всички са решили да слязат в низините. Да не би да има нещо, което не знаем?

Фуурд погледна въпросително Тахл, който сви рамене — жест, който не беше сакхрански, а чисто човешки.

— Смитсън, как върви преоборудването?

— Вече потръгна. Суон се съгласи, че сме по-важни от всичко останало, и нареди на хората си да работят без почивка.

— Как стана това? Когато го видях, той заяви, че никога няма да допусне преоборудването да изпревари по приоритет отбранителния обръч. Каза аутсайдерите да си чакат реда. Едва не ме сръга с пръст в гърдите.

— Да, с мен постъпи по същия начин. Но аз му помогнах да види нещата от другата им страна. — Смитсън млъкна, сякаш очакваше похвала, за да може да я приеме надменно. Това беше част от неговия личен ритуал. Фуурд осъзнаваше това и реши да го подмине.

— Какво свършиха дотук?

— Всички двигатели и оръжейни системи бяха демонтирани и подложени на тест. Сега откараха за диагностика скенерите и вторичните системи. В момента гледам как товарят на борда две ракети.

— Провери ли дали са изработени точно според моите изисквания?

— Да.

— Точно?

— Да… командире, какво си мислиш? Защо въобще трябваше да вземаме на борда толкова примитивни оръжия?

— Имам нещо наум. Една идея, която може да се окаже вярна.

— Аз пък мисля, че може да е само запълване на необходимо товарно пространство.

Фуурд пропусна това покрай ушите си.

— Как са връзките с Блентпорт?

— Как са връзките с всеки порт, в който кацаме?

— Попитах те за Блентпорт.

— Започнаха зле и се влошиха още повече покрай преоборудването. Хората на Суон получиха нареждане да изпълняват първо нашите поръчки, но истината е, че никак не ме харесват. — От време на време, както сега, Смитсън изпадаше в драматично самосъжаление. Всъщност самооценката му бе доста точна. — Защо не ги интересуват моите чувства? Защо не проявят елементарна учтивост? Искам да кажа…

Пътят се виеше напред-назад по стената на Ирсирха като откъс от ироничен сакхрански разговор. От едната страна все още се виждаше скалната стена, но от другата, след като мъглата се бе разсеяла, се показа стръмна клисура, обрасла с гора: огромни дървета със сивкавозелени листа, плътни като козина, хвърляха тъмни сенки. Тъй като се намираха над тях, беше трудно да се прецени височината им, но очевидно не беше никак малка: поне шестстотин стъпки.

От време на време гората се разцепваше от просека и там се мяркаха корита на пълноводни реки или други хълмови замъци, по-малки от Хриссихр. Всъщност Хриссихр бе единственият голям замък толкова близо до низините и Блентпорт, другите бяха доста по-нататък, високо в далечните планински вериги, пред които Ирсирха беше просто хълм. Носеха се слухове, че в онези планини имало дървета, достигащи хиляда стъпки височина.

Нямаше други превозни средства: щяха да се появят едва когато се спуснат в низината и наближат федеративните градове. Кочияшът — Фуурд досега познаваше само люспестия му гръб — съскаше, кълнеше и шибаше с камшик животните.

— Тахл — рече Фуурд, — пропусна да добавиш в изчисленията си, че тази наземна колесница има шест химери, а не четири като другата, с която пристигнах.

— И мислите, че това ще повлияе на времето за пътуване? Само че животните не са отпочинали, за разлика от онези, които ви докараха. След час-два кочияшът ще трябва да спре, за да им осигури отдих и да им даде вода.

— О — въздъхна потиснато Фуурд.

Ритуали. Тахл поне си позволяваше тази тънка насмешка насаме, никога пред други или за сериозни неща. Смитсън го правеше открито, когато и където пожелаеше.

Фуурд командваше един от деветте най-страховити кораба на Федерацията с екипаж от невероятно талантливи и същевременно опасни индивиди и всеки от тях имаше свой ритуал, чрез който се опитваше да му въздейства. Понякога изменяха правилата както им хрумне, опирайки се на древната мъдрост, че промяната на правилата също е част от правилото. Фуурд се опитваше да ги търпи, поне повечето от тях. Той беше не само техен командир, но и един от тях. И той като своите хора бе вършил ужасни неща. С изключение, разбира се, на Тахл. Доколкото Фуурд знаеше, Тахл не беше сторил нищо лошо на друг сакхранец, по местните представи той не беше нито психотичен, нито непригоден за обществото. Просто бе завършил всички необходими офицерски курсове, подреждайки се обикновено сред първите петима по успех, и накрая специално бе поискал да бъде назначен на аутсайдерски кораб. Само това и нищо друго.

„Министерството смята за полезно, че прие на борда сакхрански офицер. Засега, макар да си мислим, че знаем много за тях, едва ли ги познаваме достатъчно добре. Корабният кодекс съдържа известна информация, но може би ще предпочетеш това кратко резюме.

Сакхранците притежават характеристики на бозайници и влечуги, както и някои други, все още неквалифицирани черти. Те се възпроизвеждат безполово, но културните ни представи все още ни карат да ги квалифицираме като мъжки екземпляри.

Имат привидно крехко телосложение, но притежават необикновени физически възможности и всъщност са най-смъртоносните хуманоиди, които познаваме. В процеса на еволюцията си са се конкурирали с други забележителни по възможности хищници: ангели, спирали, диамантени лица и дори страховития Крачещ въздух. Сакрахнците могат да ги надвият с лекота.

Невронните им синапен и метаболизмът, мускулатурата и рефлексите им са уникални. Костите, ноктите и зъбите им са яки като титан. Тахл е по-дребен от теб, но много по-бърз и по-силен. Истината е, че не би издържал и десет секунди срещу него. Макар и това да звучи твърде оптимистично.

Но те действат най-добре като отделни индивиди, а не в група.

Въпреки че съвместната ти работа със сакхранец продължава от доста време, може никога да не научиш един важен факт за сакхранците. Те не са били такива, каквито са сега. Обществото им, управленските структури, тяхната империя, дори техническите им достижения — всичко това е преживяло бърз упадък. Не става дума за внезапен срив, а за спад в продължение на триста години след първото посещение на неидентифицирания кораб и написването на Книгата на Срахр. Не познаваме друга цивилизация, която да е претърпяла подобен упадък. Това едва ли ще повлияе на служебните ти взаимоотношения с Тахл, които, изглежда, се развиват добре, но може да е от значение при контакти с други сакхранци.“

 

 

Наземната колесница се разтресе.

— Тахл — поде Фуурд, — съжалявам, че не видях баща ти, преди да потеглим. Да не е неразположен?

— Не повече от обичайното, командире. Той е стар, болен е и скоро ще умре, разбира се, но не затова не се появи. Според мен се опасяваше, че ако се срещнете отново, може да ви задържи с продължение на снощния разговор.

— Беше ми приятно да разговарям с него. Той задава много интересни въпроси.

— Всъщност е доста невеж.

Изминаха няколко мили в мълчание. После Тахл добави, сякаш не бе имало пауза в разговора:

— Командире, баща ми ме помоли да ви предам нещо. Първо, да ви благодаря за посещението. И второ, каквото и да се случи, той смята да ви покани отново.

Все още бяха в Ирсирха, но вече бяха напуснали високите склонове и пътят не се извиваше толкова много, имаше прави участъци между гористи хълмове. Гледката също не беше толкова впечатляваща. Тук гората бе по-разредена, достатъчно, за да може да се прецени размерът на дърветата, които се издигаха четиристотин стъпки над пътя, събрани на групички от по три-четири, сякаш разговаряха помежду си. Понякога създаваха около себе си атмосфера като в катедрала.

Бяха разположени достатъчно далече, за да се видят тъмнозелените сенки, които хвърляха по земята, дебелите листа в подножието им и тъмните усти на хралупите в змиевидните им коренища. На Сакхра имаше доста дървесни видове, но сакхранците притежаваха една обща дума за високите дървета: наричаха ги шадант, или изправени реки.

Наклонът осезаемо намаля. Пътят се разшири, но все още имаше доста камънак и кални локви и не се виждаха никакви знаци и табели. Дърветата от двете страни не бяха по-високи от преди, но растяха по-далече от пътя и бяха покрити със сребристите точици на остролисти плевели. Докато следваха поредния завой, срещнаха първата кола за тази сутрин — беше друга наземна колесница, която се носеше право към тях. Двете превозни средства заковаха рязко и кочияшите размениха няколко лаконични, но изпълнени със злоба думи — поне така изглеждаше на Фуурд, преди да размахат камшици и другата колесница да се отдалечи с трополене.

Те останаха на място.

Без да се обръща, кочияшът подхвърли нещо. Тахл се наведе през прозореца и последва дълъг разговор. Когато приключи, двамата потънаха в мълчание, достатъчно продължително, за да може Фуурд да чуе шумовете на гората, сетне камшикът на кочияша изплющя над шестте огромни чудовища и те продължиха напред.

— За какво беше това?

— Може да не е важно, командире. Кочияшът каза, че дочул нещо… Мога ли да ви помоля да проверите отново?

— Тахл, какво е станало? Има ли връзка с кораба?

— Нищо такова, командире. Слухове за местна евакуация. Но може да повлияе на пътуването ни, така че ще ви помоля да проверявате от време на време.

Фуурд включи интеркома.

— Да? — обади се Смитсън. — Какво искаш?

— Докладвай за преоборудването, ако обичаш.

— Приключихме с теста на скенерите. Сега проверяваме вторичните системи.

— Може да се забавим при връщането.

— Сигурно, командире. Движението е доста натоварено…

— Не — прекъсна го Фуурд, — говоря за тук горе. Може да има забавяне сред хълмовете.

— Защо да не пратим един от корабните флаери да ви прибере? Или по-добре да накараме Суон да прати флаер от Блентпорт?

— Не. Това вече го минахме. Казах ти, че държа да извърша това пътуване с наземна колесница.

Отговорът, който дойде от интеркома на Смитсън, беше отвратително джвакане. В жест, характерен за неговата раса, Смитсън бе пъхнал ръка, а заедно с нея и интеркома, в един от долните отвори на своя корем.

— Добре, командире, когато и ако въобще стигнете дотук, ние ще сме завършили преоборудването, приключили с тестовете и готови за излитане. Всъщност това ще е след четири часа.

— Четири часа? — Фуурд и Тахл се спогледаха. Дори Тахл изглеждаше изненадан.

— Да. Защо да не са четири часа? Какво не ви харесва?

— Очаквах да кажеш най-малко осем.

— Да. Но са четири.

Отново, следвайки своя ритуал, Смитсън направи пауза, през която Фуурд би трябвало да изрази своето задоволство. Но този път нямаше как да се подмине фактът.

— Снощи в Хриссихр си мислех, че ще ти трябва цял ден да приключиш. Не съм очаквал да тръгнем толкова скоро. Благодаря ти.

— С неприятностите, които назряват тук, може и да не ни позволят да излетим.

— Неприятности? — попита внимателно Фуурд. — Какви неприятности?

— Случка в бара с двама от нашия екипаж. Кир се оправя с това. Винаги трябва да стане нещо в бар, нали?

— Къде е тя сега?

— В канцеларията на Суон.

— Кажи ми какво знаеш.

— Двама от хората ни били наругани в бара. Сбили се, нахалниците пострадали, а Кир прибрала нашите на борда и не иска да ги пусне. Все така става, нали, командире?

— Нека ми се обади веднага щом се върне от Суон. Ако не я чуя до трийсет минути, сам ще се обадя.

Трополене, съскане и мучене, докато две други колесници ги задминаваха. Ужасно тракане, когато пропаднаха в дупка. Кочияшът изруга, камшикът изплющя като електрически разряд и те се стрелнаха напред.

 

 

— Защо спряхме?

Беше минал един час. Пътят тук беше по-широк, наклонът бе намалял, сакхранските колесници, отправящи се към Ирсирха, се срещаха по-често. Гората все още се издигаше над пътя от двете страни и не бяха срещали други същества освен сакхранци.

— Защо…

— Животните трябва да си починат и да бъдат напоени, командире.

— Добре, да излезем.

— Ще спрем само за няколко минути.

— По-рано каза половин час.

— Не, ще тръгнем по-скоро.

— Въпреки това искам да изляза.

— Не бих ви посъветвал да го правите, командире.

— Защо?

— Може да си имаме неприятности тук.

— Ще ми разкажеш за това, когато излезем.

Те се измъкнаха и се озоваха на просторна горска поляна, където пътят от Ирсирха се пресичаше с два други. Беше пълно с наземни колесници, със съскащи сакхранци и мучащи химери, джвакащи в калта колела, дим от лагерни огньове и мекото шляпане на платнени чергила.

Техният кочияш вече бе отпуснал поводите на животните и бе приседнал на един повален дънер. Той показа нокти на друг сакхранец, който не му беше сторил нищо друго, освен че минаваше наблизо.

— Какво всъщност е това място? — попита Фуурд.

— Последно сборище преди низината, командире.

— Сборище? Сборище на сакхранци? — Фуурд бе изненадан. Все още беше схванат от пътуването и го измъчваше главоболие.

— Това са ловни дружини, командире. От Хриссихр и от други, по-малки поселища надолу. Дошли са да обменят новини и да разменят трупове на животни.

— Изглежда правят по малко от двете. И като че ли не се понасят особено. А химерите им направо се мразят.

— Значи са дошли да затвърдят взаимната си неприязън.

Прекосиха поляната между групички сакхранци с безизразни лица, покрай чергила и огньове, разпрегнати колесници и завързани едри химери. От забити в земята колове висяха животински трупове с провиснали глави, други бяха захвърлени направо на калната земя. Повечето бяха с прерязани гърла. Някои частично изядени.

— Тахл, нещо тук да ти напомня за „Чарлз Мансън“?

— Не съм сигурен, че ви разбирам, командире.

— О, нали знаеш… говоря за другарството — Фуурд беше изненадан от собствената си раздразнителност, — за неповторимата атмосфера на социално общуване.

Тахл го погледна, но не отговори.

Двамата приседнаха на един дънер. Главоболието на Фуурд се влошаваше.

— Какво ще стане тук, Тахл? Защо не ме предупреди по-рано?

— Заподозрях, че нещо не е наред, едва когато пристигнахме, командире.

Пулсациите в слепоочията му се усилваха. Бяха като далечен тътнеж.

Тахл се изправи. Така направиха и повечето сакхранци. Изглеждаха така, сякаш душат въздуха, но по позата им Фуурд позна, че се ослушват.

Той едва сега осъзна, че всъщност туптенето идва отвън.

— Тахл, какво става? Какво е това…

Тахл видимо се отпусна, обърна се и изгледа безизразно Фуурд.

— Вече зная какво става, командире. Но е твърде късно да си тръгнем и все още може да е опасно. Моля ви, останете близо до мен.

На площадката се появиха три военни машини. Те спряха с ръмжене на двигателите и отвътре изскочиха двайсетина войници, които се заеха да избутват сакхранците от средата на полянката: Носеха само пистолети и се държаха с необичайна учтивост. Бяха средни на ръст, стараеха се с нищо да не проявяват агресивност и със сигурност не бяха от специалните части, които Фуурд беше виждал в Блентпорт.

В другия край на поляната, в покрайнините на гората, се появил източникът на неприятния шум: три верижни машини, натоварени с достатъчно екипировка, за да построят добре оборудван сканиращ пост и няколко лъчеви и ракетни установки. Пулсациите произхождаха от тежките мощни двигатели, машините прекосиха поляната и се отправиха право към очистения център.

— Тахл! Не каза ли, че военните никога не се качват сред хълмовете? Тук ще има кървава баня.

— Не мисля, командире. Но моля ви, останете близо до мен.

Бавно и внимателно войниците продължаваха да разширяват разчистения участък. Търпението и дипломатичността им бяха забележителни, те изтикваха сакхранците назад с усмивки на лицата, молеха ги с жестове да се отдръпнат, говореха тихо и любезно, сякаш си имаха работа с натрошени стъкла. Бяха не повече от двайсетина, всеки от сакхранците — въоръжен или не — би могъл с лекота да убие пет или шест от тях, а тук сигурно имаше към седемдесет сакхранци. Но заедно сакхранците всъщност бяха по-слаби, отколкото всеки от тях сам. Фуурд беше чел доста за това, но за първи път го виждаше с очите си и бе изумен. Той погледна към Тахл и си помисли: „Това ли е, което сте изгубили? Нима една книга ви е направила такива?“

Всичко приключи за няколко минути. Двайсет мъже, избрани много внимателно от някого, накараха седемдесет сакхранци да се отдръпнат и да позволят на Федерацията след двеста години да изгради първия си военен пост в Сакхранските хълмове.

Сакхранците стояха поединично, на двойки или тройки и гледаха как машините маневрират на поляната. Фуурд въздъхна облекчено и се върна при колесницата, следван от Тахл, който махна на кочияша. Докато се настанят вътре, по-голямата част от главния пост вече беше издигната и разтоварваха ракетните установки. Дори Смитсън не би се справил по-добре.

— Много ги бива — отбеляза Фуурд.

— Да, командире. Боях се, че може да пострадате, но те се справиха отлично.

Фуурд погледна косо Тахл, жест, който бе научил от самия него.

— Не биваше толкова да се безпокоиш.

— Безпокойството те пази жив, командире… мисля, че ще станем свидетели на още подобни сцени, докато се спускаме в низините. Май вече се досещам защо бяха тези слухове за евакуация.

— Защо?

— Защото военните смятат да се настанят трайно сред хълмовете. А след това да изтикат цивилното население в низините.

— Не разбирам.

Тахл изчака търпеливо, докато Фуурд обмисляше думите му.

— Според теб те предполагат, че ако Тя ни победи и пристигне на Сакхра, няма да нападне градовете, ако са били превърнати в цивилни обекти?

— Да, командире.

Фуурд изруга.

— Мисля — добави Тахл, — че пътуването ни няма да е особено приятно.

Камшикът на кочияша изплющя и колесницата се понесе с трополене към низината.