Ингър Аш Улф
Лечителят (18)

18.

Неделя, 21 ноември, 21:30 ч.

Кръв се стичаше по гърдите и слабините му, сякаш беше участвал в древно жертвоприношение и кръвта на жертвата го беше оплискала. Беше увил ръката си с парчета от чаршафа на леглото, в което го беше сложила да легне, но кръвта му ги беше напоила. Нямаше да е никак лошо, ако можеше да се очисти от чуждата кръв, която беше спасила живота му, но трябваше да приеме, че без нея не би имал сили да продължи. Кръвта вече не шуртеше толкова силно, но когато отиде да си събере нещата, усети как тънка струйка се стича по стълбите и по коридорите в къщата на Тамара Лоурънс.

Болеше го, но беше болка от екстаз. Беше квит, беше се върнал отново от светлата страна. Надяваше се, че брат му ще му прости. Беше проточил кървавата верига до това място, но щеше да закъснее за Тринити Бей. Пълен провал, но не можеше да затъва във вината си. Трябваше да продължи нататък.

Облече се в стаята й, с черните си чорапи избърса кръвта по кожата си и след като свърши, прибра нещата си в черната лекарска чанта и подреди стъклените шишета в ластичните им гнезда. Болката пронизваше ръката му и минаваше през гърдите. Парчета от счупени бутилки лежаха на дъното на чантата, но нямаше да се бави да ги чисти. Помисли си за тялото долу. Беше го положил на леглото, в което самият той се бе озовал, като жертва върху олтар. Още чувстваше топлината на крайниците й, докато тя се притискаше в него, малко по малко топлината взе да отслабва. Беше усетил как тя се вля в редицата, как се надигна и застана до останалите. Нямаше време да я извайва обаче. Само притисна устата й с ръце и я беляза с очи.

Огледа се. Последните няколко дни не беше толкова педантичен. Сега вече не беше толкова важно да е предпазлив, но все пак изми чаената й чаша и я върна в бюфета. Оправи леглото й. Остави лампите светнати и излезе при колата. Навън цареше пълен мрак, наближаваше девет и половина. Имаше два часа да стигне до ферибота, но пътуването щеше да му отнеме близо шест. Щом бе стигнал до този ден, вярваше, че нечия ръка ще го напътства оттук насетне.

Сложи чантата на задната седалка, качи се и даде на заден по алеята на Тамара Лоурънс. Щеше да се отправи към Норт Сидни, за да хване все пак ферибота до Сейнт Джон, и се надяваше, че все някак ще се озове на прага на Карл Смоутс и Карл Смоутс ще го посрещне. Стигна до магистралата и даде мигач за ляв завой. Докато завиваше, видя как една кола на федералните зави в платното, което водеше към Маки. В колата имаше само един човек, който може би живееше там. Но ченгетата прибираха ли се вечер с колите? Саймън се замисли върху това, докато продължи надолу по пътя, и в края на краищата инстинктът му подсказа да направи обратен завой на един празен тъмен участък на магистралата. Подкара обратно към отбивката, като се оглеждаше дали патрулката не е паркирана някъде. Когато наближи на половин километър от къщата на Тамара, беше абсолютно сигурен къде е отишла колата. Загаси фаровете и мина покрай дърветата в горната част на алеята. Видя през голите клони как фаровете на патрулката осветяват къщата на Тамара. Ченгето чукаше на вратата и говореше по телефона.

Саймън се опита да отгатне кой е пратил полицията тук. Изреди наум всички домове, които беше посетил през последните два месеца. Не беше имало свидетели и не беше оставял следи на нито едно от местата. Беше унищожил цялата кореспонденция на хартия между него и домакините и педантично беше изтрил всички имейли до и от него, които беше открил в компютрите им. Възможно ли беше Тамара да е предупредила някого? Какво беше направила, след като го беше открила в несвяст зад колата му в събота вечерта? Да не би някой да я е хванал да краде кръв от болницата и да е решил да провери? Със сигурност не се беше обаждала на никого; иначе нямаше да се събуди в мазето й целият в тръбички. Не можеше да си обясни това, което виждаше. В този миг полицаят риташе вратата, а след секунда вече беше в къщата. Саймън изключи от скорост, излезе и напъна с рамо рамката на отворената врата, бутайки тихо колата напред. Когато излезе на алеята, удари с крак ръчната спирачка и колата закова на място, препречвайки пътя към Маки Роуд. После се скри сред дърветата до алеята и зачака.

След малко видя как полицаят изскочи от къщата и се запрепъва към колата си. Чу „… кръв навсякъде…“, наведе се и напипа една тухла, премери я в ръка. Ченгето беше влязло в колата си; връщаше се обратно към пътя. Надуваше клаксона. Саймън усещаше страха и гнева му. Полицаят слезе от колата, мобилният беше притиснат към ухото му. Каза: „Вътре няма никого“. Саймън се изправи зад голите шубраци и се прокрадна тихо до алеята на Тамара Лоурънс. Когато замахна да цапардоса полицая с тухлата, той се извъртя към него, сякаш някой го беше извикал по име. Саймън стовари тухлата с всичка сила в лицето му и полицаят се свлече като скършен клон.

Мобилният се удари в страничното стъкло на колата му и го напука. Падна на пътя и започна да звъни. Саймън го гледа, докато не млъкна. После го вдигна, отвори го и провери обажданията. Номерата на входящите обаждания и последният избран номер бяха едни и същи: с код 705. Някъде в Онтарио. Набра и вдигнаха на секундата. Един разтревожен глас каза:

— Детектив-инспектор Микалеф слуша. Невин? Добре ли си?

— Не — отвърна Саймън. — Не е.

Идваше подкрепление. Той се върна при колата си, чуваше как гласът в ръката му крещи пискливо. Нямаше никакво време. Нямаше да ходи в Норт Сидни, нито в Нюфаундленд. Всичко се провали. Метна телефона през прозореца и той се разхвърча на парчета по пътя отзад.

Два часа по-късно беше напуснал Нова Скотия, очите му шареха непрекъснато от пътя към огледалото за обратно виждане, но никой не го преследваше; отново никой не го познаваше и беше потънал в земята. Която и да беше тази Микалеф, най-вероятно щеше да хвърли силите си на изток, където се очакваше да иде, ако вече не беше предусетила това, което се канеше да направи. Нямаше друг начин до се измъкне от провинцията, освен по крайбрежната магистрала, но щом стигнеше до Ню Брънсуик, възнамеряваше да зареже магистралата и да се движи по малки шосета, второстепенни магистрали и дърварски пътища. В Ню Брънсуик имаше два големи града, няколко по-малки и огромно количество гори. Декември наближаваше неумолимо и лагеруването на открито не му се нравеше, но преди да измисли какво ще прави оттук насетне, трябваше да стане невидим. Когато излезе от Амхърст, зави по 126 и подкара право към центъра на провинцията.

Бързо сви по малките пътища, всички светли оазиси на градове и бензиностанции изчезнаха и той бе погълнат от мрака. Шосето сякаш беше направено само за една кола, движеща се в едната посока, но дори и по това време на нощта виждаше един-два пъти на час фарове да играят в далечината. Светлината се накълцваше на парчета от дърветата, докато колите не изхвърчаваха с пълна газ пред него и той трябваше да отбие колкото се може по-вдясно, за да могат да се разминат. Шофирането беше същинска мъка. След четири часа на волана се натъжи, представяйки си как вече можеше да е изминал почти целия път до Норт Сидни и да е наближил ферибота. В онзи друг живот все още щеше да храни вярата, че ще стигне навреме до Карл Смоутс. Сега знаеше кой щеше да стигне до него. Човекът, изпратен да прибере умиращия, щеше да има заповед за обиск и дори Смоутс да беше почистил къщата си толкова старателно, колкото останалите му домакини, полицията все щеше да намери нещо и празнотите в разследването им щяха да започнат да се запълват. Саймън винаги откриваше по нещо, след като жените и мъжете му си отидеха от този свят: някое писмо, нещо забравено на хард диска, и го изтриваше, изгаряше или заравяше; оставяше местата чисти. Но Карл Смоутс, разяден от тумори и трудно подвижен, щеше да бъде отведен от дома си и закаран на безопасно място, и то по негова вина. Само негова беше вината, че стана така. Не беше обърнал внимание на предчувствието си и всичко се беше объркало. Разкрещя се в колата, викаше от гняв, отвратен от себе си; удряше с юмруци главата си, докато пътят не започна да му се вижда двоен — две осветени от фаровете платна, виещи се през гората. Плачеше и крещеше, докато не пресипна. И в два сутринта, изтощен от мъка, най-сетне отби встрани и скри колата сред дърветата.

Нито му се ядеше, нито му се палеше огън, но знаеше, че тялото му може да го изостави всеки момент. Лишен от цел, чувстваше, че може да прегърне смъртта, или поне не би й се съпротивлявал, но нямаше да остави тази непозната жена да го победи просто така. Стъкна огън и изяде две ябълки, които беше взел от къщата на Тамара. Насили се за втората. Опъна палатката си под тънкия заслон на голите клони, на трийсетина метра от пътя, където колите се чуваха. Разположи отвора към огъня. Започна да ръми, студени остри капки се сипеха с порива на вятъра. Палатката беше толкова студена, колкото и въздухът навън. До четири часа сутринта вече стана ясно, че няма да може да заспи, и излезе навън в мокрия черен студ.

Беше ясна нощ, звездите се бяха разпръснали по небесния купол, далечни и необезпокоявани. Това беше светлината, предназначена за всички тях, тази вечност беше за недовършеното паство, което събираше. Устите им бяха отворени, готови да изпеят последната нота, но застинали в очакване. Усети как гърлото му се сви от мъка и опита да изгони образа на умрелите напразно. Рядка мъгла покриваше всичко наоколо и бавно се стелеше по кожата му.

Съсредоточи се върху звездите. Необятна шир от възможности. Звездобройството го разсея за миг; усети, че времето минава. Скоро трябваше да смени превръзката си. Погледна парцала. На бледата светлина петното изглеждаше черно. Вдигна парче от подгизналия чаршаф към играещия пламък. Беше черно, черно като беззвездна нощ, черно като маслина. После му замириса на миро. Вдигна напоения парцал до устата си и го близна с език. Беше миро. Тъмен, тежък, сладък, благоуханен елей.

Брат му беше тук.

Той се изправи сред дърветата от едната страна на огъня, звездите зад него пронизваха тялото му със светлината си, искрящи иглички го пробождаха и обгръщаха, повдигайки го нагоре. Краката му висяха над мъртвата земя. Саймън плачеше.

Братко, ти си коренът, и стъблото, и клонът, и цветът.

— Да — рече Саймън.

Брат му сияеше като словото Господне. Невероятно сияние. Видя го. Аз умирам.

Саймън прекоси малката просека до мястото, където стоеше брат му. Протегна се и погали хлътналата му буза.

— Кажи ми какво да направя.

Студено ми е. Вдигна брат си на ръце и го занесе до огъня, положи го до мъждукащите пламъци. Устните му бяха напукани и сухи и си поемаше дъх на пресекулки.

Лекарствата ти не помагат вече. Ставам все по-зле.

— Трябва време.

Не. Усещам го. Наистина умирам вече.

Пламъкът срещу лицето му сякаш пропълзя под кожата му и освети главата му отвътре. Очите му искряха от черепа.

Това, което правиш, вече не помага.

— Имам още един препарат.

Не мога да пия повече лекарствата ти. Заведи ме в града. За болките.

— Не! — извика Саймън. — Няма да те тровят външни хора, които не знаят кой си. Защо положихме целия този труд? Доживяхме до този ден само за да се откажем ли? — Той се наведе и погали сияйното чело на брат си. — Ти няма да умреш.

Но аз трябва да умра. Ние знаем, че трябва да умра.

— Всички, ще умрем. Само че не днес.

Убий ме.

— Още малко лекарство. Ще видиш. Ще видиш как ще те облекчи. — Той се надигна и влезе в палатката да си вземе чантата. Когато се върна, брат му почти си беше отишъл. Виждаше земята под него през прозрачната му кожа. — Дръж се. Остани с мен, трябва да останеш с мен. — Приготви лекарството и повдигна брат си, подпря го на гърдите си. Той изпи лекарството и Саймън стисна устата му, като притисна лице към неговото.

— Има и друг начин — рече той. — Ще видиш.

Призракът в прегръдките му започна да изчезва. Саймън усети как ръцете му преминават през гърдите на брат му и накрая обгръщат собственото му тяло, люлееше се и ридаеше пред гаснещия огън.