Джон Лав
Вяра (36)

4.

Двата огромни кратера в левия й борд, единият по средата на кораба, а вторият към кърмата, все още зееха. Тя не ги беше поправила по някакъв чудодеен начин. По краищата и във вътрешността, където прозираше сложна подпорна конструкция, кратерите продължаваха да пулсират със същия безименен цвят. Той преливаше непрестанно в цветове, които познаваха, без да се превръща в някой от тях.

Кратерите достигаха поне на петдесет стъпки дълбочина в бордовете й. Вече нищо не излизаше от тях. Отпред изглеждаха запълнени с отломки, но колкото по-надълбоко навлизаха, толкова по-странни изглеждаха. Вътрешността им изпълваше мрак, който изглеждаше бездънен, завеса от нещо, което не беше нито газ, нито течност или твърдо вещество, покрито с мрежа от шарки, като тези отвън по корпуса. Фуурд си помисли, че приличат на рисунките в една от бащините му книги.

Светлината в кратерите се менеше постоянно, сякаш те ту ставаха по-плитки, ту отново възвръщаха дълбочина. Понякога изглеждаха дълбоки колкото тялото й, друг път се простираха далеч отвъд него — като камери, които надзъртат в безкрайността. Ала миг по-късно светлината се менеше отново и те се превръщаха в това, което са — нещо, което никой не й бе причинявал досега.

Повредите не бяха само в кратерите. Корпусът й бе нащърбен и дори разкъсан по краищата, като че ли двете ракети бяха избухнали на излизане от Нея, а не при влизането. Тъмните шарки на левия борд бяха по-гъсти от тези на десния и този ефект се засилваше по ръбовете на пробойните.

Повредата беше масивна. Изглеждаше така, сякаш е надхвърлила границите на обикновена повреда и бе станала нещо друго.

Имаше нещо в тези кратери, което пораждаше безпокойство у Фуурд. У Тахл също, защото, без Фуурд да го поиска, той насложи върху екрана едно по-ранно тяхно изображение малко след като ракетите Я бяха ударили. Корабът долови намека на Тахл и добави отдолу допълнителни данни.

Двата кратера бяха пораснали с около два процента, според данните от дисплея, но запазваха същите очертания до най-малката подробност, сякаш сегашното изображение бе увеличение на предишното. Все още приличаха на пулсиращи рани, но раните не се разширяват толкова еднакво. Сякаш бяха подвластни на някаква обща стабилизираща сила. Като че ли бяха достигнали равновесие.

„Равновесие“ — повтори мислено Фуурд и сетне замръзна, внезапно разбрал.

— Командире — почти извика Кир, — чакаме заповеди.

Фуурд имаше чувството, че върху му се е стоварил неочакван сковаващ удар. Толкова силен, че можеше да го убие, но вместо това започна да се разширява равномерно и симетрично, както се разширяваха кратерите. Току-що бе научил, както Тахл обеща, нещо ново за нея. Нещо наистина ново и интимно до степен да е мръсно.

„Тя се самоизяжда.“

— Командире! — провикна се отново Кир. — Очакваме вашите заповеди! — Тя се обърна и прошепна на Тахл: — Какво го яде?

— Няма да има заповеди — отвърна тихо Фуурд. — Нито въпроси. Чуйте ме, ако обичате.

Ето как, обясни им той, Тя смята да пълзи през Бездната към Сакхра, макар че повредата, която й бяха нанесли, можеше да я довърши. Беше взела решение. За първи път някой Я бе накарал да се бие за живота си и Тя се бе защитавала отчаяно и страстно. И ето докъде беше стигнала.

Беше превърнала кратерите в контролиран процес на самопоглъщане, маса в енергия.

Той махна с ръка, за да спре въпросите им.

— Може би там, откъдето Тя идва — продължи, — така постъпват всички живи същества, когато са ранени — пъхат муцуна в раната и ядат, за да осигурят на останалата част от себе си — тази, която не е ранена — сила, за да продължат да пълзят. Може би този, който Я е построил, е заложил в нея копие на рефлекса, както ние програмираме примитивни поведенчески аналози в нашите кораби. Не — побърза да спре нова поредица от въпроси, — нямам доказателства. Как бих могъл да имам, след като досега никой не е успявал да Я сондира в дълбочина? Но видяхте какво се случи с Нея след Хор 4 и мисля, че съм прав.

Той млъкна, но въпроси нямаше.

Фуурд си спомни за един персонаж от книгите на баща си, дребен герой на Дикенс, който все повтаряше: „Ако сгреша ще… ще си изям главата“. Тези думи го бяха преследвали дни наред навремето. „Ако тя някога стигне Сакхра, с това мъчително придвижване — помисли си той, — ще се е изяла напълно и няма да съществува. Напротив, ще съществува. Но като нещо съвсем различно.“

Това не беше трескаво и необмислено самоунищожение. Беше премерен и неизбежен ход. Тя поглъщаше повредените части на тялото си с темпото, необходимо й, за да осигурява енергия, да се сражава и защитава и да продължава да крета през Бездната. Мотивите й бяха отчаяни, но решението й бе хладнокръвно и преднамерено и изпълнението му изглеждаше безупречно. Като всичко останало, което Тя правеше.

И двамата му родители в последния стадий на болестта, която ги отнесе в гроба, бяха водили обречена битка, за да съхранят поне външния си вид. Той се преструваше, че не забелязва петната от изпускане по дрехите им и опитите им да ги премахнат. Тук беше същото: виждаше нещо интимно в Нея, което досега бе прикривала.

— Кир, това, което прави, за да запази живота си, е в кратерите. Съсредоточи се върху тях.

 

 

В продължение на десет секунди златистата светлина от хармоничните оръдия на „Чарлз Мансън“ облива корпуса на Вяра, изпълвайки Я с вибрации. Тя сякаш потръпваше, но това би могъл да е ефектът от менящите се цветове в кратерите й. Озарено от тази светлина, нищо в Нея не изглеждаше реално или подлежащо на преценка.

Кир задейства отново хармоничните оръдия, еднократно и продължително. Този път откри огън и с приятелските оръдия (използвани само при близък бой). Те изстрелваха така наречените „кутии за бижута“: самонасочващи се снаряди, които при удар освобождаваха голямо количество синтетични диаманти, способни да нарежат и пробият дори най-твърда повърхност. Не успяха да пробият Вяра, но всеки от тях остави малка вдлъбнатина и откачи три или четири от пластините на обшивката й, което бе тъкмо каквото искаше Кир за следващата си задача. Имаше деветнайсет подобни вдлъбнатини в неравна линия по дължината на отсамния й фланг, между средната секция и кратера в кърмата.

„Защо не реагира?“ — запита се Фуурд. Кир си зададе същия въпрос и добави: „Може би вече го е сторила“.

Кир изстреля рояк от куки през делящата ги пустош от хиляда и шестстотин стъпки. Наричаше ги Ръце на дружбата, това бяха абордажни куки с диамантени върхове, свързани с вентралните отвърстия на „Чарлз Мансън“ чрез изключително здрави, монофиламентни въжета. Куките имаха формата на сакхрански ръце и бяха програмирани да откриват неравна повърхност, да се закачат за нея и да не я пускат при никакви обстоятелства. Една или две попаднаха върху вдлъбнатините и се закрепиха в тях. Сега вече, мислеше си Кир, сме в директен допир с Нея.

Издължените й пръсти затанцуваха чевръсто върху пулта и отново в корпуса на „Чарлз Мансън“ се появи отвор, но този път по средата на левия борд. Предметите, които се появиха оттам, бяха сферични, с мътнобял цвят и трепкаща повърхност. Те се отправиха към нея като бавнодвижеща се семенна течност, всеки от тях прицелен в соплата на маневрените й двигатели. Кир ги беше кръстила „диамантени закопчалки“, защото представляваха плазма от изменен въглерод, превръщайки се при удар първо в течни, а сетне във втвърдени тапи от синтетичен диамант. Те се приземиха върху Нея и я „опаковаха“, запушвайки всяко отвърстие с ярко блещукаща коричка. Две не уцелиха, но останалите петдесет и пет попаднаха в целта.

Вяра реагира. Вероятно се бе досещала какво ще последва — че Кир ще се опита да Я задържи неподвижна и да атакува кратерите — но колкото и да беше странно, реакцията й изглеждаше съвсем вяла. Тя задейства само три от маневрените двигатели на левия борд, вероятно за да провери дали ще успее да се освободи от диамантената коричка. Не можа, тънка струйка двигателни емисии се процеди под някои от тях, но това не беше достатъчно, за да се придвижи. После, прибягвайки само до маневрените двигатели на десния борд, Тя направи опит да се преобърне, ала куките и монофиламентните въжета Я задържаха. Не повтори опита.

— Сега кратерите — прошепна Фуурд.

— Беше твърде лесно дотук. Нещо не е наред.

— Кратерите!

— Командире, прекалено е лесно. Тя иска да се насочим към кратерите.

— Иска да си го помислиш, за да не го направиш. Нали очакваше заповеди от мен? Ето ти заповед.

Кир продължаваше да се колебае. Нещо, може би Вяра, й казваше да не атакува директно кратерите. Докато ръката й се колебаеше над едно копче, което не бе натискала досега, тя си помисли: „Може и да греша и това да й спаси живота“. След което го натисна.

Появи се нов продълговат отвор, от който се подаде предмет, наподобяващ древен таран, дълъг деветдесет стъпки: Диамантеният грозд, ракета, чиято издута бойна глава беше грозд от петстотин „кутии за бижута“, способни да взривят едновременно диамантения си пълнеж. Ракета от подобен тип бе в състояние да накъса на парчета всеки познат федеративен кораб. Ако Я удареше там, където вече беше повредена, със сигурност щеше да Я пречупи на половина.

Ракетата се отдели от коремната повърхност на „Чарлз Мансън“, задейства двигателите си и се понесе през пространството, което ги делеше от Нея. Те я проследиха на екрана на мостика, докато проникна през отвора в средата на корпуса. Изчезна вътре и като всички останали предмети, попаднали там преди нея, потъна, сякаш бе погълната от черни водорасли на дъното.

Накрая избухна, но не по начина, който бяха очаквали. Първо, експлозията бе насочена вън от кратера, не навътре. Второ, беше стотици пъти по-бавна, отколкото би трябвало, толкова бавна, че бе напълно лишена от разрушителна сила. И трето…

Зарядът от диамантени частици, който трябваше да избухне вътре в Нея и да порази всичко наоколо без никаква възможност да бъде спрян, излетя от кратера в лениво разширяваща се фуния, която за малко не достигна „Чарлз Мансън“, но после се прибра обратно. Масивният, раздробен от взрива корпус на Диамантения грозд и неговите многобройни бойни глави се събраха в едно монолитно тяло, проиграха в обратен ред експлозията и потънаха в средния кратер като в дълбоко гърло. И това беше последният път, когато го видяха. Само тъмните шарки по корпуса около ръбовете на кратера станаха още по-тъмни.

„Погълна я — помисли си отчаяно Кир. — Превърна масата й в енергия. Въобще не се изплаши от експлозията.“

Просто искаше да я приеме вътре в себе си. И ние й я дадохме. Сега част от нас е част от Нея. Какво ли предизвикахме този път?

Тъмните вихри продължиха да се сгъстяват на около петдесет стъпки от кратера в средната част. Нещо потръпна на кърмата й, докато Тя се опитваше да стартира отново повредения си главен двигател, и на мостика зазвучаха аларми. Кир се помъчи да не им обръща внимание. Ако в кратера течеше процес на преобразуване на маса в енергия, би трябвало тъмните линии да го разсейват през Нея. И ако разсейваш подобен процес, ако го разделяш стотици и хиляди пъти, както правеше Вяра, можеш да промениш и него, и законите, на които се подчинява. Можеш да напишеш нови закони.

„А ние й ги дадохме.“

— Командире…

На мостика отново зазвучаха аларми. Тя бе задействала главния си двигател и бавно се отдалечаваше и Каанг незабавно се синхронизира с курса и скоростта й. Както и преди Вяра летеше към Бездната с ускорение трийсет процента, насочена право към Сакхра. Сега двата кораба се носеха успоредно, все още прикачени с диамантените куки на Кир и монофиламентните въжета и все още разделени от хиляда шестстотин и дванайсет стъпки.

Кир почувства набиращ сила ужас.

— Командире… — повтори тя.

Фуурд поклати глава и посочи екрана. Нещо се подаваше от кратера в средната част на Вяра.

 

 

Екранът на мостика го бе засякъл едновременно с Фуурд и вече подаваше локално увеличение. То се появи на фокус, с менящи се цветове. Видяха го ясно едва след като напусна кратера и започна да пълзи по повърхността на корпуса й.

Беше с големината на човешко тяло и с формата на паяк. Тялото му бе триъгълно, крачетата му имаха по три съчленения и излизаха от трите ъгъла. Беше в същия сребристо-металически цвят като корпуса й, без видими устройства върху гладкия торс и без лице.

Зад него се показа втори, после трети, четвърти…

— Тахл?

— Не, командире. Тези са нови.

И така да е, нямаше нищо изненадващо. „Чарлз Мансън“ носеше свой набор от самопрограмиращи се машини за работа в открития космос, използвани за поправка по време на близък бой. Дори донякъде приличаха на тези по форма и размер.

— Задръж позицията — нареди Фуурд. — Каквото и да се случва.

От кратера продължаваха да пълзят нови черни сенки. Екранът на мостика отброи деветнайсет. Те притичваха по корпуса към местата, където се бяха закачили куките на Кир, диамантените ръце на дружбата, проектирани да не пускат каквото са уловили. Паяците ги изровиха от корпуса с бързи и ефикасни движения и уловени за тях, задействаха моторите си и се понесоха през пространството към „Чарлз Мансън“. Въжетата бяха излезли от долната част на кораба и сега се навиваха обратно, теглейки със себе си паяците. Стотици нови паяци изпълзяха от кратера в средната част, не така организирани както първите деветнайсет. Те се катереха един върху друг, докато се озоват отвън, сякаш бягаха подплашени от нещо, но това внушение продължи съвсем за кратко. Веднага щом излезеше на повърхността, всеки от тях стартираше малкия си двигател и се понасяше към „Чарлз Мансън“, следвайки курса на първите деветнайсет. Някои биваха изпепелявани от приятелските оръдия на Кир, други изгаряха в пламъците на двигателите на тези пред тях, но поне двеста се приземиха върху гърба на „Чарлз Мансън“, където започнаха да копаят; без да обръщат внимание на съседите си, там, където бяха попаднали.

„Никой досега не те е принуждавал да се биеш така“ — помисли си Кир, говорейки както на себе си, така и на Вяра, докато активираше дроидите на „Чарлз Мансън“, за да ги посрещнат.

На мостика обичайното жужене на алармите отново бе заменено от по-ниските вибриращи сигнали за нарушение целостта на корпуса. Дроидите на Вяра се справяха добре, помагайки си с диамантените куки, изстреляни по-рано от Кир. Някои от тях вече бяха проникнали под първия външен слой. Работеха бързо и прецизно, изцяло погълнати от задачата си, сякаш се съревноваваха помежду си. Над тях, подобно на виещ се от комини дим, се издигаше рояк откъснати парченца от обшивката.

В кърмовата част на „Чарлз Мансън“ се появи нов отвор, от който наизлизаха неговите дроиди. Те също приличаха на паяци, но със сферични металносиви тела и осем крачета. Бяха малко по-едри от своите противници и доста повече от тях — петстотин срещу двеста. Носеха се през корпуса на „Чарлз Мансън“ като сянка, хвърлена от трети кораб. Дроидите на Вяра ги игнорираха и продължиха да копаят в корпуса до последния възможен момент, после се извърнаха един по един към тях.

Екранът на мостика показа в уголемен вариант първия сблъсък. Вражески дроид продължаваше да се рови в обшивката, когато му се нахвърлиха три дроида на „Чарлз Мансън“. Той преустанови работа и се обърна към тях, макар че по тялото му нямаше нещо, което да се определи като предна или задна част. Тримата се приближаваха от различни ъгли. Вражеският дроид протегна внезапно крак и набучи на него първия, после се изправи, завъртя се върху същия крак, сграбчи втория, задържа го, докато късаше едно по едно крачетата, и накрая запокити тялото му встрани. Довърши завъртането си, сетне разтърси крака, на който бе набучил първия си противник и тялото на тъмносивия дроид се разцепи на две половини, продължавайки да се гърчи конвулсивно. Дроидът на Вяра замря за миг, сякаш обмисляше какво да прави, сетне хвърли отломките нагоре, за да се присъединят към струйката парченца от корпуса, и се върна към прекъснатия процес на ровичкане. Третият от неговите противници, който или бе забравил, или реши да пренебрегне, се хвърли върху него и го удари отгоре, откъсвайки парче от триъгълното му тяло с прикачения към него крак. Дроидът на Вяра издъхна, или бе повреден непоправимо, по толкова странен начин, че никой не можа да откъсне очи от екрана, който подаваше увеличено изображение.

От двете части на Нейния дроид не изтичаше машинно масло, нито стърчаха разкъсани вътрешности. Повърхността им на мястото на разкъсването беше гладка и плътна като разсечен на две камък, без вътрешни кухини или механизми. Двете части замряха, после се пречупиха по средата, отново без никакви отвори, пречупиха се отново и отново, докато накрая се изгубиха от поглед, сливайки се с вакуума. Макар че нищо, което се разполовява до безкрайност, не може да стане само вакуум.

Екранът на мостика подаде нова картина. Поредната схватка на сребристо с тъмно тяло.

Сребрист паяк разкъса два свои противника на части и се върна към прекъснатото ровичкане. Но един от ранените дроиди пропълзя обратно, влачейки след себе си останки от вътрешности. Изглеждаше като героична постъпка, но не беше така. Подобно на двете ракети на Фуурд черният паяк не се интересуваше от нищо във Вселената освен от заложената в него програма. Той удари едно от съчлененията на сребристия паяк и го откъсна. Сребристият се разпадна на две половини и продължи да се разпада към нищото, сякаш нямаше търпение да го стори.

Пет черни паяка обкръжиха един сребрист. Той ги остави да се приближат, после се завъртя с грациозността на балетист, използвайки за опора първо единия, а после втория от трите си крака, докато с третия нанасяше ритмични удари. При всеки от тях някой от противниците му се разтърсваше, сетне отстъпваше ранен. Накрая един от петимата успя да се докопа до крака и да го откъсне. Те се отдръпнаха назад, очаквайки паякът да започне да се разполовява, сякаш за него това бе по-важно, отколкото да копае в корпуса, и после се разделиха, присъединявайки се към останалите в битката.

Екранът на мостика продължаваше да показва нови батални сцени, местейки се от една към друга, после се раздели на множество по-малки екрани като пъстра движеща се мозайка. Само част от атакуващите паяци се биеха колективно, останалите разделяха вниманието си между копаенето в корпуса и отбиването на атаките. Никога не си помагаха, пък и не изглеждаше, че знаят за присъствието на другите.

Екранът на мостика премина на обща картина. Върху корпуса на „Чарлз Мансън“ се виждаха поне двеста пробойни, някои от тях опасно дълбоки. Около всяка от тях се вихреше битка, над всяка от тях се издигаше стълб от късчета от обшивката, към който се добавяха и части от разчленени дроиди на „Чарлз Мансън“. Приличаха на изолирани угасващи огнища в опустошен индустриален пейзаж.

Никога досега на „Чарлз Мансън“ не се бе налагало да отблъсква атака на вражески дроиди, а и Вяра не бе показвала, че притежава такива. И двата кораба бяха пострадали посвоему и заедно бяха стигнали дотук. „Доста добре се справяме“ — помисли си навъсено Фуурд, без да откъсва поглед от битката. Тахл прибираше и показваше ноктите си, Кир неволно облизваше устни. Лицето на Смитсън оставаше безизразно. Каанг, от друга страна, бе захлупила своето в длани и се наложи Фуурд да й се скара.

Екранът на мостика отново се раздели на мозайка от индивидуални схватки. Беше забелязал обединяващ принцип и се опитваше да им обърне внимание върху него. Поотделно дроидите на „Чарлз Мансън“ не можеха да се мерят с Нейните. В пряка схватка дори трима или четирима лесно биваха надвивани от един противник. Но самоусъвършенстващата програма им подсказваше нещо друго. Достатъчно бе да откъснат само една част от тялото на своя враг, дори само крайното съчленение, и сребристите паяци преставаха да функционират и преминаваха в режим на саморазпадане.

„Кой или какво те е създал? — питаше се Фуурд, загледан в екрана. — Какво си ти?“ Тя изглеждаше и се държеше като кораб, получаваше повреди, притежаваше вътрешна структура — все още виждаха подпорите през отвора на кратерите, озарени от причудливата светлина, докато се носеха заедно през мрака на Бездната. И отломките, които излизаха от тези кратери, всяка една имитираща отново повредата, преди да изгори и да изчезне. И сребристият пейзаж. Дори и този процес на самопоглъщане, маса в енергия, който се разпространяваше по тялото й като тъмни танцуващи линии.

А сега и сребристите паяци, които с лекота биха могли да пробият корпуса на „Чарлз Мансън“, но също толкова безгрижно преминаваха в самоунищожителен режим на разпадане. А щом престанеха да са единно цяло, те сякаш жадуваха да се превърнат в нищо и тъкмо това бе забелязал екранът на мостика. Това бе наклонило везните на битката.

Екранът своевременно показваше резултата от сражението. Петстотин срещу двеста станаха четиристотин срещу сто и петдесет, после триста и петдесет срещу осемдесет, триста срещу двайсет. Екранът показа в крупен план последната битка. Сребристият паяк бе заобиколен от шест противника и миг преди да бъде победен, откъсна един от израстъците си и започна да се разпада.

Повърхността на „Чарлз Мансън“ бе като кожа на прокажен. Дупките в обшивката наподобяваха рани и бълваха вертикални потоци от отломъци, навсякъде се виждаха разпокъсани части от дроиди. Близо триста от черните паяци на „Чарлз Мансън“ бяха оцелели, но повечето с различни степени на увреждане. Без излишни церемонии те се заеха да поправят нанесените щети. Използваха запушалки от синтетични диаманти като тези, които Кир бе изстреляла по Вяра, и ги разнасяха напред-назад по корпуса, сякаш държат трептящи фосфоресциращи яйца. Проправяха си път между отломките подобно на уморени и ранени войници след битка, само дето телата, върху които стъпваха, бяха само от техния вид. Противниците им бяха изчезнали, разпаднали се до нищо.

На мостика цареше тишина. Вяра продължаваше да лети успоредно с тях. Кратерите все така пулсираха. Бездната вече ги обгръщаше от всички страни. Кой знае защо, в атмосферата на борда не се долавяше усещане за победа.

Когато Смитсън произнесе „Сега какво?“, той беше първият, който наруши мълчанието. Никой не отговори, защото въпросът не беше какво ще правят те, а какво ще предприеме Вяра. Тя винаги започваше първа.

Колоните от отломки над изоставените пробойни в корпуса започнаха да изтъняват. Поклащаха се напред-назад с хипнотизираща последователност като коси на удавник. Всяко от тези поклащания ги караше да се накланят леко в посока към Вяра, сякаш не бяха само откъснати парченца, а израстъци, примамвани от близостта й. С издължаването си заприличваха все повече на сребристи човешки кичури, бледи, като всичко на борда на „Чарлз Мансън“. Те продължаваха да се извиват към нея и все така изтъняваха.

Кир първа се отърси от хипнотичното състояние и докато се питаше защо не стреля по тях, забеляза нещо странно на повърхността на „Чарлз Мансън“.

В началото приличаше по-скоро на оптичен дефект върху екрана, леко размазано изображение на повърхността на кораба. Едва забележим втори слой, увиснал над обшивката, сякаш тя се бе отървала от кожата си и докато се носеше нагоре, приемаше формата на своя оригинал. Оцелелите дроиди на „Чарлз Мансън“, сновящи бавно напред-назад върху корпуса — хипнотизиращо повтарящи се движения — преминаваха през този втори слой, сякаш не го забелязват. Екранът се опита да подаде уголемено изображение, но отблизо не се забелязваше нищо. Трябваше да си на известно разстояние, за да го забележиш, и дори тогава можеше да не си съвсем сигурен. Но той съществуваше. Екранът не се занимаваше с оптични дефекти, дори дребни.

Докато се издигаше нагоре, вторият слой ставаше все по-ясно различим. На шест стъпки над повърхността той я отразяваше с огледалната си долна страна, сгъстяваше се и придобиваше сиво-сребрист оттенък. Екранът на мостика отново се съсредоточи върху него и този път видяха, че придобива плътност и определен строеж: беше зърнист, с миниатюрни трепкащи частици вътре. Кир извика, Фуурд отново усети неприятния горчив вкус в устата си и в този момент всички осъзнаха какво виждат.

Това беше колективен призрак на сребристите паяци.

Нищо, което продължава да се разполовява до безкрай, не се превръща в нищо. Те се бяха разделили до степен да не могат да се наблюдават с невъоръжено око, вероятно се бяха разпаднали на атоми и техните податомни частици и сега се събираха отново, но в нещо различно.

Кир откри огън с приятелските оръдия и късобойните лазери. Изстрелите преминаха през него, без да му причинят каквато и да било вреда. Докато се издигаше, вторият слой придоби конусовидна форма, сякаш беше чаршаф, под който се надига спяща фигура. Върхът на конуса се издигаше все повече и повече, теглейки останалата част зад себе си и скоро тя заприлича на колона от тъмно сребрист метал. Други подобни колони се надигнаха от различни места по корпуса и я последваха. Събрани заедно, те се отделиха бавно от „Чарлз Мансън“.

Глух тътен премина нагоре и надолу по корпуса, докато колоните се откъсваха от него, понасяйки се през хиляда и шестстотинте стъпки, делящи ги от Вяра. Кир откри огън по тях, но и този път без последствие.

Те се събраха в сгъстено ято, двеста колони образуваха плътно сплетено въже, обагрено в Нейните цветове и изградено от Нейна и тяхна материя. Кир продължаваше да стреля с всички възможни оръжия за близък бой, но беше безполезно. Като спирала от завихрена материя дебелото въже се пресегна бавно към кратера в средната част на Нейния корпус.

Фуурд не можеше да откъсне поглед. „Не бива да й позволим да го погълне в себе си. Но сме твърде близо за лъчевите оръжия, няма време за плазмените облаци и нищо друго не действа.“

— Каанг.

— Командире?

— Таранирай Я, ако обичаш. Прицели се в кратера.

Присъстващите на мостика замръзнаха. Кир погледна към Тахл.

— Командире — заговори предпазливо Тахл. — Тя ще ни погълне. Всички нас. И после ще продължи към Сакхра.

Фуурд кимна нетърпеливо и махна с вдигната ръка, сякаш казваше: не смяташе, че говоря сериозно, нали?

— Тахл, ти каза, че ще открием нови неща за Нея. Погледни на екрана. Това не беше битка. Тя не се сражава с нас, тя ни жъне.

 

 

Огромното усукано въже, светлосребристо, тъмносребристо и металически сивкаво, се приближаваше към кратера в средната й част. То се носеше между двата кораба, отдалечавайки се от единия и приближавайки другия, без да докосва нито един от тях. Нито за миг не допираше едновременно и двата кораба, но ги държеше заедно с това, което беше — Нейната и тяхна материя.

Може би тъкмо това целяха от самото начало сребристите паяци: да се разделят на молекулни призраци и да й се предложат обратно, за да бъдат асимилирани заедно с накъсаните парчета от корпуса на „Чарлз Мансън“ и дроидите, които бяха събрали и вплели в това гигантско въже. За да Я нахранят и Тя да успее да стигне до Сакхра. Може би Вяра искаше „Чарлз Мансън“ да Я придружава през Бездната тъкмо за да се храни от него, когато възникне необходимост. Донякъде спътник и донякъде домашно животно.

Кратерът в средната й част сякаш се разтвори, за да поеме въжето. То навлезе вътре и продължи да потъва и потъва, докато цялата му дължина бе погълната от безименния цвят. Докато Тя го поемаше в себе си, от кратера се вдигна вълна, която премина по целия корпус. Вълна от тъмни линии разпространяваше през Нея енергията, която Тя бе създала от получената маса. Вяра се носеше малко по-напред от „Чарлз Мансън“. Йонната й скорост се увеличи до четирийсет процента. Каанг се изравни с Нея и те останаха заедно, защото сега вече нямаше къде да идат. Къде би могло да избяга едно домашно животно?

И така те станаха част от Нея. И докато се носеха през Бездната, вероятно щяха да се сливат още по-плътно. Тя щеше да взема и използва каквото си пожелае от тях и те не можеха да Я спрат. Такива бяха сега новите им взаимоотношения.

 

— Взаимоотношения? Взаимоотношения? Командире, това е бойно сражение!

— Наричай го както щеш, Кир.

— Командире, взаимоотношенията не са нещо статично. Те се задълбочават. Или умират. Променят се.

Сякаш бяха изминали часове от този разговор. А всъщност бяха броени минути и те продължаваха да летят заедно с Нея през непрогледния мрак на Бездната. Тя все така проявяваше неувереност в движенията — образът й подскачаше нагоре-надолу върху екрана — но сега вече поддържаше ускорение от четирийсет и пет процента, както и те. Местещите се по корпуса й шарки бяха по-тъмни от преди. Отстрани вероятно двата кораба приличаха на чифт завързани една за друга тарантули. Ала и това щеше да се промени.

— Командире, искам разрешение да говоря свободно — рече Кир.

— Разбира се.

— Казахте, че не можем да спрем това, което Тя прави. Не мога да ви го простя. Дори се чудя дали всъщност сте го казали вие.

Фуурд я изгледа втренчено.

— Не продължавай нататък.

Тя издържа на погледа му.

— Ако наистина смятате, че не можем да Я спрем, мой дълг е да продължа.

Никога не я беше чувал да използвал думата „дълг“.

— Говоря сериозно, командире.

— Искам да Я спра, но ни трябва оръжие, което да действа. Пробвахме повечето от твоите.

Останалите разговори на мостика бяха притихнали. Имаше няколко посоки, в които можеше да поеме спорът между Фуурд и Кир, и нито една от тях не изглеждаше благоприятна, но всички бяха отрязани неочаквано от Смитсън.

— И двамата — обади се той — пропускате най-важното! Оръжията невинаги се наричат оръжия. Всяко нещо, което може да създава причина и следствие, би могло да е оръжие.

— Това е вярно — потвърди суховато Фуурд. — Както и взаимоотношенията не остават неизменни. Но можеш ли да предложиш нещо по-конкретно?

— Да, мога. Нещо съвсем конкретно, което ще ни позволи да запазим нещата такива, каквито са. Молитвените колела.

Молитвените колела. Стазисните генератори, използвани за изолация на телепортиращия двигател. Двигателят на „Чарлз Мансън“ се нуждаеше от три такива, за да бъде укротен и обезопасен. Но винаги носеше девет. А и телепортиращият двигател бе изключен след Хор 5, когато Тя се бе опитала да го задейства.

— Продължавай — рече Фуурд.

— Вече сам се досещаш — отвърна нетърпеливо Смитсън. — Ще демонтираме две от Колелата и ще ги изстреляме в онези два кратера. После ще чакаме. Може би те ще преустановят този процес на прехвърляне на маса в енергия…

— Защо да го правят?

— … ще го изолират, ще го замразят, както правят с телепортиращия двигател, и после кратерите ще се превърнат в това, което би трябвало да бъдат — дупки в корпуса й, пробойни, създадени от нас. И ще можем да пращаме вътре в тях каквото си пожелаем. Да влезем в Нея. Да я разрушим.

— Забави малко. Защо да замразят процеса, както правят с телепортиращия двигател?

— Командире, погледнете тези кратери.

Фуурд ги погледна. Те отвърнаха на погледа му от дистанция хиляда и шестстотин стъпки, немигващи, спокойни. Въпреки странния цвят, въпреки триковете, които бяха играли с фокус и перспектива, те изглеждаха безмерно спокойни. Уравновесени, неподлежащи на промяна.

— Командире, това не е обикновен процес маса в енергия. Функцията им е забавена и разделена милион пъти, за да могат да преодолеят ограниченията на процеса. Да създават равномерно енергия, да я разпространяват върху Нея в нужното количество е вероятно една милионна от това, което могат да направят след досега погълнатото. За процес от такъв характер са необходими съвсем различни физични закони.

— Физика на телепортацията.

— Да, командире. Не можем да го направим, тъй като не знаем нищо за телепортацията. Знаем само как да я замразяваме в стазисни полета.

— Както и Тя. Което означава, че може да спре Молитвените колелета.

— Разбира се, че може, командире! Но дали ще успее да го направи веднага?

— Не зная отговора, нито пък ти.

— В такъв случай не е ли по-добре да опитаме? За времето, което ще й бъде необходимо да спре Молитвените колела, Тя ще е открита и уязвима. Кратерите й ще бъдат свободни и незащитени. Може би. А сега може би е по-добре от положението, в което сме. Бихме могли да демонтираме две Колела от кърмата, да им поставим насочващи системи и двигатели и да ги приготвим за изстрелване от долния хангар за по-малко от час. Ще бъде ли достатъчно?