Джон Лав
Вяра (30)

3.

Те продължаваха сближаването с Хор 4 все така предпазливо и с постоянно забавяне.

Възгледите им за Вяра бяха претърпели промяна. В Пояса те бяха първите Нейни противници, успели да спечелят известно предимство, и това донякъде сякаш разбулваше Нейната загадъчност. Към това се добави и идеята на Фуурд, че са инструменти на самите себе си. Знаеха, че е предвидил това, че е предвидил всичко, но се вълнуваха от факта, че вече гледат на Вяра по друг начин.

Промяната достигна своя апогей, когато Фуурд им съобщи как смята да използва двете ракети. След като приключи, последва дълго мълчание.

— Това е много хитро — обади се пръв и с нескрита завист Смитсън, после, след като обмисли чутото от всички ъгли, добави: — Ще ми се да се бях досетил сам.

— Аз също — прошепна Кир и Фуурд я изгледа строго, вероятно подозирайки, че вече се е досетила, а може би разчиташе твърде много в погледа му. Той им въздействаше като тоалета на Кир — правеше го така, сякаш дори не го забелязва. Разликата беше, че при Кир ставаше въпрос за дрехи, за нещо, което е получила, защото е платила. При него беше много повече — всичко, което той е.

Вече знаеха, че Тя наистина може да бъде победена. И докато се приближаваха към планетата, чиито уникални пропорции щяха да я превърнат в едно от техните оръжия, те вече губеха интерес към нея.

Дори Фуурд се умори да гледа Хор 4 на екрана, макар да се стараеше да не го показва. Бяха видели чудеса на Хор 5 и в Пояса. Бяха прекосили Бездната между вътрешните и външните планети, за да Я пресрещнат, и изглежда — в зависимост от това, което ще се случи тук — щяха да я прекосят отново. Но Хор 4 беше различна. Приличаше им на нещо скучно, като снимка на врата.

И въпреки това тъкмо Хор 4 бе оръжието, което щеше да я унищожи. Другите оръжия бяха двете ракети на Фуурд. Той съжали, че не поръча в Блентпорт да му изработят повече, но щеше да е доста трудно, имайки пред вид обстоятелствата там. А и ако се получеше, дори само две щяха да са достатъчни, щеше да е достатъчна и една. Не за пръв път Фуурд се замисли кога му бе хрумнала идеята за тях. Смитсън не сваляше от него завистлив поглед.

— Командире, когато те попитах преди, ти каза, че не знаеш. Каза, че било нещо, което сякаш открай време е в теб.

— Какво?

— Идеята за тези ракети.

— Е, още не зная. Не мога да си спомня точния момент.

— Това също го каза вече… Не си ли си помислял, че може Тя да е посяла тази идея в теб?

Фуурд го стрелна с поглед. Тъкмо се готвеше да го скастри, когато по позата му позна, че Смитсън всъщност се шегува.

— И защо въобще ще го прави? — попита Кир.

Смитсън повдигна рамене.

— Защото е загадъчна?

— Може би — рече Фуурд, — но тайнствена ми харесва повече.

Каанг следеше разговора им с изненадано изражение.

— Каква е разликата, командире?

— Питаш каква е разликата, защото и без това ще Я унищожим, или каква е разликата между загадъчен и тайнствен?

— Да, командире. Питам каква е разликата между загадъчен и тайнствен.

— Няма разлика — обади се Кир.

— Напротив, има — намеси се Тахл, — но е скрита.

По-късно иронията се обърна срещу себе си, сдъвквайки остатъците си, докато те работеха над Нейното унищожение. Сближаването с Хор 4 продължаваше, все по-бавно и по-бавно.

 

 

По-бавно и по-бавно. Предпазливо, все по-предпазливо. Имаше един момент при сближаването им с Хор 4, когато щяха да бъдат прихванати от гравитационното й поле. Много преди това щяха да спрат и да извършат последните приготовления: приготовления, идеята за които, както и тази за двете ракети, изглежда бе нещо, известно на Фуурд отдавна.

— А Вяра? — обърна се той към Тахл.

— Командире, напусна Пояса и се отправя към Хор 4. Приблизителна позиция 15-10-16.

— Приблизителна?

— Все още е замаскирана и двигателните й емисии са слаби. Лети с ниска йонна скорост, около девет процента, и гравитацията изкривява скенерите ни.

— О, разбира се — отвърна Фуурд и добави: — Значи все още е загадъчна.

— Искате да кажете тайнствена, командире?

— Мисля, ти каза, че разликата между тях е скрита.

— Скрита е само ако се опитвате да я намерите, командире.

Фуурд наклони леко глава в знак, че е съгласен, и разговорът временно замря.

— Командире — обади се след няколко минути Тахл, — все още препоръчвам да действаме с максимална предпазливост. Може би Тя се е отправила към Сакхра и не ни преследва. Може само да прелети оттук. Както…

— Както постъпихме с Нея в Пояса. Зная. Но…

Но Фуурд вече се уповаваше повече на един нарастващ инстинкт към Нея, както и на все повечето познания, нищо че бяха дребни и разпокъсани. Освен ако Тя наистина не бе посяла идеята в ума му, щеше да се изправи срещу тях, преди да продължи към Сакхра. Беше сигурен.

— Тахл, кога се очаква да бъде тук? Приблизително?

— Поне след три часа при настоящата й скорост, командире.

— Добре. Значи разполагаме с достатъчно време. Да се захващаме.

 

 

Орбитата около Хор 4 беше най-лесната част. С ракетите щеше да е далеч по-сложно.

Бяха изчислили орбитата, която ще им е нужна. Издължена елиптична орбита, в чиито две най-отдалечени точки щяха да са в състояние — разчитайки на инерцията, както и на помощта на йонния двигател — да се откъснат от гравитацията на Хор 4. Но през останалата част от времето щяха да са в плен, неспособни да предприемат каквото и да било, освен да следват елиптичния си път. Това бе от съществено значение, за да не успее Вяра да ги подмине. Трябваше да са в плен. И Вяра, докато ги приближава, да го знае.

Ала това беше най-лесната част, тази, която вече бяха изчислили. Всичко, което трябваше да направят, бе да продължават постоянно забавящото се сближаване с Хор 4 и да изчакат, докато стигнат критичната точка от очакваната среща. Сетне, когато се уверяха, че Тя идва за тях, а не се е отправила към Сакхра, щяха да излязат на определената орбита. Щяха да го направят внезапно, преструвайки се, че реагират прибързано и спонтанно, стреснати от появата й. Бяха обмислили внимателно действията си и ги бяха репетирали няколко пъти, но когато дойдеше време да ги реализират на практика, щяха да са в гравитационния плен на Хор 4. Нищо не заслужаваше подобен риск освен шанса да Я победят.

— Командире — обади се тихо Кир, — зная каква е разликата.

— Разликата?

— Между загадъчен и тайнствен.

— Е?

— Ще я оставя неизказана.

Най-сложната част бе подготовката и изстрелването на двете ракети. Беше такава, защото тъкмо ракетите оформяха цялостната картина. Ако не сработеха, Тя щеше да ги подмине безпрепятствено и да се отправи към Сакхра, а „Чарлз Мансън“ щеше да се снижи за неканена среща с Хор 4.

Но те щяха да сработят. В тях нямаше нищо загадъчно. Бяха прости, сравнително малки и — което бе най-важното — инертни. Щяха да бъдат изстреляни безшумно, когато „Чарлз Мансън“ навлезе в своята орбита и в един момент (изчислен предварително), който да ги изведе на друга орбита, успоредна на тази на „Чарлз Мансън“, но по-отдалечена от Хор 4, където да не могат да бъдат впримчени в гравитационната й прегръдка.

Ракетите не бяха почти нищо повече от двигатели и бойни глави. Бойните глави, притиснати в тясното пространство на своите корпуси, представляваха заряди от E91, най-концентрираният конвенционален експлозив, създаван някога. Той вършеше точно това, което бе изписано на пакета, създавайки в едно ограничено пространство взрив с характеристики на термоядрен, но за разлика от него, зарядът оставаше инертен и недоловим до момента на неговата експлозия. Двигателите им бяха високоинтензитетни фотонни ускорители, придаваха огромно ускорение, но за кратко време. На носа на всяка ракета бе монтиран обектив и нискоенергиен компютър, програмиран да разпознава само Вяра, от какъвто и ъгъл да Я засекат. Нямаше да излъчват нищо към ракетите, нито щяха да приемат от нея каквото и да било друго освен Нейния образ.

Ракетите щяха да се носят като отломки от Хор 4, тъмни, мъртви и твърде инертни — надяваше се Фуурд — за да бъдат забелязани от Нея, когато Тя се приближи. Вяра щеше да знае, че ако не се броят двете крайни точки на елиптичната орбита, „Чарлз Мансън“ е в гравитационна клопка, все още може да се бие, но не може да напусне орбитата си. Че на практика е обездвижен. Вероятно щеше да избере среден път между двете удобни точки за атака.

Няма да се налага да унищожава противника си, само да го повреди достатъчно, за да не може да се откъсне от клопката, когато достигне най-далечната орбитална точка. А после ще продължи към Сакхра, оставяйки на гравитацията на Хор 4 да свърши работата, или ще се задържи, за да погледа, преди да продължи към Сакхра. И в двата случая действията й ще са решаващи, а в решаващи моменти от схватките Вяра винаги сваляше маскировката си. Това бе моментът, в който щяха да се включат ракетите на Фуурд.

— Кир, ако наистина знаеш каква е разликата, едва ли би я оставила неизказана. Не можеш да използваш речта, за да заявиш, че ще оставиш нещо неизказано.

— Командире, ако не бях заявила, че ще я оставя неизказана, никой нямаше да узнае за нея.

— Именно.

Фуурд си помисли, че разговорите им стават все по-сложни и вглъбени, ала имайки пред вид това, което предстоеше да направят, му се струваше напълно в реда на нещата. Биха могли да разговарят с недомлъвки, докато бавно приближава моментът на Нейното унищожение.

 

 

Обективите в носовете на ракетите бяха късогледи, почти примижаваха. И не можеха да изпращат сигнали, а само да получават. Те не бяха нищо повече от автоматизирани камери, функциониращи с минимален енергоразход, абсолютно конвенционални и програмирани да разпознават образа на Вяра от всеки ъгъл в мига, когато се появи в полезрението им. Тя вероятно щеше да се приближи бавно и предпазливо, привлечена от „Чарлз Мансън“, този странен противник, извлякъл от нея повече от всеки друг; привлечена от обреченото му състояние, което обаче нямаше да повлияе на предпазливото й поведение.

Ракетите по никакъв начин нямаше да бъдат контролирани или управлявани от „Чарлз Мансън“. Те щяха да са част от пустотата, без сигнали или емисии, чрез които Тя да ги засече. Почти всяка тяхна част щеше да е напълно инертна. Когато камерите Я разпознаят, което щяха да направят едва съвсем отблизо, ракетите щяха да ударят. И тогава — поне Фуурд се надяваше — вече щяха да се намират почти в упор и щяха да я достигнат твърде бързо, за да успее да задейства дори трепкащите си полета.

Идея, която изглежда открай време бе съзрявала в него. Основаваше се на доста „ако“ — ако Тя не премине покрай тях, ако не засече ракетите, ако те сработят, ако Тя се приближи достатъчно, ако свали маскировката. И разбира се, ако са изчислили правилно гравитационната хватка на Хор 4. Простичка и същевременно сложна задача, висок риск, разчитащ на ниски технологии. И съдържаше в себе си нещо, което никой досега не й бе предлагал: заплаха. Ако се получи, тогава дори и да не бъде разрушена, Вяра ще бъде сериозно повредена, достатъчно сериозно — надяваше се Фуурд — за да попречи на „Чарлз Мансън“ да достигне най-далечната точка на орбитата, да се откъсне от нея и да Я довърши. Това изглеждаше доста вероятно и както Смитсън каза, щеше да е моментът, в който някой от нас ще загине. Но никой преди тях не бе печелил предимство спрямо Нея, а ето ги тук, вече обмислящи окончателното й поражение. И дори, докато това стане, си разменяха шегички.

— Смитсън.

— Командире?

— Може би Тя е посяла тази идея в главата ми. Не как да спечеля битката. Посяла е идеята, че Тя е посяла идеята.

— Така ли смяташ?

— Само казах „може би“.

— Командире, не си казвал „може би“.

— Напротив, казах го на погребението на Джосър. Забрави ли? Но имах пред вид сегашния разговор.

„Само това ни липсваше — помисли си Фуурд. — Да си разменяме тези и контратези.“

Имаха достатъчно време, за да завършат последната подготовка на ракетите, и бяха преминали по-голямата част от процедурите, но въпреки това ги провериха за трети път. Тъй като те щяха да бъдат изстреляни в инертно състояние, нямаше кой знае какво толкова да се настройва по тях. И все пак ги прегледаха отново и отново, особено обективите в предната част.

А докато го правеха, продължаваха да си разменят реплики в тази странна, подхваната наскоро игра на думи. Всеки от тях добавяше по нещо, което караше и друг да се включи. Харесваха играта заради постоянно нарастващата й сложност. Тя ги караше да се чувстват на борда на „Чарлз Мансън“ като у дома си, както отдавна се чувстваше Фуурд. Тя сякаш беше негово копие, нещо тънко и неуловимо и същевременно неимоверно сложно и неразбираемо, на което се възхищаваха, без да го разбират напълно.

— Тайнствен или загадъчен — подхвърли Кир. Тя се обърна към Смитсън и се засмя подмамващо. — Какво мислиш?

— Може би и двете, може би нито едно от тях. Какво ще кажеш за неразгадаем?

— Като Книгата на Срахр? — Фуурд веднага съжали за думите си, но Тахл не реагира. Настроението им започна да се променя. Играта на думи бе станала твърде сложна. Като Нейната пирамида в Пояса, която бяха подминали, без да навестят. Времето на тази игра също бе отминало и сега започваше нещо друго.