Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Джон Лав

Заглавие: Вяра

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-355-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/847

История

  1. — Добавяне

4.

— Командире, Тя изчезна — докладва Тахл.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Къде? — попита Каанг. — Къде е отишла?

— Той не каза отишла, а изчезнала. — И не питай, добави мислено Фуурд, каква е разликата.

— Има ли…

— Командире, Вяра е изключила двигателите си — продължи Тахл. — Беше замаскирана и можехме да я следим само по емисията на двигателя. Но сега го е изключила. Изключила е всичките си двигатели.

— Има ли… — поде отново Каанг, но се сепна. — О, разбирам.

— Командире, мисля, че може и да се получи — рече Тахл. — Тя забавя. Мисля, че смята да се срещне с нас, преди да поеме към Сакхра.

 

 

— Наистина се започва — рече тихо Фуурд. — Преодоляхме първото „ако“. Знаете какво да направите сега.

Следващата част беше изчислена предварително, но не биваше да си личи, че е така. Да изглеждат неподготвени беше част от подготовката.

 

 

Нещо се размърда в Нея — като вода, капеща в празна сграда.

Тя приближаваше „Чарлз Мансън“ бавно и с очевидна предпазливост. Все още бе замаскирана.

Каквото и да беше Вяра, Тя съществуваше физически. Имаше свое вътре и свое вън. Вътре беше екипажът или нещо друго, което дори не можеха да си представят и което ги изучаваше. То се размърда и стигна до някакво заключение.

 

 

Последната известна позиция на Вяра бе приблизително 15-01-16. Тя приближаваше Хор 4 откъм Пояса и Хор 5, „Чарлз Мансън“ бе от противоположната страна на Хор 4, отвъд която се простираха Бездната, Сакхра, вътрешните планети и слънцето Хор. Тя продължаваше да забавя скоростта си, изключила всички двигатели — в противен случай щяха да я засекат по емисиите и на борда щяха да зазвучат цял куп сигнали и аларми. Можеха да преценят къде е само по предполагаемия й курс и степента на забавяне.

Без да му наредят, екранът на мостика изложи една върху друга схеми за последната й позиция и за предполагаемата в момента. Сравнена с отправната точка на „Чарлз Мансън“, Тя бе някъде под хоризонта на Хор 4. Ако продължеше към тях, в един обозрим момент от бъдещето Вяра щеше да се издигне над този хоризонт подобно на ново слънце, макар че спрямо слънцето Хор щеше да е по-скоро луна около Хор 4. Само дето Хор 4 нямаше луни — беше ги разрушил всичките.

Фуурд постепенно осъзна, че от известно време чува странен шум на мостика — като от жена, пристъпваща с дълга бална рокля. Тахл и Кир също го забелязаха.

— Гравитация върху корпуса — подхвърли Смитсън. — Хор 4. Усилва се.

Така беше. А Тя продължаваше бавно да се приближава.

 

 

Тя ги изучаваше.

Даваха си ясна сметка за превъзходството й над федеративните кораби, дори над аутсайдерските, по отношение на скенери или комуникации. Разполагаше с обширен репертоар от техники и устройства, които при обикновени обстоятелства не можеха да бъдат засечени, макар на мостика понякога да долавяха, че ги използва — имаше някаква разлика в характера на нейното мълчание. Кир обикновено първа го усещаше.

— Да — рече тя на Фуурд. — Почувствах го. Тя ни гледа.

 

 

Звукът отвън се промени — от шумолене на скрибуцане.

Тя ги изучаваше. Предвид на това, че беше променила курса, изключила двигателите и се насочваше към тях, в това нямаше нищо изненадващо, но те се нуждаеха от потвърждение, за да могат да преодолеят следващата поредица от „ако“. Бяха се подготвили старателно, но това също зависеше от няколко „ако“. Не само очевидните, които всички знаеха, но и по-неуловими и тревожни.

Ако Тя предполагаше, че са замислили някакъв ход.

Ако смяташе, че възнамеряват да използват Хор 4 като част от този ход.

(И ако това бе пътят, който следваше мисловният й процес, линеен като техните.)

Ако вярваше, че те са преминали малко прибързано към осъществяването на своя план, след като бе изключила двигателите си и вече не можеха да Я проследят.

И най-важното, ако тя действа така, както биха действали те, и се приближи, за да ги довърши. Ако го стори, това не само ще им помогне, но и ще я принизи в очите им. Те ще знаят, че има поне една част от Нея, която е като тях, сред всички останали части, които не са.

 

 

Йонният двигател на „Чарлз Мансън“ изригна двукратно и ги изведе на широка елиптична орбита около Хор 4, ала навлизането им в орбитата беше прибързано. Имаше нещо подозрително в действията им и нещо вътре в Нея го забеляза.

„Чарлз Мансън“ се разтресе, когато йонният двигател набра мощност и го запокити към Хор 4. Отломките на мостика, останали в свободен полет, след като Фуурд нарочно не бе позволил да поправят компенсатора, се плъзнаха шумно по пода.

Никой не говореше, но всички знаеха, че в този момент мислят едно и също: бяха оставили мостика и себе си в пълна бъркотия и вече започваха да го забелязват и да усещат миризмата. Вероятно беше в природата им — или го бяха научили от Фуурд — да забелязват подобни неща в моменти като този.

Фуурд огледа присъстващите на мостика и кимна. Оръдейното ядро прати заповед на един от подкомпютрите, който го обслужваше. Той на свой ред провери времето и мястото и започна обратно броене. В предварително зададената точка двете ракети бяха освободени — не изстреляни, нито изхвърлени или пуснати. Всичко това бе извършено без каквито и да било церемонии или коментари на мостика, докато „Чарлз Мансън“ продължаваше да се носи като животно, което оставя фекални купчинки както си крачи. Корабът продължи да следва своя курс. Двете ракети останаха да се реят зад него като говна на селски път.

Малко по-късно Фуурд огледа мостика и отново кимна. И пак подкомпютърът, този път инструктиран от едно от навигационните ядра, провери времето и мястото и започна обратно броене. Както и предишния път, „Чарлз Мансън“ се разтресе, докато пореден йонен изблик му придаде допълнително ускорение към Хор 4. Двете маневри бяха предварително зададени. Втората, която не се различаваше съществено от първата, предизвика ново завихряне на отломките на мостика, но тъкмо тя беше тази, която най-сетне ги изведе на полуобречената орбита около Хор 4. „Разбий ги — промърмори Фуурд. — С всички сили.“

Звукът от разкривяващ се корпус ставаше почти постоянен. Гравитационното натоварване върху корпуса, разбира се, бе предвидено в техните изчисления, но не и звукът. Бяха привикнали корабът да филтрира и компенсира всичко, преди да го допусне до тях, но този път той не беше в състояние да го направи. Звукът се усилваше заедно с нарастващата мощ на прегръдката на планетата.

Двете ракети следваха орбита, успоредна на тази на „Чарлз Мансън“, но по-отдалечена от Хор 4, и все още не бяха прихванати от нейната гравитация. Орбитите им бяха завещани от „Чарлз Мансън“ в момента на тяхното освобождаване и щяха да се изменят навътре съвсем скоро, тъй като не летяха под тяга. Ракетите щяха да останат инертни, докато Тя се появи. Инертни във всяко отношение, с изключение на надзъртащите късогледо обективи. Ако пък Тя не се появеше или се приближеше, но ракетите не сработят, щяха да подминат „Чарлз Мансън“ по пътя си надолу към Хор 4.

Защото сега вече Хор 4 наистина беше отдолу. Пренареждането бе завършено, макар че все още бяха на огромно разстояние от него и го виждаха като завършена сфера — огромно лице на аутист, лишено от изражение. За разлика от другите планети Хор 4 нямаше облачна покривка, за да изглежда сякаш не е на фокус, но мощната му гравитация предизвикваше неуловими изкривявания на светлината и пространството. А вероятно и на времето. Фуурд виждаше на екрана същия участък от хоризонта на планетата, който сканираха и ракетите. Искаше му се да види как Вяра се издига незамаскирана над хоризонта, за да се увери, че са Я унищожили, преди някой да разбере какво представлява или откъде се е взела. Тахл разглеждаше същия хоризонт, той също искаше Вяра да бъде унищожена по причини, които поне в този момент, оставаха неразбираеми за Фуурд. Кир се надяваше, че ракетите ще Я повредят, но няма да я унищожат, за да може да Я довърши тя. А Смитсън, който наблюдаваше как Фуурд се опитва да Я примами по-близо, си спомни за своите предци в равнините на Ембера: как са примамвали тези, които ги преследват, за да могат да ги разкъсат на части, и как изходът от тази надпревара на видовете бе довел до това, че един от хищниците бе започнал да доминира над всички останали.

Никой тях не заговори и така отмина още един миг, в който, без да го знаят, споделяха едни и същи мисли. С изключение на Каанг, която бе заета да подпомогне преднамереното им попадане в плен на Хор 4.

Бяха изградили нещо, което, макар и нереално, притежаваше всички вътрешни последователности и непоследователности на реалното. Бяха създали привидно достоверен разказ за това как са действали припряно и необмислено, не завладени от паника, а просто прибързано. Като допълнителен щрих задействаха маневрените си двигатели и намалиха мощността на йонния съвсем преднамерено няколко секунди след като това би им свършило работа. После — тъй като първоначалната им припряност би била обяснима, но паниката едва ли щеше да съответства на изградената им досега репутация и следователно би била неубедителна — те изключиха всички двигатели и легнаха на орбита. Така съхраняваха енергия, докато достигнат най-отдалечената точка на елипсата, където биха могли да се откъснат от гравитацията на Хор 4, а през това време активираха оръжейните системи за близък бой и провериха трепкащите полета — все така спокойно и пресметливо.

Изглеждаше убедително, поне за тях.

Корпусът не спираше да издава стържещи звуци. За момента действително бяха в клопка и наистина се страхуваха.

 

 

Двете ракети започнаха да се раздалечават една от друга и от „Чарлз Мансън“, но в степен, която бе изчислена предварително. Обективите в носовете им оглеждаха същия участък от хоризонта на Хор 4, който наблюдаваха Фуурд и останалите на борда на „Чарлз Мансън“, ала без да размишляват като тях. Те бяха едновременно съсредоточени и късогледи. Двигателите и бойните им глави бяха мъртви, не поддържаха никаква връзка с кораба и не пазеха спомени за неговото съществуване. Бяха извън контакт или контрол, инструменти на самите себе си.

Бяха безжизнени и щяха да останат такива, докато не се появи Тя. Сетне животът им щеше да разцъфти и да издъхне. Щеше да започне и да приключи почти едновременно с изпълнението на една много специфична задача.

На пръв поглед изглеждаха зле оборудвани за Нея. Бяха малки и доста примитивни. Срещу множеството й тайни способности те бяха като най-обикновен чук. И докато се носеха, оставаха в сферата на поредното ако: ако успеят да останат незабелязани от Нея. Защото ако Тя ги засече навреме…

 

 

— Девет часа до най-отдалечената точка — съобщи Каанг.

Време, което просто трябваше да убият. Появата им в околностите на Хор 4 бе предизвикала зараждането на малка планетна система. Сега Хор 4 разполагаше с нова сребриста изкуствена луна, кръжаща на орбита, която можеше да разруши малко по-късно, както бе постъпила с предишните. Тази луна на свой ред имаше две свои луни, тъмни и инертни. Имаше и още една, дори по-неразгадаема от Хор 4, която скоро щеше да изгрее над хоризонта на планетата. Но засега планетната система беше почти стабилна, смълчана, уравновесена, нютонова.

Фуурд непрестанно се чудеше дали би предпочел да види как ракетите Я повреждат, вместо да Я унищожат — в първия случай Тя би могла да разтвори корпуса си и да им помогне да научат някои неща за Нея — когато, като леко потупване по рамото, всички аларми на кораба се задействаха и Тахл произнесе:

— Командире, обектът ни приближава. Погледнете на екрана, ако обичате.

Фуурд се запита дали Тя разбира от ирония. Защото това, което се издигаше над хоризонта на Хор 4, не беше Вяра, а малък сребрист предмет. Пирамида.

Локалното увеличение на екрана показа, че пирамидата се премята, но не както розовия конус, който Тя им бе пратила в Пояса. Беше далеч по-дребна от пирамидата при CQ-504, всъщност с размерите на спасителен катер. Гладка, без каквито и да било издатини и без двигателни емисии, ала изглежда, се носеше право към тях.

— Размерите й в основата и по ръбовете са пропорционални на тези, които имаше пирамидата в Пояса — докладва Тахл.

Фуурд кимна, без да се изненадва.

— Нещо друго?

— Сондите ни не могат да проникнат под повърхността, както беше и в Пояса. Ако проследим траекторията й назад, достигаме позиция 11-15-13, откъдето смятаме, че е била изстреляна. Това е и мястото, където предполагаме, че се намира сега Вяра, ако е запазила темпото на забавяне.

Те продължаваха да изучават пирамидата. Лицето на Тахл оставаше непроницаемо. Смитсън изсумтя нещо за цилиндри, овоиди, розови конуси и сега пък шибана пирамида. Кир се изсмя мрачно, смях, който не се понрави на Фуурд.

— Пак ли ще я игнорираме? — попита Смитсън.

— Да — отвърна Фуурд. — Както и предния път. Знаем какво ще последва, нали?

Пирамидата ги подмина точно както бяха сторили те с по-голямото й копие в Пояса. Описа внимателен полукръг около тях, като спазваше неизменна дистанция, и после се стрелна надолу към лицето на Хор 4. Малко по-късно се озари от ярко изригване — не от запалване в атмосферата, защото Хор 4 нямаше атмосфера, а унищожена от неговата гравитация — от триенето при невероятната й компресия до микроскопични размери. Това бе последният път, когато видяха и чуха нещо от Нейните пирамиди.

— За какво беше всичко това, Тахл?

— Може би Тя ви казва нещо, командире.

— Каанг, колко още остава до отдалечената точка?

— Седем часа, командире.

— Благодаря ти. Казва ми нещо ли, Тахл?

— За това как подминахме Нейната пирамида в Пояса.

— И какво, смяташ, казва на теб, Тахл?

— Командире?

— Ти си единственият на борда — едва успя да се спре, преди да каже единственият от нас, — който може да знае какво е Тя.

На мостика, на който досега цареше тишина, стана още по-тихо. Тахл направи доста голяма пауза, преди да отговори.

— Командире, зная какво смята Срахр за Нея.

— И Срахр смята, че Тя…

— Ще промени тази мисия. Ако го направи…

— Ако го направи, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се, че ще ви кажа, командире. Защо ме питате точно сега за подобни неща?

— Ти си сакхранец, но си и първи офицер. Заместник-командир на моя кораб. Кое е по-важното?

— Корабът, командире.

— Кой кораб?

— Този, командире. Знаете кой кораб имам пред вид. — Тахл не беше ядосан, а обиден.

„Какво ме накара неочаквано да го попитам подобно нещо?“ — зачуди се Фуурд. Сетне алармите зазвучаха отново, но този път различно. Различни аларми за различни събития. Мониторите, които бяха потъмнели, след като Тя угаси двигателите си, пак светнаха. Фуурд се завъртя и погледна към екрана.

— Тя е тук, командире — рече тихо Каанг и Я видя.

Бавно и очевидно много предпазливо Вяра се издигна над хоризонта на Хор 4. Позицията й, съобщи екранът на мостика, беше 8-7-12, по-близо, отколкото предполагаха, достатъчно далече от Хор 4, за да избягва гравитационната му хватка, и недостатъчно близо до ракетите, за да успеят да я видят. Без да му бъде наредено, екранът подаде увеличено изображение. Тя имаше издължена делтовидна форма като тази на „Чарлз Мансън“, но пропорциите бяха различни, дължината й бе с около осем процента по-малка от тяхната, а максималната й ширина при кърмата — с единайсет процента по-малко. Сребристата й повърхност се състоеше от взаимно покриващи се плочи, подобно на техните, но по-дребни, колкото люспи на сакхранска кожа. Върху корпуса й се виждаха малки люкове, тесни прозорци и амбразури, но зад тях нямаше светлина или движение.

И друг път Я бяха виждали на записи. Познаваха размерите й, знаеха как изглежда от всички ъгли и че формата й е сходна с тяхната. Но всичко това беше, преди да Я видят на живо. Сега вече то нямаше значение.

Наблюдаваха я смълчани и мълчанието им сякаш се разрастваше, без да ги съединява или да ги разделя. Този път знаеха, че споделят една и съща мисъл. Тук Тя не бе довела само себе си, за да се изправи пред тях — бе довела цяла една вселена.

 

 

Фуурд се унесе в мислите си. Както и всички останали. А на няколко мили и на една цяла вселена разстояние от тях Тя ги гледаше и чакаше.

 

 

„Чарлз Мансън“, мислеше си Тахл, има семпли, изчистени линии, но при Нея не беше така. „Чарлз Мансън“ притежаваше опростена геометрия, с ясно различими вътре и вън, като завършваше отвън, докато нейната бе различна. Тя започваше отвън.

Тахл проследи силуета й от острия връх на носа до кърмовото разширение. Представяше си как тази линия се простира на милиони мили, може би до Сакхра, и знаеше, че тя няма да се отклони и на милиметър, сякаш е неразделна част от космическата тъкан. Представи си как всяка линия от силуета й се простира на милиони мили във всички посоки като котешка люлка — далеч отвъд системата Хор и нататък в галактиката, където неизменно щеше да започне да се изкривява. Вяра бе само видимата част, увиснала в центъра на тези линии. Това, което Тя бе довела със себе си.

„Дали тъкмо това — запита се той — е видял Срахр преди триста години? Аз съм първият от нас (не, вторият), който Я вижда след него. Баща ми смяташе, че Фуурд ще успее в замисъла си. Сега вече и аз вярвам.“

 

 

Смитсън си припомни Копланд, който, виждайки Я край Анубис, бе прошепнал: „Лицето на Бога“ — последното нещо, което успя да произнесе. И Анзах на процеса (Смитсън бе чел протоколите) бе описала момента, когато Тя бе свалила маскировката си: очертания, които малко наподобяват аутсайдерски кораб и същевременно са различни, сякаш Тя е само видимата част на нещо по-голямо. Придвижва се като живо същество и изглежда като част от пустия Космос, малка част, създадена, за да е твърда и видима. Докато всичко останало продължава да съществува около Нея, скрито от погледа. Сега вече разбираше какво е имала пред вид Анзах под „останалото“ — всичко, което Тя бе взела със себе си вън от маскировката.

„Не бях подготвен за това — помисли си той. — Нямаше го на записите. Тази картина ни въздейства повече, отколкото на обикновен екипаж, защото въображението ни е по-силно и по-егоистично. По-опасно и по-уязвимо. Как ли Анзах е успяла да запази самообладание, след като е видяла това? Защото — продължи мрачно той — се е опитвала да се отърве от онези смешни изиски кораби и не е имала време за това, което сега си позволяваме ние (той огледа мостика и прочете същото по лицата на другите, както със сигурност и те го четяха на неговото).

Смитсън бе прочел всички протоколи и знаеше, че процесът е бил само една голяма несправедливост. Но това вече нямаше никакво значение.

 

 

«Тя кръжи из градове, непредвидима и на пръв поглед лишена от мотив, неотразима и гениална.» Кир си припомни тази фраза от своя процес. За разлика от Изис на старата Земя съдебните процеси не се водеха под формата на разпити, а в присъствието на защитник и затова създаваха възможност за подобни риторични упражнения. Прокурорът бе дребен енергичен мъж, чийто носов говор никак не подхождаше на външния му вид на човек, отдаден на словесните войни и надарен с хитрост и проницателност.

Тази фраза открай време не й даваше покой, но сега вече знаеше защо. Кир си припомни лицата на своите роднини, докато прокурорът я произнасяше. Процесът ги бе превърнал в непознати, които отказваха да я признаят, но сега вече фразата придоби ново значение. Ако извадеше от нея «градовете», щеше да бъде точно описание на Вяра.

«Може би Фуурд е имал пред вид същото, когато каза, че сме инструменти на самите себе си. Може би Тя е това, което щяхме да сме ние, ако Министерството не надзърташе постоянно зад гърбовете ни.»

 

 

«Какво ли представлява Нейният пилот и дали Тя има пилот като мен? — питаше се Каанг. — Съмнявам се, защото щях да го почувствам, когато си свали маскировката. Корабите имат свой език на тялото. Жалко, защото ми се искаше един ден да срещна някого като мен.»

После, без да подозира какви мисли вълнуват останалите на мостика, тя сви рамене и се наведе над приборите.

 

 

«Сякаш виждаме нов основен цвят — мислеше си Фуурд — или откриваме ново число.» Тя не трябваше да е тук, мястото й е извън обикновените възприятия и геометрия. Отвън и отвътре, извивки и прави линии. Различни мащаби. Прилича на нас, но е цяла вселена от неща, които ние не сме.“

Той Я разглеждаше на екрана и си мислеше: „Знаеш ли защо го правиш? Или си като Кир и следваш вътрешния си глас, който те убеждава, че имаш право на свободен избор? А може би го правиш, защото си създадена за това? Ако е така, кой е твоят създател?“.

 

 

По-късно, когато се върнаха от там, където всеки от тях бе отишъл, Тя все още ги чакаше. Познаваше добре ефекта от свалянето на маскировката върху своите противници. Обикновено не ги оставяше да се съвземат, но този противник беше различен.