Ингър Аш Улф
Лечителят (16)

16.

Неделя, 21 ноември, 15:00 ч.

Севиние прекара последните часове на съботния следобед във взета под наем кола, паркирана на Сюейтън Роуд в покрайнините на Порт Харди. Беше летял дотук от Ванкувър и през целия полет над водата се намираше в състояние на пълно блаженство. Снежните шапки отдолу изглеждаха като поръсени с пудра захар и отклониха мисълта му от онова, което най-вероятно му предстоеше.

В Порт Харди взе кола под наем и отиде до мотела си, малка дървена постройка встрани от главната улица. Акцентът му явно убеди дамата на рецепцията, че е бил толкова път за спортен риболов, и той не тръгна да я разубеждава. Беше с цивилни дрехи, за да сведе фактора любопитство до минимум.

Взе си душ и слезе до града да си купи нещо за ядене, след което продължи на север по Сюейтън Роуд. След четири километра отби встрани и остана да наблюдава. Избра си място на около стотина метра от редицата лъскави пощенски кутии, подредени покрай пътя като макети на индустриални складове. Едва ли щеше да хване някого да проверява пощата си в събота следобед, но нямаше смисъл да отлага. Най-вероятно щеше да стои на това място утре цял ден, а и в понеделник. Кутията с надпис „Джейн Бък“ беше една от десетте необичайно големи кутии в края на редицата и за петте часа, които той прекара в колата, като пи кафе и яде ябълки от една книжна кесия, видя всичко на всичко двама души да идват и да си отиват. На всеки половин час включваше мотора за десет минути, за да не изстива колата; навън беше шест градуса. Никой не отключи кутия номер 31290. Когато се стъмни, Севиние се върна в мотела, изяде две огромни градински салати и си легна.

Беше на мястото си за наблюдение в шест сутринта. До два следобед жива душа не се приближи до пощенските кутии. Замръзваше и му свършваха плодовете. Най-накрая в три часа, точно когато започваше да си мисли, че си губи времето, някой дойде и отключи 31290. Беше жена. В кутията имаше два пакета. Тя ги сложи в колата си и продължи по Сюейтън Роуд. Той я последва на безопасно разстояние. Тя се отклони на север по един неасфалтиран път, измина четири километра и зави по частна алея. От пътя се виждаше малка груба постройка сред дърветата, не по-голяма от ловна хижа. Севиние отби встрани от пътя и излезе навреме от колата, за да я види как отива зад къщата. Приведе се и притича през храсталака покрай алеята, продължи нагоре през все още гъстата морава и се скри встрани от къщата. Сърцето му биеше силно. Притискаше пистолета към крака си, докато се примъкваше към ъгъла. Когато стигна дотам, видя, че жената отключва вратата на една малка барака в дъното на имота. Тя влезе в тъмната постройка с двата пакета и след миг се появи с празни ръце. Той се извъртя към двора и насочи пистолета към нея.

— Arrête! — извика, забравил къде се намира, и жената изпищя. — Стой! — повтори той. — Отдръпни се! Горе ръцете!

Жената вдигна ръце, той се спусна към нея и я завъртя. Опря я на стената на бараката и ритна краката й, за да я накара да се разкрачи.

— Не ме наранявай! Не ме наранявай! — развика се тя, докато я претърсваше.

— Аз съм полицай! — отвърна той. Беше забравил, че е с цивилни дрехи.

Не беше въоръжена. Завъртя я с лице към себе си.

— Моля те! Какво съм направила?

— Как се казваш?

— Джейн! Казвам се Джейн! Документите ми са в колата…

— Покажи ми ги.

Тя тръгна пред него, като поглеждаше през рамо. Понечи да свали едната си ръка, но той я перна под лакътя и тя отново я вдигна над главата си. Когато стигнаха до колата, видя дамската й чанта на предната седалка. Без да сваля пистолета, отвори вратата и я извади.

— Покажи ми ги. — Подаде й чантата и тя извади платнен портфейл. Шофьорската й книжка беше издадена на името на Джейн Бък. Той погледна първо нея, после снимката. — Така ли се казваш наистина?

— Кой си ти?

— Аз задавам въпросите.

— Но кой си ти? Защо правиш така?

— Мили боже! — рече той и забеляза, че тя потрепери. Изрови значката от задния си джоб и й я показа. Тя я огледа, после огледа и него и сякаш още повече се уплаши. — Добре? — попита той. — Сега ми кажи кой живее тук?

— Само му нося пощата — рече тя, цялата разтреперана.

— Кой?

— Името му е… името му е Питър.

— По дяволите! — разкрещя се Севиние и захвърли нещата й на земята. — Не си играя на въпроси и отговори, жено. Кой живее тук и какво общо имаш с него?

— Питър Малик! Казва се Питър Малик! Нося му каквото намеря в пощенската кутия. Това е всичко.

— Пощенската кутия се води на твое име.

Тя присви очи към него.

— Откъде знаеш това?

— Аз съм полицай, показах ти значката си. Отвори бараката.

Тя се поколеба, но се отправи към задната страна на къщата.

— Много ще се разстрои, ако го събудим — рече тя. — Болен е. Трябва да си почива. — Пъхна пак ключа във вратата и я отвори към празно тъмно пространство. Въпреки студа Севиние усети мирис на вкиснало. Очите му имаха нужда от няколко секунди, за да свикнат с мрака, и тогава видя, че на пода са струпани над двайсет неотворени колета. Спусна се към най-близкия. Беше изпратен на седемнайсети октомври от Уелс, Британска Колумбия, от Ейдриън Грънуолд. На съседния беше изписано името на Мортън Халф и адрес на подателя в Истън, Саскачеуан. После видя малка кутия с името на Гладис Ягнема. Беше изпратена два дни преди смъртта й. Нито един не беше отворен.

— Дявол да го вземе! — изруга тихо той. — Защо са тук всичките тези колети?

— Казах ти, аз само…

— Говориш ли с този човек? С Питър?

— Не бива да го безпокоят.

— Кой казва?

— Брат му.

Не можа да се сдържи и я разтърси здравата.

— Кажи ми име!

Тя го погледна ужасено, Севиние я завъртя за рамото и я избута навън. Задната врата на къщата беше на двайсет метра разстояние. Прозорците от двете й страни бяха със спуснати пердета. Той задърпа жената за презрамката на чантата към къщата.

— Не — каза тя с пресипнал, уплашен глас. — Не бива да влизаме в къщата.

— Как се казва брат му?

— Моля те.

— Тогава ще попитам мъжа в къщата…

— Нямам ключ за къщата.

— Имаш ключ. Отвори вратата.

— Моля те — проплака тя и разпери ръце.

Той опита вратата.

— Саймън — рече тя. — Казва се Саймън. Ако знае, че сме тук…

— Какво? Ще ни убие ли?

— Моля те — повтори тя. — Заклела съм се…

Не я изчака да довърши. Направи крачка назад, разби вратата с ритник и тя стана на парчета от удара в стената. Миришеше на прах, но после, изпод прахта, ги лъхна гадната воня на разложен труп. И двамата се дръпнаха назад.

— Кога за последно видя мъжа, който живее тук? — попита Адютор Севиние.

— Питър не бива… да бъде обезпокояван — повтори тя, гласът й стана жалостив, докато отстъпваше назад от разбитата врата. После рязко се извърна и повърна на стъпалото. Той я хвана под мишниците и я сложи да седне на тревата.

— Изправи се.

— Не знаеш какво направи…

— Дай ми ключовете от колата си — рече той и тя покорно ги сложи в ръката му. — Стой и не мърдай. — Извади мобилния си и го отвори. Нямаше обхват. — По дяволите! Имаш ли телефон?

— В чантата.

Дръпна чантата от рамото й и започна да рови за телефона. Отвори го. Имаше обхват. Набра Порт Дъндас. Някой вдигна в участъка.

— Веднага ме свържете с Хейзъл Микалеф.

— Няма я — отвърна гласът. — Кой се обажда?

— Детектив Адютор Севиние! Обаждам се от шибания Тих океан!

— Чакайте, чакайте, ще ви прехвърля на мобилния й, чакайте.

Чу няколко изщраквания и после детектив-инспектор Микалеф вдигна, преди да е звъннал.

— Ало? — каза тя, звучеше озадачено. — Севиние, вие ли сте?

Зад нея се чуваха гласове.

— Тук съм — рече той. Не му достигаше въздух. — Тук се е случило нещо лошо…

— Къде е това „тук“?

— Проследих жената, след като взе пощата. В една хижа в гората съм, може би на десет километра от града. Тук има един мъж, тя така казва, Джейн Бък.

— С нея ли сте в момента?

— Разбих вратата.

— Чакайте, дайте по-бавно. Къде точно се намирате?

— Казах ви! Северно от Порт Харди. В гората. Проследих Джейн Бък дотук. Има една къща. Хижа. И има някой вътре, но не е жив.

— Откъде знаете?

— Подушвам го.

— Влязохте ли?

— Не още. Но е абсолютно сигурно, че в къщата има труп.

Тя замълча за миг.

— Имате ли нещо, което да намокрите с вода? Парцал?

Той отвори чантата на Бък; нямаше нито хартиени, нито обикновени кърпички, но видя нещо, което можеше да свърши работа, и неохотно го извади от найлоновата опаковка. Имаше кран за градински маркуч до задната врата, той го врътна, напои нещото с вода и го притисна към носа и устата си.

— Каква правиш? — попита Джейн Бък, гледайки го с отвращение.

— Млъквай — рече той.

— Влезте вътре — нареди Хейзъл. — Не прекъсвайте линията.

Той погледна към уплашената жена, свита в тревата, и откопча фенерчето от колана си. Щом престъпи прага, вонята проникна през импровизираната му маска.

— Мамка му! — изруга той.

— Какво става? — попита Хейзъл.

— Намирам се… в една малка… стаичка — прошепна Севиние, миризмата го задушаваше и той си поемаше дъх на малки глътки. Мъчеше се да държи телефона и маската с една ръка. — Няма нищо тук. Студено и тъмно. Два стола и маса. — Нещо изхруска под краката му. Той вдигна фенерчето и размаха лъча из стаята. — Има врата в дъното.

— Отворете я. С вас съм, Севиние. Отворете вратата.

Той прекоси стаята, воден от зловонието, и сложи ръка на дръжката. Беше студена. Завъртя я надясно и вратата се отвори. Вдигна фенерчето си.

— Господи!

— Адютор!

— Мили боже!

До стената в дъното на стаята имаше малко легло, обикновен сламеник. Отгоре лежеше труп на мъж с провесени надолу ръце. Лицето му бъкаше от ларви. Черна, грубо изсечена каменна колона беше затиснала смачкания му гръден кош, сякаш бе паднала от небето. Севиние погледна нагоре, очакваше да види дупка, но таванът беше здрав. Погледна отново към разложеното тяло. Беше на мъж, който приживе сигурно беше тежал над сто и петдесет килограма. От тялото се процеждаше гъста черна течност.

— Детектив?

— Открих труп — отвърна Севиние с пресипнал глас. Опита се да опише гледката. Гласът му сякаш се лееше в море от мълчание. — Ще повърна — рече той.

— Изчакайте малко, говорете с Рей. — Тя подаде телефона на Грийн.

— Чие е тялото? — попита Грийн.

— Питър Малик. Джейн Бък казва, че е на Питър Малик. Брат на Саймън Малик. Открих неотворен колет в бараката зад къщата с дата седми октомври. Има и други. Мъртъв е… от доста време. — Той се извърна и побягна, не издържаше повече. Повърна на пода от другата страна на вратата.

— През живота си не съм…

— Спокойно, детектив.

— Жената ме чака на моравата отзад… има нещо в нея, което не ми харесва…

— По-добре се обади на местната полиция — посъветва го Грийн.

— Знам какво да правя — сряза го той. Опита да се успокои, върна се в стаята и се приближи до леглото. Можеше само да си представи каква би била вонята, ако беше с десет градуса по-топло. — Опитвам се да му видя устата. — Наведе се, вонящият облак на разложението, който се носеше над трупа, го погълна. С края на фенерчето разчисти дантелата от ларви от устата на Малик. На светлината вътрешността на главата изглеждаше отвратително тъмнооранжева. Севиние се извъртя и повърна отново. После се обърна. Устата беше затворена и образуваше тънка линия.

— Опитай да не замърсяваш много местопрестъплението — рече Грийн.

— Нищо няма. Уста му е затворена.

— Имаш акцент, когато си потресен, Севиние.

— Ако ти беше тук, Реймънд, нямаше да можеш да обелиш и една дума.

Чу шумолене и Хейзъл каза на Грийн да й даде телефона.

— Направете няколко снимки — помоли тя — и се махайте оттам. Има ли подразделение на федералните?

— Не знам.

— Разберете и се връщайте обратно. Не им казвате нищо, което няма нужда да знаят.

— Чакайте — обади се той. — Има бюро в ъгъла. Не го видях от вратата. — Той прекоси стаята до бюрото и мина отгоре с фенерчето. — Има лаптоп…

— Лаптоп ли?

— В тази дупка има компютър? — обади се Грийн отзад.

— И книги. Стари книги. — Отвори една. — Тази е на италиански… — Притисна студената дамска превръзка към лицето си за миг. — Не, латински е, учил съм го при монахините.

— Вземете всичко, детектив — рече Хейзъл. — Правете каквото трябва и ни се обадете от хотела.

Чуха го как повръща отново.

 

 

Насила я вкара в колата и по пътя към града тя нито се възмути от грубостта му, нито спомена нещо за правата си. Не я беше арестувал и прие отстъпчивостта й като знак, че според нея достатъчно е загазила и единствената й възможност е да му сътрудничи. Или пък не знаеше, че той няма право да я отвежда, освен ако не смята да й предяви обвинение. А той нямаше никакво намерение да оставя следи на хартия в този град. Порт Харди едва ли щеше да разбере за идването му.

Накара я да го упъти към дома си и тя се подчини. Живееше встрани от главната улица, в стара дървена къща, боядисана в светлосиньо.

— Ще мога ли да си взема колата? — попита тя.

— Ти как мислиш? — Той погледна към къщата й. — Извършила ли си престъпление?

— Не.

— Сигурна ли си?

Тя разсеяно риташе една хартиена торба на пода. От нея се изтърколи огризка от ябълка. Най-накрая рече:

— Нямах представа, че Питър е мъртъв. Само му носех пощата.

— Сигурно — отвърна Севиние, — защото не си знаела нищо. — Отвори вратата със замах. Тя го изчака и слезе чак когато той отвори нейната.

— Какво правим?

— Отиваме у вас.

Тя хвърли уплашен поглед над покрива на колата, сякаш се притесняваше, че някой може да ги види.

— Не ти ли трябва заповед за това?

— Можех да взема заповед. Искаш ли да взема заповед? — Още един поглед по улицата. — Чакаш ли някого?

— Не обичат да привличат внимание. Саймън и Питър. Ще се ядосат, ако разберат, че съм говорила с теб.

— Е, единият поне няма да разбере.

— Аз съм им секретарка. Това е. На доброволни начала.

— Защо?

Тя бавно поклати глава и прехапа горната си устна.

— Виж, нямам нищо. Имам само църквата и чека от държавата, това е. И колата.

Той бръкна за портфейла си в задния джоб на панталона и тя го проследи с очи, когато го отвори, за да извади две двайсетачки. Не показа да е възмутена. Той сгъна банкнотите и ги протегна към нея, после лекичко ги дръпна.

— Как така жена без нищо има къща?

— Къщата не е моя — отвърна тя. — На църквата е. — Продължаваше да държи парите във въздуха. — Тяхна е, нали? Те са собственици на къщата.

Даде й парите и тръгна към входната врата.

— Щом свършим тук, ако реша, че си ми помогнала, ще те закарам да си вземеш колата — рече той.

 

 

Прибра се в мотела малко след четири следобед. Сумрак се спускаше над пристанището и неуморните ветроходци поемаха към открито море в студения есенен въздух, за да ловят риба или да се насладят на залеза. Между тях и гигантското вечерно слънце се простираше едва различимата линия на хоризонта. Беше взел малка папка с документи от къщата на Джейн Бък. Нищо уличаващо, но имаше чувството, че част от информацията в тази папка ще хвърли малко светлина в правилната посока. Лаптопът обаче беше по-належащ. Сложи го върху малкото дървено бюро в мотелската стая заедно с книгите. Книгите бяха стари; някои с кожени подвързии. Майка му някога силно се надяваше той да стане свещеник, но въпреки годините в семинарията латинският му беше повече от ужасен. Единствената книга на английски беше един справочник, ръководство за използването на различни растения. Имаше логика. Беше станало ясно, че Беладона е самоук билкар, само дето познанията му водеха до фатален край. Провери всичките книги за бележки, но бяха чисти.

Компютърът беше използван с една-едничка цел: освен оперативната система, единствената програма беше браузър отпреди пет години. Бяха махнати дори игрите, които вървяха с него. Севиние кликна върху отворения браузър, но тук нямаше Интернет. Браузърът върна сив екран със съобщението, че сървърът не може да бъде намерен. Беше съвсем сигурен, че убиецът не би могъл да хване сигнал и от бараката на смъртта. Тогава къде се свързваше с интернет? В браузъра нямаше отметки, но когато отвори историята, видя линкове към електронна поща и към страница на име Gethsemane^[1]. Знаеше какво означава Гетсимания. Трябваше обаче да влезе в мрежата, за да разбере какво означава за Беладона.

Обади се на рецепцията и те бяха готови с радост да му предоставят единствения си компютър, но нямаше начин да свърже лаптопа си към интернет. Искаха да му помогнат. Каза им, че си търси добро място за улов на канадска пъстърва.

— Мъжът от пета стая хванал една огромна само на пет мили навътре в езерото Беър Коув.

— Това е супер — отвърна Севиние. — Но пак ми трябва интернет.

В града имаше интернет кафе, но в неделя през зимата затваряше в четири. Попита жената дали знае името на собственика и тя му го каза — Кевин Лоутън.

— Всички му викат Кев — допълни тя.

В Порт Харди живееха пет хиляди души. Севиние се свърза с дъщерята на Кев и тя му даде мобилния на баща си. Мъжът беше в лодката си.

— Кой? — попита Кевин Лоутън.

— Севиние. — Чуваше как вятърът духа откъм океана.

— Ами аз ловя херинга, приятел — отвърна той. — Не че тя много се интересува от мен, честно да ти кажа.

— Провеждам полицейско разследване. Случаят е спешен.

— Лоша връзка — каза мъжът. — Звучиш ми като испанец.

— Близо си — рече Севиние. — Ще ти платя двеста долара, ако отвориш кафето за един час.

— О, за бога, щом е толкова важно за теб, ще ида утре на риба.

Утре е понеделник, помисли си Севиние. Обикновен работен ден, но нямаше представа в какъв точно свят беше попаднал. Може би ходеха на риба когато им скимне.

Срещна се с мъжа при кафенето му. Лоутън отказа да вземе парите и го пусна вътре. Включи лампите, които осветиха малко помещение, обзаведено в хавайски стил. Севиние се зачуди защо, но реши да не пита. Мъжът тръгна да прави кафе.

Лаптопът беше настроен за безжична връзка и щом Лоутън включи системата, браузърът се съживи. Севиние натисна линка към Гетсимания и се показа страница с една-единствена картинка: грубият черен камък, който беше открил върху продънения гръден кош на Питър Малик. Прокара курсора по картинката, но нямаше нищо.

Върна се на менюто с историята на браузъра и кликна върху линка с пощата на Беладона. Отиде на началната страница с екран за регистрация. Компютърът беше попълнил потребителското име — „Саймън“. Прозорчето за паролата беше празно.

Лоутън донесе кафето и дебело парче морковен кейк. Севиние се сети, че не е ял, откакто бе дебнал в колата си на Сюейтън Роуд. Лоутън погледна през рамото му и Севиние сви прозореца.

— Това законно ли е? — попита той.

— Да кажем, че собственикът на този компютър няма да се зарадва, ако ме види, че го правя. — Той набоде огромна хапка морковен кейк с вилицата. Беше сладко-солен.

— Знаеш ли паролата?

— Представа нямам.

— Понякога в една от папките с опции има програма за съхраняване на потребителските данни, която ще ти каже паролата или поне ще ти даде кода, който можеш да копираш.

— Ще пробвам — рече Севиние. Лоутън тръгна да си върви. — Може ли да попитам нещо?

— Разбира се — отвърна мъжът и спря.

— Познато ли ти е името Саймън Малик?

— Чувал съм за него, но беше отдавна. Беше пастор в някаква църква тук.

Севиние си погледна бележника.

— Къде е тази църква?

— Ами не беше точно „църква“, ако ме разбираш.

— Не те разбирам.

— По-скоро бяха шепа първобитни типове, пръснати из целия остров Ванкувър. Но къщата на Малик беше нещо като тяхната Мека. Събираха се тук понякога и отиваха да кръщават разни хора с каяци, такива работи. Бяха безвредни… хиляди малки религии гният из тукашните гори. Повечето се навират в собствените си задници, извинете френския ми.^[2]

Севиние присви очи.

— Групата на Малик се наричаше Западната църква на Месията. Бяха пълни вегетарианци, ако това ти говори нещо.

— Кога за последен път видя Саймън?

— Боже! — възкликна Лоутън и прокара ръка по устата си. — Преди много години. С брат му Питър живееха горе в гората в една кутия за обувки. Всичко това за църквата ли е?

— Не — отвърна категорично Севиние.

Лоутън погледна към празната чиния в скута му.

— Мога да взема чинията. Искаш ли още едно?

Севиние искаше, но отказа. Знаеше, че не бива да занимава ръцете си с друго, освен с това, което се намираше пред него. Лоутън кимна и му каза, че ако има нужда от нещо, ще бъде отпред и ще играе онлайн покер.

— Късмет — пожела му Севиние.

Значи беше пастор. Предполагаше, че има нещо подобно, но не знаеше как да приложи информацията, за да реши проблема. Насочи отново вниманието си към малката бяла кутийка, където трябваше да напише паролата. Написа вътре „Питър“, „Малик“ и „Питър Малик“. Нямаше резултат. Върна се на гетсиманския сайт и отново прокара курсора по целия камък. Нищо не стана.

Римляните отвели Исус от Гетсиманската градина в нощта, преди да бъде разпнат. Севиние си спомни, че в нощта, преди да бъде разпнат, Исус пролял кръв в градината. Според Писанието кръвта му се оприличаваше с мирото. Сестра Агата вдигаше кокалестата си ръка и се провикваше: „Jesus s’est oint!“. Исус се миропомаза.

Севиние написа „Гетсимания“ и нищо не стана. Написа „Исус“, „Иса“ и „Проклятие“ и нищо не стана. Искаше му се да метне лаптопа към стената. Втренчи се в екрана, докато започна да му се струва, че малките светли точици ще избухнат всеки момент. Имаше нещо зад тази светлина; преградата беше дебела колкото един атом. Трябваше само да напише правилната дума и тя щеше да се вдигне пред него. Написа „Джейн Бък“ и страницата отново му върна съобщение за грешка.

Опита с „питърсаймън“ и „саймънпитър“ и „саймън“. Можеше ли този човек, който явно беше много умен, да има едно и също потребителско име и парола.

Не можеше.

Севиние се облегна назад, изпъшка и затвори очи. Почти не беше спал, откакто слезе от самолета. Отново се наведе напред и написа номера на пощенската кутия на Джейн Бък — „31290“ — и кутията на убиеца се разтвори пред очите му като цвете. Чу се как ахна. Пощенската кутия беше празна. Той провери с разтреперани ръце папката с изпратени, но и тя беше празна. Нямаше нищо и в папката за изпращане. Натисна на „изтрити съобщения“ и по екрана потече списък с имейли.

Отваряше имейл след имейл. Изпяваха име след име. След като прочете десетина кратки съобщения, се върна на гетсиманската страница и добави една наклонена черта и думата mashach^[3] към URL адреса. Черният камък се изпари като дим и разкри света зад него.

 

 

— „Косата на Бред Винсън оредява.“

— „Обери тези малинови храсти.“

— „Пусни страшните си мечки.“

Джил Юн вдигна очи от компютъра. Хейзъл Микалеф, Рей Грийн и Джеймс Уингейт се бяха вторачили във вратата на хладилника, която беше покрита с чаршаф. Върху него зелената лигатура беше облечена с човешко лице. Юн им обясни, че е създала цифрова уста, която отговаря на средната стойност от измерванията на устите на шестнайсетте жертви. Устата, която им говореше от хладилника на Джеймс Уингейт, беше, по думите й, визетично отроче на шестнайсет трупа. Сега говореха като един с компютризиран глас. Но казваха неща от сорта:

„Дейв орел всяка година“ и „Вибрации на куб“.

— „Вибрации на куб“ — обади се Рей Грийн. — Това ще свърши работа някой хубав ден, сигурен съм.

— Колко различни неща може да каже? — попита Хейзъл.

— Двайсет и четири часа не са много за подобен експеримент. Изобщо не съм изчерпала всички възможности.

— Но?

— Но съставих речник с шейсет и осем думи — отвърна Джил Юн — и стигнах до сто петдесет и пет изречения.

— Има ли нужда да слушаме още от тях?

Юн прегледа списъка си. Те се вторачиха в чаршафа, където шестнайсетте мъртви лица се бяха слели в едно живо електронно. То си пое дъх и каза:

— Хубава кошута спасява вяра.

— По дяволите! — изруга Рей Грийн. Влезе във всекидневната и се отпусна тежко на канапето на Уингейт. — Щеше да ми хареса много повече, ако имаше как да програмираме устата на Хейзъл да ми обещае повишение.

— Няма да го улучим от раз, Рей. Това не е точна наука.

— Така е, това е вещерство.

Уингейт стоеше до хладилника и гледаше нечовешкото лице.

— Ами ако не е на английски? — рече той. — По-рано накарахте детектив-инспектор Микалеф да говори на френски.

— Това беше фокус — отвърна Джил Юн.

Беше взела назаем един негов пуловер от гардероба в спалнята и се разхождаше наоколо като хлопка в камбана. Беше отмъкнала и чаршафите от леглото му. Стана му лошо, когато им се обади да дойдат в апартамента му в пет следобед и видя, че едва ли не се е нанесла там. Мивката беше пълна с чинии от пастата, която си беше приготвила собственоръчно със скаридите в хладилника му, зехтин, пресни чушки и пюрето от сушени домати, което беше скрил най-отзад в шкафа. Изобщо не си беше помислил, че тя ще ги намери. За толкова дребно създание ядеше като мечка. Искаше да я разкара колкото се може по-скоро.

— Учила съм френски в гимназията, това е.

— Как програмата научава английски? — попита Хейзъл.

— Аз я научих. Четох й „Сън в лятна нощ“, половината от „Песента на екзекутора“ и комикси със Снупи. Още й чета понякога, все едно ми е дете. Иска да учи.

— Имаме нужда от Севиние — рече Хейзъл.

Рей изпъшка от канапето.

— Значи ще чакаме, докато нашият човек долети от Британска Колумбия, после ще го накараме да прочете на това чудо събраните съчинения на Волтер, само за да ни каже как се подкастрят малинови храсти на френски. Честно, капитане, мисля, че беше права. Ако е в Маритаймс, наистина е въпрос на дни да приключи това, което прави. А, както изглежда, единствено той знае какво прави.

— Ще се обадя на Севиние — каза Хейзъл и извади мобилния си. — По дяволите, той дали има мобилен? — В този миг чу как един глас я вика по име от ръката й. Вдигна телефона до ухото си.

— Ало? — обади се тя. — Севиние, вие ли сте?

Уингейт и Джил Юн я гледаха, докато се напрягаше да чуе Адютор Севиние. Тя покри телефона с ръка и им каза:

— В някаква хижа е.

Уингейт чуваше как гласът на французина прекъсва. Беше ужасен, това поне бе ясно. Наблюдаваше лицето на Хейзъл, после това на Грийн, за да разбере какво става. Севиние беше много далече. Хейзъл даде телефона на Грийн, но после го грабна отново.

— Има компютър в тази дупка? — удиви се Рей.

И от това Уингейт разбра, че една врата се е отворила широко.

— Вземете всичко със себе си, детектив — нареди Хейзъл Микалеф. — Правете каквото трябва и ни се обадете от хотела. — Тя затвори телефона. — Открил е труп. Намерил е Джейн Бък и тя го е завела до един труп.

— Сев се канеше да му направи дишане уста в уста — додаде Грийн, — но каза, че мразел вкуса на ларвите.

— Рей.

— Извинявай.

— Зарежи френския — каза Хейзъл на Джил Юн. — Не ни трябва. Джеймс, иди отскубни отец Глендининг от неделното печено и ми го доведи. Кажи му да си намери най-старата библия. Ще научим компютъра на госпожица Юн да говори латински.