Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистерията Хейзъл Микалеф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Ингър Аш Улф

Заглавие: Лечителят

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5753

История

  1. — Добавяне

12.

Сряда, 17 ноември, 9:15 ч.

Рей Грийн влезе в полицейския участък, огледа се и за миг му се стори, че е сбъркал мястото. Почти всички бюра бяха пълни; сигурно имаше още петнайсет полицаи, свели глава с телефонна слушалка, притисната към рамото, или втренчени в проблясващия екран на компютъра. Детектив-инспектор Микалеф излезе от кабинета си и го видя да стои като закован. Приближи се и му отвори вратичката.

— Имаме командировано подкрепление, Рей. Щом Йън Мейсън не иска да ми прати това, от което имам нужда, ще се моля, ще искам назаем, ще крада. Ела да се запознаеш с новото попълнение.

Той мина през вратичката, като клатеше невярващо глава. Хейзъл сочеше новите направо по групи.

— Тези хора са от Мейфеър — разправят се с полицейските честоти и станции оттук до Сейнт Джоунс. — Завъртя го за лакътя и го дръпна към две събрани маси. Около тях бяха насядали шестима души. — Тези хора се обаждат на всеки град в областта с население по-малко от петнайсет хиляди души и разпитват за неразкрити убийства през последните осем седмици.

— Хубав номер. — Грийн се обърна към полицаите: — Добре дошли в първа лига! — Хейзъл го заведе в дъното на участъка. Стояха и гледаха трескавата дейност. — Някой трябва да каже на Мейсън, че глобите, които ще останат ненаписани в Мейфеър, струват колкото изпращането на един професионалист за две седмици.

— Наистина ли би тръгнал да наливаш акъл в главата на Йън Мейсън?

— Ако мислех, че имам шанс…

— Смяташ, че не става за шеф? Изчакай да се кандидатира за министър-председател. Ще се бием с лошите с дървени мечове.

Грийн се разсмя.

— Дотогава нека се съсредоточим върху конкретната задача.

— Да идем отзад!

В кабинета на Хейзъл Грийн извади стара сгъваема карта с лого на местна бензиностанция. Отвори я и се помъчи да я изглади върху бюрото й. Малки жълти точки бяха залепени върху градовете Гимли, Пикангикъм, Порт Дъндас и Чембърлейн. Беше сложил сини точки източно от Гимли.

— Направих някои изчисления. Чандлър и Улмър нарушават модела, както казахме, но пак говорим за четири, ако не и пет убийства между градовете Гимли и Чембърлейн в рамките на десет дни. Това са две хиляди километра, или убийство на всеки четиристотин или петстотин километра.

— Дано само няма кубични корени тук, Рей.

Той сложи пръст върху картата.

— Червените точки показват разстояния източно от Гимли до най-отдалечената част на остров Ванкувър. Това са над три хиляди километра. Тук може да има поне още осем трупа.

— Стигнали сме до шестнайсет според лабораторните резултати. Максимум пет, да кажем, между Гимли и Чембърлейн, плюс твоите осем, правят само тринайсет. Липсват ти три точки на тази половина на картата. Ами тези? — Тя преброи сините лепенки в източна посока. — Още шест?

— Ако и той смята по същия начин, най-малко.

Хейзъл Микалеф опря ръце на ръба на бюрото.

— Значи двайсет и две жертви. Поне. Шестнайсет от които вече е убил. А тези малки точици за какво са? На четиристотин и петдесет километра разстояние ли са?

Той завъртя картата към себе си.

— Пресметнах колко близо са до големите градове, като взех предвид колко достъпни са тези градове. Това са най-вероятните места.

— Ходил е в Пикангикъм.

— Знам.

Тя се загледа в картата, после се изправи.

— Добре, да идем при останалите. — Грабна картата от бюрото и той я последва навън. Шумоленето на хартия накара повечето полицаи да вдигнат глави.

— Слушайте, хора — каза Хейзъл, — опитваме се да определим вероятните места, на които каца нашият човек. — Тя закачи картата на стената отзад. — Всички, които имат за задача да се обаждат на малките общини източно и северно от Гимли, да се водят по картата. Започнете да се обаждате на червените точки, после се отдалечавайте спираловидно от тях. Вече търсим поне още осем жертви. — Шестте мъже и жени на бюрото в дъното се изправиха почти като един. — Искам резултати. Пет трупа — минимум — до края на деня. — Тя се извърна към Рей. — С теб ще се заврем в кабинета ми и ще се обаждаме на сините точки, докато не открием следващата ни жертва.

Тъкмо се канеха да затворят вратата, когато една от техните полицайки, Уиндемиър, я подпря с ръка.

— Извинете — рече тя, като напъха един кичур обратно под шапката. — Аз отговарям за електронните бюлетини. Открих нещо, смятам, че ще искате да го видите.

— Къде?

— Източната граница на Квебек.

В този момент Картрайт също застана на вратата.

— Мейсън ви чака на първа линия.

Рей и Хейзъл се спогледаха.

— Нещата стават напечени — рече тя.

 

 

Стисна му ръката и му подаде раницата.

— Приятно ми беше да летя с теб, момче — рече тя и му смигна.

Стори му се, че твърдата земя под краката му леко се клати. Бяха летели в ясно небе, но през целия път му се струваше, че въздухът е пълен с невидими медицински топки, които се удряха в малкия самолет.

— Предполагам, че няма нужда да казвам: „Обади ми се“.

— Не го приемай лично.

— Заради самолета ми или заради X хромозомата ми?

Той се усмихна и метна раницата си на рамо. До хангара имаше телефон с монети и той се обади в участъка.

— Намери си стол — рече Рей Грийн. — Изпращаме ти французин.

— Тъкмо това ми трябва — отвърна Уингейт.

— Тежък ден, а, Джеймс? Почакай да се върнеш.

— Кой е французинът?

— Подарък от командир Мейсън. Кучият му син наистина взе, че изпрати човек. Французинът е детектив от Съдбъри. Казва се Севини.

— Колко време ще е при нас?

— Шефката не каза. Ще бъде при теб след около час.

 

 

Уингейт затвори и видя как Брена обиколи пистата и отлетя някъде на изток. Самолетът се смали на фона на ясното небе и изчезна мъчително бавно. Уингейт не беше получавал предложение от представител нито на единия, нито на другия пол повече от седем години. През първите пет щеше да е напълно нежелано, но дори и сега се чудеше дали ще знае какво да прави, ако се появи някой подходящ. Каза си, че трябва да приеме поканата на Брена за израз на любезност, но вместо това се почувства притеснен от факта, че някой го беше разкрил. Не сексуалността му, а него самия. Трябваше за малко да действа като човешко същество, а не като Професионалист. Униформата и значката можеха да замесят много неща. Можеха да замаскират дори човешка реакция, както беше направил с младия Джо Атлукан. Възможно бе в резервата да приемат Джо такъв, какъвто беше, но пък можеше и никой да не знае. Когато Атлукан бутна панера с хляб към него втория път и го погледна в очите, подозренията на Уингейт се потвърдиха. От това свалката на Брена изглеждаше дори още по-тъжна. Каква самотна нощ беше.

Уингейт остана зареян в мисли още половин час, умът му се беше спуснал в задънената улица с най-лошите спомени, завърна се отново във външния свят чак когато един самолет, същият като на Брена, се приземи. За миг се разтревожи, че може Брена да се е върнала да се пробва още веднъж, но един много висок мъж слезе от самолета и се наведе към него.

— Детектив-сержант Севини? — попита той.

— Севиние — поправи го мъжът и му подаде ръка.

— Добре дошли в полицията на Порт Дъндас.

Мъжът едва успя да се навре в колата — коленете му се притискаха в жабката. Все едно Уингейт беше напъхал лос в чувал и вместо да го върже на багажника на покрива, го беше сложил на предната седалка. Говориха много малко по пътя, Севиние му каза само, че нямал нищо против никога вече да не види Съдбъри. „Клоака“, така каза. Седеше на седалката с купчина папки на коленете; подробности по случая, изпратени му по факса. Уингейт се изкушаваше да упражни френския си — беше го научил почти перфектно до единайсети клас — но интуитивно усети, че бегемотът, който седеше до него, едва ли ще се впечатли от чуждоезиковото му обучение.

Пристигнаха в Порт Дъндас в два следобед. Докато караше надолу по главната, на Джеймс му се стори, че го е нямало цял месец. Беше дошъл в града само преди четири дни, но изпита такова облекчение, сякаш се прибираше у дома. Полицейският участък беше препълнен с мъже и жени, които говореха по телефона. Рей Грийн отклони въпросите му. Всичко щяло да му бъде обяснено. Навсякъде цареше дружеска атмосфера, все едно участъкът се беше превърнал в телефонна централа. Имаше карта в дъното на помещението, а на бялата дъска до нея бяха написани имена на градове. Прочете Милк Ривър, Гримшоу и Кюснел, преди да догони Грийн и французина. Детектив-инспектор Микалеф го чакаше в една от заседателните зали. Пред нея имаше лаптоп. Обърна екрана към Севиние. Върху него имаше снимка на болнава на вид жена с окървавено лице. Беше в анфас и Уингейт видя дървената дръжка на чук да стърчи зад главата й. Устата на жената беше отворена широко и сплескана отстрани.

— Казва се Гладис Ягнема. Дъщеря й Сесил говорила с нея тази сутрин и очаквала да се срещне с нея и неин приятел. Когато отишла, открила това. Спиър чака в Мейфеър да му донесат по куриер дрехите й.

— Макар че вече знаем какво има по тях — обади се Грийн.

— И какво е то? — попита Севиние.

Хейзъл му предложи стол, той се настани на него и тя бавно започна да излага фактите по случая така, както ги разбираха. Севиние схващаше бързо.

— Този човек — каза той — смята, че никой няма да му обърне внимание.

— Точно така — съгласи се Хейзъл.

Севиние вирна брадичка към вратата.

— Вече доста хора му обръщат внимание.

Грийн кръстоса ръце.

— Действаме предпазливо, детектив-сержант.

Французинът се разгъна от стола.

— Много канчета, а? — Тримата го гледаха неразбиращо. — Толкова ли е зле английският ми? Малките канчета имат големи уши.[1]

Хейзъл го беше зяпнала така, сякаш си беше сменил цвета.

— Никога не съм знаела какво означава тази поговорка.

Уингейт се развесели, като видя как огромният мъж губи за миг самообладание, и вдигна ръце, все едно се предаваше.

— Колкото повече хора говорят за случая ви, толкова повече уши ще чуят. Не искаме този човек да чуе какво си говорим.

— Още нищо не сте казали, полицай — рече Грийн и като пристъпи напред, затвори лаптопа, откъдето лицето на Гладис Ягнема продължаваше да им се криви. — Казахме ви каквото знаем, помогнахте ни колкото можахте, време е да си вървите.

— Никъде няма да ходя — каза Севиние и направи малка крачка напред, към Рей Грийн. Грийн инстинктивно отстъпи, преди да се усети, че трябва да защити мнението си.

— Момчета? — обади се Хейзъл и Севиние протегна ръка към Грийн. Всички се сепнаха.

— Детектив-сержант Адютор Севиние — рече той. — Ще бъда на вашите услуги, докато не реша, че повече няма нужда от мен.

— Какво, по дяволите, означава „адютор“? — попита Грийн, който отказваше да стисне ръката му. Севиние продължаваше да държи своята протегната.

— Така се казвам, Реймънд — отвърна Севиние. — Сега стисни ръката ми и нека всички да работим заедно.

 

 

Хейзъл Микалеф седеше сама в дъното на „Лафинг Кроу“ и си играеше с пластмасовата бъркалка в бърбъна си. Това беше кръчмата на Андрю и тя умишлено беше избрала маса в дъното, където никой от колегите му нямаше да я види. Но пък й даваше възможност да се обръща, за да провери дали не е дошъл, без да я забележи. Двайсет минути след часа на срещата, тя продължаваше да седи сама. Барманът се наведе през бара, за да й сервира второ уиски.

— Можеш да седнеш на бара при мен, капитане — рече й той, като махна към барплота. — Ще ми е по-лесно да ти сервирам.

— Чакам някого — отвърна тя. — Но ти благодаря. — Зачуди се дали й повярва и после реши, че хич не й пука. Ако тя щеше да е основната тема на разговор довечера, така да бъде. Невъзможно беше да иде да пийне където и да е в радиус от двеста километра от Порт Дъндас, без да я забележат. В униформа или не, все едно имаше табела на врата. Натисна леда с пръст и в същия миг усети ръката на Андрю на рамото си. Това беше един от начините, по които я докосваше; това място на рамото й можеше да добие формата на ръката му само по спомен.

— Ще приемеш ли извиненията ми? — попита той.

— Каквото и да е, прощавам ти.

— Добре — рече той, — благодаря. — Вдигна палец към бармана и се протегна зад нея да си вземе питието — джин с тоник.

— Не се ли притесняваш, че барманът може да обърка знаците? — попита тя.

— Това е нишан, който сме си измислили през годините. — Той сръбна от питието си и задържа чашата пред себе си. — Палец нагоре е това, всичко останало трябва да ида да поръчам на бара.

— Не знам дали изпитвам облекчение, или ми е гадно — отвърна тя.

— Идвам тук почти всеки ден след работа, Хейзъл. Няма нищо лошо в това.

— С Глинис ли?

— Със съпругата ми ли? Да, Хейзъл. Доста често излизам на по чашка със съпругата си.

Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата.

— Моля те, недей — каза тя. — Нямах намерение да започвам разправия.

Той я погледна нежно, но дръпна ръката си.

— Добре. Започваме отначало. Да пием за нещо, за което не ни пука.

Хейзъл се изсмя безрадостно и вдигна чаша към него.

— За мъглата.

— Добре, Хейзъл. За мъглата. — Чукнаха се и пиха, погледът на Андрю спря на бъркалката, която лежеше до бутилката с кетчуп. — За каква мъгла пием?

— За тази, която ще се спусне след час, скъпи.

Това накара блясъка в очите му да помръкне.

— Не искам да бъда част от някакъв мазохистичен ритуал, Хейзъл. Нагледал съм се на това за цял живот. Ако за това искаше да ме видиш, няма да ми е никак приятно.

Тя разклати питието си към него.

— Няма да е от това — каза тя. — След час, когато се прибера у дома, трябва да взема три хапчета, за да потисна болката, която ме мъчи цял ден. Те ми изключват светлините.

— Не звучи като нещо, за което не ти пука — отвърна той. Разбърка питието си. — Не знаех, че е толкова зле.

— Ако стане по-зле, ще ме оперират. Десет седмици ще съм на легло. Или повече.

— На майка ти ще й хареса.

— Може би. — Докато се топеше, ледът в чашата изглеждаше като дим. Изведнъж Хейзъл си спомни за едно домашно, което Емилия имаше в осми или девети клас. Трябваше да извади скрити послания от реклама на „Канадиан Клъб“[2]. Някой старателно беше издълбал думата СЕКС около петдесет пъти в кубчетата лед. Това беше разликата между полицейската работа и другите дейности, в които имаше нужда от обяснения. В нейната професия, за да виждаш нещо, то наистина трябваше да е там.

— Не исках да подценявам проблемите ти — рече Андрю.

— Няма нищо. Още не са истински проблеми.

— Но болката е истинска.

— Така е.

Той събра пръсти над чашата си.

— За какво искаше да говорим, Хейзъл?

— Исках само да те видя. Да разбера как си.

— Аха. Ще вечеряме ли?

— Имаш желание да прекараш цяла вечеря с мен?

— Прекарал съм трийсет и шест години. Една вечеря е нищо.

Тя махна на келнера, взе менюто и му го подаде.

— Поръчай ми най-доброто.

Той поръча две нюйоркски пържоли, средно тлъсти.

— Майка ми ще те убие — рече тя.

— Кара те да ядеш трева?

Тя изплези език.

— Мили боже, готова съм да убия за една купа с трева. Дава ми само малки камъчета и дехидрирана вода, Анди. Трябва да си намеря съпруг.

Той се усмихна, това вече беше тя. Хейзъл го видя изписано на лицето му и вълна див страх премина през нея, почувства се така, сякаш някой я беше разкрил. Основата на езика й запулсира. Вече преживяваше по-голяма част от дните и нощите си, без да си дава сметка за нуждата, която някога й беше вдъхвала живот; нуждата от докосване, от утеха. Умът й беше убежище сега, а не тялото.

— Андрю…

— Аха…

— Отвикнали сме. Едно време можеше да ми четеш мислите. Но вече не можеш.

— Някои умения се губят, Хейз.

— Искаше да знаеш защо сме тук и аз ти казах, но после го заобиколихме.

Той свали питието от устата си.

— Не си спомням тази част от разговора.

— Беше тук, когато стана дума.

— Помогни ми малко.

— Частта, която трябваше да те накара да си представиш как осемдесет и седем годишната ми майка ме носи до банята.

Чашата измина останалото разстояние до масата. От гърлото му излезе тихо стенание.

— Да — рече той, — пропуснах тази част.

— Но сега вече разбра накъде бия.

Беше зяпнал леко, устата му, застинала под формата на буквата „О“, бавно се затвори.

— За бога, Хейзъл! Как изобщо можеш да ме молиш за това?

— Нямаме пари за гледачка, Андрю.

— Ами Марти?

— Сериозно ли говориш?

Той въздъхна тежко.

— Боже!

— След две седмици ми предстои ново изследване. След това ще ми назначат дата за операция, ако искам.

— Не ми беше казала, че е толкова зле.

— Толкова зле е.

— И какво да обясня на Глинис, когато тя ми каже, че си хитра вещица, която би се подложила дори на операция, за да ме върне отново под своя покрив?

— Кажи й, че ще я видиш след десет седмици.

Той се разсмя, но очите му останаха сериозни.

 

 

По пътя към къщи болката беше толкова силна, че тя кара с юмрук, заврян под дясната страна на задника си. Там имаше точка, която един масажист й беше показал и която трябваше да облекчи малко бодежите в крака й. Ако не друго, помагаше й дори и само с това, че не трябваше да седи изцяло на седалката. Не беше съвсем пияна, може би попрекали, но все още беше достатъчно в час, за да шофира. Пронизителната болка в гърба и крака неутрализираха част от въздействието на алкохола.

Бяха зарязали темата, когато дойдоха пържолите, но Хейзъл остана с впечатлението, че въпросът остана отворен. Знаеше, че преди да се вземе окончателно решение и от двете страни, ще се наложи да говори насаме с Глинис и знаеше какъв компромис ще бъде предложен. Харесваше й толкова, колкото и да се оправя сама, но да се справи сама след операция щеше да е невъзможно, а не непоносимо, докато непоносимото беше субективно. Вече беше наясно, че ако Глинис се съгласеше съпругът й да се грижи за бившата си жена, нямаше начин това да стане под покрива на въпросната бивша.

Когато отби в алеята пред къщи, беше обзета от паника. Опита се да се сети за една частица от живота си, която да е в пълна изправност, частица, която да владее, където наистина упражнява контрол по един премерен и разумен начин. Предстояха й: хапчета, легло, сутрин. Дни, пръснати из пейзажа от седмици и месеци.

— Как е онзи, който се измъкна? — попита майка й, като вдигна поглед от телевизора.

— Четирийсет години брак не е „измъкване“, мамо.

— Бежанецът тогава.

— Добре беше.

Емили Микалеф се извърна от телевизора, за да види дъщеря си по-добре. Хейзъл се сети как тя самата се обръщаше на стола в „Лафинг Кроу“ и притеснено се оглеждаше за бившия си.

— В момента имам морална дилема — рече майка й. — Трябва да си вземеш лекарството и да си легнеш. Денят ти трябва да приключи веднага.

Хейзъл влезе във всекидневната.

— Какво се е случило?

— Именно с това се боря точно сега.

— Майко. — Хейзъл проследи погледа й до преносимия телефон върху бюфета.

— Имаш съобщение.

— Благодаря ти. — Вдигна телефона и набра гласова поща. — Аз съм шеф на полицията, майко, не председател на певческото дружество.

— Как така аз нямам номера на мобилния ти телефон? — каза гласът на Хауърд Спиър. — Девет часът е. В случай че се чудиш колко сигурни са личните ти данни в Bidnow.com, спокойно можеш да си пазаруваш. Не искат да кажат дори кой номер обувки носиш без нотариално заверено разрешение от педикюриста ти. — Натисна 3, за да превърти напред. Хауърд каза: — На практика трябваше да им изпратя кръвна проба, преди да… — Натисна отново копчето, докато най-сетне не я уведоми, че ръководството на страницата в Интернет се е предало. Адресът, който Делия Чандлър бе възнамерявала да използва за пухения юрган, купен ден преди убийството, със сигурност не беше Мейтланд авеню в Порт Дъндас, Онтарио. Беше кутия в пощенска станция в Порт Харди, последният град преди Тихия океан, високо в северните пущинаци на остров Ванкувър.

Бележки

[1] Изразът е: „Глинената каничка има големи уши“, като се има предвид дръжките. Смисълът е, че децата чуват всичко и трябва да се внимава какво се говори пред тях. — Б.пр.

[2] Марка канадско уиски. — Б.пр.