Ингър Аш Улф
Лечителят (3)

3.

Събота, 13 ноември, 10:45 ч.

Робърт Чандлър седеше приведен на кухненската маса на майка си и се беше хванал за главата. Детектив-инспектор Микалеф сложи ръка на рамото му и го стисна. От съседната стая се чуваше пращене и пищене на полицейските радиостанции и отваряне и затваряне на входната врата. Сутрешната смяна, и полицаи Каси Дженър и Ейдриън Аштън, се бе отзовала на повикването. Сержант Реналд и полицай Крот Фрейзър, двама от тримата им квалифицирани следователи, също дойдоха.

— Казваш, че си говорил с нея вчера по обед, така ли? — попита Хейзъл.

— Щях да идвам да я видя надвечер, но се обадих да отложа. Снощи имах страшно много работа.

— Спомена ли, че има някакви планове?

Той вдигна глава от масата и потърка буза в рамото си.

— Знаеш ли някога майка ми да е имала планове, Хейзъл? Излизаше от къщата само с мен или с Гейл. Иначе си стоеше тук, гледаше телевизия или четеше списания. Това беше животът й.

— Мислиш ли, че може да се е свързала с някого, когото не познаваш? Дори по телефона? В някоя чакалня в болницата?

— И да го е направила — отвърна Робърт Чандлър, — нищо не ми е казала. — Очите му бяха обезумели, шареха по масата, сякаш празната повърхност можеше да му разкрие нещо. — Беше кротка жена, знаеш го. Чакаше да й дойде времето, опитваше се да не притеснява никого. Не мога да го повярвам — рече той, като сложи ръце на плота. — Кой би искал да нарани майка ми? Кой може да го е направил?

— Искаш ли да си вървиш, Боб? Някой от хората ми може да те закара у вас.

Той стана, сякаш му беше казала, че е време да си върви, но със ставането се изправи над преградната стена и видя всекидневната и майка си, заобиколена от полицаи. Отпусна се отново на стола, сякаш коленете му се бяха подкосили.

— Май предпочитам да изляза през задната врата.

— Разбира се — рече Хейзъл. Сложи ръка на врата му и я задържа там за миг, после отиде на местопрестъплението. Дръпна полицай Дженър настрана и я помоли да преведе Чандлър отзад.

— Остани с него у тях за малко, става ли? Дори и да ти каже, че всичко е наред. Искам да има някой с него. — Заведе младата полицайка в кухнята. — Боб, това е Каси Дженър. Учеха в гимназията с твоята Даян, помниш ли?

— Да, да. Здравей, Каси.

— Много съжалявам, господин Чандлър.

— Ще те закара до вас, Боб. Ще се погрижи за теб.

Той стана и Дженър го прегърна през рамото. Беше се смалил като старец.

— Ще дойда да ви видя с Гейл довечера. Ще ви кажа какво сме открили.

Изчака да излязат и щом вратата се затвори, чу гласа на Грийн зад гърба си:

— Отиде ли си?

— Да — рече тя.

— Спиър е тук. Останалата част от екипа му идва след десет минути. Мисля, че ще искаш да го чуеш.

Хейзъл се върна във всекидневната. Хауърд Спиър беше успял да дойде от Мейфеър за малко повече от трийсет минути. Пресметна, че сигурно е карал със 180. Беше едър човек, около четирийсетте, миришеше лошо и имаше навика да си гризе ноктите. Неведнъж и дваж си бе отбелязвала наум, че детектив Спиър сигурно е погълнал голям дял от местопрестъпленията по време на кариерата си. Оралната фиксация не е най-добрият недостатък, ако работата ти е да претърсваш мъртъвци. Порт Дъндас не разполагаше със собствен екип криминалисти, само с трима следователи, които така и не бяха имали повод да използват наученото от курса. Разбира се, нямаха и съдебен лекар. Участъкът разследваше средно по петнайсет смъртни случая годишно и рядко се случваше сред тях да има убийство. За последен път в района на Уестмюр беше станало убийство преди четири години, пиянско сбиване се беше превърнало в намушкване. Горе в Ханц. Нищо друго. Инфаркти, рак, удари, по някое самоубийство през година, автомобилни катастрофи. Такива смъртни случаи се предлагаха в окръга. Спиър прекарваше по-голямата част от времето си в Мейфеър и Бари, завираше пръстите си в дупки от куршуми и правеше гипсови отливки на стъпки. За последен път го видяха в Порт Дъндас през 2003-та, и то за да изясни следи от гуми, оставени в калта при обира на ресторантски склад. (Оказа се шевролет „Малибу“ 2001-ва. Откриха го в Ийст Милвъртън, пълен със сребърни прибори.)

Хейзъл се принуди да погледне още веднъж горката Делия Чандлър. Седеше изправена, подпряла гръб на облегалката на флоралното канапе, облечена с хубава синя вълнена рокля с лигавник от почти черна кръв отпред. Гърлото й беше прерязано с един замах толкова дълбоко, че главата й стоеше на мястото си само защото беше подпряна на възглавницата. Имаше кървави еполети на всяко рамо.

Но не кървищата притесняваха най-много Хейзъл. А изражението на Делия. Очите й бяха затворени, сякаш се беше отпуснала в приятна дрямка, но устата й беше застинала в мълчалив вик, върхът на езика й се намираше зад горните зъби, долната му страна бе бледовиолетова, набраздена със синкавобели линии.

Спиър се беше навел над нея и завираше тампон в устната й кухина. Хората на Хейзъл стояха неловко зад него.

— Това е необичайно, меко казано — рече той. — Тя е седнала, няма следи от наранявания, освен гърлото, нищо под ноктите, никакви следи из стаята и въпреки това изглежда така, сякаш е умряла насред вик. Да се чудиш как е станало. — Извърна се да огледа стаята. — Точно така ли я открихте?

— Направих снимки — каза полицай Фрейзър, викаха му „Швабата“. Истинското му име беше Дитрих. Приемаше прякора си като израз на добросърдечност. — Точно в това положение я заварих.

— Кой дойде пръв?

— Аз — отвърна Аштън. — С Дженър. Нищо не сме пипали.

Явно доволен, Спиър се обърна към жертвата.

— И така, как говориш с прерязано гърло?

— Добър въпрос — обади се Грийн.

— Нормално ли е да е толкова бледа? — попита Хейзъл. — Нищо че е мъртва?

Спиър се изправи и огледа продължително тялото на Делия Чандлър. Свали гумените ръкавици и ги прибра в джоба си.

— Това е другото. Тук няма достатъчно кръв.

— Какво?

Спиър разгъна показалката си и докосна с нея кръвта по роклята на Делия Чандлър.

— Кървавите петна не са каквито трябва да бъдат. Срязваш сънната артерия и очакваш да видиш следи от бликнала кръв вертикално и странично. Тук изобщо не е имало струя. — Хейзъл и Рей Грийн се наведоха.

— Знаете онези стари чешми с кранче по средата, от което вечно бълбука вода? Точно така е станало и тук. Не е имало почти никакво налягане.

— Беше болна от рак — обади се Хейзъл.

— Ракът не го обяснява. Кървящите венци също не го обясняват. В едно човешко същество има близо шест литра кръв. В дребна стара дама като нея са малко по-малко, пет, да кажем, но във всеки случай кръвта шурва, щом прережеш гърлото. — Използва показалката, за да покаже вътрешната страна на ръцете на Делия. — Тук няма порезни рани, нито на китките, и никъде другаде няма кръв. Така че няма как да разберем какво точно се е случило, докато не я отворят в Бари.

Хейзъл се загледа в трупа на бившата приятелка на баща си. Какво ли щеше да каже той, ако я беше видял? Погледна краката на мъртвата, обути в бежов чорапогащник. Беше без обувки.

— Вдигнете й роклята — нареди тя. Двамата мъже се извърнаха към нея. — Дръпнете й роклята нагоре, детектив Спиър.

Спиър надяна гумената ръкавица на дясната си ръка и се наведе да вдигне подгъва на роклята. Безцветният му шлифер се събра върху краката на мъртвата. Той сгъна синия плат в скута на Делия Чандлър. След миг забеляза малка дупка в чорапогащника, най-горе на десния крак, при ръба на гащите.

— Какво е това? — попита Грийн.

Спиър се наведе между краката на Делия и внимателно повдигна чорапогащника. Кожата й беше морава, малък кръвоизлив, като при ухапване от насекомо.

— Дупка от спринцовка — рече той.

— Значи е била инжектирана? — попита Хейзъл.

— Трудно е да се каже дали е забита в бедрената вена или в бедрената артерия, така че не знам дали убиецът е вкарвал нещо, или е теглил навън. Но като се има предвид, че е бяла като платно, предполагам, че е била артерията. — Прокара леко ръце по краката й. — Искам да сваля чорапогащника.

— Прави каквото трябва, Хауърд. — Изпита желание да се обърне, за да не притесни Делия Чандлър.

Спиър направи знак да му помогнат и двама полицаи се приближиха и повдигнаха леко Делия от канапето, така че той да може да смъкне чорапогащника и да оголи краката й. Кожата беше почти прозрачна.

— Какво ви прави впечатление в стъпалата й? — попита Спиър, като докосна с показалката единия свод на Делия.

Загледаха се в бледия синкав крак.

— Няма почти никакъв цвят — отвърна сержант Реналд.

— Две точки, полицай. Би трябвало краката на жената да са по-тъмни на цвят заради насъбралата се в тях кръв след смъртта. Нищо подобно. — Той плъзна показалеца си обратно до дупката от спринцовката. — Това е венепункция, както когато давате кръв. — Отново вдигна поглед към тях. — Източил й е кръвта.

Грийн поклати невярващо глава:

— Позволила му е да го стори?

Спиър оправи роклята на мъртвата.

— На този етап е невъзможно да се каже какво му е позволила и какво не. Но както изглежда, със сигурност е имало известно съдействие. — Той издърпа ръкавицата и завря пръст в устата си, дъвчейки замислено нокътя. — Ще знаем повече, когато иде в Бари.

— Не искам да я местят оттук — рязко отвърна Хейзъл. — Изживя всяка минута от осемдесет и няколкото си години като жителка на този град и ще се отнасяме с нея подобаващо. Няма да позволя да я заврат като някоя стара жертва в хладилника.

— Това е убийство, инспекторе. Не знам доколко имаме думата.

— Щом приключим на местопрестъплението, я карате в болницата в Мейфеър. Хората ви могат да дойдат насам за разнообразие.

В този миг пристигна екипът криминалисти на Спиър. Единият започна да снема отпечатъци, докато другият прибираше в пликове възглавниците от канапето.

— Остави тази, която й държи главата, засега — рече Спиър. Обърна се към Грийн и детектив-инспектор Микалеф. — Цяла вечност търсих чувал за трупове в управлението ви. Ще ида да го взема от колата.

 

 

Хейзъл се обади в участъка, за да нареди на трима полицаи незабавно да разпитат наоколо. До средата на следобеда бяха обиколили двете страни на Мейтланд авеню, без да открият нищо. Малко след обяд в участъка постъпи обаждане, че предишната вечер на „Тайлър“, на три пресечки от къщата на Делия, бил видян паркиран буик последен модел. Но човекът не беше записал регистрационния номер и не можеше да си спомни дали колата е била сребриста, синя или черна. В спокоен град като Порт Дъндас обикновено не се обаждаха, че има „чужда“ кола. Новината за специалитети във „Фолгърс Кофи“ на половин цена обикаляше града като мълния, но непозната кола на „Мейтланд“ или „Тайлър“, или на която и да е от улиците около къщата на Делия Чандлър, никога нямаше да предизвика загриженост.

Хейзъл и Рей останаха целия следобед, докато криминалистите снемаха отпечатъци, прибираха в пликове и правеха снимки на местопрестъплението и останалата част от къщата. Нямаше много за прибиране, освен възглавниците на канапето, оскъдното съдържание на хладилника и лепкавото парче сапун от кухненската мивка. Направиха двеста снимки на местопрестъплението; снимки, които после нямаше да им кажат нищо за убиеца. Въпреки цялостното претърсване нямаше никакви следи, че нещо е местено или откраднато от къщата на Делия Чандлър. Разпечатките от телефона показваха, че няма нито входящи, нито изходящи обаждания след това на Робърт Чандлър по обяд, и не можеше да се каже дали Делия беше влизала в Интернет, тъй като връзката беше кабелна. Поне от историята на търсенето в браузъра щяха да видят кои сайтове е посещавала и кога. Хейзъл имаше DSL^[1] вкъщи, понеже майка й си беше купила лаптоп и настоя да се вържат към интернет.

— За какво ти е проклетият интернет, майко? — беше попитала Хейзъл. — Само мръсотии и колекционерски глупости. И стаи за чат — какво ще правиш в стая за чат?

— Звучиш като майка ми — отвърна Емили Микалеф. — Имам нужда от нещо повече през деня, не ми стига само да ти готвя и да гледам Опра. Трябва да преодолееш омразата си към техниката, Хейзъл. Може и да научиш нещо.

Тя се съгласи неохотно, но за всеки случай настоя майка й да закрие кредитните си карти.

— Ако искаш нещо, мога да ти го купя от града. Няма да купуваш боклуци по интернет.

Айдънт беше взел компютъра на Делия, но щеше да мине време, преди да докладват. Нямаше други повиквания през деня — дори и котка от дървото нямаше за сваляне — и когато в шест часа Хейзъл и Грийн се върнаха в участъка, тя видя защо: улиците бяха пълни с народ, хора стояха по ъглите, пушеха и говореха, други караха бавно колите си. Знаеше, че няма начин да запази новината за убийството на Делия Чандлър в тайна, но въпреки това беше изненадана да види толкова много хора навън привечер.

— Какъв ден! — рече тя. — Не знам какво да правя сега.

— Имам бутилка ръжено уиски в бюрото си.

— „Разрешаваш“ ли ми, Рей?

— Има моменти, които плачат за едно питие, Хейзъл, има и такива, в които е задължително. Но ще приема и „не“ за отговор.

— Не ми се иска да пиеш сам — отговори тя.

— Ела тогава. — Завиха и минаха по една от алеите за доставки, успоредна на улицата към участъка. — Досещам се каква е темата на разговор по главната улица.

— Съмнявам се, че има някой, който да не познава Делия. Работеше в погребалното бюро, докато не навърши шейсет и пет. Нямаше смърт в този град, в която да не е взела участие.

— Сега градът взима участие в нейната смърт.

Той задържа задната врата на участъка, за да мине първо тя, и се запъти към бюрото си. В мига, в който влезе обаче, Хейзъл чу какофонията от въпроси, които валяха зад гишето — управлението беше последното място, където можеха да намерят спокойствие и тишина. То беше най-логичното място за местните репортери. Хейзъл почувства, че обичайните уговорки с пресата в Уестмюр този път няма да свършат работа. Изкрещените въпроси бяха варианти на тема: има ли заподозрян; с какво оръжие е убита; какво е причинило смъртта. Грийн стоеше с празни ръце пред отвореното чекмедже на бюрото си и със смутено изражение го затвори с коляно. Отне му секунда да възвърне самообладанието си, после пристъпи напред и се скри от погледа й.

— Детектив-инспектор Микалеф ще направи изявление тук в девет часа в понеделник сутринта. Дотогава никакъв коментар — каза той.

„Моля ви, дръжте се като репортери от малко градче“, помисли си Хейзъл. Върна се назад и влезе в кабинета си, за да не я видят, в случай че някой от репортерите (кой да знае, че има толкова много репортери в целия окръг?) беше паркирал отзад. След няколко минути стъпките във фоайето заглъхнаха. Грийн почука на вратата й. Тя видя през матираното стъкло, че държи бутилка, и му каза да влезе. Прокара пръст по вътрешността на чашата за кафе, преди да я постави върху бюрото си.

— Двойно или тройно? — попита той и отвъртя капачката.

— Толкова, колкото да спрат да ми треперят ръцете.

Наля й четири капачки, които тя изля в гърлото си.

— По-добре да се обадя на майка ми.

— Искаш ли да си ида?

— Не. Стой тук. Ако след три минути още съм на телефона, стани и почукай на вратата, все едно има нещо важно. — Набра номера и майка й вдигна на третото позвъняване, което означаваше, че е трябвало да стане и да иде до кухнята. Хейзъл все й повтаряше да взима безжичната слушалка със себе си, но старата Микалеф не искаше да бъде преследвана от някакъв си телефон. Вече бе чула новината.

— Делия Чандлър — рече тя, сякаш се мъчеше да си спомни името й. — Отдавна трябваше да стане.

— Не говори така.

— Трябва сериозно да обмислиш възможността убиецът да е жена.

Хейзъл примигна два пъти и написа „убиец = жена?“ на един лист и го подаде на Грийн. Той го погледна и прошепна: „Няма начин“.

— Знаеш ли, тя никога не ми се извини. Дори на погребението на баща ти.

— Моментът тогава щеше да е много подходящ. — Хейзъл чу почукване. — Какво правиш?

— Пиша имейл.

— На кого?

— Имам приятели, Хейзъл. Пиша на тях. Не се тревожи, няма да издавам държавни тайни.

„Моята осемдесет и седем годишна майка има електронни приятели, с които си кореспондира“, помисли си Хейзъл. В какъв свят живеем?

— Вратата заключена ли е?

— Ти заключи ли я?

— Ти отключи ли я, мамо?

— Не. Кога искаш вечерята? — Хейзъл чу тих звън — имейл пристигаше или се изпращаше. — Хейзъл?

— Ще ям тук довечера. После ще ида да видя Боб и Гейл.

— Горкичките — рече майка й. — Хапни нещо зелено тогава, скъпа. И предай много поздрави на Реймънд.

Хейзъл затвори и вдигна ръка към Грийн, който беше станал и се готвеше да почука на вратата.

— Няма нужда. — Той свали ръка. — Защо да „няма начин“?

— Жените обикновено убиват от страст. Местопрестъпленията са като филми на ужасите.

Тя разбра, че има празнина в познанията на Грийн за тайния живот на града — незнайно как не беше научил за стореното от Делия Чандлър преди трийсет години, въпреки че на нея й се струваше, че дори децата знаят. Реши да не му казва, за да не вземе да си хареса майка й за заподозряна. Независимо какво й говореше обучението за това какви хора на какви престъпления бяха способни, не виждаше как една жена би могла да стори подобно нещо на Делия.

— Засега няма да го изключваме като възможност — отвърна тя. — Но май съм съгласна с теб. — Телефонът отново звънна. — Стой така — рече тя на Грийн.

Беше асистентката й Мелани Картрайт, обаждаше се от бюрото си.

— Познаваш ли някой си Карл Стратън?

— Трябва да е синът на Сандра Стратън.

— Той се обади — рече Картрайт. — Каза, че дошъл от Торонто за събота и неделя. Майка му била уплашена и искала да се върне в града с него.

— Е и?

— Иска да й се обадиш и да й кажеш, че няма за какво да се тревожи.

— Имам си вече една вещица на главата, Мелани.

— Да му го кажа ли?

— С твои думи, ако обичаш. — От другата страна настъпи дълга пауза. — Мелани?

— Мислиш ли, че този човек е още навън? Искам да кажа тук, в града?

— Не — отвърна тя. — Свършил е това, за което е дошъл. Сигурна съм, че отдавна си е отишъл.

Картрайт й благодари и затвори. Хейзъл знаеше, че вече е запечатала в паметта си израза: „Свършил е това, за което е дошъл“. Нямаше да се изненада, ако видеше тези думи в „Рекърд“. Горещите линии в малкото градче.

Грийн вдигна бутилката.

— Искаш ли още?

— По-добре не, Рей. — Той зави капачката. — Направи ми една услуга и се обади на Боб и Гейл Чандлър. Трябва да идем до тях. — Той кимна и излезе, като затвори вратата. Хейзъл вдигна слушалката. Колкото повече се мъчеше да си набие в главата, че има процедура, която трябва да следва, толкова повече усещаше, че за случилото се в града не важат никакви процедури. Усещаше присъствие зад гърба си, дишаше във врата й, хвърляше сянката си. Някой беше минал през града — явно незабелязано — и беше отнесъл Делия Чандлър. Кой беше този човек? Защо я беше убил по-трудния начин, когато явно тя вече се бе съгласила да си иде по лесния? Откъде трябваше да започнат?

 

 

Къщата на Робърт и Гейл Чандлър се намираше в покрайнините на Хоксли. По целия път Грийн зяпаше през прозореца есенния пейзаж и угасващата светлина на деня. Това устройваше Хейзъл, която беше потънала в мисли. Част от сутрешния ужас бе имал време да попие в Боб Чандлър; страхуваше се в какво състояние ще го завари.

Когато стигнаха до къщата, Хейзъл разпозна колата на Горд Съндърленд, паркирана до бордюра.

— Горд — каза тя, когато той свали прозореца, — няма да коментираме сега, семейство Чандлър също. Ще трябва да изчакаш изявлението в участъка.

— Ще има изявление?

— Днес не — отвърна тя. — Понеделник сутринта, в работно време.

— Това е за момчетата от Хилсчърч и Дъблин, Хейзъл — отвърна той. — Ще ти бъда благодарен, ако си поговорим на четири очи.

— Нищо не мога да ти обещая, Горд.

— „Уестмюр Рекърд“ е основният източник на новини за хората в окръга, детектив-инспекторе. Очакват цялостен репортаж от нас, а понеделнишкият брой беше затворен още в четвъртък вечерта. Ако не искаш да спекулирам на висок глас, ще ми се обадиш в кабинета, щом приключиш тук.

— Ще ти се обадя. Сега ще си тръгнеш ли?

Той затвори стъклото, без да каже нито дума повече, и тя го изчака да се отдалечи. Грийн се обади зад гърба й.

— Какво ще му предложиш?

— Съвети за плетки.

— Той си умира за съвети за плетки — рече Грийн.

Къщата на Чандлър беше удачно избран втори дом — след като децата им, Даян и Грант, напуснаха бащината къща в Порт Дъндас, Боб и Гейл си купиха чисто ново бунгало, първото в новостроящ се квартал. Вече беше заобиколено от много подобни. На мястото на някогашната ферма на семейство Хоксли сега имаше осем къщи, построени през последните петнайсет години. Те изглеждаха като сглобени от комплект „Лего“ — с осем различни вида прозорци в него, шест покрива, дванайсет входни врати, осем варианта на трегери, две кулички и шепа триъгълни покриви. Омешани, те се превръщаха в къщи с известна самобитност, но на Хейзъл й изглеждаха като нескопосано упражнение по архитектурно клониране.

Вътре видя задължителните литографии на Робърт Бейтман и Алекс Колвил^[2], ламинирани плакати на различни разновидности чили в кухнята и огромна абстрактна картина над камината. Семейство Чандлър ги посрещнаха печално. Боб и Гейл се настаниха на канапето срещу двата стола, на които бяха седнали полицаите. След изказването на съболезнования и след като Гейл избърса сълзите от лицето си, Хейзъл остави чашата вода и извади бележника си.

— Знам, че няма да ви е никак лесно — започна тя, — но трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Давай — каза Боб Чандлър.

Хейзъл отвори бележника си, обърна на чиста страница и го захвана с един черен ластик.

— Първо, Боб, Робърт… в какво настроение беше майка ти напоследък? Изглеждаше ли ти разстроена от нещо?

— Ами тя беше болна от рак, Хейзъл.

— И според теб как се справяше.

— Мисля, че добре. Беше се примирила.

Хейзъл записа „примирила“ в бележника си.

— Значи не беше паднала духом?

— Приличаше ли ти на самоубийство?

— Не, не, изобщо. И не беше. Но работата е там, че… — Тя върна две страници назад.

— Работата е там — продължи Рей Грийн, — че майка ти е пуснала в къщата човека, който й е сторил това. Познавала го е. Възможно е да е помолила някого да й помогне…

Лицето на Боб Чандлър смени цвета си.

— Да й помогне за какво?

— Да й… окаже съдействие — отвърна Грийн. — Знам, че мисълта не е приятна, но трябва да вземем предвид всички възможности. — Продължи доста премерено: — Как мислиш… има ли вероятност майка ти да се е уговорила с някого…

— Глупости! — възкликна Чандлър. — Майка ми беше набожна жена. Никога не би…

Хейзъл вдигна ръка към Грийн, който облекчено затвори бележника си.

— Боб, имаше дупка от игла за система в горната вътрешна част на бедрото й. Открихме я, след като Каси Дженър те откара у вас. Човекът, който е идвал при майка ти, е вкарал игла във вената й. Имаме причина да смятаме, че го е направил с нейно разрешение.

— И какво? Предложил й е евтаназия, а после й е отрязал главата, така ли? Какво искате да кажете?

— Искаме да кажем — намеси се Грийн, — че майка ти е помолила за помощ не когото трябва.

Двамата с Гейл го изгледаха втренчено.

— Хората правят неприсъщи за тях неща, когато са изправени през неизвестността — продължи той. — Майка ти може да не е била на себе си, когато… ако… е правила подобни уговорки.

Боб Чандлър сякаш се смали.

— Не знам… просто не знам.

— Може ли да е някой от лекарите й? — попита Гейл. — Макар че изобщо не мога да си го представя.

— Познавате ли всичките й лекари? — попита Хейзъл. — Идваше ли някой да се грижи за нея? Може да са й доставяли нещо.

— Боб й беше момчето за доставки — отвърна Гейл. — Той я водеше по лекари, той я водеше на пазар, навсякъде. Нямаше нужда чужд човек да й доставя каквото й да било. Веднъж Боб й занесе аспирин в два посред нощ.

Хейзъл се замисли и осъзна, че не можеше да си спомни кога за последен път е виждала Делия Чандлър сама в града, със сигурност не бе ходила у тях от опелото на Ерик Чандлър преди почти осем години. Имаше един дълъг период в живота на Делия, през който тя не се чувстваше удобно в града, а след това се беше отдръпнала и сгъстила редиците около себе си. Преди това бе жизнена жена, даже красива, после стана уплашена и затворена. Хейзъл не можеше да си представи Делия Чандлър да пусне непознат в къщата си.

— Ще говорим с всеки, с когото може да е контактувала в клиниката, Боб. Глен Луистън й беше онколог, нали? Посещавала го е доста често?

— Да — рече Боб. — Водех я поне веднъж седмично.

— Той ще ни каже при кого я е пращал, след като е била поставена диагнозата. Ще тръгнем по тази следа.

— Наистина ли мислите, че майка ми е била убита от лекар или сестра?

— Нямаме никаква представа. Опитваме се да предвидим всички възможности.

* * *

На вратата си стиснаха ръцете със семейство Чандлър. Хейзъл задържа ръката на Боб малко по-дълго.

— Съжалявам, че трябва да следвам цялата процедура, Робърт, когато единственото, което ми се иска да ти кажа, е колко съжалявам. Знаеш ли, че когато родих Емилия, майка ти донесе лазаня, щом се върнахме от болницата.

— Правеше фантастична лазаня — отвърна Боб Чандлър.

— Цяла седмица я ядохме. Майка ти е виновна, че Емилия е пристрастена към пастата — и тя яде от нея цяла седмица, наравно с нас.

— Беше заради бешамела — рече той и се засмя, после изведнъж се разплака.

Хейзъл стоеше и държеше ръката на своя приятел от детинство, с когото беше излизала един-два пъти в последните класове на гимназията, чиято майка бе имала връзка с баща й, чието семейство познаваше нейното може би пет поколения назад. За да не заплаче, тя се върна на верандата при Чандлър и го прегърна.

 

 

Помоли да я остави в участъка. Седяха в колата със запален мотор.

— Мога да те закарам до вас — предложи Грийн. — Трябва да се прибираш.

— Колата ми е отзад.

— Познавам те. Ще влезеш вътре и няма да излезеш до утре.

— Просто искам един час да помисля — рече тя.

Той удари волана и погледна през предното стъкло.

— Криминалистите в момента няма да ти кажат нищо, което вече да не знаеш.

— Не ми чети мислите, Рей. Тръпки ме побиват.

— Просто ти казвам.

Тя се извъртя на седалката, за да го погледне.

— Трябва да мога да ръководя разследването, без да се тревожа, че няма кой да се грижи за участъка. Това би трябвало да прави един началник. Дали от централното управление си мислят, че това не може да ни се случи? Че няма да дойде ден, когато в този град ще стане нещо, на което ще трябва да посветя цялото си внимание.

— Не бих използвал глагола „мислят“, когато става дума за централното управление.

— Шест години, Рей. И се справяме. Ако я оплескаме сега, Мейсън ще го използва като доказателство, че трябва да ни слеят.

— Тогава дай да не го оплескваме, капитане. Разполагаш с мен и още дузина свестни мъже и жени, които са готови да вложат време и усилия. Имаш и Спиър.

— Не ми напомняй. — Тя отвори вратата. — У дома ли си отиваш?

— Най-сетне.

— Аха — рече тя. — Благодаря ти за добрите думи.

Видя го как подкара на юг към главната улица. Къщата му се намираше на север. На юг бяха кръчмата „Килмартин Ин“ и хиподрумът.

Когато влезе в кабинета си, тя се свърза с оператора и попита как да заобиколи пряка връзка с телефона на някого и да остави съобщение на гласовата поща. Записа си инструкциите и после се обади на гласовата поща на Горд Съндърленд.

— О, здравей, Горд! — рече тя. — Съжалявам, че те изпуснах. Както и да е, ще направя изявление на стълбите на участъка в понеделник, в девет. Ще се видим там — затвори и се ухили.