Джон Лав
Вяра (23)

5.

Изминаха два часа от фотонния скок. Бяха си възвърнали преимуществото, поставяйки Вяра в предела на своя лъчев обхват и оставайки извън Нейния предел, и сега Я тласкаха пред себе си из Пояса, но все още си спомняха Каанг. Не като колега — предпочитаха да мислят, че няма такава категория на кораба на Фуурд, или като индивид (тя никога не бе предизвиквала интереса им), или дори като пилот (Тахл беше добър заместник). Ставаше въпрос за нещо далеч по-конкретно. Помнеха я, защото мостикът вонеше на изпражненията й.

Само ловците в глутница се грижат за ранените си, самотните хищници като котките и сакхранците, както и екипажът на „Чарлз Мансън“, предпочитаха да ги игнорират. По тази неизказана причина и заради други причини бяха оставили Каанг там, където бе паднала след първия фотонен скок. Измина почти час, преди Фуурд да привлече вниманието върху нея, и докато лекарите я отнасяха, тя се изпусна по голяма нужда. Оцапа всичко наоколо.

За двайсет и четвърти път през последните два часа от началото на фотонния скок оръжейните ядра инструктираха компютрите, които ги обслужваха, да се програмират за „атака, полуавтоматичен режим“. На мостика отекна хармоничен предупредителен сигнал. Върху екрана се появи симулация на целта и стрелкови дисплей. Прикритието й този път беше AD-2049, незначителен астероид, чието разрушаване отне само един изстрел. Тя побягна. Кир Я застигна с осем изстрела, всичките отразени от трепкащото й поле, преди Вяра да намери ново прикритие. Тахл я следваше на нужната дистанция и когато Тя се притаи, той също снижи скоростта до нула. Компютрите, обслужващи оръжейните ядра, започнаха да отброяват петте минути. Кой знае защо, времето сякаш не течеше толкова бавно, както когато Каанг бе пилот. Тахл действаше с уверена монотонност, но перфектните маневри на Каанг оставаха ненадминати.

Бяха отброявали последните два часа на точно разпределени петминутни интервали, също като този, но първите пет минути, последвали излизането им от фотонния скок, бяха най-важни, защото тогава бяха извършили нещо забележително. Те бяха първите Нейни противници, успели някога да Я изненадат. Когато видя единствения кораб в системата Хор, способен да я заплаши, да излиза от фотонен скок между астероидите и да се носи към Нея, открил огън с далекобойните си оръдия, Вяра… не точно изпадна в паника, но се забърза. И през първите няколко минути цялата схватка се промени.

Тя побягна от тях толкова припряно, че когато най-сетне намери прикритие (този път Кир Я застигна със седем изстрела, всичките отблъснати от трепкащото й поле), бе прекосила две трети от Пояса. Сега, два часа по-късно, бе изминала три четвърти и продължаваше да бяга. От време на време опитваше други тактики — ракети на параболичен курс, примамки, дори замаскирани минни рояци — но всеки път Джосър ги разкриваше, а Кир ги унищожаваше.

Най-сетне поредните пет минути отминаха. За двайсет и пети път оръжейните ядра инструктираха компютрите, които ги обслужваха, да превключат на „атака, полуавтоматичен режим“. Хармоничен предупредителен сигнал, стрелкови дисплей на екрана, симулации. Този път прикритието й беше AD-2025, нещастен малък астероид (в този край на Пояса всички бяха такива), чието разрушаване отне само един лъч. Тя отново побягна, опитвайки се да извие рязко и да скъси дистанцията — беше го правила вече четири-пет пъти — но те я отблъснаха с лекота, използвайки далекобойни лъчеви оръжия. Кир улучи осем пъти, Тя отби всички изстрели с трепкащите полета и намери ново прикритие. Тахл зае нужната дистанция, поддържайки лъчев обхват, и корабът отново замря. Компютрите, обслужващи оръжейните ядра, подхванаха поредните пет минути.

— Ставаш все по-добър — обърна се Кир към Джосър.

Той й кимна едва забележимо в знак, че приема похвалата.

— От повторенията е. Все едно че съм на репетиция.

На мостика цареше приятно спокойствие и Фуурд изглеждаше доволен. Поясът се разреждаше, астероидите, които Вяра използваше за прикритие, ставаха все по-малки, пространството между тях — по-голямо и всеки път, когато Тя напускаше прикритие, за да побегне, Кир бе все по-точна. Вяра със сигурност бе на предела на силите си, сякаш полетата й се крепяха не толкова на последните енергийни запаси, колкото на нейната воля. Дори редките й контраатаки не изглеждаха убедителни. И най-важното, „Чарлс Мансън“ Я задържаше в обхвата на лъчевите си оръжия и изглежда, Тя не беше в състояние да се откъсне от него.

Интеркомът на Фуурд избръмча.

— Командире, мога ли да говоря с вас? — Каанг звучеше толкова зле, колкото изглеждаше последния път, когато Фуурд я видя.

— Каанг. Радвам се да те чуя. — (Не се радваше.) — Как си? — („Как е тя?“ — бе попитал един от докторите преди час. „Полумъртва, командире, откакто корабът прекъсна връзката си с нея. Все още е полумъртва“.)

Каанг не отговори. Той опита отново.

— Как си, Каанг?

— Аз съм в лазарета, командире.

— О — въздъхна Фуурд. Никога досега не бе успял да завърже с Каанг разговор за нещо друго освен за пилотските й задължения. Реши обаче да не се отказва толкова лесно. — Имаш ли нужда от нещо?

— Точно за това исках да поговорим, командире. Докторите смятат, че нямам трайни увреждания.

— Това е чудесно… Каанг, не зная как да ти кажа колко много сме ти задължени всички. — Това бе самата истина, той наистина не знаеше как да казва подобни неща. Избърбори думите, сякаш признаваше някакъв личен грях.

— Командире, мисля, че трябва да се върна на поста си.

— Не. — Фуурд се почувства облекчен, че е попаднал в позната територия. — Когато оздравееш — да, но не сега. Имаме подходящ заместник.

— Кой сега е действащ пилот, командире?

— Тахл. Двамата с него имаме пилотски разрешителни.

— Простете, командире, но колко изкарахте двамата с Тахл при последния годишен тест? Седемдесет и пет процента?

— Тахл имаше седемдесет и пет. Аз изкарах седемдесет и четири.

— Най-добрите военни пилоти стигат осемдесет. Аз никога не съм имала под деветдесет и пет. Командире, Тя няма да ви позволи да я гоните вечно. Трябва да ме върнете обратно на мостика.

— А ти трябва да почиваш според специалистите. („Командире, била е оставена без медицинска помощ час повече от допустимото“ — бе заявил ядосано докторът, чиито ръце бяха изцапани с кръв и лайна. — „Има нужда от почивка. И най-вече почивка от вас“.) — Каанг, ще ми потрябваш, когато я прогоним от Пояса и започне истинската схватка. Ако въобще има такава. Дотогава ще те заместват.

Той изключи с рязко движение интеркома.

Джосър подуши въздуха.

— Все едно, че въобще не са я изнасяли — прошепна той на Кир.

— Липсата й — кимна насмешливо Кир — бе помирисана от всички.

Фуурд ги разглеждаше с любопитство. Връзката между тях бе започнала да укрепва след фотонния скок и бе довела до това, че Джосър действаше по-ефективно. Противно на очакванията му.

Той огледа мостика.

— Струва ми се, поисках от вас доклади за обстановката. — Не го беше правил. — Трябва ли да повтарям?

Докато изслушваше докладите — бяха кратки, задоволителни и изискваха едва половината от вниманието му — той мислеше за Каанг.

— Тахл.

— Командире?

— Блокирай връзката с Каанг, ако обичаш. Не желая повече подобни разговори.

През първите няколко минути след фотонния скок, когато бяха изскочили недалеч от Нея, нямаха никакъв избор, освен да оставят Каанг където беше паднала. Но по-късно, когато схватката се върна към обичайната си монотонна игра на криеница зад астероиди и лъчев обстрел на максимална дистанция, продължиха да я игнорират. Правеха го, както и всичко останало на борда, по някаква неизказана уговорка. Всеки от тях си намери важна задача — обсъждаха разни неща или се навеждаха над пултовете. Доста по-нататък и почти когато бе станало твърде късно, Фуурд повика помощ. Аутсайдерите винаги се затваряха в себе си по време на мисия, такава беше тяхната природа.

— Вече сме се погрижили за това, командире. Тя няма…

— Да ни безпокои повече?

— Да, командире.

Всички останали на този кораб, помисли си Фуурд, той самият, дори Джосър и тримата доктори, които бяха повикали — в един или друг момент от живота си са били жертва или сами бяха упражнили насилие. Но не и Каанг. Тя беше стопроцентов специалист, най-малко агресивната и най-незаинтересуваната от останалите обитатели на „Чарлз Мансън“. Когато насилието се стовари върху й, то докосна най-интимната част на кораба. С това, че не умря, тя не им даде възможност да го отрекат.

Резултатът бе неприятен: миризмата, петната по долната част на светлата й униформа, засъхналата по лицето й кръв. Дъхът й също миришеше. Фуурд дори не обърна внимание, че тя все още диша, мислеше само за това, че дъхът й вони.

 

 

За двайсет и шести път оръжейните ядра инструктираха компютрите, които ги обслужват, да преминат на „атака, полуавтоматичен режим“. Мелодичен предупредителен сигнал, дисплей, симулация на целта. Този път прикритието й беше AC-1954, поредният малък астероид, чието разрушаване отне само един изстрел. Кир я уцели девет пъти, всичките отразени от трепкащото й поле, преди да си даде сметка, че симулацията на целта, премигваща бяла точка на екрана, сочеща Нейната позиция, този път не помръдваше.

При AC-1954 Вяра бе престанала да бяга.

Кир беше достатъчно изненадана, за да вдигне глава към Фуурд, но не чак толкова, че да прекрати стрелбата. Четиринайсет изстрела, петнайсет. „Какво ли толкова важно е намислила да прави — запита се тя, — че е готова да изгуби цялата си енергия?“

Същата мисъл хрумна и на Фуурд.

— Джосър, предполагам, че трябва да очакваме поредната ракета. Провери, ако обичаш.

— Вече го сторих, командире. Наистина е ракета. Приближава се с двайсет процента. Подробности и картина на екрана след малко.

— А другите ракети?

— Други ракети, командире?

— Други, Джосър. Забрави ли? Тя опитва това всеки трети или четвърти път. Първата ракета е за отвличане на вниманието и се носи по параболичен курс, а следващата лети направо.

Докато разговаряха, Кир стигна до двайсет и трети изстрел.

— Помня, командире. Ще ги потърся.

— Да, така и предполагах. Преди Тя доста те изпотяваше, но вече не е така. Може би когато имаме повече време, ще ми кажеш как го правиш.

Трийсет изстрела. Вяра стоеше неподвижно и полето й отразяваше лъчите.

— Ето и детайлите, командире. Следва картината.

Изображението на мостика потвърди, че приближаващата се ракета е под дистанционно насочване от Вяра, и показа позицията и скоростта си: 26-14-19 и се приближава, деветдесет процента.

— Деветдесет процента!

— Бяха двайсет…

— Сега са деветдесет, Джосър. Сблъсък след седемдесет и пет секунди. Кир, прихвани я, ако обичаш.

Смитсън разглеждаше намръщено екрана.

— Нещо не е наред с тая ракета — просъска той на Джосър. — Тя не се нуждае от дистанционно насочване. Твърде бърза е, за да маневрира и следва прав курс. Защо й е насочването? — Джосър повдигна механично рамене, сякаш го командваха от разстояние. Смитсън се обърна да повтори въпроса си към Фуурд, после се отказа. Странно, така и не можа да си обясни причината. Едно от малкото му погрешни решения.

Дългобойните лазерни оръдия откриха огън по ракетата и лъчите им се стрелнаха почти успоредно на тези, с които Кир продължаваше да промушва Вяра. Лъчите озаряваха Космоса в синкаво сияние, лазерите бяха ослепително бели. Лъчите достигаха целта си, но не и лазерите. Приближаващата се ракета ловко ги избегна. Тя отскочи настрани, пропусна ги и се върна на предишния курс. Със същите деветдесет процента.

Смитсън изруга.

— Ето за какво е дистанционното управление — промърмори той.

Лицето на Джосър оставаше непроницаемо.

— Сблъсък след шейсет и четири секунди.

Ракетата вече се бе появила на екрана — макар че Джосър бе пропуснал да подаде локално увеличение — и сега там се виждаха страничен, вентрален и дорзален изглед. Екранът сам подаде увеличението: тя представляваше сивкава сфера с дължина двайсетина стъпки и без външни обозначения. Като се съдеше по това, което бе извършила току-що, очевидно не беше обикновена ракета.

— Кир — заговори бавно Фуурд, но гласът му не можеше да излъже никого, — как успя да го направи?

— Искате обяснение, командире, или да я разрушим?

Лазерните лъчи отново се стрелнаха. И отново пропуснаха.

— Как го прави?

— Сблъсък след четирийсет и пет секунди.

— Ох, мамка ти — прошепна тихо Кир. Ракетата показваше забележителни качества и този, който я направляваше от борда на Вяра, реагираше толкова бързо, че Кир буквално стреляше с лазерите и пропускаше целта — нещо нечувано и затова го прие толкова лично.

Лазерите блеснаха отново и отново и двата пъти пропуснаха ракетата.

— Нещо не е наред — повтори Смитсън. Джосър не отговори, колкото по-близо беше ракетата, толкова по-вглъбен изглеждаше той.

— Сблъсък след трийсет и седем секунди.

— Зад нея! — изкрещя Смитсън. — Погледни зад нея!

— Тахл — рече Фуурд. — Можем ли…

— Да, командире. Можем да й избягаме. Но ако го направим, Вяра ще излезе от лъчевия обхват.

— Не! — извика Джосър, но не само заради думите на Тахл. — Ракетата не е една! — Той млъкна, сякаш за миг се изплаши, че може да са го чули. — Има втора ракета, командире. Точно зад първата. Следва всяко нейно движение. Крие се в сянката на двигателя. И когато унищожим първата, втората ще…

Пред тях изригнаха експлозии и екранът затрептя, сякаш измъчван от мускулни крампи.

— Пипнах те, гадино! — просъска Кир, която бе превключила на късообхватни кристални лазери, без да прекратява стрелбата.

— … втората ще се озове право пред нас. Сблъсък след деветнайсет секунди. Съжалявам, командире.

Когато втората сфера се появи сред останките на първата, Смитсън и Фуурд се спогледаха, но имаха пред вид Джосър. Каквото и да беше това, оставиха го неизказано. Сега други неща бяха по-важни — като необходимостта да се махнат от пътя на тази летяща към тях гибел. Колкото и да бе странно, Кир, изглежда, се забавляваше. Оръжията бяха нейният език и тя го говореше перфектно. Композираше на него. Преследваше втората ракета с всички установки за близък бой, с които разполагаше. Добави към кристалните лазери дисруптори, дъхосеквачи, хармонични оръдия, мотиволъчи. Събра ги на едно място като слова от хайку, всяко от тях подсилващо ефекта на другите, докато композицията й постепенно набираше плътност и сила на въздействието. И същевременно не спираше канонадата срещу Вяра, но това беше само пунктуацията на главното й произведение. Атаката на Кир срещу втората ракета беше истинска демонстрация на блестящите й способности. Тя продължи деветнайсет секунди, след които ракетата улучи „Чарлз Мансън“, но във вид на стотици отломки.

А зад тях — нещо друго и непостижимо чуждо ги обгърна напълно.

От пулта си в едно от оръжейните гнезда заместникът на Кир Немек нададе радостни възгласи. Други, в различни части на кораба, се присъединиха към него. Гласовете им звучаха странно отдалечени, променени от филтрираните комуникационни канали, но сетне, когато Тахл докладва за минимални поражения, аплодисментите набраха сила и дори се разпространиха на мостика.

Това бе звездният миг на Кир и тя се опияни от него до такава степен, че за малко да забрави за далекобойната стрелба. Седемдесет и два изстрела, показваше дисплеят на екрана. Седемдесет и три. Фуурд погледна към нея, сетне към Джосър и после отново към екрана. Той мълчеше.

— … много бързи и маневрени — обясняваше развълнувано Кир на останалите, като поглеждаше към Фуурд, — но нямаха трепкащи полета. Не са ракети от нов тип, познаваме ги отпреди, ала от тях е свалено всичко останало, за да се спечели бързина. Сигурно са им оставили само двигателя, бойната глава и насочващата система. Без никакви защити.

— Като хлапето, което застреля в Блентпорт.

Седемдесет и осем. Обстрелът на Кир не бе повлиян дори от забележката на Фуурд. Седемдесет и девет.

Дори Смитсън зяпна след думите на командира. На мостика се възцари тишина, сетне прокънтя гласът на Фуурд:

— Тахл, искам веднага да ни махнеш от тук! Незабавно!

Маневрените двигатели изригнаха. „Чарлз Мансън“ започна завой — от Вяра, която доскоро сякаш беше в ръцете им, от останките от Нейните ракети — и после побягна.

— Защо? — попита Кир. — Нали нареди да разруша ракетите й и аз ги разруших!

— Две от тях. — Фуурд положи думите върху нея сякаш бяха детски трупчета. — Попитай Джосър за третата.

— Третата? — изкрещя Кир на Джосър, после: — О, не. — Беше видяла лицето му.

— Няма трета ракета — произнесе спокойно Джосър.

— Няма — повтори Кир на себе си. — Няма.

— Ако имаше — продължи Джосър все така спокойно, — скенерите щяха да я засекат.

Тахл повиши мощността на йонния двигател на деветдесет процента почти толкова незабележимо и гладко, колкото го правеше Каанг. Измина час.

— Скенерите нямаше да я засекат — произнесе Джосър, докато предъвкваше долната си устна. — Не и тази ракета. Нея Вяра е предназначила специално за нас.

Фуурд погледна към екрана — сега, след като Кир бе престанала да стреля, броят на изстрелите бе замрял на осемдесет — и се обърна към Джосър.

— Видя ли — рече той — какво направи с нас?

Не беше ясно дали говори на Джосър за Вяра, или на останалите на мостика за Джосър. Но и в двата случая имаше смисъл.

 

 

Те бягаха. При деветдесет процента Тахл откара „Чарлз Мансън“ далече назад в Пояса, предавайки за броени секунди територията, която бяха спечелили за часове. Носеха се по хаотичен курс, защото все още се опитваха да се измъкнат от това, което ги преследваше. Може би им оставаха броени минути.

Фуурд погледна към Джосър.

— Искам да прехвърлиш управлението на скенерите на Смитсън.

— Онази, която Тя е предназначила за нас.

Пултът на Джосър помръкна. Не беше изпълнил заповедта, вероятно Тахл го бе направил вместо него, предавайки командването на скенерите на Смитсън. По-късно, помисли си Фуурд, ще наредя да го отведат. Но не сега. Определено не сега.

— Докато Тахл е пилот — обърна се Фуурд към Смитсън, — ще можеш ли да поемеш и скенерите освен двигателите?

— Свършват ни хората, а?

— Ще можеш ли да ги поемеш?

— Разбира се, че ще мога, командире. Ще поема и прането ти, ако желаеш.

— Две от три са ми достатъчни.

— Тогава забрави скенерите. Ще взема прането.

— Онази, която е предназначила за нас.

— Тахл — завъртя глава Фуурд, — би ли могъл…

— Да използвам фотонен двигател? Ако наредите, командире. Но…

— Но ти не си Каанг. — Поне все още си довършваме изреченията с теб, помисли си Фуурд.

Вяра бе останала неподвижна, докато те се бореха с онова, което им беше пратила, и се опитваха да избягат. Но това, което вече им бе направила, беше вътре в тях, предхождаше Нейната ракета. И целта му беше Джосър.

 

 

Бягаха вече деветдесет секунди и все още бяха живи. Екранът на мостика показваше панорама на Пояса. Тахл изглеждаше съвършено спокоен, но той винаги изглеждаше така.

— Още нищо — съобщи Смитсън.

— Онази, която е предназначила за нас. — Джосър повтаряше методично тази реплика, също както Кир бе изпращала своите лъчи. Опитваха се да го игнорират, доколкото можеха.

„Дали Вяра — мислеше си Фуурд — по някакъв начин е обладала ума на Джосър?“ Това беше най-очевидното обяснение, но той знаеше, че е погрешно. Истината беше далеч по-комплицирана и навярно по-лоша: Тя не го беше обладала, а предсказала. Толкова точно, че обладаването се бе оказало излишно.

— Там има нещо — заговори Смитсън. — Ехо. Не, изчезна. Но характеристиките му са доста необичайни. На нещо голямо.

— Онази, която е предназначила за нас.

— Спри да го повтаряш! — тросна се Кир.

— Остави го, той не те чува — отвърна Смитсън.

— Едва ли ще каже нещо друго — добави Фуурд.

Това беше първото реално събитие от схватката: всички досегашни бяха лъжливи, битки, водени на различни езици. На техния език атаката на Вяра беше реална и бе отблъсната само благодарение на способностите на Смитсън, после на Каанг и накрая на Кир. На Нейния бе имало само една атака, постепенна и търпелива като ерозия, и тя бе насочена — през цялото време — срещу Джосър.

— Ето, друго ехо! — извика Смитсън.

— Онази…

— Пак изчезна. Голямо е!

— … която е предназначена за нас.

— Ще ми се да престане да го повтаря — промърмори Кир.

Корабът потрепери, гмурнал се сред астероидни отломки. Тахл побърза да промени курса.

Фуурд погледна към екрана. Скоростта им беше невероятна. Поясът се носеше край тях, обстрелваше ги с предмети, сякаш се защитаваше с антитела. Той знаеше, че Тахл няма да издържи дълго, но не каза нищо.

Но само превъзходството на противника не би било достатъчно, за да се случи това, което стана с Джосър. Това, което Тя бе приложила срещу него през всичките тези часове, едва ли можеше да се оправдае с технически напредък. Провалът му не беше причината за неговия срив, а само симптом. Бил е надвит далеч по-рано.

— Пак ехо — рече Смитсън. — Мисля, че ще мога да го засека…

Тя би могла да убие Джосър при първия им контакт дори само като му разкрие коя е, но това не беше начинът й на действие. Истината беше далеч по-сложна и навярно по-лоша. Тя бе подготвила всичко, което той преживя, и после — тъй като го познаваше, познаваше всеки от тях — беше предсказала с точност до секунда как ще реагира. Беше използвала събитията, за да го накара постепенно да повярва, че не е толкова лош, колкото го смятат другите или колкото той самият се страхува, че е, беше го постигнала стъпка по стъпка, позволявайки му да види на своите несъвършени скенери неща, които би могла с лекота да прикрие. А после, когато въпреки съмненията си той бе започнал да вярва, до степен да започне да си разменя шегички с Кир, Тя го беше сломила, карайки го да пропусне неща, които би трябвало да забележи без особено усилие дори на неговите несъвършени скенери, и беше предсказала с точност до секунда кога това ще се окаже непоносимо за него.

По времето, когато третата й ракета беше изстреляна, с него вече бе свършено.

 

 

— Някой да ми даде координати на ракетата — нареди след минута Фуурд. Все още бяха живи.

— Няма как — обади се Смитсън.

— Какво?

— Тя е замаскирана и улавям случайно ехо. Ще получиш позицията й, когато съм сигурен в нашите скенери.

— Командире, повикай Каанг — прошепна Кир.

— Не ставай смешна. Тя не е в състояние. А и няма време.

— Зная, че няма време. Погледни на екрана. Колко още може да издържи Тахл?

— Смитсън, трябва ми позицията.

— По-късно. Ехата са твърде много.

— Онази… — поде Джосър.

— Ще ми се да спре да го казва — въздъхна Кир и този път той наистина спря, защото попаднаха в нов, много по-гъст рояк от астероидни отломки и се наложи да маневрират бясно.

— Онази…

Няколко секунди корабът се носи без посока, сетне маневрените двигатели изригнаха и Тахл си възвърна контрола, но Фуурд дори не бе забелязал. Чу някой да заговаря точно преди да зазвучат алармите за предстоящия сблъсък.

— Изключете алармите! — извика Фуурд. — Нищо не чувам!

— … е предназначила за нас.

— Какво? Какво беше това?

— Казах, онази, която Тя е предназначила за нас.

Фуурд застина ужасен. Този път не Джосър, а Смитсън бе произнесъл думите.

— Защо — попита той предпазливо — казваш това?

— Позицията на третата й ракета — продължи Смитсън — е 05–0306 и се приближава. Освен това — продължи той, като междувременно изключи алармите — сега вече намеренията й са сериозни. Тази е дълга шейсет стъпки.

Екранът се озари в светлина. Ракетата захвърли маскировката си и се разкри — и тази беше сфероидна, но далеч по-голяма. Виждаха как се отърсва от камуфлажа си като пернато, излюпващо се от черупката.

— Дълга е почти колкото кораб — произнесе задъхано Смитсън. — Гответе се за сблъсък.

Ракетата изпълваше половината от задния екран: сива, гладка и огромна. Фуурд не сваляше поглед от нея.

— Готви се за сблъсък! — извика му Смитсън.

— Не — прошепна той. — Провери скоростта й.

Ракетата поддържаше неизменна дистанция. Тя се носеше заедно с тях през Пояса, по-скоро спътник, отколкото преследвач, като деформирана точка на тяхната сребриста удивителна, и макар да бе в състояние да ги удари във всеки един момент, все още не го бе направила.

Смитсън изруга.

— Намалила е скоростта си, за да я изравни с нашата! — извика той. — Тя…

— Си играе с нас — съгласи се Фуурд.

— Командире, остават ми още десет процента йонна скорост — докладва Тахл.

— Използвай я, ако обичаш.

Тахл го направи, но също и ракетата. На екрана — тъй като тя поддържаше еднаква дистанция — не се случи нищо.

— Достатъчно. Върни се на деветдесет процента. Трябва да си оставим нещо в запас.

— В запас за какво? — Тахл се стараеше да говори спокойно, но намали скоростта и същото стори ракетата. На екрана все още нямаше никаква промяна. Благодарение на умелите маневри на Тахл, които ракетата копираше до съвършенство, тя си оставаше единственият едър обект в Пояса, който ги заплашваше.

Кир вече я атакуваше с оръжията за близък бой. Тя бе оборудвана с трепкащо поле и го включваше за няколко секунди, макар че вероятно не се нуждаеше от него. Вяра щеше да я запокити към тях или Тахл да се изтощи далеч преди Кир успее да стори нещо на ракетата.

Избухна експлозия, но не беше ракетата — все още. Бяха закачили един астероиден отломък и започнаха да се въртят, докато Тахл не изравни полета. Ракетата повтори същата маневра, без да променя и на сантиметър дистанцията.

Нов астероид изплува отпред и Тахл описа рязък вираж над хоризонта му и после — все така следван по петите от ракетата — се гмурна в Пояса с астероидните отломъци. По някакъв начин успя да се прокрадне през него, ракетата също. Те се носеха през Пояса, следвани от нея, извиваха рязко встрани или навлизаха в стремителни виражи. Търчаха като куче между кофи за смет, удряйки едни отломки и избягвайки други — куче, което се опитва да избяга от собствената си опашка и изпада в паника, защото все не успява.

— Онази…

— Командире, моля ви, накарайте го да замълчи.

Навлязоха в поредния астероиден рояк. Сблъсъците зачестяваха, но Тахл ги игнорираше. Кир продължаваше да обстрелва ракетата, а тя да не й обръща внимание. Джосър се опитваше да говори на Фуурд и той също не му обръщаше внимание.

Промяната настъпи със следващия голям астероид. Това не беше само космически обект, изникнал на достатъчно разстояние, за да го избегнат — Тахл се носеше право към него. Беше огромен, с форма на картоф и неравни издутини. Повърхността му нарастваше бързо, докато изпълни предната секция на екрана — и продължи да расте, сливайки се с долния обзорен сектор. Те се гмурнаха право към него. Сякаш пред тях беше гигантското лице на Чърчил. Ето там трябва да е пурата, а там шапката. Дори цветът на лицето бе сходен, както и сбръчканата кожа, покрита със спукани капиляри. Отделни подробности бързо излизаха на фокус.

За тяхна чест никой не се опита да извика на Тахл да ги извади от стремителното падане, докато не бяха сигурни, че вече е твърде късно, но и след това той не им обърна внимание. Задържа кораба до момента, в който доближиха повърхността на една дължина разстояние, сетне го завъртя по централната ос и го насочи обратно към Пояса. Йонният двигател удари астероидната повърхност като строшена бутилка.

И ракетата ги последва. Не се разби на парчета, както се бе надявал Тахл. Завъртя се също така чевръсто като тях и отново зае мястото си — на задния екран на мостика, на една корабна дължина разстояние. Сякаш я пилотираше не друг, а Каанг.

Смитсън подхвана дълга тирада от псувни, които се лепяха по стените на мостика и увисваха там като изпражненията на Каанг, но това не променяше с нищо ситуацията с ракетата. Нищо не би могло да я промени. Джосър не бе успял да я засече, Тахл не можеше да й се изплъзне, Кир не сполучваше да я унищожи, а Фуурд…

Фуурд не можеше да откъсне очи от нея. Каквото и да бе предназначението на ракетата, за момента Вяра я използваше, за да им говори, да им се подиграва за това как предават за секунди онова, което са спечелили в мъчителни часове на гонитба. Фуурд дори си въобразяваше, че разпознава тона на гласа, който Тя използва, за да ги осмива: нисък и ироничен като техните гласове на „Чарлз Мансън“.

Джосър се мъчеше да го заговори, но от устата му излизаше само: „Това е тази, която Тя е предназначила за нас“. А Фуурд се стараеше да не го слуша.

Озоваха се в едно от редките свободни пространства в Пояса. Тахл забави, описа завой наляво, насочвайки се към следващия астероид, и Смитсън изсумтя презрително. Така стори и Фуурд, сега те бяха като въшливо куче, бягащо към някоя тъмна уличка.

Астероидът, избран от Тахл, бе с обозначения BZ-1014. Беше огромен, с размерите на малка планета. Когато излязоха на орбита над него, той се разпростря под тях като гигантско неоправено легло. Повърхността му бе изпъстрена с планини и кратери. Подложен на непрестанни гравитационни сътресения, той носеше всички следи на геологичния разпад. Ала дори един от етапите на този разпад щеше да е колкото десет живота за тях.

Тахл скъси орбитата, ефектът от сближаването с повърхността при същата скорост беше като внезапно ускорение. Докато пейзажът се менеше бързо под тях, избълван от единия хоризонт и поглъщан от другия, той се обърна и погледна втренчено Фуурд.

Успя да каже само:

— Лъчеви оръжия — и — … просека.

И тогава Фуурд разбра. Трябваше да положи усилия, за да не се разсмее на глас — от облекчение, че Тахл бе измислил нещо, което все още можеха да предприемат, и от почуда над хрумването му.

— Чу го, Кир. Стреляй с лъчевите оръжия.

— И да разруша астероида? Докато сме над него?

— Не — отвърна Фуурд, — докато сме вътре в него.

Кир беше твърде объркана и изплашена, за да отговори.

Погледна към Фуурд, сетне към Смитсън, който също бе разбрал, и накрая към Тахл, който въпреки всичко щеше да го направи, и кимна.

И те се стрелнаха към просеката.

 

 

При деветдесет процента йонна скорост Тахл скъси и снижи орбитата им…

Сетне се гмурна вертикално…

Към най-големия от кратерите.

Лъчевите оръжия — далеч по-силни от Нейните, единствените техни оръжия, с които Вяра не можеше да се мери — откриха огън напред, перфектни, безпощадни…

И започнаха да прояждат астероида.

Малката планета бе обхваната от мъчителни конвулсии. Сега вече виждаха, че тя диша. Метаболизмът й се ускори, сякаш се опитваше да се изравни с техния, всички нейни вътрешни процеси се стараеха да текат с бързината на техните. Повърхността й се втечни, събирайки в едно хиляди години на еволюция, а гласът й — осезаем, както и движенията, ги заглуши със своя рев, докато навлизаха в гърлото на кратера, в тунела на Тахл.

Лъчевите оръжия, естествено, нямаха откат и „Чарлз Мансън“ премина без сблъсък през астероидната повърхност. Усетиха само слабо сътресение, като почукващ по очна ябълка пръст и после внезапно Вселената се преобрази. Предният екран превключи в миг от един кадър, на който те напуснаха орбита и пикираха стремително, към следващия, където Космосът се превърна в камък, а отвън стана отвътре. Причина и следствие изгубиха последователността си. Екранът показваше невъзможни събития в светлината на невъзможни цветове.

Тунелът на Тахл бе като подвижна проядена от червей дупка. Те бяха острието пред светкавично образуваща се вътрешна рана, която се разтваряше отпред и затваряше отзад. Скалата ставаше полутечна, профучаваше край тях, кипнала от ударите на лъчите, но тунелът на Тахл съществуваше само пред тях. Отзад скалата се съсирваше и втвърдяваше, тунелът се затваряше, но никога толкова бързо, че да ги улови. Отпред и отзад бяха два контрапункта, като чифт бедра, опитващи се да ги придърпат навътре.

— Ракетата още ли ни следва?

— Да, командире — отвърна Смитсън. — Дори през това.

За кой ли път заповедите на Министерството бяха забравени. Бяха им наредили да срещнат и унищожат Вяра в двубой, но ето че всичко се бе променило. Тахл ги бе гмурнал в астероид, сега прогаряха сърцевината му с лъчи и вероятно щяха да я взривят — маневра, която дори Каанг не бе опитвала. И всичко това — за да унищожат не Вяра, а само Нейната трета ракета.

Лъчите прогаряха скалата отпред, те продължаваха да се носят, раната зад тях се затваряше и така — отново и отново. Кир вече се смееше на глас.

— Каанг трябваше да види това! Тахл, гениална идея. Може и да успеем.

Тя не прекратяваше нито за миг обстрела.

Пред тях, там, където се разтваряше раната, лъчевите оръжия бяха създали нещо, което наподобяваше малко слънце, кипяща топка от ярки цветове, която непрестанно се разпадаше и събираше. Тъмновиолетовите лъчи галеха неравната й повърхност като четки на художник, добавящи нови разноцветни щрихи, нови багри за тунела на Тахл, подхранващи крехката му устойчивост.

— Командире, за момента не мога да направя нищо повече — докладва Тахл. — Докато не стигнем ядрото.

Фуурд кимна. През последните няколко минути — струваха му се секунди, но екранът твърдеше, че са минути — бе наблюдавал Тахл внимателно, смаян от мисълта, че всичко това е негова идея. С течение на годините се убеждаваше колко малко го познава, по-малко дори отколкото познаваше Вяра.

Изминаха още няколко минути. Лъчите гризяха вътрешността на астероида, те летяха напред, раната отзад се затваряше и процесът се повтаряше отначало. Най-обикновен цикъл на вътрешно изгаряне, задвижван от следайнщайновата физика. Фуурд би дал немалко, за да види как я прилагат на практика инструментите на Тахл (маневриране, скорост, пространствени координати), все още летяха при деветдесет процента йонна скорост, само дето бяха вътре в астероид. А ракетата…

— Все още е там, командире — докладва Смитсън.

— А ние не летим с деветдесет процента — добави Тахл.

— Скоростта ни пада, тъй като вече не сме в Космоса.

„Да не би да съм разсъждавал на глас?“ — зачуди се Фуурд. Щеше да ги попита, но се отказа. И какво от това?

Някъде по това време започна промяната. Скоростта им се забавяше като мислите му. Беше спаднала още при навлизането в астероида и сега продължаваше да се снижава. Близо до ядрото материята беше по-плътна и проникването им бе затруднено, пастелната илюзия за тунел пред тях ставаше все по-тъмна и по-тясна. Всичко някак се разтегна, дори звуците сякаш вече се забавяха.

— Онази. Която. Тя. Предопредели. За нас — гласът на Джосър се прокрадваше в мислите му, търсейки пролука.

— Можеш ли да ни кажеш колко време ни остава до ядрото? — обърна се Фуурд към Тахл.

— Не, командире, защото не мога да предскажа темпа на забавяне. Може и да не го стигнем.

— Да не го стигнем?

— Ако достигнем ядрото, лъчите ще взривят астероида. Ако не успеем, ще останем заклещени в скалната вътрешност. Която…

„Като Книгата на Срахр в кристал“ — помисли си Фуурд. Или го каза.

Лъчите гризяха земята отпред, корабът се носеше в тъмния тунел, зад тях раната се затваряше.

Въздухът беше гъст и плътен като дървесен каучук и улавяше събитията като полепнали насекоми. Той приглушаваше светлината и звука, караше мислите да се реят и убиваше разговорите. Времето течеше навътре в себе си. Секундите се разтегнаха в минути, дори повече.

Фуурд забеляза, че повтаря наум последния си разговор с Тахл. Той заобикаляше думите, сякаш са грамадни камъни. Надгробни паметници. Но сега в разговора участваха не два, а три гласа. Третият беше неистов рев, заличаващ част от думите като пръст на идиот, чегъртащ написаното.

— Можеш ли да ни…

— Колко време преди…

— Да не достигнем?

— Като Книгата на Срахр в…

После третият глас заговори на обратно и се превърна в думите, които бе заглушил. Кажеш. Ядрото. Кристал. Думите се разпаднаха и гласът отново стана безсловесен. Той преследваше собственото си ехо, улавяше го и това продължи толкова дълго, че Фуурд започна да се страхува от него. Може би затова гласът изчезна.

А в гробището думите продължаваха да стърчат като камъни, но там сега имаше и нещо друго. На мястото на думата „кристал“ имаше мрак. Мракът се разпростираше. Първо протегна пипала като пукнатини във въздуха, сетне пукнатините започнаха да се удебеляват, да преследват и поглъщат по-тънките, да се скитат сред думите, да обгръщат и поглъщат и тях. Накрая всичко това се превърна в черна паяжина, голяма колкото планета. Тя се завъртя към Фуурд, улови го едновременно отгоре и отдолу и го придърпа в лоното си. Мястото го изплаши, той се дръпна рязко и се озова на мостика, но мракът го последва и там се превърна в третия глас.

Третият глас бе гласът на астероида, който ревеше към тях отгоре, отдолу и от всички страни, набираше мощ, за да прерасне във взрив, проточваше към корпуса им дългите повлекла на разтопените скали. Той беше безсловесен, но съдържаше намеци за думи, растеше и умираше вътре и Фуурд, току-що завърнал се на кораба от мястото, където се бе озовал преди малко, откри, че се завръща в лудница.

— Онази… — поде Джосър.

— Спипах те — прошепна Кир, която не спираше да стреля, и добави: — Сега побързай и умри!

Астероидът се стрелна да изпълни желанието й.

— … е предназначила за нас — довърши изречението Джосър и отново всички го игнорираха.

— Още е там! — извика Смитсън и посочи с пръст екрана. — И никога няма да се махне!

Извика и Тахл, което бе най-шокиращото от всичко, защото Фуурд никога досега не го бе чувал да вика.

— Твърде рано, твърде рано избухна, още не сме стигнали ядрото и аз не съм готов…

— Тахл?

— Командире. Радвам се, че се върнахте. Помислих, че сме ви изгубили завинаги.

— И аз си го помислих.

— Командире, погледнете там. Погледнете какво направихме.

Двамата разговаряха тихо, сякаш не съществуваше нищо друго, сякаш корабът не се опитваше да рухне върху тях, сякаш астероидът не се мъчеше да разтвори стените на тунела на Тахл и да се превърне в грамадна експлозия.

— Значи лъчите…

— Бяха твърде силни за него, командире.

— Не мислех, че ще стане толкова бързо.

— Така ли? Че това е само един астероид.

И двамата повдигнаха рамене, жест, който напълно пасваше на разговора или на годините, които бяха преживели заедно. Сетне погледнаха към екрана, обмисляйки това, което бяха направили.

Въздухът се промени. Вече не беше толкова плътен и задушен. Стана хапещ като докосване до леден кристал. След като почти бяха спрели, светлината и събитията отново се раздвижиха, но раздалечавайки се, следвайки движенията на всеки един от атомите на астероида. Сега всички се отдалечаваха един от друг, отчуждени като сакхранците след Книгата на Срахр.

Времето се рестартира. Светлината се отърси от ръждивия сумрак, изпълзя обратно през познати оттенъци и блесна със слънчева яркост, подхранвайки живота за нови събития.

В дъното на тунела на Тахл блесна ярка точка. От нея изникнаха лъчисти линии, простиращи се към тялото на астероида като пръсти на ръка, и когато доближиха неговата повърхност, той избухна и превърна пръстите в песъчинки.