Ингър Аш Улф
Лечителят (25)

25.

Вторник, 30 ноември, 5:30 ч.

Беше обикаляла по тези пътища от дете. Дори със затворени очи можеше да отгатне разстоянията, отбивките, усещането от асфалт или пръст под гумите. И половин ден да караше, в която и да е посока, пак щеше да знае къде се намира.

Той я сложи да седне на задната седалка, като я върза с колана по средата, така че да я гледа в огледалото за обратно виждане. Нямаше смисъл да й слага качулка. Той много добре знаеше, че нищо няма да убегне от вниманието й, видяно или не. Караха на север от града по главната магистрала и той продължи да се движи по нея почти два часа. Тя видя табели за Норт Бей, но той зави на изток по един от селските пътища и тя предположи, че се отправя към Алгонкуин Парк. На тръгване от Порт Дъндас цареше пълен мрак, но сега изгревът започваше да озарява в сиво пустите полета. Повечето от тях бяха остригани до голо, тук-таме с покрити от сняг царевични стъбла, сгушени сякаш под огромна заешка кожа. Заслонени отгоре с голи клони.

Той караше на ръба на позволената скорост. Движенията му бяха пестеливи, премерени. Когато вдигна здравата си ръка да включи мигача, го стисна в юмрука си като лост. Плътта над кокалчетата му беше жълта като сурова пилешка кожа. Стърчащите кости на врата му се подаваха като глави на пирони под износена вълна. Скелет я караше към участта й.

Не знаеше какво я чака. Нямаше причина да смята, че майка й е още жива. Малик знаеше, че Хейзъл няма друг избор, освен да тръгне с него. Но независимо дали майка й беше жива, или не, тя беше наясно, че скоро ще умре, и си казваше, че без значение дали е откуп за свободата на майка й, или покаяние заради смъртта й, това беше желана замяна. Неизбежна.

Закономерно беше, че животът й бе дошъл до този момент, че седеше в кола с мъж, чиито планове, подобно на нейните, бяха стигнали доникъде. Бяха предприели различни пътувания, бяха си наумили съвсем различни цели, но ето ги тук, пътищата им се бяха събрали, и двамата бяха съсипани и физически, и душевно. Все едно беше станала двойник на Питър Малик. И сега той щеше да убие и нея, но не воден от любов.

Тя тихо се размърда на седалката си — ръцете й бяха на скута. Тръпки от ужас я полазваха и караха крайниците й да настръхват. Пъхна пръст в една от белезниците, надяваше се, че Уингейт е проявил достатъчно присъствие на духа и е оставил едната незакопчана. Но той го беше направил под студения поглед на Малик и тя си спомни острото щрак, което означаваше, че е окована както трябва. Поне ръцете й не бяха зад гърба. Не й оставаше друго, освен да чака.

Той говори малко по пътя, попита я дали й е студено и дали е жадна. Беше отговорила с „не“. Гледаше я в огледалото за обратно виждане, когато й задаваше въпросите. Очите му проблясваха като топчета в чаша, но като изключим това, не й обръщаше никакво внимание. Той нямаше от какво да се страхува.

Когато магистралата се стесни и се отправи към парка на провинцията, той рече:

— Това е голяма страна.

Гласът му беше дошъл от предната седалка толкова естествено, колкото на таксиметров шофьор. Обикновен разговор. Реши да го подразни.

— Щеше да е по-бързо със самолет.

Той не каза нищо в продължение на петнайсет минути и тя се зачуди дали не си е въобразила кратката размяна на реплики. Но тогава той рече:

— Ако повече хора пътуваха, видеха колко е обширна и опознаеха хората в нея, според мен това щеше да ги направи по-смирени.

— Ти смирен ли си, Питър?

— Ще ме наричаш Саймън.

— Но Саймън е мъртъв, Питър.

Видя как устните му се присвиха леко нагоре.

— Да отговоря на въпроса ти — всички слуги са смирени. Но се почувствах още по-смирен да срещна толкова много приятели при толкова различни обстоятелства и да мога да им служа.

Тя се разсмя през зъби.

— Отнемаш смъртта на тези хора от семействата им. Правиш края на живота им дори още по-труден. С какво им служиш?

Видя как очите му се плъзгат към нея в огледалото за обратно виждане и зърна в тях краткотрайната топлота, която знаеше, че е проявил към жертвите си, искрицата нежност, която сигурно беше взел от брат си. Питър беше по-студен; като малък беше преживял прекалено много години без надежда, преди да бъде спасен, и така и не беше живял истински сред хората. Тя познаваше тази природа, беше я срещала у малкото на брой мъже и още по-малко жени, които би могла да нарече „психопати“, хора без морални задръжки, чийто живот беше ръководен единствено от вътрешни подбуди. Сигурно на Питър му беше много трудно да бъде член на църква. Замисли се какво ли усилие му е коствало да носи маската на брат си и се почуди дали ще види пукнатини в нея. Убийството на Клара Лайън беше трус покрай този разлом.

— Мислиш, че проявявам състрадание по неподходящ начин — рече той.

— Ако така го наричаш.

— Но не е така. Това изобщо не е състрадание. Състрадание означава да „страдате заедно“. То е пасивно състояние.

— Разбирам.

— Молитвата е активна. Трябва да участваш. Аз предлагам причастие. Това е съвсем друго нещо.

— Ти просто убиваш хора, както ти падне, Питър. Съжалявам, че не ми се слушат глупости, но ти можеш да приказваш каквото искаш. — Видя как покрай прозореца й мина изгоряла селска къща. Зачуди се дали може да си спомни случая, дали някой беше убит или ранен. Но през участъка й преминаваха толкова много случаи, че не можа да се сети никакви подробности.

— Просто имаме различни виждания — каза той. — Всеки със своята вяра.

— Господи! — измърмори тя. — Като говориш, изглеждаш съвсем нормален.

Той се извърна, като изви глава през рамо.

— Изглеждам нормален.

— Гледай си пътя…

— Защо не ми кажеш какъв съм, Хейзъл? — Даде газ. — След като си ме изучавала толкова дълго. Трябва да съм луд! Със сигурност ме смяташ за луд! Кой съм аз? Кажи името ми!

— Ти си братоубиец, Питър Малик. И убиец на съпруги, убиец на майки…

Той отби рязко встрани от пътя и главата й се удари във вратата. В следващия миг вратата се отвори и той я задърпа от седалката. Откъде идваше всичката тази сила? Хълбокът й се стовари на покрития със сняг чакъл и нещо вътре в нея се счупи. Той я завлече по средата на пътя. Тя се извърна на една страна и вдигна колене към гърдите си. Той стоеше над нея и тя видя звездната нощ в здрача зад гърба му.

— Питър Малик е мъртъв — изсъска той. — Незначителният му живот свърши. — Тя изплю кръв върху обувката му. — А сега дали да те направя част от великото си дело?

— Не ме е грижа какво ще правиш с мен.

— А за майка ти грижа ли те е?

— Майка ми вече е мъртва.

— Ако го вярваш, защо си тук?

— Майната ти, Питър.

Той коленичи пред нея и я обърна по гръб. Опря коляно в гърдите й. Тя почти не усещаше студа. Кръвта нахлу в крайниците й.

— Как мислиш, че ми изглежда безстрашието ти, Хейзъл, когато съм ставал свидетел на истинска смелост неведнъж и дваж? Мислиш, че искаш да умреш, но ти нямаш нужда да умираш. Това е разликата между теб и тях. Те си отиват толкова красиво, защото имат нужда да го направят. Осигурявам им спокойна красива смърт и те я приемат като благодат.

— Аз заслужавам да умра.

— Предричам, че ще умреш с крясъци, натрапнице. — Той се наведе, сграбчи я за ризата и я изправи да седне. Имаше чувството, че са й отрязали краката. — Не знаеш какъв съм.

— Обаче знам — отвърна тя. — Ти си същият като мен. — Той я погледна в очите. — Гордостта ти е скрита под маската на справедливост.

Той я дръпна да стане. Чу как коленете й изпукаха. Остави го да я качи обратно в колата.

— Майка ти е жива — рече той.

 

 

Навлязоха дълбоко в тъмната гъста борова гора, снегът се виеше пред фаровете. Главата й пулсираше и тя още усещаше вкус на кръв в устата си. Имаше чувството, че вместо таз има леден блок, но не изпитваше почти никаква болка. Докато той се отклоняваше по все по-малки и по-малки пътища, тя започна да се чуди дали още знае къде се намира. Бяха някъде в североизточния край на парка, но Питър караше право през гората, промушваше се в пролуки между дърветата, пресичаше пътища перпендикулярно, минаваше по тесния асфалт и се врязваше отново в дърветата. Боровете шибаха колата; сенките на натежали от сняг клони проблясваха отстрани като тъмни ленти. Искаше да го попита къде отиват и кога ще пристигнат, но езикът й беше надебелял от страх и думите й пресъхваха. Студените й вътрешности се бунтуваха.

Най-сетне той излезе на покрит с чакъл път и продължи по него. Наближаваше седем сутринта. Някъде на този свят хора сядаха да закусват в къщите си, стоплени от малки огньове. Не можеше да е по-далеч от всичко скъпо, което й даваше утеха и сигурност.

В далечината се появи малка хижа, подобно на малък квадрат на фона на дърветата. Той намали и спря пред вратата. Издърпа я навън и тя застана до колата. Дим се виеше от комина. Вече беше убедена, че никой вече няма да чуе нито за нея, нито за майка й, и мъката от това как щяха да страдат децата й я прониза като с нож.

Той тръгна по плочите, които водеха към вратата, и Хейзъл разбра, че това е единственият й шанс. Втурна се напред, извъртя се и заби рамо в гърба му, стовари се с цялата си тежест върху него, все едно разбиваше врата, която вече беше отворена. Тялото му не оказа никаква съпротива. Тя усети как полита с него и когато се стовариха на земята, сякаш нищо не попречи на падането й. Чу гадно изпукване под себе си и дъхът му секна. Тишина, краката му се раздрусаха. Тя го цапардоса с чело в тила за всеки случай. Скочи, падна, изправи се с олюляване и започна да се оглежда бясно за нещо, с което да разбие белезниците си. Имаше огромен сивкавобял камък до хижата и тя се втурна към него и заудря китки. Подуши искрите, които проблясваха нагоре като бледи подобия на нощното небе, което беше съзерцавала, когато за пръв път днес си помисли, че ще умре. Белезниците се смачкаха и огънаха, като се забиха в плътта й, целият камък беше опръскан с кръв. Накрая една от закопчалките се отвори и тя освободи подутата си китка. Извърна се и видя, че Питър се мъчи да стане от земята. Мигновено се озова до него и го изрита в ухото, после с един разкрач стигна до вратата и започна да вика майка си и да блъска по тежката врата с всички сили. Най-накрая се дръпна и я разби с ритник. Пред нея цареше мрак, изпълнен с прах, от който не се чуваше нито звук.

— Мамо! — Тя се спусна в тъмната хижа, рояк прашинки се виеха във въздуха. Миришеше на горчиво, като на варено синапено семе. Когато очите й привикнаха, успя да различи маса по средата на стаята, със стол, наврян под нея, и тъмни пердета на двата прозореца. Единият бе вдясно, близо до печката, другият — насреща й. Под него, в сенките, имаше квадратна форма, креват. Върху него имаше нещо. Ноздрите й бавно се изпълниха със сладникаво зловоние.

Тя се спусна към майка си и вонята се засили. Емили Микалеф лежеше в безсъзнание по гръб, с хлътнали бузи. Хейзъл видя, че лицето й е омазано със смърдяща черна кръв. Свлече се на колене и се разрида като изгубено дете.

— Не, не, не…

— Стани!

Видя го да стои на прага, черна фигура с леко разкрачени крака. Иглица светлина танцуваше по острието на дълъг извит нож. Като дете беше виждала баща си да използва такъв нож за чистене на риба.

— Върви по дяволите! — рече тя.

— Ако искаш тя да живее, ще правиш каквото ти кажа.

Ръката на майка й бе студена. Мъртвешка ръка. Тя стана и се изправи срещу него.

— Ако вярвах в това, в което вярваш ти, щях да сключа каквото споразумение поискаш, Питър. Но аз не вярвам. И каквото и да искаш от мен сега, ще трябва да си го вземеш, защото няма да ти го дам доброволно. Каза ми, че тя е жива.

Той влезе навътре в стаята и тя чу драскането на кибритена клечка. Видя малко потрепващо пламъче, после той запали една газена лампа и стаята просветна и оживя. Челото му беше обляно в кръв, носът му беше разбит. С нищо не показваше, че го боли. Не беше на този свят, спокоен, запазил пълно самообладание. По стените вляво тя видя поредица снимки и от един бегъл поглед разбра, че са на жертвите му. Неговите снимки. Неговите трофеи.

— Доведох те тук, за да направим размяна, Хейзъл. Тя не е мъртва.

Хейзъл отново погледна майка си. Под тънките затворени клепачи видя слабо потрепване.

— Сънува — рече Саймън. — Вратига за болките й, достатъчно, за да я приспи.

— Упоил си я? Проклето…

— На ръба е. Тинктура от женско биле за разреждане на кръвта и вратига за болката. Комбинацията обаче е опасна. Може да й спре сърцето. Една инжекция с масло от мащерка ще я свести.

— Тя е на осемдесет и седем! Не можа ли като обикновена откачалка просто да я вържеш за стола?

Той остана зад масата. Светлината на лампата беше слаба и въпреки това бялото му лице светеше като монета. Държеше нож, но с върха към пода.

— Това, което каза за гордостта, беше вярно. Но в Библията „гордост“ означава сляпа надменност; не е нещо благородно. Но аз съм горд. Имам право да бъда. Гордостта ми е праведна. — Той наклони глава към нея. — А твоята?

Запъти се към нея, разбитата му физиономия улавяше разсеяната светлина, сякаш чертите му представляваха гънки в намачкано парче алуминиево фолио.

— Времето е жизненоважно — рече той. — Ще ти дам този нож, Хейзъл. — Той застана пред нея и й подаде ножа с отворена длан.

— Няма да се самоубия заради теб — отвърна тя, разтреперана.

— Христос го е сторил.

— Чел си различна книга от всички нас.

— А предишната нощ е пролял кръвта си в Гетсиманската градина. — Той опипа лицето си и вдигна окървавената си ръка към нея. — Както пише. Той бил принуден. Коленичил в градината и бремето на това, което трябвало да понесе, се стоварило върху него. — Направи още една крачка към нея, ножът лежеше на дланта му. — Вестителят му се носи към теб. Ти си богопомазана.

— Нито ти, нито аз сме Христос, Питър. Ти просто си един съсипан от мъка… — Усети острието на ножа, опряно в долната си устна.

— Наречи ме Питър още веднъж и ще затворя устните ти със стомана. Как ми е името? — Тя не каза нищо. Той отдръпна ножа. — Имам нещо по-ефикасно от ножа. Щом предпочиташ да умреш като страхливец.

— Пусни ни да си вървим — рече тя, разтреперана. Тънка струйка кръв се спускаше по брадичката й. — Спомни си за всички хора, към които си засвидетелствал любовта си, и ни пусни да си идем. Знаеш как да изчезнеш. Можеш да го направиш.

Той замахна назад, ножът полетя към вратата и се заби с трясък. Тя подскочи. Той направи няколко крачки към чантата зад един от столовете и извади пистолет от нея. Ножът явно беше за проба, но с пистолета нямаше шега.

— Ще я заведа някъде, където твоите хора могат да я намерят — каза той. — Ще я оставя да се помоли над гроба ти, преди да я откарам оттук. Ще се е съмнало, когато тръгнем, така че тя ще може да намери пак пътя. За да слага цветя, ако иска.

— Моля те — рече тя. — Събуди я. Докажи ми, че ще излезе оттук жива. — Той я гледаше безизразно, пистолетът висеше от пръстите му. — Саймън, моля те.

— Аха, сега съм Саймън. Сега, когато искаш нещо от мен.

— Остави ме да се сбогувам.

— Искаш майка ти да гледа как умираш? Такова дете ли искаш да бъдеш в последните минути от живота си? — Без предупреждение той вдигна пистолета, прицели се в главата й и дръпна спусъка. Тя чу празното изщракване на ударника и усети как краката й се подкосиха. Стовари се на пода с протегната ръка, търсеща бясно някаква опора. Счупените белезници издрънчаха на пода.

— Давай тогава, събуди я — рече той зад гърба й. — Остави я с този приятен спомен.

Хейзъл намери ръката на майка си и я стисна, притисна лице към обичната плът. Мирисът на майка й проникна в нея, изплъзна се изпод зловонието на разлагаща се, но все още натрапчиво жива кръв. Това беше същата миризма, която се беше запечатила в спомените й, по време на цялото й съществуване. Беше пропита от нея, източникът на нейния живот. Искаше да продължи. Сега усещаше съвсем ясно жаждата за живот. След като беше изгубила всичко, което си мислеше, че има смисъл за нея, след самотата и унижението, след болката и провала, все още искаше да живее. Заби пръсти в ръката на майка си, но Емили Микалеф не се събуждаше. Хейзъл се изправи и застана пред убиеца си.

— Добре — рече тя. — Съгласна съм.

Той зарови из джобовете си и извади един-единствен куршум, който зареди в патронника.

— Тук няма никакви условия. Твоето съгласие няма никакво значение.

— Никога не е било истинско и това, което си предлагал на жертвите си. Възползвал си се от отчаянието им така, както се възползваш от моето. — Чуваше хриптенето в гърдите му. Изтощение, глад, болест. Смъртта беше толкова близо до него, колкото и до нея, като сянка от облак, който се носи над долината. — Нарушил си първата му заповед — рече тя. — Мислиш ли, че той ще ти позволи да идеш при него с всичките ти грехове?

— Никой от умрелите не е наистина мъртъв.

— Един от полицаите ми откри брат ти в хижата, в която сте живели. Тялото му е покрито с прах, вонящо и пълно с ларви, изоставено на произвола, без да има кой да го погребе. Човекът, който те е спасил от ада, в който някога си живял. Така ли показваш любовта си?

— Няма значение как аз показвам любовта си, а как Той показва своята. И сега — как ти показваш своята.

— Знай едно! Не си давам живота доброволно.

— Сама каза, че заслужаваш да умреш.

— Заслужавам — отвърна тя. — Но това не означава, че искам да умра. Приемам условията ти, защото нямам друг избор.

Челюстта му се стегна, насили се да я отпусне и й се усмихна.

— Трябва да внимаваш. Не искаш да те помисля за неискрена. Това може да ме накара да стана и аз неискрен. А ти искаш майка ти да живее, нали?

— Искам — отвърна тя. — Но щом ще умра тук днес, няма да го направя като лъжкиня. Тя не би искала да лъжа само за да я спася. Истината е, че не искам да умра. Не мога да се преструвам, дори и за да спася майка си. — Тя предпазливо пристъпи към него. — Ако ти отдам живота си и върнеш брат си оттам, където е отишъл, какво ще ти каже той? Какво ще си помисли за голямото ти дело, когато то коства живота на толкова хора? Щеше ли той да се спаси на всяка цена?

— С всяка секунда, Хейзъл, майка ти се приближава към смъртта. Кажи ми, че искаш тя да живее.

— Пусни ми един куршум. — Той вдигна пистолета и тя погледна в тъмното му око. — Но първо ми покажи как искаш да е устата ми.

— Не се тревожи за това.

— Държа на това. Щом като ще ме караш да лъжа, искам сама да изрека лъжата.

Той я гледаше, без да помръдне. Тя си помисли, че ако успее да го задържи прав и последните му сили го напуснат, той ще изчезне като дим преди нея. Седмици наред се беше страхувала от него, беше го мразила, но сега усещаше силата на разбитото му сърце и за пръв път изпита съчувствие. Да си върнеш изгубеното независимо от цената. Кой не би го разбрал? Всеки, изгубил надежда, се намираше в този пущинак, помисли си тя. А в пущинака ти остава само молитвата.

— Мога да кажа цялата лъжа — рече тя. — Запомних я.

— Примири се, Хейзъл.

— Libera eos de vinculis…

— Да не си посмяла…

— И двамата сме загубили човека, който ни е обичал най-много — отвърна тя.

— Майка ти още е жива.

— Съпругът ми ме напусна. Брат ти си е отишъл. Саймън си е отишъл.

— Той стои пред теб.

— Не, малкото му съкрушено от мъка братче седи пред мен. Саймън си е отишъл завинаги. Така че отговори ми: Кой ще спаси Питър сега?

Видя как очите му се обърнаха нагоре и тялото му се разтресе. После не последва нищо. Настъпи тишина и покой, и всички нещастни съсипани мъртъвци останаха в гробовете си. Видя, че той разбра.

— Mortis — рече тя.

Той отвори уста, сякаш да запее, и пъхна пистолета в нея.