Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистерията Хейзъл Микалеф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Ингър Аш Улф

Заглавие: Лечителят

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5753

История

  1. — Добавяне

9.

Сряда, 17 ноември, 18:00 ч.

Саймън се намираше на място, наречено Матапедия, на южната граница на Квебек. Нощта се беше спуснала. По време на дългото пътуване насам забеляза колко къси са станали дните. Тук се мръкваше в шест вечерта.

Трябваше да бъде в Доуктаун, по средата на Ню Брънсуик, утре следобед. Чувстваше се все по-изтощен — дългото пътуване му натежа на финала. Спомни си спиранията в Кюснел, Гримшоу, Крейтън и радостта от срещите с хората, с които се беше запознал в тази страна, за която мислеше, че изглежда толкова обширна само в представите му. Беше обиколил реки, градчета с по-малко от триста души, индиански резервати, ферми. Беше посрещан радушно навсякъде и беше проявил безкрайна любов. Като че ли сърцето му се беше уголемило три пъти в гърдите му, сърце, в което сега пулсираше кръвта на седемнайсет души.

Приготвяше си тинктура от червен напръстник в палатката. Билката беше оказала учудващ подсилващ ефект и разбираше защо хората, които страдаха от сърце, се осланяха на нея. Накрая не можа да помогне на брат му, но Саймън го правеше в негова памет и се наслаждаваше на малките взривове енергия, които му даваше. Сега обаче билката не му действаше. Тялото му се бореше с нея. Помисли си, че понякога усеща как през сърцето му минава въздух, и се почуди дали то не отказва балсама от напръстник от състрадание. Вече го караше да се чувства слаб. Помоли се на Господ да пощади мъжете и жените, за които трябваше да се погрижи, като го остави да продължи. Нуждаеше се от съвсем малко време. След като свършеше, щеше да стане на прах, независимо дали щеше да живее, или не.

Извади пет листа от напръстник от един плик и ги накисна. Направи тинктурата с хлороформена вода и натриев карбонат, после я титрува. Горчивият мирис на билката изпълни палатката. Не бързаше. С удоволствие отделяше внимание дори и на най-дребните неща. Обичаше да действа бавно и да наблюдава начина, по който капките от току-що направения лек се процеждат в чашата през тензуха. Спомни си как очите на брат му гледаха търпеливо приготвянето на лекарството. „Ти си дар божи за мен“, казваше той и взимаше ръката му в своята студена ръка. Саймън се опитваше да не му показва нарастващата си мъка. Казваше му: „Ще си върнеш силите. Отново ще ходиш сред нас“, и брат му слагаше ръка зад врата му, придърпваше го към себе си и го даряваше с целувка по устата. Саймън долавяше зловонието, което се разнасяше от тялото му, и се мъчеше да го поеме в себе си, да изсмуче отровите. Но брат му беше умрял. Въпреки молитвите им, неговите и на следовниците му. А после те се отдръпнаха, тези мъже и жени, с неискрените си сърца, и Саймън остана сам. Като се сети за притворството им, съжали, че беше бързал толкова в Авр Сен Пиер. Госпожа Ягнема заслужаваше повече, отколкото времето му позволи да й даде, нищо че се беше опитала да му се бърка. Тя поне бе искрено вярваща. Имаше такива чудесни идеи за нея, неговата пойна птичка с отрязан език. Вместо това я претупа, отдаде й толкова малко от милостта, която беше заслужила. Гневът му бе заместен от срам, но знаеше, че не може да направи нищо друго. Ситуацията изискваше да действа бързо и той действа бързо.

След час тинктурата беше готова. Той я разреди леко с изворна вода, но не достатъчно, за да притъпи острата горчивина на листата. Саксонците наричали растението „ръкавица на фея“ — и според преданието петънцата по цветовете му били местата, където малките горски създания са го докоснали с мъничките си пръстчета. Без него брат му щеше да напусне този свят много по-рано.

Брат му, Питър, беше единственият му близък човек. Изобщо не познаваха майка си, баща им с мъка ги отгледа сам. Беше тих човек, по-щастлив сред книгите си, отколкото сред хората. Оплакваше майка им години наред, след като тя го беше напуснала, оплакваше я така, сякаш бе умряла, и доколкото знаеха, наистина беше. Когато той почина, никой не пожела да ги вземе. Имаше приемни семейства на материка, но тях дадоха на свещениците. Никой не искаше братя. Накрая една бездетна двойка взе Питър, послушното дете, болнавото дете, и го отведоха в друга провинция. В гнева си Саймън беше станал силен и никой не го искаше. Свали разпятието над леглото си и на негово място сложи снимка на Питър. На свещениците това не им хареса.

— Христос е бил смирен, но не и мекушав — каза му един от тях ядосано. — Брат ти е безпомощен като котенце.

Саймън писа на брат си и го помоли да се държи. Когато навърши шестнайсет, свещениците го пуснаха. Чу, че брат му го вика. Откри го насред страната, прикован с вериги на леглото като животно, докато осиновителите му прибираха чековете от държавата. Направи черепите им на кайма и върна брат си у дома. Беше спасил Питър и той никога не го забрави. Но сега него вече го нямаше и беше останал сам. Саймън издръжливият, Саймън спасителят.

Изля лекарството право в гърлото си и му се догади, но стисна здраво уста. Опъна се на земята. Важно беше билката да се взема на празен стомах, но не беше ял от вчера и целият му организъм плачеше за храна. Знаеше, че скоро ще се нахрани. Щеше да иде на срещата в Доуктаун, после в неделя щеше да бъде в Пикту, ще стигне до океана и ще отпразнува пристигането си на другия бряг. Тогава щеше да остане само един и той щеше да е най-щастливият от всички.

 

 

На сутринта измина с колата двата часа до Доуктаун. Намираше се до река Мирамичи и докато караше по главната улица, виждаше как водата проблясва между къщите и в дъното на страничните пресечки. Беше си купил три яйца от една ферма в покрайнините на Батърст и спря до едно езеро на половината път, за да ги изпие. Имаше много малко зеленина, която още ставаше за ядене — щеше да се наложи да яде неща, които бяха в разрез с вярата му, докато не стигнеше до Атлантическия океан и не се възнаградеше с месо. Проби всяко яйце със спринцовка и изтегли вътрешността. Беше приятно смешно да видиш как яйцето сменя една черупка с друга. В спринцовката се превърна в усукана колона от жълто и сиво. Приличаше на размазано око на тигър. Изстиска съдържанието на трите спринцовки в устата си и ги глътна. После натроши една от празните черупки и я изяде заради калция.

Беше краят на работната седмица в Доуктаун и градът беше съвсем притихнал. Откри лесно Проспект стрийт и паркира в края й. Беше десет сутринта; идваше точно навреме. Къщата на свещеника се намираше по средата на улицата, зад широк двор. Почука на вратата и старецът я открехна едва-едва.

— Саймън?

— Отче — отвърна той. — Радвам се, че ви заварвам в такъв добър вид.

Свещеникът го покани вътре. Саймън влезе и огледа ухаещата на кедър къща. Нямаше почти никаква мебелировка, голо място с лакиран, дъсчен под.

— Подарих повечето от нещата си. Църквата получи мебелите.

— Не им ли се стори странно?

— Сигурно мислят, че искам да прекарам последните си дни в църквата, сред вещите си. Голяма досада за всички. Но съм си го заслужил.

— Да намерим къде да седнем, отче — рече Саймън.

Старият свещеник го поведе към голата всекидневна, където все още имаше комплект столове и семпла дървена маса. Мъжът седна с мъка. Имаше рак на целия гръбнак.

— Колко силни са болките?

— Достатъчно, за да ми напомнят, че още съм тук. — Наблюдаваше как Саймън оставя тежката си черна чанта на масата. — Как ще го направим?

— Бавно и внимателно. Не чакате гости, нали?

— Непрекъснато се отбиват хора. Но съм дръпнал завесите и можем да не отваряме. Обаче искам да те помоля за една услуга.

— Каквото пожелаете.

— Бих искал да се помоля.

— Ще се помолим, отче.

— Не по твоя начин, Саймън. Искам да се предам в Божиите ръце, преди да извърша това, което — и ти трябва да признаеш — е грях.

— Уверен съм, че Господ ще ви прости греха в чест на велико дело, отче.

— Искам да съм сигурен.

Саймън се замисли за миг, после вдигна чантата си от масата и я свали на пода. Постави ръце върху плота, с дланите нагоре. Свещеникът сложи пръсти върху неговите и затвори очи.

— Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщният ни хляб дай ни днес, и прости нам посегателствата ни, както и ние прощаваме посегателствата на другите към нас[1], и не ни въвеждай в изкушение, ала избави ни от Лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин! — Свещеникът отвори очи и погледна нагоре. — Интересна е представата за посегателство, нали, Саймън?

— Да, така е.

— На староанглийски било „дълг“. Но „посегателство“ за мен е по-интересно. Предполага съществуването на територия. Душата е територия, която някой може да потъпче. Но ние му прощаваме посегателството.

— Страх ли ви е, отче Прайс?

— Не. — Свещеникът дръпна ръцете си от масата. — Просто ти позволявам посегателството и Бог да ни прости и на двамата.

— Господ ще чуе молитвата ви, отче. Ще станем пак едно цяло; ще съставим праведен събор.

— „Седи отдясно Ми, докле положа враговете ти за твое подножие.“

Саймън отново сложи чантата на масата и я разтвори.

— Ние нямаме врагове, отче. Тези, които мислят, че са срещу нас, просто ще останат накрая. Ще бъдат лишени от нашата истина. Съжалявам ги. — Той извади шишенцата си и ги подреди на масата.

Отец Прайс се загледа в тях.

— Това са помощниците за моята смърт, нали? Малки стъкленици с прахчета и стрити билки.

— Това е беладона — отвърна Саймън. — Ще ви приспи.

— И после какво ще ми направиш?

Саймън стана от масата, като взе шишенцата. В кухнята бяха приготвени две чаени чаши и чайник. Саймън включи котлона и кипна вода. През вратата на кухнята виждаше как старецът седи леко приведен над масата си и отново си помисли колко жестоко е да дадеш на човек тяло само за да го накараш да стане свидетел на упадъка и разрухата му. Като малки двамата с Питър лежаха под завивките и сравняваха телата си. Изпънатият мускул, който минаваше над рамото и под ключицата, венецът от фина плът под окото, пъпчиците по пенисите им. Всяко нещо беше свързано с другото, кръговратът на живота. Видя се как остарява в кожата на Питър, как животът му преминава през този на брат му, както токът минава през жицата, животът на единия и животът на другия, преплетени на кълбо, светеха в обезвъздушеното стъкло, орисани да изгорят. Товарите, които Господ беше избрал да носят, бяха благословия и за двамата, тъй като чрез слабостта им Саймън бе открил призванието им.

— Ще ви прекърша на две — рече той на свещеника. — Както смазват зърното, за да извлекат мазнината от него.

Отец Прайс се извърна от стола си и погледна Саймън.

— Ще го усетя ли?

— Обещавам, че няма.

— Да започваме тогава, синко.

Чайникът завря и Саймън приготви отварата на отец Прайс. Свещеникът я изпи бавно, като се усмихваше над ръба на чашата към своя спасител. Очите му започнаха да се затварят.

— Сутринта — бавно рече отец Прайс — изпратих малко шише светена вода на брат ти. Надявам се скоро да я получи.

— Брат ми ще ви бъде благодарен за любезността, отче, аз също.

— Почудих се за какво му е, когато я занесох до пощата. Странен подарък е. Всички твои… приятели ли изпращат религиозни предмети?

— О, не — отвърна Саймън. — Няма значение какво е. Моля само да е от сърце. Нещо като дар. Освен това подаръците му показват колко далеч се намирам. Например сега ще разбере, че съм идвал при вас. Ще знае колко близо сме всички до целта ни. — Саймън се усмихна на отец Прайс. — Изчерпателен ли беше отговорът ми?

— Разбира се, нямах намерение да поставям под съмнение…

— Няма проблем — прекъсна го Саймън. — А сега ми кажете имате ли сили да се изправите?

Свещеникът стана внимателно, а Саймън се извини и го съблече. Старецът стоеше леко разтреперан под изпитателния поглед на госта си.

— Останали сте почти недокоснат от вихъра на живота — рече Саймън. — Много съм доволен. — Помогна на отец Прайс да се облече, после дръпна стола му, за да може пак да седне.

— Ще пийна още мъничко от това — рече възрастният мъж, ръката му беше толкова слаба, че едва успя да вдигне чашата. — От него ли ми се замая главата?

— Да — отвърна този, който наричаше себе си Саймън, и напълни чашата на свещеника. — Да се помолим!

Бележки

[1] В молитвата на български се използват думите „дълг“ и „длъжници“. — Б.пр.