Ингър Аш Улф
Лечителят (8)

8.

Понеделник, 15 ноември, 21:00 ч.

Когато Хейзъл се прибра у дома, къщата беше тъмна. Чу музика от горния етаж — майка й не можеше да спи, без да свири радио „Си Би Ес 2“ и Хейзъл различи соната на Бах, която се носеше изпод затворената врата на спалнята. Кухнята беше лъсната и в хладилника имаше увита чиния със студено пиле. Седна сама на малката маса и го изяде с пръсти.

Главата й се маеше от подробности. Всичко, което знаеха сега, беше свързано с всичко, което не знаеха. Това, което бяха разбрали, стоеше като ред дървета на брега на езеро, отразени наопаки във водата. Хейзъл се страхуваше от пътуването, което се налагаше да предприеме, за да се стигне до тези тъмни фигури. Мъртъв мъж, мъртва жена. Някакво споразумение. Беше ли спазено? Беше ли смъртта поне отчасти желана? Докато остаряваше и се примиряваше със собствените си провали, беше започнала да разбира привлекателността на смъртта. В най-лошите моменти дори и хората, които не бяха склонни да приемат смъртта като изход, можеха да погледнат на нея като на точка, отвъд която повече не могат да грешат, нито да страдат. Смъртта носеше нещо повече от обикновения завършек на клетъчния живот: тя означаваше край на действието и в дни като днешния Хейзъл чувстваше, че ще е приятна промяна — някога, в бъдещето. Тогава щеше да спре да мисли, да прави избори и да чака последствията от тях.

Гърбът я скъсваше. Надигна се с мъка от стола и се качи да си вземе перкосет. Бяха на свършване, остави капачката върху масичката до леглото да й напомня. От аптеката можеха да се обадят за нова доза на доктор Пас на сутринта — притесняваше се, че може да взима само по четиринайсет хапчета. Така безпокоеше Пас два пъти в месеца, но разбираше, че такова опасно лекарство, което може да те освободи от мъките, трябва да се следи внимателно. Слезе отново долу и глътна хапчето с чаша мляко. „Върви, хапченце малко — помисли си тя. — Намери тези ножове и ги притъпи.“

Уингейт се беше върнал от Мейфеър следобед със смущаващата новина, че кръвта по дрехите на Делия не е нейна. Дийкън бил бял като платно, когато се появил от лабораторията в мазето на „Мейфеър Грейс“. Дрехите бяха заминали за Торонто, за да бъдат изследвани цялостно, но Дийкън заявил, че кръвта по роклята на жертвата не е само от един човек. Убиецът бе изпълнил всичко толкова прецизно, че дори бе успял да нашари тялото на жертвата, дрехите и мебелите с чужда кръв. Прилежността и артистичният уклон ги караха да мислят, че той ги вижда сред публиката си и е наясно с нарастващото им удивление. Според Грийн убиецът правел така, за да не могат да категоризират което и да е от доказателствата като израз на преднамерено или обратното, случайно поведение. Защото това, което изглеждаше като осакатяване, се оказваше внимателно планирано. „Създавал“ беше думата, използвала от Уингейт. Убиецът „създавал“ местопрестъплението. Така че дори и да извадеха късмет и да откриеха косъм или отпечатък, нямаше да знаят дали е планирано да го намерят, или убиецът е допуснал грешка.

Дори не знаеха дали кървавите картини в Порт Дъндас и Чембърлейн бяха адресирани до тях. Най-ужасяващата възможност не беше, че убиецът оставя объркани следи, за да разиграва полицията, а че може изобщо да не се обръща към тях.

Следобедът Хейзъл накара момчето да потърси убийства с подобни характеристики из цялата страна: най-вече смъртно болни жертви, убити в собствения им дом. Всичко, което отговаряше на подобно описание, си заслужаваше да бъде проучено. До пет часа Уингейт беше приключил с обажданията до всички главни управления в страната. Никой не се изненада, че нямаше нищо, което да отговаря на начина на действие на техния човек. Това потвърди едно предположение: че убиецът избягва градовете, дори и малките. Възползваше се от лошото състояние на полицията в по-малките населени места: едно убийство в малка община — дори и да е докладвано на по-висша инстанция — едва ли щеше да изглежда като серийно. Ако Делия Чандлър беше живяла в Торонто, а Майкъл Улмър в Отава, не след дълго линиите между двете полицейски служби щяха да загреят. В случая ченгетата от Ренфрю им се бяха обадили не само за да им съобщят, но защото бяха свикнали да ходят за риба следобед и се нуждаеха от сериозно подкрепление.

— Трябва да го кръстим някак — рече Грийн. — Така ще стане по-реален и ще можем да мислим по-конкретно за него.

— „Сатана“ как ти се струва? — попита Хауърд Спиър.

— Какво ще кажете за Погубващия ангел? — предложи Уингейт и Грийн за малко не се изсмя.

— Да бе! Внимавай! Това е Погубващия ангел!

— Добре — рече Уингейт. — Беше само предложение.

Накрая решиха да го наричат Убиеца с беладона и до края на деня започнаха да му викат просто „Беладона“.

 

 

Перкосетът започваше да действа. Хейзъл си наля една чашка „Бушмилс“ и пусна телевизора във всекидневната. Даваха репортаж по новините от Мейфеър, че убиец е „извършил удар“ в „малкото градче“ Порт Дъндас. Бяха заснели кадри от къщата на Делия и Боб. Нямаше нищо за убийството в Чембърлейн. Поне то още не беше разгласено. Хейзъл се зарадва на потвърждението, че информационните бентове в участъка още издържат на напора. Бяха накарали полицаите в Чембърлейн да поддържат следната версия: На хората, които спираха на тротоара пред къщата на Улмър, се казваше, че е имало взлом, и разпитаха съседите по улицата под предлог, че е бил извършен такъв. Никой нищо не беше видял.

По новините от Торонто имаше само дрънканици за това колко време щяла да отнеме някаква си програма за съживяването на бреговата линия. Може би щяло да е по-разумно да се построят жилищни комплекси. Някакъв експерт използваше израза „доход на вертикален квадратен метър“. Хейзъл си представи хора — може би стари жени като нея — струпани практично чак до небето на брега на езерото Онтарио, които нагаждат остатъка от живота си към вертикалната квадратура, издигаща се от всички страни. Оградени, затворени като животни. Вероятно хората като майка й щяха да бъдат последното поколение в историята, имало възможност да остарее с достойнство. Повечето от приятелите на майка й бяха починали или живееха в старчески домове в градове като Порт Дъндас и Кихоу Глен, играеха карти и ръкоделстваха в малки кокетни къщички, подсигурени с отегчени медицински сестри. Изведнъж се почувства ужасно самотна.

Набра телефона на Андрю. Глинис, новата му жена, вдигна.

— Здравей, Хейзъл! — каза тя. — Тъкмо си легна.

— Заспал ли е?

— Искаш ли да проверя?

— Имаш ли нещо против?

Изчака на телефона повече от минута. Обаждане толкова късно през нощта означаваше пияна Хейзъл; знаеше, че това е съдържанието на разговора, който Глинис водеше с Андрю. Мразеше да я смятат за риск на професията „съпруга на Андрю“.

— Не съм пияна, за бога! — рече тя, когато чу, че Андрю вдигна телефона.

— Кой казва, че си пияна?

— Женен си от три години, а вече си лягаш преди булката?

— Поне си е вкъщи, когато стане време за лягане. — Хейзъл се разсмя в чашата си. — Каза, че не си пияна.

— Едно преди лягане.

— Как е гърбът ти?

Знаеше какво означава това. Първото предупреждение в упътването беше да не се смесва алкохол с оксикодон^[1].

— Вече е много по-добре — отвърна тя. — Предполагам знаеш, че през повечето време тичам нагоре-надолу и се опитвам да хвана убиец.

Чу гласът на Глинис отзад и за миг слушалката в другия край на линията бе заглушена.

— Ужасно е това за Делия — рече Андрю. — Истински шок.

— Мисля, че за всеки друг, но не и за нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Според нас сама е пуснала убиеца. Знаела е какво ще й се случи.

— Трябва ли да ми го казваш?

— Мога да ти имам доверие.

От другата страна настъпи мълчание.

— Късно е, Хейзъл.

— Знам, че е късно, Андрю. Но смятам, че трийсет и шест години брак ми дават право на едно късно обаждане от време на време. В дни като днешния.

— Добре — отвърна той. — Чакай секунда. — Остави слушалката на някаква твърда повърхност и Хейзъл се помъчи да чуе краткия разговор, който бившият й съпруг проведе с втората си съпруга — жената, която беше срещнал две години преди края на брака им. Тогава, а и до ден-днешен, не се беше озлобила от факта, че й е изневерил. До такава степен не беше в негов стил, че тя се принуди да го сметне за необходимост. До 2000-та година, след като Дъри вече го нямаше и всичките нови отговорности се бяха стоварили на гърба й, пиенето й беше станало неудържимо. Трябваше да промени смените си, за да се справи с трудните сутрини, и когато най-после се виждаха късно през нощта, вече беше ударила няколко в „Търсти Гус“, оставяйки го да вечеря сам. Оправи се до 2002-ра, годината, в която се разведоха, но тогава вече беше прекалено късно. Той се беше влюбил в нова адвокатка от компанията си. Фирмата се казваше „Макмастър, Педерсън, Кромби“ — Глинис, по баща Кромби, беше станала съдружник една година след развода — и сега тази Глинис Педерсън се кичеше с някогашната й фамилия. Хейзъл не беше изпитала нито капка яд. Мъката така и не му отстъпи място.

— Можем да говорим вече — рече той. Представи си го седнал на леглото, без риза, хубавата му грива от сиви къдрици обрамчва лицето му. Някога спеше, заровила пръсти в тази коса.

— Знаеш ли, май Глинис не ме харесва.

— Не те познава, скъпа. За да те обикне човек, трябва да те опознае.

— Благодаря ти за това.

— Е, колко изпи тази вечер?

— Не съм пияна, Андрю. На перкосет съм.

— О, толкова опасно спокойна?

Тя допи единия пръст „Бушмилс“ и хвърли поглед към бутилката. Знаеше, че ако изпие още едно, ще прекрачи границата. Извърна очи от нея.

— Марти каза ли ти, че със Скот са се разделили?

— Каза ми. Мисля, че това е добре. Не го харесвах особено.

— Аз също. Но тя е съкрушена.

— Марта е силна, Хейзъл. Тя е дъщеря на майка си.

— На колко години е Глинис?

— За бога! — Той се разсмя. — Защо не си намериш някого, Хейзъл? Просто иди с някой свестен мъж на вечеря. Почни да излизаш.

— Откъде да си намеря някого, за бога? Да изляза и да му сложа белезници ли? Да го метна в някое сепаре в „Силвио“ и да му опра пистолет в челото, докато не поръча кана червено вино?

— Ако го караш да звучи невъзможно, ще стане невъзможно. Има си начини.

— Свободна, бяла, разведена, на шейсет и една, с белезници, търси мъж с чисто досие.

— И това е начало.

— Бих искала да се видим някога. На вечеря.

— Аз също — отвърна той.

— Предполагам, че девойката няма да тръгне да се оплаква, че се виждаш с бившата си жена зад гърба й.

— Ще й кажа, Хейзъл. Няма да е зад гърба й.

— А зад моя го правеше.

Той въздъхна. Това беше територия, в която не си струваше да навлиза. Но тя знаеше, че Андрю не може да потисне склонността си винаги да казва истината.

— Можеше да е и отпред на моравата, скъпа. Пак нямаше да забележиш. Нищо че беше топченгето на окръжния град, за някои неща бе сляпа.

— Прав си, така беше.

— Трябва да затварям — каза той. — Обади ми се през деня в службата и ще се разберем кога да си направим хубав обяд, става ли?

— Говориш ми, както аз говоря на майка.

— Как е Многоуважаемата?

— Опитва се да ме втали за пред евентуален бъдещ олтар. Може и жертвеник, още не знам.

— Обади се, Хейзъл.

— Добре.

— А сега лягай.

Тя затвори и се втренчи в слушалката, замлъкнала на вилката. Този някогашен глас, който преди звънеше в къщата. Чашата й беше празна. Стана от канапето и вдигна бутилката, престори се, че чете етикета, пишеше: ТРИ ПЪТИ ДЕСТИЛИРАНО (представи си да можеш да си толкова чист), после върна бутилката в хладилника.

 

 

Отвори вратата на стаята на майка си и влезе безшумно, за да изгаси радиото. В настъпилата тишина се заслуша в тихото й дишане. Спомни си колко обичаше да спи в леглото на родителите си като дете, спасяваше се от кошмарите под закрилата на топлината им. Веднъж се беше събудила между тях посред нощ и видя как завесите на спалнята им се превръщат във въртележка, пълна с деца. Усещането от това убежище я обзе отново, сякаш току-що беше седнала в онова легло, преди петдесет и пет години.

Зави гърба на майка си и затвори вратата след себе си. Когато се обърна, видя вълна от светлина да залива прозореца на входната врата и да продължава по улицата. Източникът й премина с бръмчене. Късно беше да излиза, но не можа да устои на желанието да слезе на долния етаж и да погледне навън. Колата вече беше изчезнала зад ъгъла. Погледна отсреща към къщата на Едуардес — всички лампи бяха угасени, но мерна тънък лъч светлина в една от баните на горния етаж.

Вече си беше облякла палтото, макар че не помнеше кога го е сторила, и държеше ключовете от колата. Нощният въздух беше сладък и студен, като речна вода. Хейзъл се качи в колата и зави вдясно на излизане от алеята. Шосе 117 между Пембър Лейк и Порт Дъндас не беше осветено и тя превключи на дълги и продължи по пустия път. Двата светли конуса заливаха дърветата отстрани с бляскава вълна и оголелите брези просветваха на фаровете като кости, забити в земята. И после, сякаш се беше отнесла за малко, изведнъж зави и се озова на главната улица на Порт Дъндас, продължи надолу под самотните улични лампи. Имаше малко хора, тръгваха си от баровете или разхождаха кучетата си за последно, преди да се приберат. Макар че кое време беше? Часовникът върху таблото показваше два и половина сутринта. Никой не трябва да е навън с кучето си по това време, помисли си тя.

Продължи нагоре по хълма покрай участъка и видя мъж и жена, хванати за ръка, да минават покрай погребалния дом. Баща й и Делия Чандлър. Погледнаха спокойно към нея и й се стори, че баща й вдигна леко ръка за поздрав. Дълга тънка тръбичка се подаваше под роклята на Делия и се влачеше по тротоара. Хейзъл ги подмина и продължи към върха на хълма, където зави наляво и се спусна по страничните пресечки. Улицата, по която мина, беше пълна от двете страни с черни форд кугари със запалени жълти фарове. Спря пред къщата на Делия и слезе от колата. Провря се под полицейската лента, която ограждаше моравата отпред, и звънна на звънеца. Делия й отвори и я пусна да влезе в пропитата с аромат на маточина къща. Беше облечена със светлосиня вълнена рокля и застана очаквателно във всекидневната с кръстосани на корема ръце. Подаде й чаена чаша с чинийка, но Хейзъл отказа. Попита дали може да огледа и Делия махна широко с ръка. Никъде нямаше петънце. Отвори няколко шкафа във всекидневната и в кухнята. Тези във всекидневната бяха празни, но на дъното в кухненския шкаф тихо гореше малък огън. Хейзъл протегна ръце, но студена струя въздух вдигна нагоре жълтия пламък. Тя затвори вратата. Когато се извърна, Делия стоеше зад нея под единствената лампа на тавана в кухнята, с ръце отстрани. Очите й бяха прозрачно бели, като суров белтък, и кървавият срез на гърлото й зееше широко отворен. Хейзъл чу свистене на въздух от дупката, след което краищата на раната се раздвижиха като уста. Гледаше втренчено как огромният разрез се опъва, свива и изтънява, и въздухът отзад свисти. Шшшшшш нфффф, каза раната на гърлото на Делия и Хейзъл пристъпи към нея, за да чуе по-добре. Хейзъл, чу тя, Хейзъл, след това гласът започна да се дави. Хейзъл се изправи, защото от врата на Делия Чандлър шурна кръв, раната мляскаше и плюеше.

Събуди се от собствените си викове, лежеше в леглото, обляна в пот, сълзи се стичаха по лицето й. Тя седна, включи настолната лампа и тръгна да записва съня си в полето на страница от „Уестмюр Рекърд“. „Делия, надраска тя, какво се опитваш да ми кажеш?“

 

 

Рей Грийн и Джеймс Уингейт стояха пред нея и тя бутна две снимки от местопрестъплението по бюрото към тях.

— Всичко друго, освен устите, е за заблуда. Трябва да се съсредоточим върху тях.

Грийн завъртя снимката на обезобразеното лице на Улмър към нея.

— Щом устата е толкова важна, тогава защо е направил това?

— Според мен останалите убийства на Беладона са доста по-раздалечени във времето от тези на Делия и Улмър. Импровизирал е — вероятно се тревожи да не би едни и същи хора да разследват убийствата. Затова е разрушил брънката. — Тя посочи устата на Делия Чандлър. — Все пак го е направил и с Улмър — променил е устата му. После е заличил следите с чук. — Детективите стояха и се взираха в снимките на двете жертви. — Трябва да намерим предишните убийства — рече тя, — които са били прекалено далече едно от друго, за да може някой да ги свърже. — Пъхна снимките в папката. — Джеймс, искам те обратно на телефона. Намери ми неразкрито убийство отпреди по-малко от две седмици в град, не по-голям от Порт Дъндас. Между петстотин и деветстотин километра оттук. — Тя вдигна очи и видя, че Уингейт я гледа неразбиращо. — Къде е осем сутринта сега? — попита тя.

Грийн си погледна часовника.

— Ами тук, Хейзъл.

— Добре. Изчакай един час и започни да звъниш на участъците в източната част на провинцията и в Манитоба.

Уингейт излезе, Грийн направи крачка назад и затвори вратата. Обърна се и застана с кръстосани ръце. Хейзъл предпазливо се наведе да седне на стола си.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Не спиш много.

— Лежа будна и се мъча да разбера нещата.

— Умората не е ключът към разгадаването на местоположението на един сериен убиец.

Тя сложи длани на бюрото и погледна заместника си.

— Искаш да си взема почивен ден ли? Да обикалям по улиците и да успокоявам хората? Върви си намери работа, Рей. Обади се на Хауърд или прегледай вчерашната сводка с произшествия. Виж дали няма нещо друго за разследване, освен това копеле. Ясно?

— Минали са само четири дни, Хейзъл. Още е рано. Просто казвам…

— Върви прегледай сводките, Рей! Остави ме на мира.

 

 

Грийн излезе в общото помещение и затвори вратата зад себе си. Картрайт беше чула, че Хейзъл повишава тон, и го погледна, когато мина покрай нея.

— Добре съм — рече той.

— Мога ли да те попитам нещо? — попита тя и той спря до бюрото й. — Не мисля, че трябва да притеснявам шефката с това точно сега.

— Значи искаш да притесняваш мен?

— В Кихоу Ривър отново са видели пумата и не знам какво да им кажа.

Грийн поклати глава.

— Какво си мислят, че можем да направим? Кажи на Лоунърган или който там ти се обажда, че тук не сме проклетата Служба за защита на диви животни!

Картрайт примигна срещу него.

— Добре, детектив. Значи на тях трябва да се обадят?

— Да, Мелани. Освен ако котката може да звъни по звънците и да прерязва гърлата на хората.

— Добре. Тогава ще кажа на Кен Лоунърган, че си съгласен да си държи пушката подръка за всеки случай.

Той я изгледа. Хейзъл навикваше Мелани понякога, но той нямаше да го направи, точно в този момент го осени защо Хейзъл я беше назначила.

— Чувства се призван да защитава жителите на своя град — добави Мелани.

— Кен Лоунърган е казал „призван“.

— Той единствен в Кихоу Ривър има пушка.

— Добре, Мелани. Дай ми сводката от вчера. Ще ударя с един куршум два заека.

Тя му подаде книгата с обажданията, без да сваля очи от него.

 

 

Хауърд Спиър пристигна в участъка след час.

— Четиринайсет при Делия Чандлър — рече той и хвърли купчината с лабораторни резултати върху масата в заседателната зала — и петнайсет от пробата, взета от ръцете на Майкъл Улмър. Нито една от общите кръвни проби не съдържа кръв от жертвата, върху която е открита. — Той размаха лабораторните изследвания над масата. Лабораторията в Торонто беше отделила петнайсет различни генетични подписа от местопрестъплението на Улмър. Четиринайсет от тях съвпадаха с петната от кръв по дрехите на Делия Чандлър; петнайсетият генетичен подпис бе на Делия. Рей Грийн още беше в Кихоу Ривър, но Уингейт и Хейзъл хвърлиха поглед към листовете на масата.

Тя дръпна доклада, който се намираше най-близо до нея, и плъзна един през масата към Уингейт. Този, който държеше, беше посветен на безименно човешко същество, чиято уникална ДНК беше изографисана като автограф в лексикона на смъртта. Беше верига, послание, изпратено по жицата.

— Значи така — рече тя. — Наистина си имаме работа със сериен убиец.

— Преди да стигне до Порт Дъндас е убил четиринайсет души, без да събуди подозрение, че става дума за серийни убийства — рече тя. — Има четиринайсет малки полицейски управления или участъци из цялата страна, които се питат защо някой е убил чичо Боб или баба Фей. Не знаят, че телата в тяхната морга имат нещо общо с тези в нашата. — Замълча за миг. — Когато открием къде са убити останалите, не можем да кажем защо ни интересуват.

— Защо? — попита Уингейт.

— Защото той наближава края на мисията си. Най-малкото е в Квебек и щом е успял да разпръсне шестнайсет убийства из страната, без да вдигне тревога, значи ги е пръснал много нашироко. Сигурно знае, че Делия и Улмър са прекалено близо. Както вече казах, затова няма зинала уста при Майкъл Улмър, която да потвърди връзката помежду им.

— Ако е толкова умен, знае, че ще забележим, че по последната му жертва има петнайсет вида кръв.

— Тогава това е първата му грешка — рече Хейзъл. — Да се надяваме, че ще направи още една.

Протегна ръка към Уингейт.

— Ти какво откри?

— Дотук един труп в Пикангикъм, на север от Драйдън — отговори той, като си отвори бележника. — Станало е миналия вторник, на девети.

— Три дни преди Чандлър — каза Хауърд Спиър.

Хейзъл премести статива и дръпна надолу картата на провинцията на стената зад масата. Пикангикъм се намираше на стотина километра северозападно от Ред Лейк, близо до границата с Манитоба. Беше в резервата „Фърст Нейшънс“.

— Полицията в Онтарио ли се разпорежда там, или резерватът си има собствена полиция?

— Имат четирима местни полицаи. — Уингейт погледна бележките си. — Говорих със старшина Гордън Ченсилър. Жертвата е възрастен индианец на име Джоузеф Атлукан… на осемдесет и три години. Решили, че е самоубийство и жертвата си е прерязала гърлото.

— Сигурно така е изглеждало — отвърна Хейзъл. — Бил ли е болен?

— Възможно е да си прережеш сам гърлото, имайте го предвид — каза Спиър. — Не искам да прозвуча цинично, но да кажем, че старецът наистина си е отивал… Старец, който живее в индиански резерват.

Хейзъл изобщо не му обърна внимание.

— Ами докладът от аутопсията, Джеймс? Има ли снимки вътре?

— Ще попитам, но ще искат да разберат защо.

— Кажи, че разследваш подобно самоубийство тук, в резервата „М’нджиканинг“. Искаш да провериш смъртта на Атлукан, за да изключиш убийство.

— Тези места си имат собствена полиция, инспекторе — защо ще се обаждам от Порт Дъндас?

— Използвай въображението си, детектив. Може да има вълна от самоубийства в резерватите близо до Порт Дъндас и ти да търсиш общото помежду им. Намери ми подробности за този старец. И осигури на Джак кръв или тъканна проба. Направи каквото трябва. Обзалагам се, че кръвта на този човек е по роклята на Делия Чандлър. — Тя вдигна телефона и набра вътрешния на Мелани. С другата ръка направи знак на двамата мъже да се махат от залата и да се залавят за работа. — Почакай — каза на Картрайт и покри с ръка слушалката. — Хауърд, докъде стигнахме с компютъра на Делия?

— Доникъде. Задънена улица. Искала е нов пухен юрган, но предполагам, че след това е размислила и е предпочела смъртта.

— Ти си пример за състрадание, Хауърд. Да продължават да търсят. — Той излезе и тя вдигна слушалката към ухото си. — Къде е Рей? — Слуша известно време, след което затвори и извади мобилния си. Гледа замислено копчетата известно време, след което набра номера. Стана! — Рей? Трябваше да преглеждаш сводката.

— Да, благодаря за повишението, капитане. В Кихоу Ривър съм, опитвам се да обезоръжа Кен Лоунърган. Щях да прегледам тефтера на обяд.

— Връщай се обратно. Поемаш разследването на всички действия на Беладона източно от окръг Ренфрю.

— Половината страна е източно от Ренфрю, Хейзъл.

— Чакай да ти кажа. Джеймс откри мъртъв индианец на хиляда и двеста километра оттук, при границата с Манитоба. Умрял е точно преди седмица.

— Това ли е единственото убийство в малко градче, което Уингейт е успял да открие?

— Осемдесет и три годишен, с прерязано гърло, Рей. Делия е в петък, а Улмър — в неделя. Следващото ще е още по-далече. Искам да го откриеш веднага щом се случи. Следващата жертва ще бъде номер седемнайсет.

В другия край на линията настъпи тишина. После:

— Какво?

— Седемнайсет, Рей. Времето тече. В лабораторията откриха петнайсет различни генетични подписа в кръвта по ръцете на Улмър и нито един от тях не е неговият. Но единият е на Делия. Върху дрехите й има кръв от четиринайсет души. Но не и нейната. Схващаш ли?

— Боже! — възкликна Рей Грийн и добави: — Чакай!

— Хей! — извика той едновременно удивен и уплашен. — Какво, за бога… — И Хейзъл чу пронизителен гръм.

— Рей! — извика тя. Чуваше суматохата в другия край на линията, но не можеше да различи гласовете. Прозвуча нов изстрел и някой изрева от болка. Мобилният й телефон полетя през масата и тя се втурна навън.

— Трябват ми коли! Който е най-близо до Кихоу Ривър! — Затича се през обхванатото от смут помещение и си навлече якето. — Някой да се обади незабавно в Кихоу Ривър! Рей Грийн беше прострелян…