Джон Лав
Вяра (29)

2.

Напоследък Сулху често откриваше, че крачи замислено по коридорите на Хриссихр. С всеки ден ставаше все по-студено и по-пусто, откакто семейството му бе отпътувало за планините. Тя идваше отново и вече се носеха слухове за тревожни събития в Котела и дори тук, в подножието на Ирсирха. Преди два дни му доведоха някакъв странен глуповат мъж на име Блент. Изглежда беше потомък на Рикард Блент. (Далечен правнук? Сулху не успя да намери точния човешки еквивалент.) Заловили го при опит да извърши това, което бе опитал и неговият предшественик — да проникне в криптата и да прочете Книгата на Срахр. Сулху нареди да го пратят в низините, този път жив — нямаше смисъл да постъпват с него така, както бяха постъпили с неговия праотец.

По-късно същия ден Сулху стоеше пред фасадата на Хриссихр, загърнат с наметало срещу вятъра, и гледаше към замъка на хълма точно както го беше разглеждал Фуурд, когато пристигна. Срахр, символът на нулата и безкрайността и символът на Вяра, бе все още там, където някой го бе издълбал. Черната боя върху него беше започнала да се лющи. Тя идваше отново и събитията на Сакхра пак придобиваха трескав вид. Нямаше масови движения, защото както сакхранците, така и хората, заселили се тук, бяха твърде загадъчни, аполитични и разделени, за да подхващат масови движения. Още една проява на ирония — всички те притежаваха сходни черти. Понякога Сулху се забавляваше с мисълта, че един ден сакхранските човеци може да се превърнат в човешки сакхранци. Игра на думи, която би могла да описва цял един нов и различен свят.

Така че това не бяха масови събития, а само отделни епизоди. И все пак будеха тревога. Като странното стълпотворение на девета площадка и начина, по който бе отлетял „Чарлз Мансън“. С неговия син на борда. Сулху се замисли дали ще види сина си отново, но повече го вълнуваше мисълта дали ще види Нея да приближава Сакхра. Имаше нещо във Фуурд и кораба му, което го караше да се страхува за всеки противник, дръзнал да се изправи срещу тях — освен сегашния.

Суон беше уморен. Не толкова физически — през целия ден бе на ободряващи препарати — колкото духовно. Имаше твърде много неща, с които да се справи, повечето обезпокоителни. Изгарянията по ръцете и лицето му, макар обработени добре, му причиняваха пулсиращо страдание.

На Блентпорт цареше относително спокойствие. Всички площадки бяха опразнени, корабите от Хорския флот — презаредени и изпратени да се присъединят към отбранителния кордон, персоналът бе евакуиран в планините. Суон бе ръководил всичко това лично от Командния център в подземието на диспечерския пункт. Когато приключи, остана да наблюдава дългообхватните скенери, следящи събитията в системата Хор, където „Чарлз Мансън“ и Вяра играеха своята странна игра, както и тревожните съобщения за инциденти в равнините. Прекара там почти целия ден.

— Някакви вести от „Чарлз Мансън“? — попита той.

— Нищо, директоре.

— Добре. Продължавай да ги викаш.

И той като Фуурд беше едър и с черна брада — произхождащ от тежкогравитационен свят, но тялото му не бе тъй мускулесто и стегнато, нито той самият бе тъй дисциплиниран и подреден като капитана на „Чарлз Мансън“ — недостатък, който бе станал очевиден по време на събитията, предшестващи отлитането на Фуурд, а и при инцидента с кораба на Копланд. Оттогава не се бе случило нищо съществено, за да подобри външния му вид или поведението. Изблиците на насилие бяха предимно в низините и изглежда, нито се разрастваха, нито пък бяха организирани. Но като всичко останало, свързано с политиката на низините, те бяха трудни за разчитане и обезпокоителни. Без да знаят за това, Суон и Сулху споделяха един и същ собствен израз — сакхрански човеци — с който да опишат федеративните заселници, колонизиращи низините.

Девета площадка пустееше. Суон я бе прекосил няколко пъти, замислен както Сулху, докато обикаляше из пустите крила на Хриссихр. Преди няколко дни тези, които се бяха събрали там (военни и цивилни), останаха още известно време след отлитането на „Чарлз Мансън“. Някои от тях убиха и заколиха шестте химери. По-късно, когато научиха за смъртта на Бусейд, те подпалиха колесницата и хвърлиха в огъня трупа на сакхранския кочияш. Малката паяжина в ъгъла на прозорчето се бе сгърчила и изпепелила, без никой да разбере за нея.

Суон се бе опитал да изнесе сакхранския труп от горящата колесница и тогава получи изгарянията по ръцете и лицето си. Това беше първият от трите пъти, когато напусна Командния център. Вторият бе, за да приеме потомъка на Рикард Блент (далечен негов праправнук? Суон не помнеше добре, а и не го беше грижа) от сакхранеца, който го доведе. Точното му име беше Блент-Гундарсен, с течение на времето фамилията Блент се беше смесила с други човешки семейства.

Суон помоли да предадат на Сулху благодарностите му и обеща, че нарушителят ще бъде съден, освен това изказа съжаление за смъртта на кочияша. Всичко това бе прието с вежливо скланяне на сакхрански глави, докато високо над тях последните няколко кораба от Хорския флот се издигаха в небето, за да се присъединят към кордона. Суон трябваше да крещи, за да го чуят.

Третият път, когато напусна центъра, беше, за да предаде лично на семейството на Бусейд какво се е случило. Можеше да има и четвърти път, когато Копланд бе докаран на Блентпорт за арест и съдебен процес, но Суон прати други.

— „Чарлз Мансън“ продължава ли да мълчи?

— Да, директоре… ще ви съобщим, ако има промяна.

— Зная, че ще го направите. Но не мислите, че ще настъпи, нали?

— Не, директоре. Фуурд нарочно е прекъснал връзката.

Суон разглеждаше отбранителния кордон на един от големите екрани в Командния център. Беше разположен в класическа формация. Външният пръстен се оформяше от крайцери и кръстосвачи. Разрушителите и прехващачите бяха отвътре, готови да Я нападнат отблизо, в случай че преодолее големите кораби. Всичко това изглеждаше разумно и логично, с потенциален удар, ориентиран към Пояса и Бездната, както и към външните планети, откъдето щеше да се появи Тя, ако Фуурд не успее да я спре. Беше им наредено да удържат формацията независимо от това, което ще се случи с Фуурд.

Това беше най-големият флот във всяка от двайсет и деветте федеративни системи, с изключение на земния. Суон вече се питаше дали е достатъчно голям. Ако не беше и ако Вяра игнорираше евакуацията и стовареше удара си върху незащитените райони, няколко души, между които и Суон, щяха да са лично отговорни за последвалата трагедия. Той приемаше това. Най-малкото защото бе научен да бъде верен на Федерацията.

Планетата на Суон беше авторитарна и корпоративна като тази на Фуурд, но за разлика от нея се бе присъединила към Федерацията по обичайния начин, не чрез Министерството, а с помощта на редовната армия. Подобно на Фуурд обаче, и Суон откри, че планети като техните са малцинство. Повечето планети на Федерацията, изглежда, се радваха на далеч по-добро отношение. Федерацията бе като непохватен и по-скоро добронамерен великан, вършещ по-често добрини, отколкото злини. А дори и да извършеше нещо нередно (като законопроекта за премахване на отровните жлези при обитаващите низините сакхранци), голяма част от гражданите — включително и той самият — бяха готови да се възпротивят организирано.

Имаше и други пултове с екрани в Командния център, към които в последно време Суон изпитваше нарастващо влечение. Те предаваха събитията край Хор 5 и Пояса, а също и — в момента — в околностите на Хор 4. Това не бяха действителни събития, а симулации, заради разстоянието и прекратената връзка с Фуурд. Някои вероятно бяха точни, други се основаваха на предположения, изказани от анализаторите в центъра.

При Хор 5 Вяра бе надхитрила Фуурд, както Суон и очакваше, но после в Пояса се бе случило нещо, което съвпадаше по време с прекратяването на връзката. Засякоха фотонен изблик от един от астероидите, вероятно сблъсък на голямо космическо тяло, ударено от Нейна ракета, но „Чарлз Мансън“ все още бе там. По-късно той напусна Пояса и се отправи към Хор 4, а след кратка пауза Тя го последва. Ала дали преследваше Фуурд, или летеше към Сакхра?

Фуурд очевидно подготвяше нещо, което включваше и Хор 4. Всички знаеха за Хор 4 — ако го приближиш твърде много, ще те убие. Щеше да убие и Нея, но Тя беше по-опасна, защото убиваше по избор и с определена цел. А може би не. Може би беше като Хор 4 и в действията й нямаше избор или цел. Може би Тя бе създадена по този начин. Ето една интересна мисъл.

Суон разгледа отново стройните редици на обръча. „И това е всичко, с което разполагаме“ — помисли си той, чудейки се дали ще бъде достатъчно. Вече се бе уверил, че „Чарлз Мансън“, екипажът му и дори Фуурд са нещо, отчуждено от останалото човечество. Но Тя бе различна в съвсем друга величина. Тя караше „Чарлз Мансън“ да бъде нещо, което никога не би бил — Един от Нас. Един от нас.