Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистерията Хейзъл Микалеф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Ингър Аш Улф

Заглавие: Лечителят

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5753

История

  1. — Добавяне

7.

Понеделник, 15 ноември, 7:30 ч.

Хейзъл Микалеф се загледа в овесените си ядки. И те я погледнаха. Примири се, взе лъжицата и започна да се храни. Храна за коне, помисли си тя. Майка й седеше отсреща по пеньоар на точки, късата й коса стърчеше във всички посоки. Беше седем и половина сутринта под сиви ноемврийски облаци. Хейзъл искаше да се върне в леглото.

— Мислиш ли, че си отслабнала? — попита майка й.

— Не съм си доспала.

— Мисля, че си отслабнала. — Зае се отново с вестника си. „Торонто Стар“. След малко рече: — Значи си сигурна, че онзи мъж е убит от същия човек?

— В нищо не съм сигурна, майко. Знаем само, че имаме два трупа на триста километра един от друг. За нас тук, горе, това е модел.

Майка й вдигна първия раздел на „Стар“.

— Там, долу, си е било обикновен уикенд.

— Рей смята, че той пътува. Убиецът. От изток на запад.

— Трябва ви трети труп за доказателство.

— Знам.

— Докато бях кмет, имахме само едно убийство. Един мъж уби жена си.

— Джералд Клип шоу.

— Спомняш си. — Майка й се усмихна, сякаш Хейзъл си беше спомнила за рождения й ден. — Наръга я в сърцето и после се появи в участъка с ножа. Разплакан. За един час всичко беше ясно.

— Ах, в добрите стари дни нещата бяха толкова по-прости! — Изяде още една лъжица от блудкавите овесени ядки. Вече си представяше какво ще си поръча в „Лейдимен“. Хич не й се ходеше на работа тази сутрин. Мълвата за убийството на Улмър беше стигнала до Порт Дъндас и тя беше сигурна, че Горд Съндърленд ще я потърси днес. Снощи й се бяха обадили от телевизионен канал в Мейфеър — щом като новината беше изминала половината път до Торонто, скоро щеше да измине и останалия. Трябваше да я забави колкото се може повече. Инстинктивно усещаше, че изходът в случая зависи от това полицията да запази разследването в тайна и така да затвърди чувството за непобедимост у убиеца. Той би изчезнал при първия признак на опасност. За това говореха търпението и подготовката му. Да чака още един труп бе пълна лудост, но се опасяваше, че е неизбежно.

— По-добре да вървя — рече тя. — Гледай да не вдигаш телефона днес.

— Искаш да заключа вратите и да лежа в леглото с юргана до брадичката ли?

— Не, просто не говори с непознати.

— Ще играя на рум с Клара и Маргарет сутринта. Ще се скрием заедно под масата, ако искаш.

Хейзъл седна на пейката в преддверието и се наведе да си обуе ботушите. Усети познатото бодване в кръста, болката се разпростря като електрошок по хълбока. „Майка ми може още да скача овчарски скок, ако реши, а аз рухвам на шейсет и една.“

Майка й се зададе по коридора с нещо увито в оризова хартия.

— Какво е това? — попита Хейзъл.

— Нещо да ти повдигне настроението, миличка. — Хейзъл вдигна нагоре малкото пакетче. Вътре имаше препечена филийка. Помириса маслото.

— Ти си мила стара дама — рече тя. Целуна майка си по челото — аромат на розова вода — и се запъти към колата си.

 

 

Пресконференцията беше в понеделник. Редколегията на „Уестмюр Рекърд“ сигурно се беше трудила събота и неделя, за да пренареди днешното издание на вестника, и тя изобщо не се съмняваше, че Съндърленд хич няма да е доволен, че му е отказала лична среща. Хейзъл се усмихна вътрешно на невинната си измама. Заблуда, така обичаше да го нарича. Но кой беше Горд Съндърленд, та да си мисли, че има право на каквото и да било? Интересно й беше какво ще каже вестникът за Делия Чандлър. Отби при „Стоп енд Гоу“ и си купи един. Първата страница и двете вътрешни страници за местни новини бяха пренаредени, за да отразят убийството на Делия. Викторините и коледните венци трябваше да почакат някой беден откъм новини ден. Снимка на Делия, правена през последните три или четири години, беше поместена на първа страница под заглавие: ЖИТЕЛКА НА ПОРТ ДЪНДАС УБИТА В ДОМА СИ. Първата страница беше реклама на изчерпателния репортаж за убийството плюс уводна статия. Нямаше никакви подробности за смъртта на Делия, което означаваше, че участъкът беше още здраво запечатан, но свидетелят, който беше видял „непознатата кола“ на Тейлър стрийт, сега твърдеше, че била последен модел черен форд седан. Интересно какво може да направи микрофона с изневеряващата памет, помисли си Хейзъл. На вътрешните страници имаше снимка на Делия от 60-те години. Беше доста хубава, устните й бяха потъмнени. Старите фотографии можеха да те накарат да съжалиш всекиго. Тези невинни лица, които не знаеха какво ги чака. Ето я и Делия, не знаеше, че четирийсет години по-късно ще лежи мъртва на канапето си с почти напълно отрязана глава. По-добре да не знаеш, рече си Хейзъл, и потръпна, като се сети, че в неизвестността на собственото й бъдеще влиза първо смъртта на майка й, а после и нейната.

 

 

Промъкна се в участъка през задната врата, за да избегне малката агитка от представители на местната преса, която сигурно се бе събрала на стъпалата отпред. Махна на Мелани да дойде при нея и затвори вратата, щом асистентката й влезе.

— Вече имам мобилен телефон — каза тя.

— Това наистина е чудесно — отвърна Картрайт.

— Ти и Рей ще имате номера. Никой друг. Никакви репортери, майки, никой. Ясно ли е?

— Има ли нещо друго? — попита Картрайт.

Хейзъл извади телефона от джоба на жилетката си.

— Искам да ми покажеш как се говори с това чудо. — Картрайт се усмихна леко. — Ще изтрия самодоволното ти изражение, госпожичке.

— Трябва първо да го включиш.

— Покажи ми.

Мелани Картрайт взе телефона и натисна копчето за включване.

 

 

Всички в участъка държаха вестника. Хейзъл излезе отпред и един от дежурните полицаи вдигна броя и рече:

— Явно още сме на началното квадратче.

Хейзъл дръпна вестника и го вдигна.

— Вероятно и вие сте толкова шокирани, колкото останалите читатели на „Уестмюр Рекърд“, че в нашето заспало малко градче е станало убийство. Но за разлика от хората, ние не черпим новините си от вестника, колкото и да е изкушаващо. И така, кои от вас в тази стая са говорили с репортери? — Никой не вдигна ръка, но всички се огледаха; приеха, че въпросът й означава, че някой я е прескочил. Но вместо това Хейзъл им се усмихна. — Точно така. Никой не е говорил. И никой няма да говори. Затова искам да видя всички броеве на „Уестмюр Рекърд“ в кошчето. Няма какво да ни каже и не искам да обърквате фактите със спекулациите на хората.

— Инспекторе — рече Аштън, чийто вестник беше взела. — Всъщност търсех хладилник втора ръка. Моят се скапа.

Тя му върна вестника.

— Ейдриън може да си купи нов хладилник, но останалите… — Всички в стаята станаха като един. — Грийн, Уингейт: искам да ви видя в заседателната зала, когато свърша с ордите. Хауърд Спиър ще пристигне всеки момент. — Двамата детективи кимнаха. — Ще се върна след десет минути.

 

 

Позна Пол Гарланд от седмичника „Дъблин Леджър“, Патриша Уорън от „Бийтън Адвайзър“ (месечно издание) и двама млади репортери незнайно откъде. Подозираше, че може да са от кабелната телевизия в Мейфеър. Но Горд Съндърленд го нямаше никакъв.

— Ще изчакаме малко — рече тя и Гарланд вдигна ръка.

— Има ли възможност да влезем вътре? Тук е средата на ноември.

— И вътре е средата на ноември.

— Но е по-топло.

— Няма да се бавим — рече тя, — а и хората ми са доста заети с разследването, както можете да си представите.

— Имате ли някакви следи за убийството на Чандлър? — попита едното хлапе.

— Кой сте вие? Не съм ви виждала.

— Алекс Финч и Джанет Търнър. — Джанет помаха стеснително. — „Си Кей Би Еф“, Мейфеър. Чух, че непозната черна кола е забелязана на Тейлър стрийт в деня на убийството.

— Първо — заяви детектив-инспектор Микалеф, — тук съм да направя изявление, не да отговарям на въпроси. Второ, ако събирате фактите от вестника, трябва да знаете, че нищо от прочетеното в днешния брой на „Уестмюр Рекърд“ не е основано на изявления, направени от полицейския участък в Порт Дъндас.

— Значи не е имало кола?

— Ето изявлението. — Тя извади лист от папката и го вдигна пред себе си. Вятърът духна единия ъгъл и сгъна листа на две. — „В събота, 13 ноември, тялото на Делия Чандлър, на осемдесет и една години, беше открито в дома й. В момента полицията на Порт Дъндас, съвместно с екип от Мейфеър, под ръководството на централното регионално полицейско управление, провежда цялостно разследване. В интерес на разследването не можем да навлизаме в подробности по случая; въпреки това ще осведомяваме гражданите за тях, когато станат достъпни. Предварително ви благодаря за разбирането.“ Нашият служител, отговарящ за връзките с обществеността, полицай Ейлин Бейл, ще излезе след малко с копия от изявлението, ако искате да получите по едно. — Огледа насъбралата се тълпа. Очите им бяха напълно безизразни. Патриша Уорън погледна записките си.

— Инспекторе?

— Да?

— Можете ли да потвърдите, че Делия Чандлър е била убита?

— Дали мога да го потвърдя?

— Да, можете ли да го потвърдите?

— Не четете ли „Уестмюр Рекърд“?

— Да, но вие казахте…

— Да — отвърна Хейзъл Микалеф. — Била е убита. — И без да обърне внимание на другите три ръце, тя се обърна и влезе в управлението. Полицай Бейл чакаше с тънък наръч фотокопия в ръка. — Очакват те, Ейлин. Определено изгарят от нетърпение.

— Благодаря, капитане.

— Винаги.

— Капитане? — Хейзъл спря и се обърна към нея. — Те просто си вършат работата.

— Те са канибали в панталони, Ейлин. Питай майка ми за това някой път. — Полицай Бейл сведе поглед към пода. — Нещо друго?

— В момента не.

 

 

Хейзъл обърна листа върху статива. Рей Грийн, Джеймс Уингейт и Хауърд Спиър седяха до масата с чаши кафе.

— Ще преговорим какво знаем и после ще решим какъв е най-добрият ни ход. Рей, ти започни.

Грийн си отвори бележника и прелисти няколко страници назад.

— Имаме два трупа. Единият в Порт Дъндас, другият в Чембърлейн, на триста и петнайсет километра разстояние. Първата, Делия Чандлър, е била убита някъде след четири часа в петък, 12 ноември. Бяла, осемдесет и една годишна жена. Била е силно упоена, умъртвена, след което голяма част от кръвта й е източена. Убиецът е прерязал гърлото й след смъртта. Според доклада на доктор Дийкън устата й е била пипана след смъртта. Има и един счупен пръст.

— Детектив Уингейт има теория за това — обади се Хейзъл, докато записваше бързо подробностите на статива, — която засега ще запази за себе си. — Уингейт се усмихна измъчено. — Доказателства, Хауърд?

— Открихме отпечатъци по вратата, които принадлежат на жертвата и на Боб Чандлър. Предполагаме, че убиецът е носел ръкавици, защото в къщата няма други отпечатъци. На килима от вътрешната страна на вратата има частична следа от обувка, според която убиецът носи 44-ти номер. Но това не е окончателно. Няма влизане с взлом, както вече беше установено. Нито следи от борба…

— Да не забравяме, че на мястото нямаше и едно петънце — каза Хейзъл. — Или Делия е почистила преди пристигането на госта, или самият убиец е заличил следите си. Джак Дийкън твърди, че вероятно е останал поне три часа в къщата след смъртта й. И да е имало борба, разполагал е с достатъчно време да заличи всички следи от нея.

— Добре — рече детектив Спиър, — значи може да е имало борба, но мисля, че щяхме да открием рани, причинени при самозащита, така че засега приемаме, че е нямало борба, и според мен ще открием, че убийството на Улмър го потвърждава.

— Напротив — рече Грийн.

— Да приключим с госпожа Чандлър, преди да продължим нататък — рече Хейзъл и Грийн й направи знак да говори.

— Добре — каза Хейзъл, като извади доклада на Джак Дийкън. — Според Джак убийството е извършено около четири часа следобед, тогава на жертвата е дадено силното упоително вещество, което е подействало малко след това. Между четири и пет убиецът чупи пръста на жертвата, после й дава незначително количество аматоксин, който причинява смъртта й. След това вкарва широка игла във феморалната артерия и изсмуква от тялото й по-голямата част от кръвта, като използва или голяма спринцовка, или някакъв вид помпа.

— Има помпи за това? — учуди се Грийн.

Хейзъл не му обърна внимание.

— Според Дийкън смъртта е настъпила в пет следобед, съдейки по нивата на калий в стъкловидното тяло на жертвата. След това е имал на разположение три часа да й отреже главата, да почисти — ако е чистил — и да направи каквото там е направил с устата й.

— Според теб какво означава това? — попита Грийн.

— Може да означава, че за убиеца няма значение дали ще видим тази следа, или не — каза Спиър.

— Супер! — отвърна Грийн и замахна, все едно бе готов да хвърли бележника си през рамо.

— Добре, това е за Делия, освен ако някой няма да добави нещо. — Хейзъл загради с кръг фактите върху статива. Никой не каза нито дума, докато тя пишеше „Майкъл Улмър“ върху другата половина на листа. — Рей?

— Добре, значи Улмър. Убийството е извършено по-малко от четирийсет и осем часа след Делия, най-вероятно около обяд в неделя, 14 ноември. В участъка на общинската полицейска служба в Чембърлейн е постъпило обаждане към единайсет и половина. Човекът се е представил като служител от социални грижи. Ще трябва да се задоволим с превъзходните умения на полицията в Чембърлейн и да го приемем на доверие, освен ако някой не измисли причина убиецът да се е обадил да докладва за собственото си престъпление.

— Четирийсет и пет минути преди настъпването на смъртта? — каза Спиър. — Малко нахално звучи.

— И аз така мисля — рече Грийн. — Значи: бял мъж, на двайсет и девет, страдащ от множествена склероза. Явно е убит от силен удар с тъп предмет по главата, наблягам на силен. Криминалистите са открили зъби, наврени във възглавницата на жертвата. Двете ръце са жестоко премазани по същия начин, но няма следа от пробиване на вена, изглежда не е имало източване на кръв от тялото. Имаме равни правомощия с отавската полиция по случая и изпратихме Улмър в Мейфеър, за да държим Джак Дийкън в течение. Чакаме доклада от патологията да ни бъде изпратен по факса, за да видим дали в стомаха му има нещо от това, което намериха в госпожа Чандлър. Жертвата почти със сигурност е качена на ръце до спалнята, което изглежда необичайно.

— Улики?

— Същите като при убийството на Чандлър — рече Спиър, — но без отпечатък на килима. Другото интересно е, че макар и много, кръвта е само на местопрестъплението. Убиецът е трябвало да почисти сам, но няма кръв по килима в спалнята, нито в най-близката баня. Много е педантичен. Мисля, че само на пръв поглед изглежда, че оплесква нещата.

— Дийкън не е свършил с тялото, но знаем каквото трябва за физическото му състояние. Нека обобщим. — Хейзъл огради колонката на Улмър и тегли черта отдолу. — От криминалния отдел опаковаха вещите от двете къщи, но дотук нямаме нищо категорично, нали, Хауърд?

— Моите хора донесоха компютъра на госпожа Чандлър тази сутрин — отвърна Спиър. — Няма нищо. Няколко имейла до и от една стара девойка във Флорида — времето, градините, такива неща. Няколко електронни рецепти от аптеката — знаела е как да ги възобновява онлайн. Почти нищо друго. В историята на браузъра наистина нямаше нищо интересно.

— Това пък какво е?

— Начин да се върнеш на местата, които си посетил в интернет през определен период от време. Открихме, че е научила как се готви ориз с пармезан миналия понеделник от един сайт с рецепти, във вторник е търсила в Гугъл Мърл Хагард[1] и „Докато свят светува“[2] и две седмици преди смъртта си е купила пухена завивка от Bidnow.com.

Уингейт изглеждаше изненадан.

— Било ли е подпомогнато самоубийство, или не?

Спиър му хвърли поглед и попита:

— Смяташ, че купуването на пухен юрган е доказателство за някое от двете?

— Да, смятам — отвърна младият детектив. — Ако е знаела, че този човек ще я посети с цел да й помогне да сложи край на живота си, защо й е да купува нещо онлайн?

— Добър аргумент — рече Хейзъл. — Пуска го да влезе, без да има ни най-малка представа какво ще й се случи?

— Или пък изобщо не го е очаквала — намеси се Спиър.

— Нека да повторя: няма следи от борба — натърти Грийн.

— Така е. Но я е упоил с беладона.

— Счупил й е единия пръст — рече Уингейт.

Всички погледнаха първо към него, после към Хейзъл.

— Продължавай, Джеймс — рече тя.

— Добре — отвърна той притеснено. — Счупил е пръста на Делия Чандлър, за да се увери, че е упоена. Счупен е чисто и не е станало случайно. Дийкън твърди в доклада си, че определено се е случило приживе, защото има оток около счупването и това означава, че сърцето й още е биело. Явно убиецът е проверявал дали е готова. Имало е уговорка между тях и това е влизало в нея. Той е поканен и жертвата знае какво ще й се случи.

— Ами Улмър? — попита Спиър. — Защо е натрошил ръцете му до последната костица? Искал е да бъде суперсигурен ли?

— Не знам — отвърна Уингейт.

Рей Грийн чертаеше невидим кръг с показалец върху плота на масата.

— Мисля, че може би още от началото избързахме. На повърхността нищо не свързва двете убийства, освен факта, че са на три часа път с кола едно от друго. А в момента разполагаме само с това, което е на повърхността.

— Но Улмър не е убит три часа след Делия — рече Уингейт. — Станало е след два дни.

— И какво? — попита Грийн. — Слушай, хлапе, радвам се, че искаш да направиш добро впечатление, но си тук от колко, от двайсет и един часа, и честно казано, не знам дали искам да взимам под внимание нелепите ти скаутски догадки за уговорки на въпросния тип с хората, които коли и пребива до смърт. — Хейзъл го гледаше втренчено. — Така ли е? — рече й той.

— Детектив Уингейт, какъв довод се канехте да изтъкнете за интервала между убийствата?

Уингейт се обърна към нея.

— Не се появява изневиделица, инспекторе. Има уговорени срещи.

На вратата се почука и Картрайт надникна в стаята.

— Джак Дийкън е на телефона. Иска да говори с теб, преди да изпрати доклада по факса. Става ли?

— Свържи ни конферентно — нареди Хейзъл и натисна копчето на апарата върху масата. Той приличаше на черна морска звезда с три лъча. Веднага чуха гласа на Дийкън.

— Чакайте да отгатна — отчаяно се мъчите да откриете връзка между Улмър и Чандлър.

Грийн се наведе към телефона.

— Трябвало е да станеш детектив, Джак.

— Успокойте се. Същият човек е. Стомахът на Улмър беше пълен с беладона. Едва ли е усетил нещо.

— Предполагам, че това е добре — отвърна Хейзъл. — И какво го е убило? Аматоксин ли?

— Не. Тук няма. Според мен е бил ударът по главата. Уингейт там ли е?

— Тук съм, сър.

— Браво, че забеляза кръвта, синко! По врата и главата на Улмър е неговата кръв, но по-червената, по ръцете, не е негова. Улмър е B положителна, а кръвта по ръцете му е предимно нулева.

Изведнъж се надигна хор от гласове.

— Може ли за още малко внимание? — попита лекарят и те млъкнаха. — Смесена кръв е. Искам да кажа, че не е само от един човек. Така че не знам чия е.

— По дяволите! — възкликна Грийн. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Можеш ли да откриеш чия е кръвта?

— Ще ми трябват няколко дни. Изпратих проба в лабораторията в Торонто. Могат да отделят кръвни групи и ДНК.

— Искам всички улики от първото местопрестъпление да бъдат занесени в Мейфеър — нареди Хейзъл. — Джак?

— Госпожо?

— Ще изследваш отново всички петна от кръв от местопрестъплението на Чандлър.

Той затвори, а Хейзъл се изправи и разтърка чело.

— Какво има? — попита Грийн.

Тя въздъхна тежко.

— Сега ще трябва да се обадя на Мейсън.

— И как ще протече разговорът?

— Според мен не много добре. — Тя се отърси от умората си и се изправи. — Джеймс, ти върви в Мейфеър, вземи дрехите на Делия и ги занеси веднага на Джак Дийкън. Рей, трябва да говорим отново с Боб Чандлър. Освен ако не искаш да идеш с детектив Уингейт в Мейфеър.

— Не — тихо отвърна Грийн. — Ще ида да видя Боб.

 

 

Секретарката на Мейсън я остави да го чака дванайсет минути на телефона. Средно откарваше по петнайсет. Това хич не я обнадежди.

— Свързвам ви с командир Мейсън — каза секретарката. Той си беше грандоман.

— Хейзъл?

— Здравей, Йън — рече тя. — Няма да те бавя много. Имам нужда от още хора. За месец, може и по-малко.

— Хора?

— Минимум двама детективи.

— Мислех, че в днешно време вече му викате „персонал“. Как е майка ти?

— Добре е, благодаря ти. Как е Бет?

— Страхотно. Двама детективи. Не ти ли пратих един току-що?

— Да. И ти благодаря. Но в момента не е достатъчен.

— Виждаш ли? — отвърна Мейсън. — Подай пръст…

Йън Мейсън беше от най-гадните полицейски бюрократи: своенравен и самодоволен. Явно изпитваше удоволствие да отказва на всички искания. Стандартният му отговор беше: Наистина ли е толкова зле? Ако успееш да докажеш, че имаш нужда, с която не можеш да се справиш по никакъв друг начин, освен с пари, имаш шанс. Но най-добрият начин да се пребориш с Мейсън — Хейзъл го беше открила с годините — бе да се позовеш на суетата му. Ако името му можеше да бъде свързано някак с благоприятна развръзка, вероятността да се съгласи беше много по-голяма. Макар че „вероятност“ беше много разтегливо понятие.

— Вече разполагаш с двайсет души, Хейзъл.

— Дванайсет, Йън, и само двама детективи, без да включвам себе си, а трябва да се грижа за цяло управление.

— Достатъчни са. За какво са ти притрябвали още двама добри детективи?

— Командире, не си ли чул какво става тук?

— Да, разбира се. Мила дама, болна от рак, е умряла.

— Била е убита.

— Да.

— Сега има и втори случай. В Чембърлейн.

Чу го как шумоли с листове. Вероятно подписваше нещо, без да го чете.

— Чембърлейн е в Ренфрю, Хейзъл. Ти си в Уестмюр. Молиш ме да ти пратя хора, за да ровиш в мръсотията на друг окръг, така ли?

— Смятаме, че убийствата са свързани. Даже вече разполагаме с доказателства за това и че убиецът…

Чу го как си поема дъх в паузата.

— О, кажи си го, детектив-инспекторе.

— Имаме причина да мислим, че става въпрос за сериен убиец.

Мейсън се разсмя.

— Хареса ми. На място без убийства, два трупа на разстояние хиляда километра един от друг явно са дело на сериен убиец. Знаеш ли как наричат две последователни убийства в Торонто? Сутрешна смяна.

Тя преброи до пет наум и заяви спокойно:

— Можеш да оглавиш разследването, Йън. Пенсионираш се догодина. Можеш да се прочуеш с подобно нещо; да си тръгнеш с почести. Помогни ни да разрешим един важен случай.

— Пръчката ли ще използваш след това?

— Моля те, Йън. Нямаше да те моля, ако…

— Аха, мантрата на полицейския началник от малкия град. Нямаше да ме молиш, ако можеше да измислиш друг начин.

Тя замълча. Ако кажеше нещо сега, той на секундата щеше да отговори с „не“. Но тя знаеше — макар че задоволяването на егото му беше малодушна постъпка от нейна страна — че той ще оцени преимуществата. Да подхванеш Мейсън с добро не беше гаранция за успех, но ако тръгнеш с лошо, беше сигурно, че ще останеш с празни ръце.

— Пенсионирането ми всъщност е след шест месеца, Хейзъл. Но мисля, че ти го знаеш.

— Явно съм забравила.

— Ще си карам самолета и ще ходя на лов за лосове. Това е планът.

— Звучи супер, Йън. Ще придвижим ли въпроса? Още двама души?

— Хейзъл — рече той, — имаш сериен убиец там, колкото аз имам опашка. — Сърцето й се сви. — Но ще видя какво мога да направя.

 

 

Грийн шофира до офиса на Чандлър на Пърл стрийт. Адвокатската кантора се намираше на гърба на новия търговски център зад града. Всички мразеха комплекса: квадратни магазини и разхвърляни паркинги, скрити зад околовръстното. Поне не се виждаха от града. Грийн спря пред четвъртитата сграда, в която се помещаваше малката кантора на Чандлър, и му звънна. Чандлър каза, че ще слезе.

Двамата седнаха на терасата на „Алма Мейс“, внушителна стара къща на главната алея, превърната в мазна закусвалня. Беше доста студено, за да се седи отвън, но Боб Чандлър не искаше хората да слушат какво си говори с полицията. Погледна името на листа, който Грийн му подаде, и каза, че не му е известно.

— Никога ли не ти е споменавала, че има приятелка във Флорида?

— Дори не знаех, че ползва интернет. Искам да кажа, че с Гейл й прекарахме кабелен, защото си помислихме, че може да й хареса… но тя не е споменавала за него. Мислех, че използва компютъра като преспапие.

— Не, оправяла се е — рече Грийн. — Знаела е как да пуска имейли и е можела да сърфира в мрежата.

— Първо децата ти са загадка за теб, после и родителите — отвърна той.

— Едните почват рано, другите късно, а ние сме по средата. И Хейзъл пусна Интернет на майка си. Можела цял ден да прекара пред лаптопа си.

Боб върна лъжичката в кафето и го разбърка, без да е нужно.

— Как е госпожа Микалеф?

— Добре е.

— Предполагам, че не е била кой знае колко покрусена от новината.

— Трябва да питаш Хейзъл. — Грийн разбърка кафето си. — Значи не знаеш откъде майка ти познава тази жена, Ронда от Холъндейл?

— Никога не е ходила във Флорида — рече Боб Чандлър. — Сигурно са се запознали в мрежата. — Погледна отново името. — Мога ли да видя имейлите?

— Не още — отвърна Грийн. — Но в тях наистина няма нищо. Освен ако не са кодирани.

— Можете да сте съвсем сигурни, че майка ми не си е писала с някаква непозната от Флорида закодирани съобщения. Един телефонен номер не можеше да запомни.

— Знам, Боб. Имейлите бяха в общи линии съвети за градинарство. Така е, както ти казваш.

— Има ли нещо друго? — попита Чандлър.

— Не, няма — отвърна Грийн и двамата се изправиха. Стиснаха си ръцете, но Грийн не пусна ръката на Чандлър.

— Какво?

— Просто си мислех. Майка ти споменавала ли е, че иска нов юрган или завивка?

— Завивка ли?

— Просто се чудя. С какво спеше?

— С осем одеяла — отвърна Чандлър.

— Нямаше ли пухен юрган? — попита Грийн.

Чандлър изглеждаше изумен.

— Нямам пълен списък със завивките на майка ми, Рей, но доколкото знам, нямаше юрган. Какво общо има това?

— Нищо — каза Грийн, потупа го по рамото и се запъти към патрулната кола. Щом седна вътре, се обади на Спиър. — Трябваш ми. Говори отново с компютърджиите. — И обясни на Спиър какво точно иска от него.

Когато се върна в участъка, Хейзъл го чакаше на паркинга.

— Е?

— Няма никаква представа — рече Грийн. — Каза ми, че нямала пухен юрган. — Изтръска една цигара от чисто новия пакет.

— Спиър ти дава една цигара и изведнъж ти си купуваш пакет?

— Помагат ми да мисля.

— Дай ми една — нареди тя. Погледна я с повдигнати вежди. — Може и мен да ме осени някоя мисъл.

Той запали втора цигара от своята и й я подаде. Стояха един до друг на паркинга и пушеха като две хлапета зад училище.

— Не вдишвай.

Тя си дръпна дълбоко и вдиша дима.

— Ако ти си признаеш, че си изкара акъла, Рей, и аз ще си призная.

— Никога не съм виждал подобно нещо — отвърна той.

— Имахме две убийства за четири години, докато бях в Кихоу Глен, а откакто се върнах в Порт Дъндас, имах още пет. Всичките бяха разрешени веднага. Боже, шест бяха битови. Сега са две за една седмица и нямаме никаква представа къде е убиецът. Може и в Тексас да е.

— Може да е навсякъде.

— Имам чувството, че не допуска, че ще го хванат.

Изстреля остатъка от цигарата на асфалта.

— Колко ли далеч е стигнал?

Той изрази на глас мисълта, която я ужасяваше: че Делия Чандлър и Майкъл Улмър не са първите жертви на убиеца. Но кои поред бяха? Пета и шеста? Двайсета и двайсет и първа? Прокара ръка през косата си.

— Което и число да кажеш, може да е вярно. Той може да е в началото, в края или точно по средата, а ние сме точно никъде. Жената във Флорида вероятно е някоя майсторица на плетки, с която Делия се е запознала в мрежата. Но ако Спиър успее да разбере къде живее, сигурно ще можем да се свържем с нея.

Грийн смачка цигарата с крак и попита:

— Имам един въпрос към теб. Боб спомена, че майка ти сигурно не е съкрушена от смъртта на Делия. Какво искаше да каже?

Последната неосведомена душа в града.

— Баща ми имаше връзка с Делия — каза тя. — Продължи близо пет години. — Преди Грийн да успее да реагира, тя влезе в участъка.

Бележки

[1] Американски кънтри певец. — Б.пр.

[2] Известен сапунен сериал с участието на Мег Райън. — Б.пр.