Джон Лав
Вяра (21)

3.

„Чарлз Мансън“ беше частично жив, но не достатъчно, за да знае, че може да умре. Частичният му живот го правеше сериозен и неуязвим, той си даваше сметка, че докато частите, от които е създаден, продължават да не се нуждаят една от друга, цялото не може да бъде унищожено. Разбираше, че когато Фуурд се прекърши, това няма да е съпроводено с шумотевица, нито ще стане внезапно, а — типично за командира — ще се случи постепенно, с неизменната учтивост. Ето защо корабът очакваше потвърждение. След това просто щеше да продължи без захвърлената част.

Корабът не бе пропуснал да забележи промените в поведението на своя командир, едва забележими нюанси в говора и повторение на въпроси, за които няма отговор. Беше се подготвил за замяната му с Тахл или — ако възникне подобна необходимост — с Кир или Смитсън. Джосър и Каанг не бяха в списъка. Корабът знаеше, че по право Тахл трябва да е следващият, но бе забелязал леки отклонения и в неговото поведение. Той не отсъждаше — не бе способен на това — а само изчисляваше възможности. Възможности, програмирани в неговите компютри, в разумните ядра, които, когато се съберяха, създаваха Кодекса.

Но Фуурд не се прекърши. Реакцията му, когато най-сетне настъпи, беше може би дори по-лоша от очакваната.

— Тахл, какво е Тя? — повтаряше той въпроса, който бе заявил, че никога няма да произнесе. — Какво е Тя? Как може да бърника в нашите комуникации, в телепортиращия ни двигател, дори в мислите ни, преди още да сме ги помислили? Как така Тя вече знае всичко за нас?

Най-сетне той спря да повтаря въпросите си и замлъкна, това не беше нервна криза, а по-скоро вглъбяване. Беше извърнал поглед навътре, към онова далечно време, когато дойде тъмнината.

 

 

— Добре дошли на Сутрешната сбирка и топли приветствия най-вече за тези, които ни посещават за първи път. — Арон Фуурд бе един от последните и се огледа смутено. Дребни прашинки танцуваха в сноповете светлина от тавана, пронизващи залата. Гласът на директора ехтеше.

— Знаем, че повечето от вас живеят в смутно време. Ще направим всичко възможно да прогоним тревогите ви. Ще ви помогнем да преодолеете причините, които са ви довели при нас. Ще видите, че ние сме много сплотено общество, което не ни пречи да ценим новите си приятели. Да оценим предизвикателствата, които идват с вас. Ние ще се постараем да ви приобщим към цялото, което представляваме. Скоро ще се убедите, че сте попаднали на място, създадено сякаш тъкмо за вас. Ще преживеете неща, които ще помните до края на живота си.

Преди двайсет и девет години, когато Арон Фуурд беше на девет, лекарите поставиха на майка му диагноза. Тя почина шест месеца по-късно, баща му, след като се бе грижил за нея и се бе заразил — след още шест месеца. Арон нямаше други близки, затова отиде в държавно сиропиталище. Отиде там, където вместо родители за него щяха да се грижат институциите. С други думи, в центъра за лечение на млади престъпници и политически неблагонадеждни. Шепата истински сираци като него не биха могли да оцелеят тук, без да бъдат покварени.

На пръв поглед сиропиталището не се отличаваше с нищо особено — няколко скучни функционални сгради със завеси и стени в бежово, оранжево и кафяво. Беше сравнително чисто и поне на пръв поглед не изглеждаше страшно. Всичко, което му предстоеше да прави всеки ден — да яде, да спи, да ходи до тоалетната, да чете, играе или работи, тук щеше да е в компанията на десетки, дори стотици други като него.

Родителите му запазиха семейството поне докато беше малък. Не знаеше дали между тях е имало обич под някаква форма, но имаше приятелство и те се чувстваха спокойни заедно. Помнеше вечери на брега, тихи разговори. Открай време харесваше приглушените разговори и спокойната атмосфера и се опитваше да ги пресъздаде на своя кораб. Детството му, макар и самотно, не беше нещастно. Те бяха тихи и кротки хорица и покрай тях той взе да цени тези качества у хората.

Даваше си сметка, че не всичко бе казано по време на Сутрешната сбирка. Винаги имаше скрити неща и скоро започна да ги научава. Трайната разделителна линия. При нас няма място за други. Няма място за аутсайдери. Или си с нас, или си Врагът. Част от малкото ни общество, в името на голямото благо, един от нас, няма аз, а групата. Повечето тежкогравитационни светове снабдяваха с кадри специалните части и наемниците и техните общества бяха корпоративни и авторитарни. Планетата на Арон Фуурд не беше изключение.

Сиропиталището се управляваше от държавни служители, някои от които бяха цивилни, а други — за негова изненада — свещеници. Последните имаха свой подход към децата. Лицата им неизменно бяха открити и засмени. Не вървяха, а се влачеха. Не викаха, а говореха почти шепнешком. В началото му беше интересно да ги слуша, после забеляза нещо характерно. Речта им бе прекъсвана от ритмично размахване на дългите дървени линии, инструментите за убеждение и обич, изработени от яко и жилаво дърво и дори изрисувани с чертички и цифри, макар никога да не видя да ги използват за мерене. Някои от свещениците, научи той, предпочитаха да бият момичета, други момчета, а трети — и двата пола. Едни го правеха просто от жестокост, при други имаше нещо повече. Най-лошите бяха тези, които го правеха от обич.

Момичетата имаха униформи с плисирани поли. Арон изнасили едно от тях, единственото, което облада въпреки волята му — същата, която го научи къде да се крие, за да не го намират свещениците. Беше по-малка от него и пристигна година по-късно. Казваше се Кати Бивън.

— Добре дошли на Сутрешното събрание и топли приветствия за тези, които идват за първи път. — Арон Фуурд я забеляза в групичката на новодошлите. Другите бяха объркани, изплашени или затворени в себе си, но не и тя — тя беше различна. Дребни прашинки танцуваха в сноповете светлина от тавана, пронизващи залата. Гласът на директора ехтеше. — Знаем, че повечето от вас живеят в смутно време. Ще направим всичко възможно да прогоним тревогите ви. Ще ви помогнем да преодолеете причините, довели ви при нас. Ще видите, че ние сме много сплотено общество, което не ни пречи да ценим новите си приятели. Да оценим предизвикателствата, които идват с вас. Ние ще се постараем да ви приобщим към цялото, което представляваме. Скоро ще се убедите, че сте попаднали на място, създадено сякаш тъкмо за вас. Ще преживеете неща, които ще помните до края на живота си.

По-късно той тръгна след нея.

— Къде е това?

— Кое къде е? — Тя беше необичайно дребна и крехка, руса, с остри черти. Имаше навика да гледа с крайчеца на окото, сякаш тайно се подсмихваше.

— Мястото, където се криеш от тях, когато говорят.

— А, това ли? Ами в главата ми. — Тя го погледна. — Ти си първият, който го е забелязал. Ще ти покажа как се прави.

Наричаше го Безгласно подриване. „Откъде ли е научила тези думички на дванайсет? Политически неблагонадеждни родители?“ Така и не му каза защо са я пратили тук, а и той не я попита.

— Създаваш свят, в който те не могат да те стигнат, като отричаш безгласно всичко, което ти казват. Дори ако отрицанието ти е противоречиво. Всъщност даже е по-добре да е такова, защото това означава, че и техните твърдения са противоречиви. И се придържай към терминологията им, за да може отрицанието да е в същия стил. Но само го мисли, никога не го казвай, никога не го пиши. Така ще остане там, където не могат да го достигнат. Няма да събори системата, но ще ти осигури място, недостъпно за тях. Всеки има нужда от него.

Правеха го заедно по време на Сутрешната сбирка и се поглеждаха крадешком.

— Добре дошли на Сутрешната сбирка и топли приветствия най-вече за тези, които ни посещават за първи път. Знаем (не, не знаете), че повечето от вас живеят в смутно време. Ще направим всичко възможно (не, няма да го направите) да прогоним тревогите ви. Ще ви помогнем да преодолеете причините, довели ви при нас. Ще видите, че ние сме много сплотено общество (не, не сте такова), което не ни пречи да ценим новите си приятели…

Това беше един малък бунт на едно малко момиче. Правеше го, когато я биеха и й обясняваха защо я бият; и Арон го прилагаше, когато биеха него. Имаше ефект, защото съществуваше единствено като мисъл. Но тя беше малка, безгласна и лична, а думите на свещениците бяха силни, звучни и кънтящи и невероятно уверени в надмощието си. Тази увереност се просмукваше в сградата, където провеждаха Сутрешната сбирка. Дори прашинките се плашеха от нея.

— Нашето малко общество притежава огромна сила. Никой не може да я победи. Тя обгръща всички ни, очаква от нас да бъдем по-големи, отколкото сме сега. Сравнени с нея, ние сме нищо. Като камъчета пред планина. Като атомите в камъчета пред планина. Съвсем нищичко. Тази сутрин ще четем от Йов, глава 9.

Той е мъдър по сърце и мощен по сила; кой е въставал против Него и е оставал на покой?

Той преместя планините, и те са неузнаваеми: превръща ги в гнева Си; поместя земята от мястото й, и стълбовете й треперят; каже на слънцето, — и то не изгрява, и на звездите туря печат.^[1]

Но Безгласното подриване продължаваше да действа за Кати Бивън и с нарастваща сила за Арон Фуурд. Малка и лична, донякъде приличаща на самата Кати. Пресегнете се навън, казваха им свещениците, станете нещо по-голямо, отколкото сте сега. Не, отвръщаше тя, пресегни се навътре. Създай свой личен свят, където те не могат да те достигнат. После още един и още един. Събери ги и направи вселена. Ще я имаш в себе си, докато си жив.

Така беше. Колкото повече го удряха, толкова по-голям ставаше светът в него. Винаги носеше вселената със себе си и щеше да я носи до края на живота си. С изключение на Кати Бивън нямаше много приятели. За останалите той беше аутсайдер, безразличен към техните променящи се клики. Свикнаха да не го закачат заради странното му поведение и силата му.

Но недей винаги да обръщаш гръб, му каза тя веднъж. Аз не ти обърнах. Трябваше да се пресегна навън, за да те накарам да погледнеш навътре. Тя се разсмя и добави: Каква ирония. Той също се засмя, сетне погледна в речника. Не разбра добре тази дума, нито тогава, нито по-късно.

Изминаха две години. При него пубертетът закъсня, а когато дойде, се съюзи с маниите му и се получи чудовище. Той започна да зяпа плисираните поли. Харесваше ги как се поклащат, как се разтварят плисетата. Жадуваше да зърне това, което се крие под тях. Да ги повдигне бавно и внимателно, без да му се противят. Когато Кати Бивън му се възпротиви, нещата се объркаха и ръцете му забързаха трескаво. По-късно, след като вече не смееше да срещне погледа й, той избяга от нея.

Тя отказа да разкрие пред директора кой я е изнасилил. Това беше по-сериозно престъпление и от самото изнасилване, защото така Кати се поставяше преднамерено извън групата, отричайки абсолютното й право да помогне на един от своите, и те се нахвърлиха да я бият. Когато Арон Фуурд нахлу в кабинета на директора, там имаше петима, всеки от тях три пъти по-едър от нея. Петима възрастни налагаха едно малко момиче, създало свой собствен малък бунт. Тя беше наведена над бюрото (това бе вторият път, когато надзърна под полата й), двама я държаха, а трима я млатеха с линиите си, като се сменяха: сега ти, хайде сега ти. „Защо — изкрещя той — си въобразявате, че това, което вършите, е правилно?“ „Защото това е, в което вярваме — отвърнаха те, — тъй като я обичаме, знаем, че трябва да го сторим заради нея.“ По очите им виждаше, че вярват в думите си. Той беше само един петнайсетгодишен младеж срещу петима възрастни, но откри в себе си инстинкти, които щеше да пази до края на живота си (директорът се оказа прав за това), и уби двама от тях с голи ръце. Съжаляваше, че не е познавал някой сакхранец, който да го научи как да убие и останалите.

Дни по-късно вестта за случката достигна Министерството и оттам изискаха досието му. Изучиха го внимателно. После го наеха.

Години след това Кати Бивън стана директор на сиропиталището, изгони свещениците и постепенно подобри нещата, но не можа да постигне своята мечта. Те все още бяха обвързани с други учебни програми, но поне успя да ги изгони от класните стаи и детските площадки. По това време Фуурд вече се бе срещнал със сакхранец и бе научил много повече за иронията, та можеше да се попита: кой от двама ни успя повече в живота? Така и не намери отговора.

Също години по-късно бе научил достатъчно, за да знае, че Федерацията не е Империя на злото. В по-голямата си част тя бе корпоративна и авторитарна, разнообразна, за да превръща в малцинство планети като неговата. Федерацията не беше като Министерството, просто понякога се нуждаеше от него, за да свърши някои по-особени неща. Той добави това към своя личен космос под надслова „Няма нищо просто на този свят“.

Фуурд се върна само веднъж на своята планета, но там не го посрещнаха добре. Искаше да види отново Кати Бивън, но не успя; веднъж вече й се бе натрапил и знаеше, че я е наранил по-жестоко от свещениците. Може би защото обичта му към нея не беше искрена като тяхната.

 

 

Измина час и половина. Нито един от двата кораба не беше помръднал.

Фуурд мълчеше и отстрани вероятно изглеждаше така, сякаш е умрял. Другите го изучаваха внимателно, като отбелязваха детайли, които се опитваха да подложат на анализ: неуверения глас, често повтарящите се въпроси, недовършените изречения. Изучаваха го по същия начин, по който го изучаваше корабът, събирайки данни. Може би дори обмисляха как да се отърват от него, имаше го във възможните корабни програми, но корабът бе жив само отчасти. И когато се възцареше мълчание, никой от тях не дръзваше да го наруши освен — неочаквано, един:

— … и — приключи Джосър — позицията й е 17-14-16, без промяна. Все още е замаскирана, разбира се, но местонахождението й е засечено и проверено, което може би е и Нейното намерение. (Предизвикателно заключение, което, както и предишните, не предизвика реакция у Фуурд.) — Тя е извън лъчевия ни обхват, разбира се, и без съмнение е готова да използва нискоскоростното си ускорение, за да запази това положение.

Репликите на Джосър навлизаха в територията на командира, а Фуурд продължаваше да мълчи.

— Имаме и други оръжия — обади се ядно Кир.

— Да — потвърди Джосър, — но не можем да ги използваме, ако не успеем да Я застигнем.

„Защо говори тези неща? — запита се Кир. — Той е само шпионин на Министерството. Защо го прави? Или е по-умен, отколкото го мислехме?“

— Можем да Я стигнем! — настоя Кир. — Йонните ни двигатели са по-бързи от нейните.

— Може би. Но Тя сигурно го е предвидила. — Джосър направи многозначителна пауза, но Фуурд продължаваше да мълчи. — Тя избира къде да я застигнем и какво да направи след това.

— Не и ако — обади се неочаквано Фуурд — Я застигнем по-рано, отколкото очаква.

— Командире?

— Ако Я застигнем, Джосър. По-рано. Отколкото Тя очаква. Не ме ли разбираш?

На мостика се размениха погледи. На този етап от разговора никой освен Смитсън не го разбираше. Самият Смитсън бе застинал неподвижно, доколкото позволяваше телосложението му, при мисълта за това, което имаше предвид Фуурд.

— Прав сте, командире — рече Джосър с тон, сякаш двамата водеха поверителен разговор. — Но виждате ли, нейното превъзхождащо нискоскоростно ускорение…

— Ако я последваме на йонни двигатели — прекъсна го Фуурд, сякаш не го чуваше — и после внезапно преминем на фотонни само колкото да Я вкараме в обхват…

— Командире! — изрева Смитсън. — Това, мамка му, е астероиден пояс! Никой не фучи с фотонни двигатели из астероиден пояс, дори този кораб! Корабите трябва да забавят, когато навлизат в Пояса, защото ако летят бързо, астероидите се удрят в тях. Имам по-добра идея. Защо просто не Я поканите да се предаде?

— … и няма да е задълго при фотонна скорост. Само десет процента ще са достатъчни, за да изпреварим йонното й ускорение. Предполагам, че след единайсет-дванайсет секунди фотонна тяга ще сме Я стигнали.

Беше направо невъзможно Фуурд да е извършил цялата тази умствена аритметика сред глъчката на мостика, освен ако просто не я е забелязал.

— Командире, няма да издържим и три секунди — измънка Джосър. Не беше правил подобни изчисления, но знаеше доста точно какво може да последва, когато се въведат толкова много променливи величини. — Рискът е неприемлив… невъзможно е… не бива да…

— Каанг, ти му кажи — обади се Смитсън. — Той иска да ни прекара през Пояса на фотонен двигател. Нека го чуе от теб.

— Поне веднъж — добави Кир.

— Аз съм само пилот — промърмори потиснато тя. — Такава ни беше уговорката.

— Хайде, кажи ни, моля те — добави Кир. — Като пилот. Можеш ли да го направиш?

— Може би — отвърна Каанг. — Но не съм сигурна.

— Става все по-весело — сподели Смитсън с въздуха около себе си. — Най-великият пилот на Федерацията и едновременно най-безгръбначното човешко същество се готви да изпълни нареждане на командир, умрял преди половин час. Искам всичко това да бъде вписано в протокола. — Той погледна към Фуурд и снижи глас за по-голям драматизъм. — Не зная точно защо, но някой може и да го прочете.

— Нямам намерение да седя тук, докато Тя къса парчета от нас — заяви със спокоен глас Фуурд.

— Не го ли правеше и ти през последните трийсет минути?

— Може и да загинем при тази среща — отвърна все така кротко Фуурд.

— Ти вече си умрял — промърмори Смитсън.

— Командире — заговори Кир, — казахте, че Тя може да знае нашите мисли, преди да сме ги помислили. Ние ще използваме фотонен двигател, Тя също. После какво?

— После или ще оцелеем и двамата, или и двамата ще умрем. Ако оцелеем и двамата, не губим и не печелим нищо. Ако умрем и двамата, резултатът е равен.

— Повече ми харесваше, когато беше жив — измърмори Смитсън.

За пръв път Фуурд погледна към него.

— Този кораб не може цялостно да оцелее или да умре. Оцеляват или умират само частите му. Сами. Когато пострада телепортиращият двигател, оставихме на теб да се бориш с него. Сам. Ако бяхме обикновен кораб, щеше да се бори целият екипаж и знаеш как щеше да завърши това.

Една чувствителна личност би разпознала в това съждение крайно заключение. Смитсън обаче не беше чувствителен и само приблизително беше личност.

— Прекалено опростяваш нещата. Ако и двамата използваме фотонни двигатели, не е задължително и двамата да загинем или оцелеем. Може Тя да оцелее, а ние да умрем.

— Разбира се. Но само ако Тя разполага с пилот, по-добър от Каанг. Смяташ ли, че е възможно?

Едва сега Смитсън разбра, че това е било заключение.

— Не, командире.

Каанг следеше мълчаливо разговора им. Често се случваше да се държи така — да мълчи, когато я обсъждат, сякаш дори не присъства. Смитсън накара едно мускулче в горната част на гръдния му кош да трепне — не беше свиване на рамене, а друг жест, какъвто Фуурд не бе виждал досега. Може би някакъв вид извинение.

— Разбира се, ако Тя е кораб с екипаж, командир и пилот, а не нещо друго. Но това вече го минахме… Командире, още не сме я видели, а Тя вече ни накара да си кажем тези неща. Никога досега не сме ги обсъждали.

„Но може би сме ги мислели — рече си Кир. — Какво става с нас?“

Това бе настроението, в което се заеха да обсъждат бъдещите си планове. Да повтарят всяка подробност. Десетпроцентна фотонна тяга, за да Я върнат в обхват, изпълнено от Каанг, която в този момент щеше да бъде фокус на корабната активност, както бе станало със Смитсън по време на борбата му с телепортиращия двигател. После, ако оцелеят, подновяват обстрела с лъчеви оръжия. В началото поредица от маневри с йонни двигатели и въз основа на реакциите й Фуурд щеше да реши дали да задействат фотонния.

Повторението на тези подробности бе като възстановяване на сърдечна дейност след тежка травма. На мостика постепенно се възцаряваше спокойствие.

 

 

— Командире, фотонният двигател е готов за използване — докладва след малко Смитсън.

— Благодаря ти. Кир?

— Ако оцелеем от фотонния скок, ще включа лъчевите оръжия.

— Благодаря ти. Каанг?

— Вече разполагаме с данните за продължителността и курса на фотонния скок. Продължителността ще е четиринайсет секунди.

— Четиринайсет? Значи съм подценил времето.

— Командире, курсът ни включва единайсет важни обходни маневри — продължи с равен глас Каанг — покрай попътните астероиди.

Единайсет маневри за четиринайсет секунди при десет процента фотонна скорост. Все едно че описваше скучно паркиране на орбита. Фуурд се опита да имитира равнодушното й изражение, но не успя. Усещаше смяната на мимики по лицето си, сякаш ги командваше някаква външна сила. Единайсет, четиринайсет, десет. Каанг бе превърнала заповедите му в цифри и те изглеждаха ужасно.

— Разбирам. В такъв случай… Каанг, ако обичаш, продължи на йонен двигател. Един процент.

— Прието, командире.

Маневрените двигатели избълваха пламъци. Алармите се увеличиха с полутон, но останаха в границите на приемливото. Освен въртящите се по екрана астероиди нямаше никакво друго усещане за движение на кораба.

— Командире, Тя се отдръпва — докладва Джосър. — Йонен двигател, нисък регистър.

— Каанг, ако обичаш, увеличи на три процента.

— Разбрано, командире.

— Тя повтаря действията ни — съобщи Джосър.

— Задръж на три процента, Каанг.

— Готово, командире.

Фуурд се облегна назад. Той погледна към Каанг. Тя проверяваше — ненужно, тъй като вече бе проверила няколко пъти — дали навигационните и двигателните ядра са инструктирали компютрите да извършат микроскопични настройки в курса и продължителността на фотонния скок. Фуурд знаеше, че може да върши работата на Тахл и Джосър не по-зле от тях, тази на Кир донякъде, на Смитсън — горе-долу. Но никога не би могъл да замести Каанг.

— Джосър?

— Все още ни държи на дистанция, командире.

— Добре. Каанг, оставаме на три процента. Бих искал да проследя малко по-дълго време реакциите й.

— Разбрано, командире.

— Не, командире, отхвърлям заповедта ви. Ще стартирам фотонния двигател веднага.

Първият отговор беше какъвто Фуурд очакваше и вярваше, че е чул. Вторият, произнесен със същия глас, бе каквото всъщност чу. На мостика се възцари тишина.

— Стартирам фотонния двигател, командире.

— Но блокиращата система…

Каанг положи длан върху пулта и огледа спокойно мостика. Един по един петте пулта угаснаха.

— Готово, командире. От този момент аз съм единственото живо същество на борда, на което ще се подчинява корабът.

Фуурд с изненада установи, че е втрещен най-вече от израза „единственото“. Алармите набираха сила, вече не бяха в рамките на умерения тон и повече приличаха на аларми на обикновен кораб. И тъй като сега „Чарлз Мансън“ признаваше само Каанг, следвайки наложената от нея логика, той се зае да неутрализира всички останали. Да имобилизира собствения си екипаж.

— Каанг!

— Командире, ако вие не знаете какво се задава — отвърна тя, докато корабът затваряше коридорите и тунелите си, за да изолира обитаемите отсеци, — може би и Тя няма да знае.

Фуурд си даде сметка, че е права. Искаше да го каже, но нямаше време. Последното, което така и не успя да добави, защото алармите внезапно достигнаха пределната си сила, възвестявайки близката кончина на кораба, беше: Кир, ако оцелеем след всичко това, откривай незабавно огън.

В бързината да се подчини на заповедите на Каанг корабът едва не нападна себе си. Той приключи с последните херметични прегради, задейства противоускорителната защита на креслата, остави връзка единствено с креслото на Каанг и я превърна във фокус на всички свои системи, изпращайки към лицето й гърчещи се като червеи невронни импланти, които пулсираха от подаваната информация. Той обърна гръб на всички останали, сякаш бяха заразноболни. Преустанови вътрешните комуникации. Неутрализира системата за контрол на повреди, тъй като тя дори не би могла да опише това, което щеше да последва, ако Каанг се провали. Изключи екрана на мостика и всички бордови екрани, с изключение на този на Каанг, защото, макар да нямаше мнение по въпроса дали фотонното рали между астероидите е безумие или не, даваше си сметка, че Каанг бе единствената, на която можеше да позволи да опита подобно нещо. Почти уби и собствения си екипаж, затваряйки всички до един в противоускорителни пашкули и в непрогледен мрак. Сетне, тъй като вече нямаше нужда от тях, изключи и алармите.

Фотонният двигател стартира точно на десет процента. Може би това бяха последните четиринайсет секунди от живота на кораба и от тях вече оставаха девет.

Две събития се случваха едновременно, едното вътре в кораба, второто отвън. Би трябвало да са разделени на галактическо разстояние, а не само от дебелината на корпуса. Отвън „Чарлз Мансън“ се носеше през Пояса, подскачайки над, под и между астероидите, поне между тези, които не бе успял да изпепели. Отвътре всичко се филтрираше и компенсираше почти до нула, мостикът и коридорите тънеха в мрак като вътрешностите на отдавна изгнил труп — корабът би могъл вече да е умрял и заровен, вграден в кристал като Книгата на Срахр. Девет секунди. Падаха като капка от чешма.

Пльок.

Осем секунди.

Докато майка му умираше, баща му бе открил писмо, написано от нея в последните й дни, в което тя изразяваше своята воля. И разкриваше тайната си. Ето че сега Фуурд виждаше последната тайна на кораба, как бе устроил всичко в себе си така, че само Каанг да го разпознава, защото за него тя беше единствената жива.

Пльок. Седем секунди.

Не чуваше звука от падащата капка, както и този от отброяването на секундите.

Пльок. Шест секунди.

Но си даваше сметка, че той му напомня не само за падаща капка, а и за човешки изпражнения, падащи от… Не. Да не мисли за това.

Пльок.

Пет секунди.

Този спомен за изпражненията бе изплувал отнякъде в съзнанието му, може би от прословутата битка край Изис. Но по един или друг начин бе верен. Вътре в „Чарлз Мансън“ времето се нижеше ужасно бавно, поне последните няколко секунди на фотонно ускорение се влачеха като нещо кафеникаво, разтегнато и неприятно.

Пльок. Четири секунди.

„Чарлз Мансън“ не беше достатъчно жив, за да знае, че може да умре. Но знаеше, че вътре в него има отделни части и една от тях още се движи. Каанг.

Пльок. Три.

Само дето това вече не беше Каанг. На Нейното място на мостика, загледан в последния работещ екран, бе разположен някакъв предмет. Приличаше на експлодирала диаграма с разтворена около пояса противоускорителна мрежа и лице и глава скрити под невронните импланти. Само очите и ръцете помръдваха. Движеха се, сякаш всичко в тях бе умножено по десет и въпреки това изглеждаха така, като че не бързат.

Каанг щеше да успее. Фуурд беше толкова сигурен в това, че дори не се заслуша в преминаването на последната секунда. И без това нямаше да я чуе. Беше заглушена от звука на гигантска експлозия. Не произхождаше от кораба — едва ли щяха да я чуят, ако бе така — а от йонния двигател, който се намеси при пълна обратна тяга веднага щом фотонният угасна, за да намали ускорението и да ги изтегли от фотонния изблик.

Корабът обърна гръб на Каанг, както по-рано бе обърнал гръб на целия екипаж, и я забрави. Остави я да лежи върху омекотеното кресло с кървящо лице от бързо отделените импланти. Прехвърли пилотските функции на Тахл и пултът й помръкна тъкмо когато всички останали светнаха отново. После корабът включи всички свои главни системи на обичайните канали, изтегли преградите, разтвори противоускорителните мрежи, накара екраните да блеснат и пусна отново светлините и алармите в очакване на нови инструкции.

Бяха достигнали желания миг, но той вече им се изплъзваше. Единственият миг, в който Тя бе уязвима, защото бяха извършили нещо, което Я изненада. Но моментът отминаваше още щом бе започнал, и ако искаха да му придадат поне някакво значение, трябваше да забравят Каанг. Подобно на кораба, и те й обърнаха гръб, сега пилот беше Тахл, а Кир се върна към прекъснатия лъчев обстрел.