Ингър Аш Улф
Лечителят (6)

6.

Сряда, 17 ноември, 8:30 ч.

Саймън излезе от реката, качи се на брега и дръпна бялата хавлиена кърпа, която беше метнал върху един камък. Ко̀сите лъчи на слънцето не предлагаха много топлина, но след като се избърса, той се изправи на пясъчния бряг и се обърна със затворени очи към светлината, докато не усети как тя прониква в него и отмива онова, което течащата вода не бе отмила.

Предишната сутрин си беше направил лагер близо до източната граница на Квебек. В тези гори можеше да попълни част от запасите си въпреки късния сезон. Източните провинции бяха по-добър източник за някои мъхове и лишеи, които не се намираха в такова изобилие на запад. Змийски мъх и Asclepias^[1]. Преброди гората за семена, билки и гъби. Предишната вечер имаше невероятния късмет да открие гнездо от Laetiporus cincinnatus^[2], гъба, глупаво наричана „горско пиленце“ от хората, които не можеха да се наслаждават на храната такава, каквато е. И макар че обикновено не ядеше гъби, беше доста отслабнал от напрежението напоследък и трябваше да даде на стомаха си нещо, което да смели. Опече голямата туфа гъби на открит огън и се наслади на твърдото им месо, ухаещо на гора.

Скоро отново щеше да е близо до океана — бяха минали почти два месеца, откакто беше напуснал Тихия океан и се беше отправил на път — и щом стигнеше бреговете на Атлантика, щеше да се поглези с риба. Ядеше месо веднъж годишно (скришно, тъй като брат му не разрешаваше) и за времето, което бе прекарал в пущинака в покрайнините на Порт Харди, високо в планините на остров Ванкувър, си беше позволил да се облажи само по време на миграцията на сребристата сьомга. Беше уловил една женска насред пътя й към местата, където си хвърляха хайвера, и я изяде сурова, с костите, хайвера, всичко, на самия бряг на реката. Едно време обичаше да усеща силата на животното в себе си, запленен от сляпата безусловна вяра, която тези създания показваха по време на жизнения си цикъл: връщаха се да умрат там, където бяха родени, без да съзнават пътя си, но следвайки го неотклонно така, както океанът биваше привличан от Луната. Седмицата след тези пиршества усещаше как плътта им се движи из неговата, подскача из кръвта му на приливи и отливи.

Стигна до тази част от Квебек, без да спира никъде. Беше получил молби на френски от различни части на провинцията, но въпреки че бе учил романските езици, френският му беше лош. Безпрепятственото общуване беше от първостепенно значение в това начинание и той не можеше да рискува да каже нещо неправилно или да не разбере какво му казват. Затова беше загърбил всички молби от Квебек, освен една, и тя беше от малко градче нагоре по река Сейнт Лоугън, наречено Авр Сен Пиер. Трябваше му ден и половина, за да прекоси Квебек, мина по шосе 117 и после по шосе 113 през Шибугаму, докато магистралата не го отведе обратно към река Сейнт Лоурънс. Имаше предчувствие, че са го забелязали, понеже знаеше, че спирането му в Хамбър Котидж не беше много разумно. Беше призван да се грижи за просителите, а не за изпадналите в нужда и господ му беше свидетел, че имаше много хора, които биха се възползвали от ритуалите му. Все пак той беше човек с милостива мисия и ако Бог му изпратеше дете, нуждаещо се от преобразяване, не можеше да откаже. Радваше се на възможностите си, но не искаше да го спрат, преди да си е свършил работата.

А неговото Велико дело беше почти завършено. Имаше четирима мъже и жени в края на тази могъща верига, които чакаха да изиграят малките си роли в нея. Колко ги обичаше заради търпението им, готовността им. Нямаше да разочарова никого от тях, дотук не се беше провалял.

Върна се към годините, които с брат му бяха прекарали в Порт Харди, и макар че тогава му се струваха години на смут и съмнение, сега този период от живота им му изглеждаше като обвит в нещо. Кристалната форма улавяше светлината и ядрото, което представляваше той самият, създадено в онези години, блестеше вътре. Двете бяха едно цяло. Знаеше, че този кристал е батерията му. Този образ на самия него, който съдържаше силата от съществуването на брат му, го зареждаше сега, позволяваше му да продължава напред през страната, почти без сън и храна, един изпосталял, осъзнал се пророк. Когато стигнеше до края на пътя си в Нюфаундленд, след по-малко от десет дни, щеше да извърши последния подвиг в своя поход. И този кристал щеше да се пръсне и да разнесе светлината му сред звездите.

Моли се до палатката си в гъстата гора северно от Авр Сен Пиер. Разстла снимките си върху осветената от пламъците трева и ги подреди — петнайсет фигури, оставаха още четири. Общо деветнайсет, частици от едно цяло, което не можеше да бъде направено без тези молби, без тези просители. Благодари на Всевишния, че му позволява да стигне до този ден.

Тревожеше се, че последните мъже и жени може да са загубили силите си по време на чакането. Вече беше изгубил двама пътьом, един възрастен мъж в Кенмор и една жена в Уауа. Беше ги заменил с единствените двама души от списъка с чакащи.

Прекара цял ден и цяла нощ в гората, за да възстанови силите си и да си почине. Денем се хранеше, къпеше и молеше. Нощем чуваше живата гора наоколо, зверовете усещаха присъствието му, но не се страхуваха от него, не се плашеха. Слушаше безбройните прибежки около палатката си, звука от зоркото спотайване по клоните над него, и се чувстваше част от нея — още едно животно в убежището на собствената си бърлога.

След като се облече и събра палатката, отиде в Авр Сен Пиер и провери в главната пощенска станция дали има поща. Беше сряда, 17 ноември, осем часът сутринта. Имаше писмо с потвърждение от госпожа Ягнема, което гласеше, че иска да се види с него, както беше уговорено. Но в уговорката не влизаше, че дъщеря й, някоя си госпожица Сесил Ягнема, щяла да присъства, за да му помогне и да му окаже съдействие. Саймън особено внимателно подбираше домакините си сред многото мъже и жени, които отговаряха на определен профил. Първо и преди всичко, трябваше да живеят сами. Второ, трябваше да са наясно, че церемонията, в която се включват, трябва да се състои в пълна секретност. Не беше тайна нито за него, нито за домакините му, че това, в което се замесваха, беше незаконно според всички закони, освен този на Господ. Ако го спрат, участието им щеше да е напразно. Да кажат на някого за него, или още по-лошо, да включат някой друг в плановете му, беше основание за разваляне на уговорката. Веднъж, в самото начало (при третото му посещение), когато пристигна пред апартамента, видя два чифта обувки с различен размер на изтривалката пред вратата. Просто се обърна и си тръгна (макар че по-късно се върна, непоканен и доста ядосан, и го направи, без да се церемони). Сега поне госпожа Ягнема го беше предупредила. Не беше поискала разрешение, но честно му беше казала какво възнамерява да стори. Това му позволяваше да обмисли възможностите си. И понеже след това му оставаше да се отбие само на още три места, реши, че е разумно да приеме.

Имаше уговорка да се види с жената в шест часа, но колкото и да мразеше да се отклонява от плановете си, щеше да иде сега. Последва указанията към къщата й на един хълм, извън града. Беше скромна хижа, заобиколена с борове, и докато се приближаваше, видя, че от комина се издига тънка струйка дим.

— Подраних — рече той, когато тя открехна вратата и погледна зад него, да види придружава ли го някой. После му отвори. Беше на около шейсет години, цялата в бяло: бяла коса, бял плюшен халат, кожата на лицето й — бяла, като люспи лук. Наведе се да напише нещо в бележника, който носеше.

Получихте ли писмото ми?

— Получих го. И идвам да ви помоля да размислите — рече той, застанал в коридора й с шапка в ръка. Беше оставил чантата си в колата. — Не мога да направя това, за което ме молите, не може да има свидетел.

Госпожа Ягнема му махна да влезе в къщата. Рак на гърлото я беше оставил без ларинкс и без голяма част от езика й. Имаше стома в основата на шията, откъдето можеше да се храни с течна храна. За него тя беше граничен случай. Болестта я беше увредила толкова много, че лекарите бяха премахнали говорните й органи и тя вече не беше непокътнато цяло. Оправдаваше посещението си при нея, понеже смяташе, че гласът й може да бъде изкаран по начин, по който медицината изобщо не би си представила. Липсата на език беше прелюдия към чудо. Но знаеше, че предизвиква съдбата, като идва при тази жена, и страховете му бяха основателни. Тя беше престъпила споразумението им и го беше принудила да наруши графика си. Не беше доволен. Заведе го в кухнята и сложи чайника да заври. Къщата не бе толкова чиста, колкото му се нравеше; щеше да има много малко време да почисти, след като я довършеше, и трябваше да се погрижи да се отдалечи достатъчно от мястото, преди дъщеря й да пристигне в два часа. Ако обаче Сесилия Ягнема се появеше, преди да е свършил, той беше решил какво да направи. Гладис Ягнема седна срещу него на масата и започна да пише на едно от тестетата с листчета, които бяха пръснати по всяка равна повърхност в къщата.

Изглеждате така, както си ви представях.

— Строг?

Благ, написа тя. Дръпна листчетата и продължи: Не искам да съм сама, когато това стане. Дъщеря ми разбира. Ще бъдете в безопасност, дори и когато тя е тук.

— Не мога, Гладис. Това е нещо лично. Между теб, мен и Господ. Никой друг не е поканен. Ще разбера, ако не искаш да продължиш. Мога да намеря някой друг.

Тя сякаш малко се отчая. Съдейки по вида й, ако живееше малко по-далече и беше предпоследната или последната му визита, щеше да умре, преди да го дочака.

Добре, написа тя. Но искам да й оставя писмо. Ще го напиша и после можем да започваме.

Той се пресегна и сграбчи ръката й, тя го погледна и се усмихна изнурено.

— Направи го тогава — рече той, изражението му остана непроменено. — Ще си взема нещата, а ти можеш да напишеш това, което искаш.

Тя кимна признателно и по бузите й се стекоха сълзи. Наведе глава и започна да пише: Моя любима Сесил. Остави я да продължи. Навън, в колата, дръпна лоста и извади чантата от багажника. Движенията му бяха резки. Дръпна вратата на хладилника и провери кабела.

При нито едно от посещенията си не беше притискан от времето, а сега за по-малко от два часа трябваше да свърши всичко. Уговорката беше доста неудовлетворителна и ако дъщеря й се появеше по-рано, той щеше да си изцапа здраво ръцете. Влезе в къщата и видя жената, приведена над писмото. Чайникът вече вреше. Никога не беше отказвал милост, но ако някой от просителите му си беше заслужил грубо премахване, това беше Гладис Ягнема.

— Трябва отново да те попитам, Гладис. Искаш ли да продължиш нататък?

Тя бутна настрани писмото и написа: Да, после дръпна недовършеното писмо към себе си.

— Смятай се за щастлива, че искам да го направя въпреки всичко — рече той.

Чайникът свирна и Саймън го вдигна от огъня над главата на госпожа Ягнема. Тя се обърна при звука на завиращата вода и погледна нагоре навреме, за да види как струята вряла вода се излива върху й. В уплахата си се наведе напред и Саймън изля димящата течност върху бялата коса и надолу по врата й. Скалпът й мигновено оживя, сякаш гнездо змиорки се раздвижи бясно върху главата й. Госпожа Ягнема се дръпна и политна назад със стола. Стовари се на пода с трясък — той чу дрезгавия шепот, който излизаше от разбитата й уста — обърна я грубо по гръб, после я притисна към бюфета с крак върху гърдите. Изля водата върху стомата в основата на гърлото й.

— Знаеш ли какво значи уговорка, Гладис? — Тя се гърчеше под крака му, розова димяща пяна струеше от устата и ноздрите й. След минута беше мъртва. Плътта около кръглия отвор бе сварена до прозрачно розово.

Сега щеше да има нужда от лед, за да си свърши работата. Сложи чайника отново на печката и се помъчи да намести тялото на госпожа Ягнема на стола. Очите й още бяха отворени и нямаше да се затворят, тънките мускулни влакна вече се втвърдяваха. Имаше само една формичка за лед в камерата, той я огъна, извади дванайсетте кубчета и натъпка пет от тях в устата й. Горещината вътре стопи незабавно леда и той сложи нови кубчета, докато челюстта й започна да се стяга. Зарови в чантата си, извади лист хартия и го погледна. Устата й вече леко се беше закръглила. Пъхна палец зад долните зъби и дръпна челюстта надолу. Студена вода потече по кокалчетата му. Челюстта й искаше да се затвори, но той я стискаше здраво, докато не остана доволен от мускулите на мандибулата й. С другата ръка натисна корена на езика й назад и нагоре в устата. Усещаше как мускулите се втвърдяват, сякаш я извайваше — всъщност точно това правеше, в момента на смъртта й я превръщаше в произведение на изкуството.

Трябваха му деветдесет минути, докато устата застане в желаното положение. Засне я с полароида и изчака да види как лицето й се появява от неясния мрак в бялата рамка, уплашените й, оцъклени като белтък очи изплуваха през мъглата към него. Втренчени завинаги в неговите.

След като почисти набързо и източи кръвта й, се върна в колата и отключи хладилника на минибара. Отвори вратичката. Беше напълнил една от полиците с парчета камфор, за да прикрие миризмата — дори и в хладилник, след известно време кръвта започваше да мирише. Вече се беше научил да не си сдържа дъха: жреците не отвръщат поглед в мига на върховно жертвоприношение. Извади един от бурканите, отвори го и изпълни дробовете си с мириса на гнилоч. Потопи потира си в него. Занесе го в къщата, където госпожа Ягнема седеше във вечен покой, и изля съдържанието на потира върху попарената й глава.

— Благославям те — рече й той. Черна гъста кръв покри лицето й и бавно се стече по предницата на плюшения халат. — Вече си в хора, Гладис Ягнема, добре дошла!

Прибра писмото до дъщеря й от масата и бързо претърси къщата за писмата си до нея. Беше казал на всичките си домакини да държат кореспонденцията му на едно място, откъдето да може да я вземе накрая. И тук, както и във всички останали къщи, откри писмата там, където беше наредил на госпожа Ягнема да ги държи: в малка кутия в някое чекмедже на скрина в спалнята й, затиснати с дълъг груб черен камък. После се качи в колата и продължи на изток.