Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистерията Хейзъл Микалеф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Ингър Аш Улф

Заглавие: Лечителят

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5753

История

  1. — Добавяне

5.

Неделя, 14 ноември, 8:15 ч.

Детектив Хауърд Спиър шляпна плика върху бюрото на Микалеф.

— Възнамерявах днес да гледам футбол със синовете си, но знаеш какво правя, когато кажеш „Скачай!“.

— Да, Хауърд, казваш, че може да почака до понеделник.

— Утре пак ще е мъртва.

— Можеш да си запишеш футболния мач.

— Пак заповядай.

Тя развърза връвта на плика и извади доклада. Прегледа резюмето.

— Хиосциамин? Хумулин? Това лекарства ли са?

— Почти — отвърна Спиър, захапал палец с предните си зъби. — Съставки, които се намират в беладоната и хмела.

— Алкохол ли е пила?

— Не… хмел, който се използва в медицината. Билка. Откриха парченца от него в стомаха й, погълнала ги е малко преди смъртта си. И двете билки имат успокоителен ефект.

— Колко силен?

— Според количеството беладона, което са открили в нея, вероятно много.

— Значи ми казваш, че е била упоена?

— Казвам, че най-вероятно не е усетила нищо. Била е високо горе, като хвърчило. Но нито една от съставките не я е убила. Направило го е това. — Той заби пръст в една дума в края на доклада.

— Аматоксин.

— Чувала ли си за погубващия ангел?

— Не.

— Amanita bisporigera. Най-отровната гъба на планетата, от рода на мухоморките: съвсем малко количество е достатъчно да я убие три пъти. Тя е хепатотоксична.

— На английски, Хауърд.

— Спира функцията на черния дроб и бъбреците почти мигновено.

Хейзъл хвърли отново поглед към доклада и присви устни.

— Искаш да кажеш, че Делия не е умряла от кръвозагуба, така ли?

— Аматоксинът е напълно метаболизиран. Кръвта й е източена след смъртта.

Хейзъл затвори папката и се облегна в стола.

— Как източваш кръвта от тялото, когато сърцето му вече не я изпомпва?

— Изсмукваш я.

— Боже, Хауърд! Какъв е този човек?

— Има и още. Тя е постила. В червата й няма нищо — празни са като свирка. Джак Дийкън от „Мейфеър Грейс“ каза, че вероятно не е яла от три дни.

Хейзъл вдигна страниците от доклада и забеляза графиките с измерванията на патолога, теглото на вътрешните органи на Делия Чандлър и си помисли: „Всичко се свежда до следното: тялото, разделено на съставните си части, с техните зле опазени тайни“. Сърцето на Делия беше малко по-малко от средното, забеляза тя. Реши да не го споменава пред майка си.

— Значи се уговаря с убиеца предварително? — каза тя, мислеше на глас. — И следвайки указанията му, започва да пости. Той пристига, приготвя този упойващ коктейл и я приспива. Нанася смъртоносния удар с аматоксин, после източва кръвта от тялото й, за да премахне, доколкото може, следите от отровата. След това й прерязва гърлото, за да изглежда като убийство.

— Че то не е ли убийство?

— Ами най-малкото не е убийството, което изглежда. Труп с прерязано гърло, но причината за смъртта не е кръвозагуба…

— Опитва се да скрие това, което прави.

— Може би — рече тя.

— Мислиш, че вероятно е подпомогнато самоубийство?

— Не. Не мисля такова нещо.

— Значи си е убийство. Независимо дали й прерязва гърлото, или не.

— Знам, Хауърд. Но защо ще я убива и после ще издевателства жестоко над нея? Защо ще иска да изглежда така, сякаш я е нападнал? Може би трябва да изготвим профила на психопат. Но той не е психопат, нали? Той е нещо друго.

Спиър се беше изтегнал в стола от другата страна на бюрото и зяпаше тавана. Стори й се, че усеща миризма на лук.

— Не знам. От една страна, ако не е хахо, не би направил подобно нещо. Но от друга, много добре е знаел какво върши. Достатъчно вещ е да я упои с две силни билки и после да я убие с прах от гъба. Източва й кръвта, но разбира, че не е прикрил следите си. Знае, че биспоригерата ще превърне бъбреците й в стафиди. Наясно е какво прави. Може да е лекар. — Замълча за миг и тя го изчака да продължи. — Лекар, на когото му се иска да убива, но не може да затрива всеки, който влезе в кабинета му. Така ще го хванат. Обаче може да се договаря…

— По какъв начин?

— Не знам. Да кажем, обещава й, че може да я излекува или даже просто да облекчи болката, и тя му се връзва. Не знае какво е беладона. Упои ли я веднъж, може да се позабавлява. Сигурно не обича да се бори с тях или пък да слуша писъците им.

— Не съм съгласна. Мисля, че е знаела какво ще се случи. Мисля, че е била съгласна.

— Мислиш, че е била съгласна да умре?

— Била е смъртно болна, Хауърд.

— Да, но никой не би се съгласил да умре по такъв начин. Освен ако и двамата не са еднакво луди.

— Няма взлом, няма борба, мястото е непокътнато. Обясни ми как става това.

— Убийство ли е, или не? Можем ли поне да решим какво е?

— Убийство е. Няма значение как той го нарича или тя на какво се е съгласила, ако изобщо се е съгласила на нещо. Така поне изглежда. Не мислиш ли?

— Наистина ли те е грижа какво мисля, Хейзъл?

— Да, Хауърд. Грижа ме е. Сега по-добре ли се чувстваш?

Спиър присви рамене — главата му почти изчезна в ризата — и се избута от стола. Усилието задейства пристъп на мокра тютюнджийска кашлица. Винаги се радваше, когато дойде време да се сбогува с него. Той протегна ръка да вземе доклада.

— Трябва да го снимам. Ще ти го върна.

— Направи едно копие и за Грийн.

Спиър затвори вратата зад себе си и тя вдигна телефона.

— Мелани? Кажи на Джак Дийкън от болница „Мейфеър Грейс“, че искам да го видя. Ще ида с колата.

— Разбрах, инспекторе.

— Написа ли си домашното за пумата?

— Да.

— И?

Чу се шумолене на хартия.

— Пумите — Puma concolor — са големи жълтеникавокафяви или сивкавокафяви хищници…

— Само частта, която трябва да знам, Мел.

— Добре. Те се срещат в Онтарио, но можеш да ги видиш най-често на север оттук.

— Колко на север?

— Двеста-триста километра.

Хейзъл удари с върха на молива по полицейския си дневник.

— Добре. Тогава изпрати двама полицаи до Кихоу Ривър. Да разберат кой си е изгубил котенцето и да се погрижат Кен Лоунърган да се държи прилично. Но първо се обади на Дийкън.

Тя дръпна сакото си от облегалката на стола и излезе навън. Грийн още не беше дошъл, но едно непознато униформено ченге седеше на бюрото до това на Рей и чаткаше по клавиатурата. Тя се приближи и застана зад него. Той спря да пише и си сложи шапката. Изправи се и се обърна към нея с прибрани до тялото ръце.

— Познавам ли ви, полицай?

— Детектив Уингейт, госпожо — отвърна той. Размисли за шапката и я свали отново. — Инспекторе.

— Детектив кой?

Той се изкашля в ръката си. Приличаше й на дългурест бойскаут — висок метър и деветдесет, с перушинеста жълта коса и лунички — сбъркал униформата си. Видя Рей Грийн да влиза през предния вход на участъка.

— Стой тук — нареди тя на младия полицай. Пресрещна Грийн на регистратурата. — Името Уингейт говори ли ти нещо?

Грийн се намръщи.

— Уингейт. Изскочило ли е отнякъде?

— Не точно — отвърна тя. — Но стои там с шапка, залепена на гърдите.

Той погледна над рамото й.

— О, боже! — възкликна Грийн. — Уингейт. Тук ли е? Мислех, че ще дойде другата седмица.

— За какво, Рей? Купон ли ще правим?

— От 52-ри централен в Торонто. На мястото на Хънтър.

Полицаят се беше промъкнал боязливо до тях.

— Да — рече той, — 52-ри участък.

— Имаме заместник на Хънтър? — изуми се Хейзъл. — И как, по дяволите, стана това? Мислех, че Мейсън ни чака да измрем.

— Попълнихме нужните документи — отвърна Грийн. — Предполагам, че не е забелязал.

— Слава богу, че дясната ръка не знае какво върши лявата. Значи наистина си дошъл на работа при нас? — Уингейт се усмихна и Грийн му стисна ръката. Хейзъл огледа полицая от главата до петите. Как хлапе на тази възраст беше успяло да стане детектив? Тя му подаде ръка и той я стисна със студена и леко влажна длан. Погледна табелката с името му и попита: — Как да ти викаме, Джеймс или Джим?

— Джеймс по-добре.

Върнаха се до бюрото на Грийн.

— Избрал си ужасен първи ден — рече тя. — Някой вече осведоми ли те?

— Чух по пътя. Трябваше да започна от утре, но реших да дойда и да видя дали не мога да помогна.

— Ясновидец ли си? — попита Грийн.

— Не, госпожо.

— Тогава и ти си в същия кюп като нас.

Стояха зад регистратурата, чувстваха се неловко сега, когато представянето беше приключило, и Уингейт хвърли поглед към заслона на бюрото си, но остана закован на място.

— Какво правехте на бюрото си, детектив Уингейт? — попита тя.

— Надявам се, че нямате нищо против, но помолих госпожица Картрайт да ми даде имейла на доктор Дийкън. Искам да му задам един въпрос.

— Изобщо нямам нищо против — усмихна се тя. — Боже, ще взема да ти викам „синко“, ако не внимавам. Той отговори ли ти?

— Не бях довършил имейла си. Исках да го попитам коя от раните според него е смъртоносна. Погледнах доклада на детектив Спиър, в който пишеше, че по нея имало кръв. Така че ми хрумна, че може би тя…

— Нито една от раните не е била смъртоносна, полицай — рече Хейзъл.

Уингейт бавно стискаше устни, докато накрая остана само тънка линия.

— Съжалявам — рече той, — не исках да избързвам.

Грийн отвори копието от своя доклад и го прегледа набързо.

— Как така не е умряла от раните си? — попита той.

— Била е вече мъртва, когато е започнал с издевателствата. Отровена е с гъба.

— Гъба ли? — повтори Рей Грийн.

Последваха Уингейт до бюрото му. Съобщението започваше с „Уважаеми господине“. Хейзъл видя четка за зъби до клавиатурата.

— Имаш ли къде да отседнеш, Джеймс?

— Хазайката ме очаква чак довечера.

— Значи дойде направо на работа?

— Има ли проблем?

— Няма как да те повиша по-рано от четвъртък.

— Госпожо?

— Има доста нестандартно чувство за хумор — отвърна Рей Грийн и се наведе над клавиатурата на Уингейт да изтрие обръщението, — което значи, че е трудно да разбереш кога да се смееш. — Изправи се и махна към екрана. — Джак Дийкън работи за нас, така че няма нужда от любезности. Просто казваш: „Джак“.

— Мисля да му пиша по-късно — отвърна Уингейт.

Беше сложил шапката на бюрото до клавиатурата, Хейзъл я взе и му я подаде.

— Кара ли ти се.

— Разбира се.

— Да се поразходим тогава. — Тя мина пред него и той я последва, но бързо се върна и хвърли четката за зъби в чекмеджето.

— Аз не съм ли поканен? — попита Грийн.

Тя се провикна към него през рамо:

— Свърши малко работа. Дай пример. Ще заведа новото момче до Мейфеър.

 

 

Караха на юг по шосе 41. Полета се простираха от двете им страни, кафявите стъбла на царевицата бяха прекършени. Детектив Уингейт стоеше като истукан на седалката и гледаше право напред. Мълчанието никога не беше притеснявало Хейзъл, но тя подозираше, че Уингейт проявява любезност, затова първа заговори. Попита го откъде е.

— Роден и израснал в Торонто — отвърна Уингейт. — Познавате ли града?

— Някои сгради.

— Не е лесно да ти хареса, освен ако не си израснал там.

— Надяваш се да си пробиеш път обратно?

— Просто искам да съм там, където ще съм най-полезен.

Тя го погледна.

— Добре. А какъв е истинският отговор?

Той срещна очите й и тя видя смущение в неговите.

— Това е истинският отговор.

— Имаш скаутски значки, детектив Уингейт, нали?

Той се разсмя.

— Искате ли да отгатнете къде ги държа?

— В кутия от цигари под леглото?

— Майка ми ги пази. В плик в чекмеджето й с чорапи.

Спомни си един от въпросите, които задаваха на кандидатите в академията. „Какви са отношенията с майка ви?“, това питаха мъжете. Защото от добрите синове ставаха добри ченгета. Рей Грийн ходеше на закуско-обяд с майка си всяка неделя. Отиваше с колата до Попларс да я вземе и я караше до Ривърсайд Хаус за мимози[1] и палачинки. Тя беше единствената жена в живота му освен Мишел Грийн. Съпругата му нямаше от какво да се тревожи, ако не се брои скуката да си омъжена за ченге с тъпия порок да залага на понита. Помъчи се да си спомни въпроса, който я беше накарал да се замисли на нейното собствено интервю? Преди трийсет и две години. „Искали ли сте да имате семейство?“ Каза, че иска, и един от интервюиращите го беше записал.

— Май изобщо няма жени на твоята възраст в Порт Дъндас — рече тя. — Трудно ще е за млад човек да се задоми.

— Точно сега не ми е до това — отговори Уингейт. — Имам си достатъчно грижи.

— Остави ли момиче в Торонто?

— Не — отвърна той. — В момента нямам никого.

 

 

В болницата им дадоха табелки за посетители и доктор Джак Дийкън дойде да ги вземе от регистратурата. Жестикулираше бързо и цялото му поведение говореше, че всеки момент трябва да бъде някъде другаде. Но в действителност беше търпелив и приятен. Хейзъл му вярваше.

— Спиър осведоми ли те? — попита той.

— Само за най-важното — отвърна Микалеф. — Искам пълна обиколка.

Дийкън ги поведе към мазето и ги вкара в моргата. Уингейт пъхна показалец под носа си.

— Можеш да си сложиш маска, синко, но няма да помогне.

Мястото миришеше на промишлени почистващи препарати и развалено месо, съвсем буквално. Дийкън им раздаде по чифт тънки сини ръкавици.

Делия Чандлър лежеше в бял чувал за трупове в метално чекмедже. Дийкън отвори чекмеджето с дрънчене и изкара металната количка под него, плъзна тялото отгоре и го докара на светло. Дръпна ципа и те видяха грубия шев, с който беше затворен трупът. Раната на врата беше зашита по същия начин и покрита с хирургическо лепило. Тримата се надвесиха над нея и Хейзъл стрелна с поглед Уингейт. Явно се държеше.

— Добре, две неща — започна Дийкън. — Взехме проба от стъкловидното тяло и определихме, че смъртта е настъпила около пет вчера следобед. Причина за смъртта е силно отравяне на кръвта. Вече е била мъртва, когато се е опитал да й отреже главата.

— Мислиш ли, че се е опитвал да й махне главата? — попита Уингейт. — Да я вземе?

Дийкън потупа шева на гърлото на Делия Чандлър с опаката страна на облечения с ръкавица пръст.

— Разрезът на гърлото й е хирургически — засяга трахеята и хранопровода при първото срязване; връща се още веднъж, за да го направи по дълбок, чак до гръбначния стълб. Мисля, че ако е искал трофей, е можел да си го вземе. Както и да е, разполагал е с всичкото време на света и не я е отрязал. Вижте това. — Той потупа с показалката си устата на Делия. Уингейт и Микалеф пристъпиха напред. — Вече се е вкочанила, но на местопрестъплението езикът й е бил вдигнат нагоре и опрян зад зъбите. Хауърд каза, че сякаш е крещяла.

— Боже! — възкликна Уингейт.

— Искате ли да видите снимките? — Уингейт кимна, Джак Дийкън отвори папката на масата до него и извади наръч снимки. Издърпа една и я подаде на Уингейт. — Вкочаняването настъпва три или четири часа след смъртта. Започва от малките лицеви мускули и се разпростира надолу по тялото, трябват му близо дванайсет часа, за да приключи. После процесът се обръща и вкочаняването изчезва. Рядко могат да се видят схванати мускули в момента на смъртта, но това обикновено става при насилствена смърт — тогава се получават така наречените предсмъртни спазми и хората се вкопчват в неща като парапети, в косата на убиеца и така нататък. Но това — той потупа по снимката с показалката, — това в действителност е невъзможно. Дори и да крещиш, когато някой те прострелва в сърцето, пак падаш на земята и езикът ти излиза от устата, а три часа по-късно всичко започва да се вкочанява.

— Как е станало тогава? — попита Хейзъл.

— Само във филмите на ужасите виждаш лица, замръзнали от ужас. По принцип изражението на мъртъвците е на пиянски ступор. Не си отварят устата и не си опират езика в зъбите.

Хейзъл усети, че се опитва да имитира устата на Делия.

— И какво става тук?

— За да я направи да изглежда така, убиецът е трябвало да изчака поне три часа и след това да държи устата и езика й в това положение, докато мускулите се стегнат. Трябвало е да стои близо четирийсет минути с пръсти в устата й.

Хейзъл издърпа ръкавиците си, Уингейт я последва.

— Има още нещо — продължи Джак Дийкън и вдигна едната ръка на трупа. Задържа я високо, за да могат да я видят. Лявото кутре на Делия Чандлър беше счупено.

— Съпротивлявала ли се е? — попита Уингейт.

— Няма доказателства, че е станало при самозащита. Направил го е, преди да й източи кръвта. Има следа от оток.

Хейзъл погледна отблизо другата ръка.

— Само едното.

— Само едното.

— Най-лесното за чупене — каза тя и Дийкън кимна.

Тримата гледаха втренчено ръката.

— Може би не е искал да усети болка — предложи Уингейт.

— Затова й чупи пръста?

— За да се увери, че е заспала — каза той. — После я отравя, слага абоката в крака й и започва. — Дийкън свали ръката на Делия и Уингейт погледна към новия си шеф.

— Значи го е било грижа? — попита тя.

Лекарят подкара тялото към дупката му в стената.

 

 

Пътуваха обратно към Порт Дъндас, радиото свиреше тихо, за фон на мълчанието им. Предположението на детектив Уингейт, че е имало истинска загриженост в действията на убиеца, притесняваше Хейзъл. Това означаваше, че убиецът не е бил ядосан, нито воден от желание за отмъщение, или от омраза. Този вид убийци винаги грешаха. Страстите им ги водеха. Защо се бе опитвал да изкара, че е убил Делия Чандлър в пристъп на гняв? Делия вече беше погубена от рака. Дали явният акт на убийството беше упрек към болестта? Критика към подмолния начин, по който тя действаше? А устата, какво криеше тя?

— За каква „грижа“ говорим в случая? — попита Хейзъл.

Уингейт за пръв път отклони очи от пътя. Отбивката за Порт Дъндас наближаваше отдясно.

— Не биваше да се обаждам — отвърна той. — Не знам още нищо по случая.

— Знаете горе-долу толкова, колкото и всички нас, детектив. Добре е да мислиш на глас.

— Може случайно да е счупил пръста й.

— Наистина ли смяташ така?

Явно не му се искаше да отговори. Тя пое по отбивката.

— Не — каза накрая. — Според мен е владеел напълно положението.

— И аз така мисля — отвърна тя.

— Трудно е да разберем върху какво да се концентрираме — продължи Уингейт. — Отишъл е, за да й източи кръвта? Да я убие? Да я оскверни по някакъв начин?

— Може би всичко накуп — рече Хейзъл. Вземаше последния завой преди моста над река Килмартин.

— Няма да научим нищо, преди да имаме нов труп. За да видим дали се държи по един и същи начин с жертвите си. — Хейзъл стрелна с поглед новия си детектив. Той се размърда неловко. — Не ставаш толкова добър още от първия път — додаде той.

— Мислиш, че има и други жертви? Къде са?

— Наблизо. — Той се изкашля. — Повечето серийни убийци си набелязват територия и я разработват методично.

Устата й се отвори от изумление. Тя насила я затвори и насочи вниманието си към пътя.

— Едно е да мислиш на глас, но ми се иска изобщо да не беше казвал всичко това.

— Съжалявам — промълви той.

— Тоест, надявам се, че грешиш.

Спряха пред участъка в три следобед. Застъпваше новата смяна. Рей Грийн стоеше на задния вход с найлонов плик в краката и кръстосани на гърдите ръце.

— Какво е това? — попита Хейзъл, докато заключваше колата.

— Подарък — отвърна Рей. — За теб. — Тя взе торбата и извади една кутия. Беше мобилен телефон. Втренчи се в него, все едно беше паднал от Луната. — Имаш двайсет долара време за разговори при всяко зареждане. Само аз ти знам номера.

— Не искам мобилен телефон, Рей.

— Знам. Но имаш нужда от един. Ако имаше мобилен днес, можех да ти звънна на връщане и да ти кажа да ме чакаш в Чембърлейн. Общинската полиция там се е насрала.

— Искат подкрепление? Това е източната централа. Нямаме власт там.

— Малък участък е, има-няма три ченгета. Попитах ги защо не са се обадили в централата в Отава, но те били чули за Делия Чандлър и настояваха да идем. Имат местопрестъпление, което ми описаха като „изобретателно“.

Хейзъл погледна към Уингейт, лицето му остана безизразно. Искаше й се да му каже да внимава какво си пожелава.

— Е, ние не можем — заяви тя на Грийн. — Кажи им да се обадят в Отава.

— Той е, Хейзъл.

— Не знаеш.

— Не знам — отвърна той и спря дотук, но тримата продължаваха да стоят и да се гледат. — Оттук до Чембърлейн е триста километра. Можем да сме там след два часа и половина.

Хейзъл връчи торбата с мобилния телефон на Уингейт и се запъти обратно към колата.

— Ами устата? — попита Уингейт.

— Знаеш ли старата поговорка: „Мъртвите не говорят“? — попита Грийн. — Дори и да говореха, този щеше силно да заеква. — Той последва Хейзъл до колата й и отвори вратата отзад на Уингейт. — Спиър вече е тръгнал натам.

— И на Хауърд ли са се обадили? — удивено попита тя.

— Аз му се обадих. — Тя го погледна втренчено. — Познава Чандлър по-добре от всеки друг. Затова реших…

— Представи си, имаме нужда от Хауърд два пъти за четирийсет и осем часа — рече Хейзъл.

Грийн си закопча колана, докато тя излизаше от паркинга.

— Ето още един човек, който вече си обича работата.

 

 

Чембърлейн, 315 километра източно, се намираше в края на окръг Ренфрю. Това бе стар промишлен град, превърнат в село със старовремски хотелчета и магазини за плетива. „Заспал“ беше подходяща дума за него. Последната важна полицейска акция тук, за която Хейзъл можеше да си спомни, беше свързана с камион за доставки на сладолед със скъсан спирачен кабел, който се беше забил в театъра на Чембърлейн през 1986 година. Театърът воня на шоколад и ягоди целия сезон. Местните драматурзи пренаписваха пиесите си, за да включат ароматите, а режисьорът на „Ти си добър човек, Чарли Браун“, си беше позволил волността да накара актьорите наистина да ближат фунийки със сладолед.

Убийство в Чембърлейн?

Къщата на Майкъл Улмър се намираше встрани от главното шосе, на улица с добре поддържани морави и прясно боядисани капандури. Къщата беше оградена с жълта лента. Хауърд Спиър стоеше зад купчина листа и пушеше цигара. Беше седем вечерта.

— Цигарите ще те убият — рече Грийн.

— Поне мога да си избера смъртта.

Хейзъл му представи Джеймс Уингейт.

— Колко трупа си видял, Джим? — попита Спиър, докато стискаше ръката на младия мъж.

— Доста. Но никога два в един и същи ден.

— И ти си от Торонто?

— Представи си — отвърна Грийн, докато си сваляше шапката. — Хайде да престанем да си мачкаме топките и да идем да видим жертвата.

— Рей е любител на празните приказки — рече Спиър, като им подаде латексови ръкавици. Кимна на един от криминалистите и мъжът отвори вратата.

Къщата беше тъмна и схлупена, основният етаж беше претъпкан с мебели в стил Армията на спасението. Нямаше две неща, които да си пасват. До стената на трапезарията имаше малък креват, мръсните чаршафи бяха дръпнати нагоре, а възглавницата бе цялата в петна, почти кафява на цвят. Спарен мирис на цигари се носеше из въздуха. Сгъваема масичка за хранене стоеше пред коженото кресло пред телевизора, а плотът й беше колонизиран от шишенца с хапчета и овлажняващи гелове. Огромна кутия с двупластови хартиени кърпички бе закрепена на подлакътника на креслото.

— Искам ли да знам какво общо имат овлажняващите телове с хартиените кърпички? — попита Грийн.

Хейзъл го стрелна с поглед.

— Суха кожа и хрема, Рей. Не се замисляй толкова.

Качиха се по стълбите. Неколцина следователи се разхождаха из коридора и надписваха пликове с ципове, в които опаковаха най-различни неща, като в общи линии се мъчеха да избягват една от спалните. Просветна светкавица на фотоапарат и се чу контролното писукане на батерията.

— Насам, детективи — провикна се един от мъжете и те последваха гласа към голямата спалня.

Тук горе беше доста по-чисто и по-лесно се дишаше. Щорите бяха спуснати. На леглото лежеше фигура, слабо осветена от настолната лампа, която хвърляше жълта светлина.

— Как се казвате, полицай?

— Матисън.

— Трябва ли да е толкова тъмно тук, полицай Матисън? — попита Хейзъл.

Мъжът го прие като заповед и светна лампата на тавана. Светлината изпълни стаята и тялото изскочи пред очите им.

— По дяволите! — извика Грийн и инстинктивно отстъпи назад.

Единствено Уингейт се приближи до леглото. На него лежеше обезобразеният труп на Майкъл Улмър.

— Много зле ли беше?

— Не чак толкова, колкото сега — отвърна Матисън. — Взимаше някакво лекарство, казваше се „Ановекс“, плюс разни други работи за мускулите и така нататък. Детектив Спиър казва, че вероятно е имал множествена склероза.

Рей Грийн най-накрая пристъпи напред.

— Горкото копеле.

— Чудя се как се е качил по стълбите. Проходилката му още е на долния етаж — каза Уингейт.

— Качил го е на ръце? — предположи Грийн с повдигане на вежди. — Доста грижовен убиец.

Хейзъл стрелна с поглед новия си детектив и Уингейт не обели нито дума повече. Теориите му трябваше да изчакат по-подходящ момент.

Улмър беше покрит с одеяла, сякаш спеше. Имаше издутина там, където ръцете му бяха кръстосани на гърдите. На чаршафа имаше два огромни кървави кръга.

— Може ли да го отвиете? — попита Хейзъл и полицаят отметна тежките одеяла. — Боже!

Ръцете на Улмър бяха като два балона, пълни с кръв. От дърпането на завивките те се разтресоха като желе. Убиецът ги беше млатил с чук. Но жестокостта към ръцете на Улмър беше нищо в сравнение с проявената към главата му. Устата му беше напълно разбита и горната половина на челюстта му се извисяваше като купол над кашата от зъби и плът. Убиецът беше накълцал очите и беше разкъсал странично очните кухини, разтваряйки главата като капак на кутия от двете страни на лицето. После беше изтърбушил черепа му.

— Не пипа много нежно, а?

— Криминалистите свършиха ли? — обърна се Хейзъл към полицай Матисън.

— Не знам дали някога ще могат да приключат, но всичко е заснето и проверено за отпечатъци. Чакахме ви, за да го приберем в чувала.

— Прибирайте го тогава и го махайте оттук. Къде е линейката?

— Чака в уличката. Решихме, че е най-добре да го изкараме през задния вход.

— Добра идея.

Грийн издърпа ръкавиците си с отвращение и ги хвърли в коридора.

— Смея ли да попитам дали някой е видял нещо?

— Говорихме с част от съседите, никой нищо не знае. Но още не сме разпитали всички.

— И кой ви се обади, момчета?

— Полицай Деграф получил обаждане преди обед. Казва, че Улмър имал час с човек от социални грижи в единайсет, но не отворил вратата.

— Кой се е обадил?

— Можем да разберем, ако искате.

— Не попитахте ли? — попита Грийн невярващо.

— Казал, че Улмър понякога проспивал часовете си.

— Но се е обадил в полицията? Щом се е случвало често, защо ще ви се обажда?

Матисън пристъпи от крак на крак.

— Не знам. Може би не е искал да се връща, за да го проверява пак. Пратихме кола в три.

Грийн поклащаше удивено глава.

— Явно не сте искали да прекъснете дрямката му.

— Имаме ли запис на обаждането? — попита Хейзъл.

Полицаят заби поглед в земята.

— Съжалявам, капитане. Нямаме навика да записваме. И беше толкова бързо…

— Кой е началникът ви?

Матисън се наклони леко назад и погледна през вратата. Всички се извърнаха, но навън нямаше никого.

— Между началници сме — рече той. — Шефът ни се пенсионира миналата година. На седемдесет и четири години. От източното централно управление ни обещаха нов човек до края на лятото, но знаете как стоят нещата.

Тя със сигурност знаеше. Дали централното управление планираше да остави всички участъци северно от Торонто без ръководство? Големи икономии се правеха по места, където населението не беше толкова многобройно, че да вдига шум.

— Значи сте само двамата с Деграф.

— Имаме още двама доброволци.

— Мили боже! — възкликна Хейзъл. — С едно сбиване в бар не можете да се оправите.

Матисън изглеждаше глупаво.

— За късмет тук нещата са доста спокойни. Не е като в Отава, нали знаете.

— Както и да е, дай да разкараме този човек оттук.

— Да, госпожо. — Изглеждаше доволен, че напуска стаята.

Хейзъл се обърна към Уингейт, който още стоеше надвесен над леглото. Грийн вече беше слязъл на долния етаж.

— Къде е загрижеността в този случай, Уингейт?

— Външният вид лъже.

— Аха.

Детектив Уингейт се наведе към трупа.

— Според вас кръвта различна ли е на цвят?

Хейзъл погледна от мястото си.

— А според теб?

— Артериалната и венозната кръв са различни. Заради кислорода венозната кръв е по-червена. Артериалната кръв е по-тъмна. Сравнете кръвта по главата му с тази по ръцете.

Погледна по-отблизо. Кръвта по ръцете на Улмър наистина изглеждаше по-ярка.

— Това е за Спиър. Кажи му го.

Двама полицаи с черен чувал за трупове се появиха на вратата. Хейзъл ги пусна да влязат и Уингейт се дръпна назад, докато слагаха чувала до трупа.

— Какво мислите, че не иска да забележим? — попита той.

— Защо мислиш, че се опитва да каже нещо на някого?

— Опитва се да направи убийствата да изглеждат такива, каквито не са.

Единият понечи да вдигне ципа.

— Последен поглед? — попита той. Улмър лежеше вътре вкочанен, гръдният му кош беше почти син, с тъмна подкожна линия от кръвонасядането. Приличаше на нарисуван с лилав тебешир контур.

— Мисля, че приключихме тук — рече Хейзъл.

Полицаят затвори чувала над разбитата глава на Улмър.

— Никой не ме е питал — рече той, — но човекът, който го е направил, е бил адски ядосан. Психопат или не, явно е изгубил самообладание.

— Убеден съм, че грешиш — отвърна детектив Уингейт.

 

 

Откриха Грийн на моравата отпред, дърпаше жадно от цигара, заета от Спиър. Уличните лампи вече бяха запалени. По асфалта имаше светли кръгове.

— Десет години не съм пушил — рече Грийн, като обърна пламъчето и го погледна.

Спиър им предложи пакета, но те отказаха.

— Значи същото — каза Хейзъл. — Жертвата отваря вратата, пуска убиеца вътре. Нали така? Няма следи от борба. Убиецът вероятно отнася жертвата горе и я слага в леглото. Улмър му позволява.

— Може би тези хора си поръчват един вид смърт, а получават друг — рече Грийн. — Или получават тази, която искат, а после убиецът се развилнява или защото може, или защото си мисли, че няма да го хванат, понеже убийствата не могат да бъдат свързани.

— Две жестоки убийства през два дни, на триста километра едно от друго?

— Може да знае в какво състояние е полицията в тази част на провинцията — рече Грийн. — Така като гледам. — Смачка цигарата с крак. — Боже, имат две ченгета, които живеят под един покрив и пишат глоби за паркиране.

Хейзъл хвърли поглед към Уингейт, той гледаше тревата.

— Е, имаш и периметъра вече, Джеймс.

— Какво означава това? — попита Спиър.

— Серийните убийци — тихо отвърна Уингейт, сякаш нещо го болеше — обикалят определен район.

— Същото правят и млекарите — каза Грийн. — Както и да е, едно знаем със сигурност. Ако е същият човек, отправя се на изток.

Бележки

[1] Коктейл от шампанско и портокалов сок. — Б.пр.