Ингър Аш Улф
Лечителят (15)

15.

Петък, 19 ноември, 10:00 ч.

Името й беше Марлин Търнбъл и Хауърд Спиър я беше докарал от Ъпър Уотъртаун. Доведе я в заседателната зала явно насила. Тя се влачеше зад него и се оглеждаше назад, а дългият до глезените шлифер се размяташе около ботушите й. Не беше направила нищо лошо, но някои хора се държаха гузно в присъствието на закона и Хейзъл си го отбеляза наум. Хауърд дръпна един стол за момичето и то седна до масата, по която бяха пръснати снимките на жертвите на Беладона. Черната й коса се спускаше над лицето, така че не можеха да видят изражението й, но тя държеше едната си ръка на устата, а с другата стискаше пластмасовата чаша с кафе, която й бяха дали на влизане.

— Това са тринайсет снимки, които успяхме да открием за няколко дни — рече Хейзъл. — Всички тези хора са били убити през последните шест седмици из цялата страна.

— Мили боже! — възкликна момичето зад ръката си. С другата внимателно разбутваше купчината снимки с един пръст, като се мъчеше да не ги докосва. Нямаше повече от двайсет и пет, кръглото й открито лице се стесняваше при слепоочията, където малките рамки за очила прилепваха прекалено плътно. — Кой го е направил?

— Не знаем. Но мислим, че ти можеш да ни помогнеш — рече Спиър.

Търнбъл вдигна поглед, лицето й беше пребледняло. Явно сметна, че точно в този момент ще я обвинят за това, за което се чувстваше гузна. Хейзъл се ядоса на Хауърд, че замълча.

— Работиш с глухи — рече той най-сетне. — Според нас тези хора издават някакви звуци. — Младата жена кимна разсеяно към снимките. — Можеш ли да разбереш какви са те?

Тя изглеждаше потресена, че познанията й и тези снимки могат да имат нещо общо.

— Не.

— По дяволите! — изруга Спиър.

— Искам да кажа, че бих могла да ви дам варианти, но не можеш със сигурност да определиш коя е фонемата по снимка. Не съм аз човекът, който ви трябва.

Хейзъл се наведе напред.

— Марлин? Продаваш ли наркотици?

— Какво?

— Може би имаш неплатени глоби за паркиране? Или караш крадена кола?

— Боже мой, не!

— Не сме те довели, за да те обвиняваме в нещо. Не ми пука дали пушиш трева до изтекъл паркометър, хич даже. Потърсихме те, защото четеш по устни. Това е всичко. Каквото и да си направила, то не е важно в момента. — Марлин я изгледа за миг, примигвайки. Очите й изглеждаха огромни зад малките стъкла. — Разбрахме ли се?

Марлин издаде брадичка напред и Хейзъл го прие за кимване. Момичето се обърна отново към снимките.

— Сега се наричаме „четци на реч“ — рече момичето, — а не „четци по устни“. Защото не само устните говорят. — Тя обърна една от снимките към себе си. Фотография от моргата на жена на име Елизабет Райтмайер. Беладона беше промушил двайсет и четири сантиметров железничарски клин през ушите й. Лицето й беше толкова издуто, сякаш влак я беше газил точно под скулите. Устните бяха закръглени в предизвикателна нацупена муцунка.

— Както казах, трудно е да се разбере със сигурност една фонема само от снимка. Вземете например тази жена? Може да издава преградна съгласна тук…

— Какво?

— Твърд звук. „П“ или „Б“. Или да казва „ммм“. Невъзможно е да се каже със сигурност. А тези със затворените усти… — Тя млъкна за секунда и погледна встрани. — Съжалявам. Трудно се гледат тези лица.

— Не бързай — каза й Хейзъл.

— Ако не можеш да видиш устната кухина, е по-трудно. Хората използват всички части от устата си, за да издават звуци. Има осемнайсет различни части. — Тя погледна към Спиър, за да види дали за него това е безполезна информация, но лицето му беше безизразно. — Езикът, зъбите и различни части от небцето и гърлото — много по-сложно е, отколкото си мислите. — Разгледа някои от снимките по-отблизо с ужасена физиономия. — Ето, като тази жена. Виждате ли езика й? — Сочеше тебеширенобялото лице на Делия Чандлър. — Челюстта й е леко отворена, долната част на езика й опира в горните зъби, а върхът — в небцето. Най-вероятно издава звука „л“.

Спиър погледна снимката отблизо.

— Може ли да е дума?

— Ако думата е „л“ — отвърна тя.

— Ами „ти“? Може би да казва „ти“?

Марлин сложи пръста си върху езика на Делия. Ръката й трепереше, все едно наистина докосваше лицето на убитата жена.

— Виждате ли как върхът на езика й е зад зъбите? — Те погледнаха. — Това е латерална полугласна. Това е названието й. Няма нищо общо със звука „т“.

— На нормален език.

— Просто означава, че „л“ се произнася, като въздухът минава отстрани над езика, а езикът допира мястото точно зад зъбите. Звукът „т“ е съвсем различен. Езикът се снишава зад задната част на зъбите. И въздухът минава над средата му. — Докосна още една снимка, тази на Робърт Фортнъм, от Хинтън, Албърта. — Вижте как езикът на този човек е извит малко по края, а езикът на жената е плосък. Опитайте и вие.

— Вярвам ви — отвърна Хауърд Спиър, но Хейзъл тихо издаваше двата звука.

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна тя. — Единият звук е гъгнене, другият съскане.

— Нещо такова — съгласи се Марлин и бутна стола си назад, облекчена, че не им е помогнала с нищо. — Съжалявам, не мога…

— Почакайте — рече Спиър. — Значи нищо не можете да ни кажете?

— Това, което тези хора издават, ако изобщо издават нещо, може да са неограничен брой звуци, а аз не съм специалист по звуците. Специалист съм по речта, а речта е съставена от движения, свързани звуци. За мен това са само страшни лица. Мога ли вече да си вървя?

Хейзъл се беше загледала в лицето на Мортън Халф (на шейсет и шест, Истън, Саскачеуан, амиотрофична латерална склероза, прострелян в сърцето); сигурна беше, че казва „уа“.

— Чакайте, чакайте! — каза тя. — Реч.

— Да. Както казах, това, с което се занимавам, се нарича „четене на реч“.

— Мили боже! — възкликна Хейзъл. Сграбчи ръката на Спиър. — Не я пускай да ходи никъде.

 

 

Тя изхвърча в коридора и целият участък стана.

— Уингейт, Грийн, французина…

— Той замина за Британска Колумбия — провикна се някой.

— Добре, Уингейт и Грийн къде са? Намерете ми ги. Веднага! — Раздвижване и след десет секунди двамата се появиха.

— Какво има? — попита Грийн.

— Елате с мен.

Когато влязоха в заседателната зала, Марлин Търнбъл вече си обличаше шлифера.

— Кажете им това, което казахте на мен.

— За кое?

— За това от какво е съставена речта.

Младата жена се огледа неловко — със сигурност не се зарадва да види, че броят на полицаите в помещението се е удвоил. Но преди да успее да си спомни какво е казала, Хейзъл размаха ръце пред гърдите си, сякаш се опитваше да си поеме дъх.

— Реч — каза тя, — звуци. Две неща. Тя каза, че звуците, отделните звуци, се образуват с помощта на езика, зъбите, устните и всичко останало, нали така?

— Да…

— Но речта, слушайте, речта обединява всички звуци заедно.

— Браво, капитане — каза Грийн, — току-що измисли говоренето.

— Не… чуй ме! Тези лица не просто издават звуци. Всеки от тях поотделно издава по един звук. Но не това е целта на Беладона. Той ги кара да кажат нещо. Едно нещо. Всички заедно.

Те погледнаха първо нея, после снимките и като привлечени от магнит се приближиха до масата.

— Една дума — рече Хейзъл — или израз. Всички произнасят по един звук от нея.

Марлин се пресегна и подреди снимките в редица. Свали шлифера си, сложи го на облегалката на стола и отново седна.

— Така ли е? — попита Спиър.

— Възможно е.

— Можете ли да разберете какво е?

Уингейт се беше надвесил над рамото на Спиър.

— Как изобщо ще разберем как да ги подредим?

Марлин Търнбъл събра със замах снимките на купчина и каза:

— Трябва ми телефон.

 

 

Хейзъл потупа купчините с формуляри и документи, които се бяха насъбрали на бюрото й през седмицата. Последното, което искаше да направи сега, бе да преглежда леки провинения, жалби, нарушения на разпоредби, искания за проверка на разрешителни и молби за работа, които запълваха нормалната седмица в Порт Дъндас. Съмняваше се в способността си да ги разбере в това си състояние. Сякаш струпването на безсмислени дейности, от които се състоеше ежедневието на един полицай, беше просто средство за отвличане на вниманието, докато нещо наистина ужасно не си проправи най-сетне път към теб — вероятно в разстояние на много години. Единичният случай, който те създава, който те проваля. Това беше. След това се пенсионирам, помисли си тя, но се сети, че майка й беше кмет на Порт Дъндас до седемдесет и девет годишна възраст и щеше да остане още дълго на този пост, ако не бяха вестниците. Шейсет и една щеше да изглежда като ранно пенсиониране. Но можеше да обвини гърба си, ако се наложеше.

Беше накарала Рей да изключи звъненето и алармата на телефона й, но нищо не можеше да спре безкрайното присветване. Апаратът лежеше на ъгъла на бюрото и й махаше като луд в тълпата — Насам! Насам! Тя го взе и го отвори. Вече имаше седемдесет и едно съобщения. Някак си успя да се добере до гласовата поща и гласът каза:

— „Вие имате… седемдесет и едно… нови съобщения. Натиснете едно, за да…“

Започна да ги прослушва.

— „Полицай Микалеф — гласеше седемдесет и първото. Детектив-инспектор, каза си тя наум. — Бях в погребална къща «Матюс» във вторник и имаше един мъж, който стоеше сам в дъното, и аз…“ — Изтрий.

— „Бих искал да разбера кога можем да очакваме, че ще…“ — Изтрий.

— „Инспекторе, Пол Варли от Кихоу се обажда. Зет ми е полицай в Оуен Саунд, ако имате нужда от…“ — Изтрий.

Шейсет и четири: мъж се чудеше дали общината ще му върне парите за допълнителните ключалки, които се почувствал длъжен да сложи на вратата си.

Петдесет и пет: спиритуалист.

Петдесет и едно: „Такова нещо никога не би се случило в Уинипег“. Не, но защо не пробвате в Норуей Хаус и Гимли, сър.

Изтри ги до двайсет и второто, като си записа три номера, на които сметна, че трябва да се обади, и тогава чу един разтревожен глас:

— „Инспекторе, съжалявам, че пак се обаждам — сигурна съм, че вече сте изключили телефона си, но моля ви, обадете ни се.“

Същият глас беше оставил пет съобщения. Хейзъл стигна до първото. Беше от жена на име Тери Батън. Живееше в Хамбър Котидж. Хейзъл изслуша съобщението и си записа каквото й трябваше. Три минути по-късно беше в колата си, а Уингейт седеше до нея.

— Кога е било това? — попита той.

— Тази Батън казва, че е станало на четиринайсети ноември. Рано сутринта. Улмър е убит към обяд същия ден. От Хамбър Котидж до Чембърлейн са само двайсет и пет километра.

Караше със сто и шейсет с пусната сигнална лампа. Когато минаваха през малките градчета, с които беше осеяно шосе 121, включваше сирената. Градовете се нижеха като братя близнаци, строени в шпалир отстрани на парада. Пристигнаха за по-малко от два часа.

Уингейт почука.

— На вас явно ви е позволено да карате с превишена скорост — каза Тери Батън.

— Това е единствената причина да стана полицай — отвърна той.

Тя отвори широко вратата и те влязоха. Имаше поднос със сандвичи и кафе, за което бяха благодарни. Сестрата на Тери, Грейс, беше там, но не смееше да ги погледне в очите. Тери извика детето от двора.

— Това е дъщеря ми, Роуз — рече тя.

Детето се здрависа и с двамата. Бузите му бяха поруменели от тичане.

— Как се чувстваш, Роуз? — попита Хейзъл.

— Отлично.

Двете сестри си размениха погледи.

— Не трябва ли да се чувства „отлично“?

— Започна да получава гърчове миналия февруари. Не можаха да разберат на какво се дължат. До юни взе да ги прави почти на всеки час.

— На колко години си, Роуз?

— На осем. — Момичето си взе сандвич с яйце.

— Те са за гостите, Роуз.

— Но аз съм гладна, Тери.

— Оставете я да си хапне — рече Хейзъл, като хвърли поглед към майката. — Ела да седнеш при мен, сладурче. — Роуз се тръсна на канапето до нея, краката й почти стигаха до пода. Изяде средата на сандвича си и остави корите на масата. — Майка ти казва, че си била много болна.

— Тери много се тревожи.

Хейзъл вдигна поглед към майката.

— Етап — рече Тери. — Питам се болно дете ли предпочитам, или невъзпитано?

— Това ти е името — отвърна Роуз.

— Знам.

Хейзъл потупа момиченцето по коляното.

— Как се оправи, Роуз?

— Леля Грейс ми доведе един знахар.

— Каза ми, че бил билкар — отвърна Грейс Макдоналд. — Или натуропат, или нещо подобно.

— Може да е казал психопат — рече Тери.

— Както и да е — продължи Грейс, — пристигна в закусвалнята на зазоряване и се заговорихме. Нямах представа…

— Не казваме, че е нашият човек, нали разбирате — отвърна Хейзъл. — А дори да е той, нищо лошо не сте направили. Роуз — каза тя и се обърна отново към детето, — това е Джеймс Уингейт. Той работи за мен. Ще ти покаже една картинка, нарисувала я е една жена. Искам да ми кажеш дали според теб това е същият човек.

— Джим е галено от Джеймс — рече Роуз.

— Можеш да ми викаш Джим, ако искаш. — Уингейт отвори бележника си на скицата, която Уинива Атлукан беше направила на госта на баща си.

— Помисли си спокойно.

— Това е много грозна рисунка — каза детето. — Стойте и не мърдайте. — Тя скочи от канапето и се затича по стълбите.

— Не е имала гърчове, откакто… откакто този мъж беше тук — каза Тери Батън, като разтвори смаяно ръце. — Имаше по десет-дванайсет на ден, но от сутринта на миналата неделя…

— Това е невероятно — рече Хейзъл.

— Така е.

— Някоя от вас знае ли какво точно направи този мъж с Роуз?

— Не ни позволи да останем в стаята с нея. Поиска гореща вода…

— „Но не вряла, ако обичате“ — допълни Грейс, сякаш водеше разговор с някого, когото другите не виждаха.

— И затвори вратата. Чухме ги да си приказват. Роуз говореше за елфи по едно време, но нямам никаква представа какво е ставало вътре. Той излезе след около четирийсет минути и тя беше заспала на леглото. Стисна ни ръцете за довиждане. Тя спа непробудно близо девет часа и когато се събуди, беше много зле.

— Не спря да повръща трийсет часа! — обади се Грейс.

Хейзъл видя, че жената е на ръба на нервен срив.

— Няма нищо — успокои я тя.

— Как да няма нищо?! — извика Грейс Макдоналд. — Мислехме, че ще умре! Имаше четирийсет и два градуса температура. Никой не преживява такова нещо! Аз го доведох тук — рече тя и погледна обезумяло към сестра си. — Той се опита да я убие.

— Грейс…

— Можеше да убие всички ни. — Хвана лицето си в ръце и Уингейт стана от канапето да я придружи до един стол. — Поканих убиец в къщата.

— Момичета, съвсем истерясахте — обади се Роуз Батън от стълбите. В ръцете си държеше скицник с твърди корици. — Честно. Той беше добър човек, просто странно облечен. — Отиде до леля си, дръпна ръцете й от лицето и се гушна в скута й. — Стига вече — каза тихичко детето. Подаде скицника на Уингейт. — Джим, можеш да ги разгледаш, ако искаш.

Той седна отново и разтвори скицника.

— Тя обича да рисува — каза майка й.

Прелистиха страниците. Момиченцето беше изобразило госта си в най-различни пози. Рисунките бяха великолепни: беше го нарисувало първо с черен контур и после ги беше оцветило.

— Това той ли е? — попита Грейс.

— Със сигурност — отвърна Уингейт. — Той е. — Вдигна рисунката на висок слаб мъж с черни дрехи до скицника на Роуз. Гостът, видян отдалеч, който представляваше рисунката от Пикангикъм, тук беше изобразен в поредица от живи портрети. Роуз беше нарисувала Беладона, застанал на прага на вратата й, фантом с черна пелерина, с провиснали от ръкавите ръце. На друга рисунка беше клекнал с клонче в ръка.

— Това е имел — каза Роуз.

Хейзъл посочи рисунката с пръст.

— Целуна ли те?

— А, не — отвърна детето. — Не бива една толкова важна билка да се употребява за такива глупости. Друдите са я боготворели.

— Кой?

— Мисля, че иска да каже друидите — отвърна Уингейт.

— Друдите — повтори Роуз.

— Той ли ти каза всичко това?

— Направи ми чай от имел. От него повръщах. — Момиченцето се наведе напред и прелисти на следващата страница. Лицето на Беладона в близък план. Очите му бяха инкрустирани в черепа като малки черни мъниста. Лицето му беше осеяно с линии във всички посоки.

— Наистина ли изглежда така?

Тя размаха ръце от единия до другия край на рисунката.

— Това са бръчки. — Размаха ръце нагоре и надолу. — Това е пара. Той държи чай.

— Може ли да я вземем, Роуз? Само за малко?

— Не…

— Съкровище, тези хора се опитват да разкрият много сериозно престъпление.

— Няма да вземат безценния ми много важен скицник, Тери.

— Разбирам — отвърна Хейзъл. — Можеш ли да направиш една скица и за нас тогава. Да нарисуваш мъжа, който ти е помогнал да оздравееш. Можеш ли да го направиш? — Тя видя, че детето гледа към подноса със сандвичи, вдигна го и й го подаде. Роуз си взе две парченца.

— Ще ми трябват поне четиринайсет минути — каза то. — Имате ли толкова време?

Хейзъл не можа да се сдържи и се разсмя.

— Миличко, и цял ден бих те чакала.

— По-добре да започвам тогава.

— Ти си едно фантастично създание.

Момиченцето се опита да направи реверанс.

— Благодаря!

Затича се нагоре по стълбите. Четиримата възрастни я гледаха смаяни и мълчаха.

— Няма да кажа, че предпочитам да е болна, защото, бог ми е свидетел, че не е така — каза Тери.

— Разбирам ви — отвърна Хейзъл. — Къде е баща й?

— Отдавна си отиде.

— Почина ли?

Тери Батън присви очи.

— Де да беше!

 

 

Полетяха обратно към дома, светлини и сирени, сини, червени, жълти и бели искри. Уингейт гледаше рисунката на момичето в скута си. Беше нарисувала лицето на убиеца в анфас, краката му бяха леко раздалечени, ръцете — висяха отпуснати от страни. Палтото беше закопчано до врата и над него гледаше бледото набръчкано лице. Изражението му беше на търпеливо очакване, все едно се надяваше да чуе отговора на въпрос. Не изглеждаше заплаха за никого. Уингейт прокара леко пръст по палтото. В един момент потупа мястото над сърцето на Беладона.

— Забелязахте ли това в останалите й рисунки?

Хейзъл се опита да види какво й сочеше.

— Какво е?

— Няколко бели черти върху черния плат. Чак сега ми направиха впечатление. Мислиш ли, че е сълза?

— Вече имаме лицето му, Джеймс. Не мисля, че сълза на палтото ще се окаже важна за разпознаването му, а ти?

— Не… но е много странно, че го е забелязала.

— Тя забелязва всичко. Истински жива е. Той я е върнал обратно към живота. — Тя потупа листа в скута му. — Какво мислиш за това? Развилнял се е да убива и изведнъж спира, за да спаси живот.

— Да, знам. Но може би… може би се е опитал да я убие, но е оплескал нещата.

— Джеймс, наистина ли мислиш, че този човек е в състояние да оплеска нещо? Ако е искал да убие момичето, то щеше да е мъртво, с устата, изкривена в някаква странна муцуна, а майка й и леля й — накълцани на котешка храна. Не. Спрял е и е спасил момичето. Знае как да го направи. — Тя погледна пътя и поклати глава.

— Мили боже, този човек е страхотен.

— Страхотен ли?

— Мисля, че си прав за него — продължи тя. — Затова, че наистина „милее“. Той е воден от любов. Вярва, че прави нещо добро. Тази пътека от трупове е в памет на нещо. И устите, тези усти, Джеймс, те ще ни кажат в памет на какво са.

 

 

— Искам да благодаря на всички ви за усилената работа и особено за дискретността ви — каза детектив-инспектор Хейзъл Микалеф. Целият наличен състав, местен и командирован, беше в участъка. — Знам, че много от вас изпитват това, което и аз изпитвам във връзка с този случай. Никога не сте виждали подобни убийства. Свидетели сме как нещо толкова тревожно може да се случи и при нас. Хората са уплашени. Хора, които сме познавали цял живот, сега ни изглеждат различни. Приемете го, но опитайте да не се променяте. Тук сте да си вършите работата и я вършите великолепно. Сега ще ви помоля да направите най-трудното нещо — да се върнете към всекидневието си. Всички вие, които дойдохте при нас от Мейфеър, време е да се върнете у дома. Помощта ви беше незаменима. Но ви моля да не говорите. Ще дойде време, когато ще разкажете за видяното. Но сте свидетели как безотговорни спекулации могат да попречат на операция като тази. Недейте да казвате на никого. Що се отнася до тези от вас, които бяха вдигнати от бюрата, за да ни помагат тази седмица: Моля, върнете се обратно на работните си места. Имаме да наваксваме една седмица.

— Разполагаме с петнайсет снимки, включително и тези от Атлукан, които са пристигнали днес следобед, нали така, Джеймс? — Уингейт кимна. — Добре, съдейки по кръвните проби, липсват ни още две жертви. Но можем да работим с това, което имаме, а го имаме благодарение на вашата усилена работа. Така че още веднъж благодаря на всички ви.

Ченгетата от Мейфеър си събраха нещата и започнаха да се разотиват. Мнозина й стиснаха ръката на тръгване и й благодариха, че им е позволила да бъдат част от разследването. „Благодарите ми — помисли си тя, — че ви насадих снимки в главите, от които ще сънувате кошмари години наред.“

Когато участъкът се разчисти, изведнъж им се видя празен. Нощната смяна започна да пристига. Хейзъл се опита да отпрати Грийн и Уингейт, но те не искаха и да чуят. Грийн си беше взел шоколадче с фъстъци за вечеря.

— Къде е Севиние? — попита го тя.

Той обели шоколада като банан и отвърна, без да я погледне:

— Замина с полета в четири часа за Торонто. Трябваше да го закарам до летището.

— Говори ли с него?

— Да, разменихме си рецепти.

Тя влезе в кабинета си, извади рисунката на Роуз от една папка и я сложи на бюрото си.

— Дете ли го е рисувало? — попита Грийн. — Що не вземем да назначим и него?

— Какъв ти е проблемът, Рей!

Той я гледа цели пет секунди, погледът му беше съвсем вял.

— Никакъв.

Уингейт застана помежду им.

— Кога ще се обади Севиние?

Хейзъл си погледна часовника.

— Ще стигне в Порт Харди най-рано привечер. Трябва да намери кола и после може да остане на север с дни. Беладона вече е стигнал следващата си спирка, даже може и да е на по-следващата. Картата на Рей показва поне още две убийства след Авр Сен Пиер. Едно някъде в Нова Скотия и едно на остров Принц Едуард в Нюфаундленд. Нямаме време.

— Както и да е — рече Рей Грийн. Седна на стола й, за да намери кошчето за боклук под бюрото. Хвърли обелката от шоколада си вътре.

— Не бива да издаваме картите си сега. — Отново погледна към рисунката на Роуз. — Мисля, че малко неща убягват от тези очи.

— Кога пристига приятелката на госпожица Търнбъл?

— Качва се на рейса утре рано сутринта — отвърна Хейзъл.

— Не разследване, а шведска маса — рече Грийн, като се облегна в стола. — Харесва ми. Малко от това, малко от онова. Всичките четири полицейски хранителни групи.

— Ставай от стола ми, Рей.

Той не бързаше. Искаше й се да го сграбчи за ризата и да го изхвърли от стола.

— Не мислиш ли, че е време да спреш да приемаш благодеяния от непознати и да хванеш този тип? — попита той.

— Ти искаше да се отворя към „новото“.

— Имах предвид мобилните телефони.

— Е, тогава ще те зарадвам — каза Хейзъл. — Защото приятелката на нашето момиче, което чете по устни, идва с някакъв суперкомпютър, който създава моментални картинки. Мис Търнбъл каза дори, че бил супер. Така че покажи малко уважение към мен.

— Картинки значи — отвърна Рей Грийн, устните му се присвиха уж удивено. — Тогава значи сме съвсем близо.

— Не разбрах — рече Уингейт. — Какви картинки?

— В какво състояние е апартаментът ти, Джеймс?

— Моят апартамент ли? Още съм на кашони.

— Натрупай ги накуп — нареди тя. — Когато пристигне гостенката ни, ще работим в твоя апартамент.

Уингейт погледна Рей Грийн.

— Хей, не знаех нищо — рече Грийн.

— Това е домът ми, капитане. Искам да се прибирам там след работа.

— Виж — рече Хейзъл, — не искам да нахалствам, но Севиние е прав. Ти не беше тук на пресконференцията ми, но нямаше да ти хареса. Един бог знае какви щуротии ще си помислят хората. Време е за крути мерки. Не искам никой да разбере за тази жена, а ти живееш сам, Джеймс. Щом автобусът й пристигне, искам да идеш да я вземеш от автогарата, да ни се обадиш и ние ще дойдем в апартамента ти.

— Странно работите тук — отбеляза той.

— Решаваме в движение, Джеймс.

Грийн изпухтя.

Хейзъл отвори вратата пред Уингейт, но препречи пътя на Грийн.

— Дявол да те вземе, Рей, какъв ти е проблемът?

— Нямам проблем, Хейзъл. А и да имах, сигурен съм, че нямаше да е нещо, което не би могло да се реши с помощта на една дузина нови хора.

— Мислиш, че това беше работа за теб и мен и двама дежурни полицаи?

— Не — отвърна той, — това беше проблем за федералните. Но тъй като ги прескочихме…

— Не започвай пак, става ли? — Той присви рамене, сякаш нямаше никакво намерение да се мори да я убеждава, но реакцията му я ядоса още повече. — Искаш ли да седиш зад това бюро без никаква помощ отгоре, докато целият окръг си изкарва акъла от страх?

Той застана до нея, саркастичното предизвикателство беше изчезнало от погледа му и сега в очите му проблясваше истински гняв.

— Кога изгуби вяра в собствените си способности, Хейзъл? А? Кога изгуби вяра в моите? Не си спомням да не сме могли да се справим със случващото се в собствения ни град.

— Вече не става дума само за нашия град.

Той разпери ръце.

— Затова по цял ден гледам шибания Хауърд Спиър в огледалото си за обратно виждане, а един новобранец ми развива теории, докато се занимавам с четци по устните и студенти по информатика. А по коридорите на моя участък в краката ми се мотаят още двайсетина непознати в униформи. От три дни не мога да си изпия кафето в собствената си чаша…

— Ще ти купя нова чаша, Рей…

— Работата е там — продължи той, — че всичко това щеше да е поносимо, ако не беше налудничавият поглед в очите ти. Изглеждаш като човек, който е чул някое дърво да го вика по име.

Никога не го беше виждала толкова бесен. Бяха имали разправии в миналото, но тя все успяваше да излезе от положението с шега. Рей Грийн беше една от лесните части в живота й, част, която можеше винаги да предвиди. Пристъпи към него, той отстъпи към вратата и тя се озова с вдигнати към него длани, все едно му показваше, че не е въоръжена.

— Ядосан си.

— Естествено… — отвърна той неуверено, притеснен от близостта й.

— Разбирам — отвърна тя. — Но работата е там, че ние двамата нямаше да можем да свършим всичко това сами. Нуждаехме се от помощ. Което не значи, че бих могла да се справя с всичко това без теб.

— Е, благодаря ти.

— Не — продължи тя. — Чуй ме. Ти си единственият, за когото не се притеснявам, Рей. Знам, че може би звучи малко грубо точно сега, но аз следя изкъсо нещата тук. Не и теб обаче. Казвам си, че ти си наред, и обикновено е така. — Той избягваше погледа й. — Смятах го за доверие, Рей, но ако твърдиш, че е било пренебрегване, моля да ме извиниш.

Той сложи ръка на топката на вратата.

— Добре — рече. — Благодаря ти, че го казваш. — Не искаше да я погледне. Беше го засрамила. — Трябва да се прибирам за вечеря. Ще се видим у Джеймс.

Тя го пусна да си ходи и се върна на бюрото си. Обвивката от шоколада беше на пода до кошчето за боклук. Нарочно ли го беше направил? Знаеше, че след днешния ден щеше да търси подтекст във всичко, което той казваше. Загледа се разсеяно в бюрото си. Беше ли приел извинението й? Със сигурност знаеше, че няма да си отиде у дома. В седем часа щяха да предават едновременно по радиото и телевизията конните надбягвания от колодрума във Флитууд.

Погледна си часовника. Наближаваше шест. Нуждаеше се от едно питие и голяма порция въглехидрати. Обади се вкъщи да придума майка си в менюто за вечеря да има и картоф, но после се сети, че е петък, редовната покер вечер на Емили. Беше сама.

 

 

На следващата сутрин в девет майка й още спеше. Хейзъл не знаеше какво да мисли относно факта, че майка й прекарваше по-вълнуващи петъчни вечери от нея, но така си беше. Емили Микалеф все още знаеше как да се забавлява. Тези покер вечери представляваха полети обилно с уиски сбирки и последната събота сутрин на всеки месец майка й ставаше много след нея.

Щеше да бъде почивен ден, да му се не надяваш. Момичето от Отава щеше да пристигне чак вечерта и Хейзъл щеше да остане сама със себе си. Сложи кафето и си облече анцуг. Вече не можеше да тича; гърбът не й позволяваше. Но трябваше да усети как въздухът минава през нея, иначе щеше да затъне във всичко, което я притискаше в момента. Подкара по пътя, който водеше към езерото Литъл Баск, и се спусна с отривисти къси крачки по Стотс Лейн към водата. Отстрани имаше сухи листа, струпани на огромни лъскави оранжеви могили. Миришеше на края на есента: вече не свежо и остро, а само гнило, влажно и тежко. Зимата наближаваше и щеше да накара живота да замре. Само преди месец всичко изглеждаше така, сякаш ще избухне в пламъци. Сега потрепваше, преди да угасне.

Пътят не беше асфалтиран и имаше само няколко къщи отстрани. Тук никой нямаше съседи и нямаше прозорец между главния път и езерото, който да предлага друга гледка, освен дървета. Слънцето вече напичаше, но въздухът беше студен. Беше напъхала ръце в джобовете на горнището и нахлупила шапката ниско над очите. Чу мотор зад следващия завой.

Бяха изминали три седмици, откакто не беше говорила с дъщерите си. Емилия беше в Делта, Британска Колумбия, заета с новия си съпруг, който, по думите й, я разтрепервал. Хейзъл не можеше да си го представи. Не беше близка с най-голямата си дъщеря. Имаше чувството, че Емилия беше застанала на страната на Андрю, и не държеше да се уверява лично в това. Дъщеря й беше щастливо женена за завладяващ мъж и вероятно смяташе Андрю за жертвата в случая. И вероятно беше така, помисли си тя, просто нямаше нужда първородната й дъщеря да й го натяква.

Колкото до Марта, не се бяха чували, откакто й се обади разплакана, за да каже, че Скот скъсал с нея. Хейзъл не знаеше какъв съвет да даде на едно трийсет и три годишно момиче с разбито сърце. Не вярваше в „многото риба“ в морето, а сега не беше много сигурна дали вярва и в морето. Но беше сигурна, че мълчанието й наранява момичето. Крехко цвете беше това дете. Нуждаеше се от достатъчно количество вода и светлина. Тя вярваше, без да е сигурна, че Андрю редовно поддържа връзка с нея.

Собствената й майка никога не се беше огъвала пред любовните несгоди и това беше единственото, което Хейзъл знаеше. И тя не се беше огънала, или поне така си мислеше. Беше доволна от това какъв човек бе станала. Сигурно другите нямаше да се съгласят. Представи си разплаканото лице на малката си дъщеря, сините вени под светлата кожа.

Зави зад ъгъла и видя жена с духалка за листа. Рояци суха шума се изстрелваха във въздуха като живи. Жената духаше всичко към един огромен оранжев брезент. Хейзъл й махна, когато мина покрай нея. Собственият й двор беше безупречен; не знаеше дали майка й го е минала с гребло, или е извикала някого. Не само неприятностите от тази седмица бяха виновни за странната празнина в ума й. Така беше от развода насам. Все едно от нея излизаше тънък сноп светлина и осветяваше само нещата в непосредствена близост. Добро качество, ако работата ти е да решаваш проблеми. Но не беше кой знае колко полезно в живота, който идваше от всички посоки.

Пътят се спускаше покрай последната къща. Хейзъл се наклони лекичко назад и щом го направи, болезнени искри избухнаха в областта на кръста й. Понякога имаше чувството, че я прерязва стоманена ламарина. Забави крачка. Езерото се простираше зад дърветата в дъното на пътя, вечно си играеше, променяше очертанията си и разпръскваше светлината. Изглеждаше живо. Ако беше искала да живее сред убийства и жестокости, можеше да си намери работа в Торонто, помисли си тя. Остана тук, в окръг Уестмюр, защото й обещаваше спокоен живот. Беше удържал на думата си до миналата седмица, но въпреки това тя се чувстваше изиграна. Беше издържала близо четирийсет години брак само за да се разпадне накрая. Вероятно по същия начин ноемврийските събитията щяха да сложат край и на кариерата й.

Отиде до края на един от кейовете. Не се чуваше друго, освен тихото плискане на водата. Марта сигурно още беше в леглото си в Торонто. Работата не можеше да отклони мислите на Хейзъл от случилото се с дъщеря й. Представи си я как по цял ден обикаля апартамента по пижама. Емилия сигурно също още беше в леглото. Хейзъл пропъди тази мисъл от главата си и се върна по кея до пътя.

Когато се прибра, старата й майка купонджийка още беше в леглото. Къщата миришеше на кафе. Хейзъл си наля голяма чаша и погледна колко е часът. Наближаваше девет и половина. Набра телефона на Марта и го остави да звъни, докато съкрушената й дъщеря не вдигна.

 

 

Почивният й ден приключи окончателно в три следобед.

— Имаме още едно — каза Джеймс Уингейт по телефона. — Свещеник в Ню Брънсуик.

Беше сготвила супа. Майка й погледна подозрително сместа и попита:

— Колко очи от тритон си сложила вътре?

Беше зеленчукова супа с фиде. Не беше готвила нищо от близо месец.

— От нашите ли е? — попита тя Уингейт.

— Полицай Аштън има цифрова снимка. Беладона е.

— Трябва да изпратим снимката на Марлин Търнбъл незабавно.

— Позволих си волността да я изпратя вече, капитане. Надявам се, че няма проблем.

Остана доволна, но не каза нищо.

— Явно… — продължи Уингейт, който вероятно си поглеждаше бележките, — жертвата, отец Прайс, е една „беззвучна палатална съгласна“.

Тя остърга нещо от дъното на тенджерата. Майка й се провикна пред телевизора.

— Мирише на загоряло!

— Знам, майко!

— Да ви се обадя ли след малко? — попита Уингейт.

— Не. Къде е приятелката на Марлин.

— Трябва да пристигне в пет.

— Добре, обади ми се тогава. — И затвори телефона.

— Знаеш ли какво казват за жена, която загаря супа — каза Емили Микалеф зад стената на кухнята.

— Хич не искам да чувам.

— Казват, че изобщо не знае как се готви супа.

Хейзъл инстинктивно си помисли, че може би ще трябва да спести малко сили за довечера. Изключи съсипаната супа и се качи да си легне. Сгуши се под натрупаните одеяла. Колкото и одеяла да имаше на леглото обаче, пак си слагаше чорапи. Унесе се почти веднага, но само след секунда майка й почука на вратата.

— Мили боже! — изпъшка тя.

— Полицай Уингейт иска да знае кога да те чакат — рече майка й, отваряйки вратата.

— Казах му в пет. Махай се.

— Шест и половина е, Хейзъл.

Тя отметна завивките и грабна будилника от нощното шкафче. Бяха минали три часа и половина. Изобщо не се чувстваше отпочинала.

 

 

Джеймс Уингейт отвори вратата, погледът му казваше: „Ще ми се реванширате за това“. Стаята зад него беше тъмна, но Хейзъл чу гласа на Рей и висок развълнуван глас, който чуруликаше нещо. Като всяко помещение, в което се вършеше полицейска работа, и това миришеше на кафе.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш Уингейт го продаваше, а не се нанасяше в него. Светлината беше приглушена, но тя видя, че няма нищо нито по стените, нито по пода. До прозореца във всекидневната имаше лавица за книги и само единият й рафт беше запълнен. Вратата към спалнята беше затворена. Грийн и гостенката им седяха на кухненската маса зад L-образен барплот, който се простираше от стената до печката и отделяше място за готвене и хранене под формата на груба квадратна подкова. Масата беше осеяна с метални кутии и жици, които водеха до отворен лаптоп. Как светът й беше преминал от телефони с шайба и два осемгодишни компютъра в участъка до този лъскав високотехнологичен боклук на кухненската маса на Джеймс Уингейт… Никога нямаше да разбере. Метна си якето на един стол и стисна Грийн за рамото, подавайки му хартиена торба.

— Донесох ти букет цветя — рече тя и той извади бутилка бърбън от торбата.

— Знаеш колко много обичам цветята.

Понечи да се здрависа с жената, която седеше пред компютъра.

— Аз съм Джил — представи се тя и протегна невероятно дълга длан към Хейзъл. — Джил Юн. — Беше дребничка, толкова малка, че можеше да я сгънеш и прибереш в куфар. — Това е много вълнуващо.

— Става дума за сериен убиец — отвърна Хейзъл.

Юн намали излъчването си с един-два рада, все едно Хейзъл й разваляше ентусиазма.

— Добре, тази част е доста тъжна. Но мисля, че мога да ви помогна.

— Надявам се — отвърна Хейзъл и заобиколи, за да разгледа машинарията. Това чудо машина ли беше изобщо? На това ли викаха информационна технология? Изглеждаше като камара от машини, но тя смътно си даваше сметка, че тези метални кутии и светещи прозорци могат да си съставят мнение за нея. Може би затова никак не ги харесваше.

Потрепваща зелена светлина струеше от една кутия, поставена отгоре. Тя представляваше някакъв вид прожектор и бяха залепили голяма бяла ленена салфетка на хладилника за екран.

— Какво е това? — Гледаше изображение на човешка глава, направено от зелени пресичащи се линии. Беше кухо. Линиите потрепваха върху салфетката, сякаш всеки момент щяха да се разпаднат.

— Наричаме го лигатура — отвърна Джил Юн. — Представлява електронен манекен, или нещо подобно.

— Уингейт, може да й дадеш една бира за тази част — рече Грийн и Уингейт неохотно отвори хладилника. Зелената светлина премина по съдържанието му, линиите се кръстосаха върху кутиите с мляко и бутилките с подправки. Той взе една бира и я подаде на Хейзъл.

— Къде е Спиър, между другото? — попита той. — Няма ли да иска да види това?

— Хауърд работи за Мейфеър — отвърна Хейзъл.

— Аха — отвърна той и кимна одобрително. — Само за членове?

— Ще разбере, когато трябва.

Уингейт затвори хладилника и главата се прибра в рамката на салфетката.

— Защо ли си мисля, че няма да му хареса особено?

— Защото няма — рече Хейзъл. — Но той е мой проблем, не твой.

— Забрави за Спиър, ела седни — рече Грийн и потупа мястото до себе си. — Трябва да видиш какво може да прави тази млада госпожица.

Хейзъл отвъртя капачката на бирата и след като се огледа подозрително, седна на стола. Джил Юн взе една цифрова камера от масата.

— Трябват ми три ваши снимки, инспекторе. Една с отворена уста, една със затворена уста и една на езика ви.

— Направи го — каза Грийн.

Хейзъл смутено направи това, което й казаха. Когато снимките бяха готови — три бързи светвания — Юн свърза камерата с лаптопа си.

— Сега ще почетем малко — рече тя. Подаде на Хейзъл една дебела книга и микрофон.

— Искате да чета поезия?

— Компютърът трябва да разбере как произнасяте звуци — рече Юн.

Хейзъл започна да чете:

Аз, който Градината блажена по-преди възпявах,

заради неподчинението човешко изгубена,

сега Възвърнатия рай пред всички хора възхвалявам

от смирението на един-единствен мъж спасен.

Всички изкушения преодолял и Изкусителят

отблъснат си останал, сразен и отхвърлен бил той

и се издигнал Раят насред пустошта безкрайна.^[1]

Рей изръкопляска механично и Хейзъл остави книгата.

— Ще хванем този тип с поезия, така ли?

Уингейт грабна книгата от масата и отиде да я сложи на полицата.

— Твоя ли е, Джеймс?

— Сигурно е останала от предишния наемател — рече Уингейт.

Джил Юн седна пред компютъра и написа нещо на клавиатурата. В стаята цареше страхотно напрежение.

— Готово ли е? — попита тя Хейзъл.

— Не е — отвърна Грийн, — но все пак й покажи.

Хейзъл се обърна с лице към хладилника и изображението на собствената й уста светна и оживя върху очите на кухата зелена глава. Беше почти толкова широка, колкото и главата. Чу как Юн щрака с мишката зад нея, и устата се сви и започна да се движи надолу по лигатурата, докато не стигна там, където обикновено се намираше човешката уста. Сякаш щракна на мястото си. Юн натисна копче на клавиатурата и главата си пое дъх с устата на Хейзъл. Тя присви очи към нея.

— Какво е това, по дяволите?

— Гледайте.

— Днес е двайсети ноември, събота — каза устата на Хейзъл със собствения й глас. Устните й се движеха, сякаш я бяха заснели как произнася думите. Собствената й уста увисна надолу. Джил натисна още няколко клавиша и устата на Хейзъл отново си пое дъх.

— Aujourd’hui, c’est le vingtiéme de Novembre, un Samedi.^[2]

— Мили боже!

— Това е просто глупав компютърен трик — рече тя. — Имам предвид френския. Мога да взема фонемите от английския.

— Как го направи?

— Трите снимки ми дадоха размера на езика, ширината и дължината на устните и обема на устната ви кухина.

— Ужас! — възкликна Грийн.

— Програмата прави всички останали измервания. — Юн стана и светна лампата. — Нарича се цифрова визетика^[3]. Програмата превръща фонетични части на речта във визуални — виземи. Обикновено ги използваме, за да обучаваме глухи хора да четат реч. Но може да се ползва и обратно.

— Можеш да вземеш жертвите ни… — започна Хейзъл.

Джил Юн кимна.

— Елате — каза тя.

Хейзъл отиде и застана зад Юн. На компютърния екран бяха наредени букви, до всяка от които имаше основни форми на устата. Тя им обясни, че всеки символ отговаря на някоя английска фонема, а всяка фонема има собствена визема. Юн щракна върху поредица от тези знаци и те се появиха в прозорец отгоре на екрана.

— Погледнете отново върху хладилника — каза тя и Хейзъл се извърна. Чу щракване и компютризираната й уста застина в мълчалив спазъм.

— Какво беше това?

— Набрах случайна комбинация от фонеми и ги заредих в лигатурата като виземи. Искате ли да чуете какво казвате?

— Разбира се — отвърна Хейзъл.

Лицето на екрана си пое дъх. После изрече:

— Аах-хей рррр лемммбебепп гюх. — Юн си поигра с настройките и след малко лицето каза: — Аах-хей? Лемммбебепп гюх!

— Това е най-смисленото нещо, което е казала цяла седмица — пошегува се Грийн.

Хейзъл се извърна отново към Джил Юн.

— Колко време ти трябва?

— Малко. Предполагам, че снимките не са осветени за вида измервания, които са ми нужни. Трябва да ги сканирам и да ги почистя, за да съм сигурна, че показанията ще са точни. После ще ми трябва време да разбера какво означават резултатите. Компютърът знае около петдесет хиляди думи на английски, така че мога да го накарам да търси думи, които използват тези виземи в определен ред. Но програмата не може да използва граматика. Знае думи, а не изречения.

— Но аз току-що казах едно изречение — отвърна Хейзъл. — На английски и на френски.

— Програмата не знаеше, че това е изречение. Тя си мисли, че са просто поредица звуци. Ще ми дадете снимките, нали? — Хейзъл погледна към Уингейт и той кимна. Снимките бяха в стаята. — Сигурно Марлин ви е казала, че много виземи могат да бъдат повече от една фонема. Например, ако кажете „Има ли живот, има надежда“ на глух човек, той може да помисли, че казвате: „Има ли жива прежда?“. В реалния живот има контекст, който ни казва дали ще посегнете към сладкото, или ще си посегнете на живота, но моята програма ще превърне петнайсетте снимки в много повече от петнайсет фонеми и после ще ги сведе до възможни думи, след което някой трябва да измисли по какъв начин да са подредени.

— Двайсет и четири часа как ти се струват? — попита Хейзъл.

— За начало, добре.

— Вероятно това е времето, с което разполагаш. Джеймс, дай й всичко необходимо.

Уингейт се приближи с един дебел полицейски плик.

— Току-що добавихме и Уинстън Прайс. Свещеникът от Доуктаун. Така че сега са общо шестнайсет.

Юн пое плика и развърза връзката. Извади снимките и ги подреди на масата. И тримата полицаи вече си обличаха палтата.

— Вземи си каквото искаш за ядене — рече Уингейт. — Хладилникът е пълен.

Юн поклати глава.

— Можеше да си спестиш парите — рече Грийн. — Тя току-що загуби апетит.