Ингър Аш Улф
Лечителят (19)

19.

Понеделник, 22 ноември, 8:00 ч.

Хейзъл беше свикала всички в заседателната зала в осем сутринта. Отец Глендининг явно не беше мигнал, хвърляше уплашен поглед към всеки, който влезеше в залата. Бяха Грийн, Уингейт, Спиър и още двама полицаи. Спиър шумно беше изразил негодуванието си, че са го държали настрана от тази част на разследването, но сега чакаше мълчаливо. Джил Юн седеше зад прожекционния си апарат и лаптопа.

— Отче — рече тя. — Можете да започнете, когато пожелаете.

Свещеникът уморено се изправи и се подпря на масата.

— Първо, тук съм против волята си.

— Ще го имаме предвид — каза Хейзъл.

— И второ, никой не бива да бъде принуждаван да извършва деяния, които противоречат на най-съкровените му вярвания, което е точно…

— И това ще имаме предвид — прекъсна го Хейзъл с нотка на раздразнение. — Искам да кажете на всички тук това, което ми казахте снощи в дома на полицай Уингейт.

Глендининг погледна към Уингейт, сякаш самото съществуване на апартамента му беше причината за всичките му страдания.

— Предполагам, че някои от вас са запознати със съдържанието на Новия завет? — Той огледа залата с едва прикрито отвращение и когато стана ясно, че очаква някаква форма на отговор, двама изръмжаха в знак на съгласие. — Добре. Така, разследването ви е свързано до голяма степен с Библията и това, което е представено на снимките. Така че, за разлика от начина, по който внимавате в църквата, когато благоволите да дойдете, сега трябва да се съсредоточите.

— Отче — обади се Хейзъл, но той продължи:

— Като начало, Светото писание, върху което се основава Новият завет, първоначално било написано на арамейски, древен семитски език. Тогава не било Библия, а само сборник с предания, закони и молитви, които се преписвали от ръка на ръка. Първата Библия била на гръцки, тя събрала и подредила тези писания. Гръцката Библия била преведена на латински от Йероним около 400 г. сл.Хр. Но винаги е било известно, че към Светото писание е имало и устна част и някои фрагменти са били предмет на забрана. Никога не били записани, нито трябвало да бъдат. Тази устна част се състояла главно от молитви, известни само на най-близките ученици на Христос. Трябвало да се предават от уста на уста, без промени, и да бъдат пазени от най-висшите духовници. Щом молитвата се кажела веднъж, този, който я чуел ставал неин пазител, а този, който я е изрекъл, трябвало да се принесе сам в жертва. Естествено по-късните християни искали да се отърват от езическите обичаи и нито една от гръцките Библии не съдържа тези така наречени carmina inconcessa. Забранени песни. — Той се огледа, за да се увери, че го слушат. Хейзъл кимна. — Във всеки случай те започнали да се появяват в латинските коментари около 800 г. сл.Хр. и разбира се, били забранявани, но след това от време на време се появявали отново. Никога на староанглийски, или в по-късните преводи. Но някои хора, както изглежда, знаят за съществуването им.

— Вие знаете — рече Грийн.

— В семинарията се учи история на Библията. Има доста измислици относно написването на Светото писание, много от тях са доста цветисти. Но повечето са глупости.

— Повечето? — попита Хауърд Спиър.

Свещеникът продължи:

— Забранените песни оказват особено въздействие върху въображението на тези, които са чували за съществуването им. Секти са възниквали от тях и харизматиците^[1], основатели на тези секти, твърдят, че имат достъп до страшни сили.

— Което ни води до Беладона — обади се Хейзъл.

— Той е основал църква — каза Грийн. — Това вече го знаем.

— Е, това е паството й — отвърна Глендининг. — И има само една молитва по време на службата й. Една от кармините е известна като Libera Eos^[2]. Когато жените отишли да извършат погребалните ритуали на гроба на Христос, открили го празен. И според преданието свещенослужението, което така и не изпълнили, било възнаградено от Светия Дух със заклинание против смърт. Това е молитва за възкресение и при всеки случай на възкресение, разследван от Църквата от времето на Христа, се казва, че е произнесена Libera Eos. Изреклият заклинанието умира начаса, но благословените се прераждат.

Грийн потърка устата си с ръка.

— Леле! — възкликна той. — Значи тази… поредица от звуци…?

— Да — каза Глендининг.

— Той е съвсем побъркан, нали? — попита Грийн.

Свещеникът се завъртя към него с почервеняло лице.

— Няма значение дали е побъркан, Реймънд. Той е вярващ. Тази негова църква е нещо сериозно.

— Което е още по-лошо.

— Това вие ще кажете — отвърна Глендининг. — Знам само, че не бива да бъде оставен да го довърши.

— Защото иначе… — обади се Грийн и не дочака свещеника да го каже сам. — Защото… ако го направи, ще настъпи краят на света и малки червени човечета с остри пръчки ще дойдат и ще ни завлекат в центъра на земята?

Глендининг го гледаше втренчено.

— Защото е светотатство, затова.

— Мислех, че тези неща са глупости — обади се Хауърд Спиър. — Да не искате да ни кажете, че вие им вярвате?

— Има глупости и опасни глупости. Никой не бива да си служи с подобно нещо за лични цели.

— Джил — каза Хейзъл. — Искаш ли да ни пуснеш това, което имаш?

— Току-що ви казах какво имате — намеси се Глендининг. — Не е нужно да го чуете.

— Неслучайно има разделение между църквата и държавата, отче — намеси се Грийн. — Със сигурност бих желал да чуя тази зомбираща молитва.

Хейзъл поклати глава към него.

— Добре, Джил. Нека да я чуем веднъж.

Юн натисна няколко клавиша и прожекционният апарат се включи. Една светкавица се стрелна към екрана и светлото петно придоби очертанията на лицето, което беше ужасило толкова много Глендининг. Той извърна глава.

— Готови ли сте? — попита Юн.

— Давай.

Лицето си пое дъх. Чуха как гласът произнася:

— Libera… eos… de vinculis mo… — каза то и спря.

— Какво означава това? — попита Уингейт.

Глендининг продължаваше да държи лицето си извърнато настрани.

— „Освободи ги от оковите на смъртта.“ Има още два звука, за да бъде довършено.

— Снимките на Тамара Лоурънс ще дойдат всеки момент — отвърна Хейзъл. — Но отец Глендининг каза, че знае кои са последните две фонеми.

Тя го погледна очаквателно и Глендининг се запъти с измъчена физиономия към дъската върху триножника и дръпна прожекционния екран. Той се прибра с тракане в рамката, отчето се обърна към дъската и започна да пише. Цифровото лице потрепваше по гърба на палтото му. Когато свещеникът се отдръпна, на дъската бяха изписани буквите R Т I S.

— Ще ви бъда много благодарен, ако не осквернявате вярата ми, като произнасяте написаното от мен. — Той се извърна към Хейзъл, прилепил длани една към друга. — Може ли вече да си вървя?

Тя мълчаливо отвори вратата. Отец Глендининг точно се канеше да напусне залата, когато Хейзъл вдигна ръка.

— Има ли още нещо, което според вас трябва да знаем за възкресението, отче? Нещо, което може да ни помогне да разшифроваме по-добре поведението на този мъж?

— Всичко, което знам за възкресението е, че никога не съм го виждал с очите си.

— Но сигурно вярвате в него. Не е ли в основата на вярата ви?

— А на вашата, Хейзъл?

— Да, съжалявам. И на моята също.

Той направи крачка назад, искаше му се да забави тръгването си още малко, за да бъде негова последната дума по въпроса.

— Само хората с непокварен дух и тяло могат да възкръснат от мъртвите. Сърцата им трябва да са чисти, а телата — неосквернени.

— Извинявайте — обади се Грийн от другия край на залата. — Как тези тела ще се броят за „неосквернени“, ако са накълцани на парчета, срязани наполовина и кръвта им е била източена?

— Не съм казал, че трябва да бъдат непокътнати, господин Грийн. Щом Господ може да те възкреси от мъртвите, той може и да възвърне целостта ти. Но ако си оскърбил Неговия дар по някакъв начин, не можеш да си го получиш обратно.

Хейзъл сложи длан върху ръката на Глендининг.

— Значи въпреки състоянието на местопрестъпленията, отче, вие мислите, че нашият убиец спазва определени правила?

— Има ли значение какво мисля аз?

— Просто искам да знам дали според вас той наистина вярва в това, което прави.

Глендининг размаха ръка, за да покаже, че няма да се остави да го задържат нито миг повече. Хвърли през рамо един поглед към залата и рече:

— Хейзъл, сериозен е като тумор. — След което най-накрая се омете от стаята.

Щом Хейзъл затвори вратата, Уингейт махна на Джил Юн и тя изключи всички машинарии.

— Значи той е твърдо решен да довърши започнатото — рече детективът.

— И Смоутс се е отървал — допълни Грийн. Зяпаше тавана. — Libera… eos…

— Недей — прекъсна го рязко Уингейт.

— Религиозен ли си, Джим? — Уингейт само го изгледа и Грийн усети, че още един чифт очи са се впили в него, тези на Хейзъл. — Какво, суеверни ли станахме изведнъж?

— Опитваме да не се разсейваме, Рей. — Той повдигна рамене, най-важната му задача беше сякаш да не се разсейва. Хейзъл продължи: — Севиние ни даде целия списък, но не знам дали няма резервен или нещо подобно. Възможно е.

— Дубльори? — попита Спиър. — Щом е толкова педантичен, съмнявам се, че има списък с чакащи. Това са били неговите хора. Уингейт е прав. Сега има нужда от някого.

— Какво щеше да направиш ти на негово място? — попита тя.

След минутка Грийн каза:

— Ако са ти свършили доброволните жертви, винаги има…

— Или да посегнеш на собствения си живот — добави Уингейт.

Хейзъл размаха пръст към тях.

— Не. Каквото и да значи сцената в хижата му в Порт Харди, не би си направил труда, целия този труд, само за да си пръсне мозъка в Маритаймс. — Замълча за миг. — Мислите ли, че го е грижа дали Робърт Фортнъм ще бъде приет в Божието царство? Или Рут Марис? Дали е отишъл при тези напълно непознати хора, за да ги дари с живот? — Тя се огледа и видя, че започват да схващат. — Тези хора… те са като жица, по която минава ток. От едната страна на жицата е мъртвото сърце на Питър Малик, а другата се включва право в сърцето на Господ. Всички се съживяват, но той не го прави заради това. Хич и не го е грижа дали Делия Чандлър ще стане от гроба. Иска само да си иде у дома и да види как брат му го чака на вратата.

— Значи ще довърши започнатото — каза Уингейт.

— Да — отвърна тя. — Заел се е с това, за да бъде пак с Питър. И сега трябва да намери някой, който е готов да стане за него това, което Смоутс е искал да бъде. Има нужда от доброволна жертва.

Тя ги огледа, чакаше някой да изрече на глас ужасното нещо, което току-що й беше минало през главата. За да не си го мисли само тя.

 

 

След като Глендининг си отиде, Хейзъл освободи всички, с изключение на Грийн и Уингейт.

— Всъщност исках да поговоря с теб за нещо друго — рече Грийн.

— Може ли да почака? — попита Хейзъл.

— Не бива — отвърна той.

Уингейт понечи да излезе от залата, но Хейзъл му махна да остане.

— Съжалявам, Рей, но трябва да действаме. Нека да поговорим следобед. Седнете и двамата. — Те седнаха. — Какви са новините за Хари Невин?

— В съзнание е, но не е особено щастлив — отвърна Грийн. — Силно мозъчно сътресение и счупени почти всички лицеви кости. Загубил е и осем зъба.

— Боже! — възкликна тя. — Моля те, кажи ми, че сме изпратили цветя.

— Можеш да благодариш на Мелани.

Тя поклати удивено глава.

— Малик е можел да го убие.

— Значи поне с това сме извадили късмет — отвърна той и я погледна.

— После идва ред на Карл Смоутс — рече Уингейт, за да наруши краткото мълчание. — Много е болен, за да го местят. Обаче се е съгласил някой да остане в къщата. Там има един полицай и медицинска сестра.

— Едва ли има значение. Саймън изобщо няма да припари до Нюфаундленд. Разкри ни, ние него също.

— Искаш ли тогава да се обадя на федералните да си вървят? — попита Грийн.

— Не — отвърна тя. — Нека го пазят засега. За всеки случай. — Тя седна и подпря ръце на масата. — Предполагам, че и двамата знаете за Севиние.

— Малко — отвърна Уингейт. — Чух, че е пребил партньора си.

— Явно онзи си е докарвал нещо допълнително и Адютор го е хванал. Овъргаляли са се на стъпалата на участъка. Партньорът обаче е англо и командирът на Севиние е англо. Там е петдесет на петдесет, но има напрежение, доколкото разбирам. Вероятно ще го отстранят временно от длъжност.

Грийн повдигна рамене.

— Проблемът не е англичани или французи, Хейзъл. На този тип явно му е много къс фитилът. Дойде и взе да нарежда със смешния си акцент какво да правим. Мисли се за нещо повече от другите, ако питате мен. Ще си получи заслуженото.

— Той ни помогна да разрешим случая — отвърна тя. — Просто ми е мъчно за него.

— Може би Мейсън ще ти позволи да го прибереш, когато му изтече наказанието — предположи Грийн.

Тя му се усмихна.

— Джеймс, може ли да отидеш да видиш как върви проверката на Саймън Малик?

Уингейт бързо се изправи и си сложи шапката.

— Ще бъда на бюрото си.

Тя не сваляше очи от Грийн.

— Мислех, че сме се разбрали, Рей.

— Май не сме.

— В събота и неделя нови проблеми ли изникнаха? Напредваме, Рей. Наистина напредваме.

— Знаеш ли какво правиш, връчваш на Мейсън динамита. След като приключиш с прибирането на доказателствата от местопрестъплението, криенето на информация и надвишаването на правомощията, на мястото на участъка ще остане един кратер и двама души ще стоят с чашите си за кафе в него.

— Искаш ли най-после да решиш на какво точно си ядосан, Рей? Първо имаше прекалено много желаещи за кафената ти чаша, после ме обвиняваш, че не търся помощ. Поисках подкрепление, Реймънд, не го получих. Ти какво щеше да направиш?

— Щях да крещя — отвърна той. — Щях да ида в Бари и да блъскам по вратата на Мейсън, докато не направи това, което искам.

— В състояние си да го направиш, така ли?

Грийн избърса невидима троха от масата пред него.

— Не знам какво е да си жена началник, Хейзъл. Нито пък жена кмет. Вероятно опитът те учи, че няма да те вземат на сериозно, че ще те прецакат. Съжалявам, ако е така. Но знаеш ли, през всичките тези години никога не си се държала така. Поне досега. И аз харесвам методите на Мейсън толкова, колкото и ти, но това не би ме накарало да действам безразсъдно. Можеше да ме ядоса, но пак щях да действам по правилата. — Тя понечи да каже нещо, но той продължи: — Не искам името ми да фигурира в това разследване, Хейзъл. Не ми харесва да съм част от тези методи.

— Тези методи дават резултат, Реймънд! Мамка му! В петък ми казваше да имам повече вяра в себе си, а днес методите ми не те устройват!

— В петък не бях наясно какво става тук. Мислех, че не знаеш какво да правиш. Мислех, че си се объркала. Но вече ми просветна. Мейсън ти е дал картбланш. Наистина ти е развързал ръцете да правиш каквото искаш.

Тя наведе глава. Беше минал границата с цял километър. Щеше да се наложи да го накаже, но първо трябваше да го изслуша.

— Допуснах грешки…

— Напускам — заяви той.

Тя стисна зъби.

— Не е нужно да го правиш.

— Напускам, за да не ти се налага да ме уволняваш.

— Нямаше да те уволня.

— Напротив — отвърна той и се изправи. — Аз съм източникът на Съндърленд. Отидох при него, защото сметнах, че не постъпваш правилно, като не му казваш нищо. Той говори на нашите избиратели. Първоначално наистина исках само да му кажа за това как Мейсън ни е оставил на доизживяване, но колкото повече разговарях с него, толкова повече си давах сметка, че изобщо не става дума за Мейсън. Той е един вид чешит. Ти си друг вид. Но ти се промени. Затова накрая разказах всичко.

— Преди една седмица.

Той не каза нищо.

— Не знам какво да мисля вече.

— Исках да ти кажа, след като се уверя, че случаят е безнадежден. Понеже си мислех, че мога да направя нещо. Сега, когато вече нищо не мога да направя, искам да знаеш.

— Можеше да говориш с мен — тихо рече тя.

— Не — отвърна той. — Не можех. Беше време, когато можех да работя с теб, но никога не съм могъл да говоря с теб.

— Какво тогава правихме тук в петък вечерта? Какво беше това?

— Опитвахме се да спасяваме брак. Мисля, че и двамата знаем колко е трудно. — Наблюдаваше я как ще го възприеме и видя, че изражението й се смекчи до учудване. Изчака я да реши какво трябва да каже, но след миг усети, че няма да чуе нищо. — Ще вървя — рече той.

— Приемам оставката ти.

Той кимна и се обърна да си ходи. Очакваше нещо, докато отваряше вратата, но и този път то не последва.

 

 

Беше казала на всички в участъка, че се нуждае от време за размисъл, и беше заключила вратата. Отвори шкафа толкова рязко, че бутилката се прекатури и се раздрънча по дъното на чекмеджето, достатъчно силно, за да се чуе навън. Но на стъклото на вратата й не се появи сянка и тя се върна при бюрото с наполовина празната бутилка. Не очакваше повече обрати за днес и си каза, че може да си позволи да потъне в забвение.

Беше избягвала Грийн, докато той си прибираше багажа, и не беше казала на никого какво става, но беше разменила поглед с Уингейт на път за кабинета си и знаеше, че той е наясно със случката. За пръв път от две седмици не можеше да се съсредоточи върху случая. Вместо това виждаше какво я чака след него. Щеше да има разследване и тя нямаше да изглежда никак добре, когато то приключеше. В известен смисъл това я успокои. Не можеше да понесе мисълта, че обвиненията на Грийн са на лична основа. Трябваше да бъдат отправени публично. И после, когато всичко свършеше, след като станеше публично достояние, щеше да приеме, че не е отговаряла на изискванията или че просто е загубила приятел. В момента не можеше да реши какво би предпочела.

Наля си втори път, като държеше под око вратата. Искаше да спи. По възможност с някого, и то не защото имаше желание да я докосват, а защото й беше омръзнало да бъде сама. През деня хората й се трупаха около нея с въпросите си, с нуждата си да бъдат насочвани в правилната посока. Но това не беше човешки контакт и сутрин, когато се събуждаше сама, остро усещаше липсата на друго тяло. Щеше да й е достатъчно дори ако някой идваше посред нощ и си тръгваше, преди да се е събудила. Каквото и да е, стига да имаше някаква близост. Едва ли някога щеше да й се случи отново.

Не след дълго бутилката беше празна. Прибра последната глътка в скривалището си, усещаше приятна, макар и изкуствена топлина в крайниците си. Докато затваряше чекмеджето, някой почука и тя отиде да отключи вратата. Беше Джеймс Уингейт. Избягваше погледа й.

— Помислих, че ще искате да видите тези — рече той. Подаде й малка купчинка с листове. — Севиние е изпратил снимките си от местопрестъплението. Доста са гадни. — Явно забеляза, че се олюлява. — Може би трябва да седнете — предложи той.

Тя се върна зад укритието на бюрото си. Седна и прегледа снимките, стомахът й се сви. Мъжът беше едър като паднала секвоя. Лежеше върху малко, повдигнато като подиум легло и тя си помисли, че може да подуши полуразложения му труп направо от цифровото изображение. Не можеше да си представи каква сила се иска, за да вдигнеш каменната колона, която лежеше на гърдите му.

— Предполагам, че не си чул някакви теории от федералните за трупа? Причина за смъртта?

— Реших, че ще е по-разумно да не се издавам.

— Вероятно. Мислиш ли, че Саймън е убил собствения си брат?

— Невъзможно е да се каже.

— Ами Питър Малик? Севиние открил ли е нещо за него?

— Не още. Изпрати само снимките. Не можем да намерим нищо за църквата оттук, обаче открихме нещо на местопрестъплението в Пикту. В къщата на Лоурънс имало две отделни кървави следи.

— Какво?

— Две кървави следи, плюс кървавият коктейл, който са открили по лицето на Лоурънс. Все едно е била миропомазана с него, по думите на следователя там. Двете следи са ясни — едната е нейната, но другата не съвпада с нито една от вече известните ни. Така че според мен може да се е опитала да го нарани.

— Да си е променила решението?

— Може — отвърна той. — Но пак няма следи от борба по нея.

— Това едва ли има значение сега. Повече никога няма да го видим. Засякохме го за секунда там. Но вече изчезна. — Той не успя да измисли нищо обнадеждаващо.

— Инспекторе — рече Уингейт, — той още е на свобода и все още иска същото. Така, както аз виждам нещата…

— Как виждаш нещата ти, Джеймс?

— Според мен, докато не реши, че е приключил, все още имаме шанс да го хванем.

— Харесва ли ти шансът ни?

— Не — отвърна той категорично. — Но не съм се предал.

Тя махна към стола и той седна.

— Рей Грийн не е във възторг от начина, по който водя разследването.

— Това го разбрах.

— Ти какво мислиш по въпроса, Джеймс?

Лицето му помръкна леко.

— Методите ви са малко по-различни, отколкото съм свикнал.

— Различно добри, различно лоши?

— И двете, ако трябва да бъда честен.

— Тук ще валят лайна. Знаеш го, нали?

— Може и да не валят.

— Докато не завалят, още ли искаш да работиш с мен?

— Да, госпожо, искам.

— Сега можеш да ме наричаш Хейзъл, Джеймс. Само двамата сме.

— Добре — рече той и кимна нервно.

— Щом още си с мен, значи ще изпълниш една пряка заповед? Дори и да изглежда малко неблагоразумна?

— Няма причина да се отказваме сега — отвърна той.

Тя се разсмя.

— Добре. Имам работа за теб.

 

 

Времето за вечеря отдавна беше минало, но тя нямаше апетит. Гладна беше само за въздух. Обу си маратонките и се запъти надолу към езерото.

Вече наближаваше краят на ноември и дърветата се бяха оголили напълно. Имаше нещо нестабилно в този месец, все едно представляваше временен мост между два бряга. Бяха опънали ноември с дъски и пирони някога в миналото, за да свърже есента с Коледа, и след това бяха забравили, че трябва да го заменят с нещо по-солидно, нещо по-трайно.

Какво беше искала някога от живота, когато още мислеше за такива неща? Беше ли прав Грийн, когато я обвини, че си търси извинение, за да продължи сама? Никога не беше улавяла у себе си желание да се прави на герой, но това не означаваше, че не е вярно. Върна се обратно към времето в академията. Тогава беше въодушевена от идеята да играе роля в поддържането на реда, но вероятно това означаваше, че едно време беше вярвала в него. Ред. Сега, след повече от трийсет години в полицията, знаеше, че не беше нещо, което си заслужава да чакаш. Редът беше невъзможен, но мечтата за равновесие не беше съвсем напразна. Равновесие между това, което може да контролираш, и хаосът, който го заобикаляше. Равновесие между доброто и злото. Равновесие между това, което е трудно да се направи, и онова, което след много повторения можеш да правиш и насън. Опитът да постигнеш такова равновесие правеше нещата интересни. Нима нещата не бяха винаги интересни?

Истината обаче беше, че полицията се молеше за скука. Не за ред, не за равновесие, само за редовност. Нищо извън обичайното. И тази година беше започнала като всяка друга. Взломове, катастрофи, пиянски сбивания. Ако някой й беше казал през май, когато закопчаваше белезниците на Мати Барнстоу, задето беше минал с фолксвагена си през прозореца на всекидневната на бившата си жена, че това няма да е най-голямата сензация за годината, нямаше да му повярва.

Убийство, мислеше си тя. И не просто убиец, а психопат убиец. И Господ намесен. И в цялата работа, без дори да подозира за това, бе навързана останалата част от страната. Така ставаха нещата по филмите, разказваха се от трето лице. Дори и когато краят на всичко това (нещастен край, както изглеждаше) се приближаваше, то й изглеждаше все по-нереално. Симптом, вероятно, на опита й с обикновени нещастия. Развод, болка, майка на нещастна дъщеря. Нищо, нито дори цял живот, прекаран в силите на реда, не можеше да те подготви за развинтеното въображение, което някои хора можеха да отприщят в изблик на лудост.

Прекалено студено беше да се стои навън след залез-слънце. Прибра се вкъщи. Майка й се беше нахранила и четеше в стаята си. Хейзъл не се натъжи, че няма на кого да разкаже как е минал денят й. Беше прекалено ужасен, за да се говори за него. Седеше пред телевизора и разсеяно зяпаше откъси от различни програми. Картината и говорът сякаш стигаха до нея от другия край на стаята.

В уводната си статия от миналия вторник Съндърленд я беше нарекъл „малкия генерал“ и тя се сети, че това беше израз на Грийн. Как може да е работила толкова близо до този мъж и никога да не е усетила яда му? Той често казваше по някоя остра дума, но тя винаги бе смятала това за израз на приятелско отношение. Ами ако беше преценила погрешно повечето хора в живота си? През последните две седмици усещаше как колелата излизат от релсите, но сега си мислеше, че най-вероятно изобщо няма да има колела повече. Ами ако искрите бяха хвърчали от много отдавна и само тя не ги беше забелязала?

Легна си в девет, прекалено уморена, за да чака обаждането на Уингейт. Телефонът щеше да я събуди. Когато той звънна в единайсет, тя подскочи в леглото и грабна слушалката от нощното шкафче.

— Уингейт?

— Да.

— Е?

— Думата „непрофесионално“ беше използвана — отвърна той.

— Ще накарам да ми я изпишат на челото. Успя ли да стигнеш по-далеч?

— Да. Уредено е.