Ингър Аш Улф
Лечителят (24)

24.

Понеделник, 29 ноември, 17:00 ч.

Една от извратените ползи на това да прекараш живота си в полицията беше значението, което работата придаваше на собствените ти проблеми. Много пъти Хейзъл беше разсъждавала върху случай на изгубено дете; живот, съсипан от наркотици; хора, които сами слагаха край на живота си. Самоубийствата едновременно я тормозеха и окуражаваха. Те бяха нагледни уроци на това колко лошо не е било в собствения й живот, дори и когато двамата с Андрю се разделяха, дори когато поредната депресия на Марти отекваше като гръмотевица в далечината. Насред задушаващата радостта болка, която понякога усещаше в тялото си, все още можеше да си направи сравнителна равносметка и да разбере колко хубав е животът й. За нея беше едно от най-мрачните откровения, когато осъзна, че нищо не може да се сравни с настоящия момент. Че няма друг, на чието място не иска да бъде.

До края на неделния ден нямаше никакви новини. Чувстваше се така, сякаш стоеше над огромна водна шир, в която някой е изчезнал, и си казваше, че не бива да губи надежда. Сигурно човекът можеше да сдържи дъха си толкова дълго. Сигурно можеше да мята крака във водата толкова дълго.

Понеделник сутрин — нищо. Разшириха претърсването към по-малките градчета в западна посока от 121 и всички градове и села в радиус от петдесет километра по магистрала 41, по целия път до Форт Ленард. Нямаше човек, който да слуша радио, гледа телевизия или чете „Уестмюр Рекърд“ и който да не знае, че се извършва най-голямото издирване, сантиметър по сантиметър, в историята на окръга. Съндърленд, за втори път в рамките на няколко седмици, цяла събота и неделя пренарежда първия раздел. Този път той беше посветен на отвличането на Емили Микалеф и убийството на Клара Лайън. Запознанството му с Адютор Севиние го бе направило доста по-предпазлив. Вестникът отразяваше последните трагедии, застигнали Порт Дъндас, с нещо близо до умереност. Различните телесни наранявания на други петима възрастни граждани не бяха довели до никакви неясни спекулации за това колко безопасно може да е, а може и да не е, да се радваш на пенсията си в Порт Дъндас. Но при все това, докато седеше с вестника на кухненската маса, Хейзъл така и не изпита признателност към новоизнамерената дисциплина на „Рекърд“. Гледаше снимка на майка си, застанала пред „Микалефс“ през 1952 година — вирната брадичка, искрящи очи и самоуверена усмивка. Повечето деца се смятат за безсмъртни, но като малка Хейзъл винаги беше гледала това уверено лице и беше вярвала, че безсмъртната е майка й. Тя наведе глава и се разплака.

В обедната си почивка Уингейт се появи пред къщата с храна. Стоеше на прага, чакаше тя да каже или да направи каквото там смяташе за редно, но след като видя зачервените й очи, просто остави торбите на земята, влезе във фоайето и я прегърна. Тя се обърна, поведе го по коридора към кухнята и сложи чайника да направи кафе.

— Знам, че не си яла — рече той.

— Не съм гладна.

— Силите може да ти потрябват всеки момент — отвърна той.

Тя се подпря на плота.

— Искаш да кажеш, да ми помогнат да понеса лошите новини, когато дойдат?

— Искам да кажа да ръководиш.

Тя се разсмя — сух, стържещ гърлен звук.

— Със сигурност, Джеймс. От празната си всекидневна в Пембър Лейк.

— Нямаш представа колко много от нас лично подадоха възражения срещу решението на Мейсън. Както до него, така и до всеки, до когото успяхме да се доберем в централата в Торонто. Всички са на твоя страна.

— Каза ли на Мейсън, че не си съгласен с решението му?

Той вдигна торбите, сложи ги върху кухненската маса и отвърна, без да вдигне поглед:

— Аз не съм Рей Грийн.

— Знам — отвърна тя. — Рей щеше да ми донесе уиски. — Видя как той безстрастно извади половинлитрова бутилка от торбите и я сложи на масата. — А!

Уингейт се настани неудобно до малката маса и подреди останалите покупки. Сирене, филе, хляб, голям натурален шоколад. Тя видя шоколада и за пръв път от два дни усети глад. Наля гореща вода в една чаша и я сложи заедно с буркана нескафе пред него, но не му даде лъжичка. Той не каза нищо; явно беше прекалено да иска лъжица в този момент. В участъка се бяха изприказвали много приказки, че Хейзъл е била под лекарско наблюдение известно време. И да не е била, той се надяваше сега да е, или скоро да бъде. Знаеше какво може да причини на човек необузданата скръб. Огледа я внимателно, докато тя вадеше две чинии от шкафа. Видя, че е боса, по панталон и току-що изгладена синя риза. Сякаш се беше облякла 60 процента за ролята си и беше спряла. Почти очакваше да види празен кобур на хълбока й.

— Искаш ли да ти направя сандвич, или ще минеш направо на шоколада? — попита той.

— Ще бъда оптимист и ще отговоря, че съвсем скоро в къщата ще се върне някой, който ще ми казва какво да ям. Така че сега ще хапна шоколада.

Той й го подаде и тя го отвори. Мирисът на тъмното блокче накара устата й да се напълни със слюнка. Представи си, че сигурно изглежда като изгладняло куче. Когато захапа шоколада, жлезите зад челюстта й се свиха толкова силно, че й идеше да се развика от болка.

— Да отговоря на въпроса ти. Да, казах на Мейсън какво мисля. Даде ми да избирам: да изчакам да разбера резултата от разследването в Бари или да го ръководя оттук, в Порт Дъндас.

— „Сър“ ли го наричаше?

— Не го нарекох това, което ми се искаше да го нарека. — Той отчупи парче от багетата и го разкъса. — Казах му обаче, че ако Саймън Малик се беше появил в Хамбър Котидж преди два дни, сега той щеше да позира на снимките до теб.

— Трябва да се запиташ, Джеймс, дали бутилка скоч и самун хляб са достатъчни да те превърнат в съучастник в очите на окръжните съдии от Ренфрю и Уестмюр.

— Готов съм да седна до теб на подсъдимата скамейка, Хейзъл.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Тя сложи пълна кутия с мляко и захарницата на масата и чак тогава забеляза, че той няма лъжичка. Без да каже нито дума, сложи една пред него.

— Виж — рече той, — трябва да ти кажа нещо.

— Давай!

— Разбирам защо Рей напусна. Разбирам защо направи това, което направи.

— Добре.

— Когато бяхме кадети ни казваха, че няма нищо лично, когато става дума за света извън вратата на участъка. Но зад вратата сме едно семейство.

— И аз съм го разбрала погрешно, така ли?

— Ти гледаше на убийството в твоя град като на лична обида. Готова беше на всичко, за да хванеш този човек. Престъпи всички граници.

Заболя я, като чу това, заболя я повече дори от думите на Грийн. Уингейт нямаше желание да я уязви. Казваше й истината.

— Е, тогава значи съм наказана.

— Не казвам, че и аз не бих постъпил по същия начин, ако бях на твое място. Знам какво значи да искаш да си отмъстиш.

— Разкажи ми.

— Друг път — отвърна той. Отчупи парче хляб и го задъвка замислено, свел поглед към масата. — Просто искам да кажа, че всички трябваше да се провалим заедно. Ти си капитанът. Ти водиш, ние вървим след теб. Но не трябваше да бъдем толкова далеч зад гърба ти, Хейзъл. Рей Грийн можеше повече. И аз мога повече.

Тя се почувства натежала от вина и потъна в земята.

— Иска ми се да можех да ти се реванширам, Джеймс, наистина ми се иска.

— Може и да имаш възможност. Когато прахолякът се уталожи, ще огледат хубаво това място и ще се опитат да решат как искат да се ръководи.

— Ще ни слеят. Всичко, което стана тук, е мехлем за душата на Йън Мейсън. Грийн беше прав. Може Мейсън да назначи него за началник. — Тя погледна към Уингейт и видя как цветът се изцеди от лицето му. — Шегуваш се.

— Щях да усуквам малко по-дълго. Да видя колко здраво искаш да се бориш, преди да ти кажа.

— Боже!

— Още не са го питали. Искат първо да изпробват нас.

— Едва ли има значение какво искате вие, Джеймс. Те не действат така.

— Казах, че разбирам защо Рей постъпи по такъв начин. Но никога не съм казвал, че го одобрявам. Никой не иска да работи за Рей Грийн. Искаме да работим за теб.

Тя се завъртя към нескафето и понечи да сипе една лъжичка от него в чашата си.

— Хора, не бива да си хабите силите и да се мъчите да ми спасявате хляба.

Чу как столът му се плъзна рязко назад и се обърна. Той беше опрял юмруци на масата.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво каза? По дяволите, не се опитваме да ти спасяваме хляба, Хейзъл! — ръцете му трепереха.

— Съжалявам, Джеймс.

— Семейство вътре, останалото от света отвън. Така са ме учили да гледам на нещата. Ако се борим за теб, ще опиташ ли и ти да ги видиш по този начин?

— Да — отвърна тя, засрамена. — Ще опитам.

Той седна бавно, погледът му се плъзна встрани от нея. Кой беше този млад мъж, почуди се тя, този настървен млад мъж? Щеше ли да преживее всичко това, за да й бъде разрешено да се върне в неговия свят?

— Чух се със Севиние тази сутрин.

— Така ли?

— Обади се от някаква задна стая в съдебната палата в Съдбъри.

— Какво ще стане с него?

— Нищо добро. — Отново срещна погледа й. — Хейзъл, претърсил е къщата на Джейн Бък, преди да напусне Порт Харди.

— Какво?

— Искал да помогне на разследването ни. Мисля, че е доста меко казано.

— За бога, Джеймс! Защо не го каза още щом влезе?

— Имах да ти казвам първо по-важни неща. — Тя се приближи до масата, дръпна един стол и седна. Той я наблюдаваше как мисли върху думите му. Зачуди се дали ще изпитва вина за начина, по който се беше държал с нея днес.

— Каза, че имал предчувствие за Бък, когато излезли от хижата. Сепнала се, щом изрекъл името Господне напразно. Така че я завел до тях и „я мотивирал“, по думите му.

— Не искам да знам.

— Спести ми подробностите. Предчувствието му обаче се оправдало. Оказва се, че тя била секретарката на църквата. Участвала е от самото й създаване; имала всичко, свързано с нея. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади два сгънати листа. — Убедил някакъв служител от съда в Съдбъри да ни го изпрати. Това са кориците на рекламна брошура на църквата. От 1988 година е.

Тя ги разгъна и започна да чете. Брошурата приканваше онези, които са недоволни от своите църкви, да се присъединят към единствената, която знаела при какви условия щял да се върне истинският Исус.

— „Ще дойде ли Христос, който е страдал в пустошта, да спаси тези, които носят кожи и чийто дъх вони на кръв? В чиито вени текат неестествени скверни неща?“ — Тя вдигна поглед към Уингейт.

— Продължавай нататък — отвърна той.

Брошурката караше читателя да помисли дали Синът Божи ще слезе да спаси продажниците от измислените им богове. Църквата предлагаше завръщане към строг пуританизъм. Основните неща бяха изключителна хигиена, хранене само с родни и природни храни и ревностна вяра, че Христос ще се върне само в дивото, проникнато от такава естественост и чистота. Съвременната медицина беше напълно забранена. Имаше кратко съдържание с цел да привлече само тези, които наполовина вече бяха там. Водачът на групата беше Саймън Малик.

— Има негова снимка долу на втора страница — рече Уингейт и сгъна на обратно страницата, която тя четеше. В края на последния абзац имаше снимка на мъж с огромна черна брада, як като викинг.

— Това ли е Саймън Малик? — попита Хейзъл и погледна Уингейт.

— Точно.

В главата й нямаше място за съмнение, че мъжът на снимката в памфлета беше онзи, чийто труп детектив Севиние беше открил в хижата в Порт Харди. Нарисуваният от Роуз Батън Саймън беше друг човек: жилесто създание с очи на плъх. Мършав, сърдит, отчаян. Онзи от брошурата беше като Буда: мил, спокоен, с бръчици от смях около очите. С харизма на човек, който може да привлича изгубените и нуждаещите се.

— Джейн Бък наричала мъжа от хижата „Питър“ — рече Уингейт. — Така че, ако името на умрелия наистина е Саймън Малик…

— Мъжът от рисунката на Роуз…

— … е взел името на брат си.

— И се е развилнял из страната да възстановява църквата му. — Тя сгъна изпратените по факса листа и ги връчи обратно на новия си началник. — Значи това е причината да няма никакво движение по сметките на Саймън Малик. Пуснали сме грешното име в базата данни.

— Коцамидис вече се зае със задачата.

— Леле! Когато пуснат Севиние от затвора, трябва да го повишат — рече тя и се замисли за миг. — Щом сте готови да се биете за мен, да започваме веднага.

— Надявах се, че ще го кажеш. — Той стана и взе шапката си от масата.

Тя изля кафето в мивката и рече:

— Дай шоколада.

 

 

Никой не понечи да я спре.

Хейзъл, в пълна униформа, мина през входната врата на участъка и влезе в общото помещение. Всички станаха, докато минаваше, неколцина дори й отдадоха чест. Никога не й бяха отдавали чест в сградата. Отиде в дъното на помещението.

— Всеки, който смята, че не може да работи под мое командване, да си върви, без да се страхува от последствията — рече тя. — Ако останете, нарушавате пряко заповед на началника на ОПУ. Така че решавайте веднага.

Никой не помръдна.

— Искам да се извиня на всички ви за хаоса, в който работите. Явно нищо не би могло да ни подготви за това. Всички сте опитни професионалисти и независимо какво Мейсън се опитва да направи с нас като екип, за хъса ви въпреки напрежението през последните дни и вашата отдаденост ще се носят легенди в този град. — Тя огледа мъжете и жените пред себе си и Каси Дженър, която стоеше най-близо до нея, й подаде хартиена кърпичка. Беше говорила с плам, гласът й не трепваше, но сълзите й не спираха да текат. Тя отказа кърпичката, лицето й беше червено и мокро, гледаше ги, без да мигне.

— Надявам се, че разбирате какво означава за мен подкрепата ви.

— Моето уважение към детектив Уингейт — чу се гласът на полицай Питър Мактайър, — но добре дошла, капитане.

При всички други обстоятелства можеше да си представи как помещението избухва от аплодисменти, но вместо това тя усещаше очите на всички върху себе си и знаеше, че между тях няма нито един отцепник. Представи си, че сплотеността им може да окаже благотворен ефект върху Мейсън, когато дойдеше време да решава какво да прави с нея. Макар че се съмняваше.

Уингейт каза:

— Уведомих капитана за наученото от детектив Севиние и макар че не е точно пробив по случая, поне сега знаем с кого си имаме работа. Имаме ли вести от компаниите с кредитните карти?

— Получих всичко — обади се сержант Коцамидис. — Не е използвал кредитна карта от май. Предполагам, че е решил да не я носи със себе си. Последно я е използвал за силни обезболяващи и успокоителни.

— Нарушава собствените си правила — рече Хейзъл.

— Нещата явно са станали много зле.

— Изтеглил е осемстотин долара от един банкомат в Норуей Хаус, оттогава има само още едно теглене в Пикту, триста долара. В сметката са останали само двеста.

— Да се надяваме, че скоро ще му потрябват — рече Уингейт.

Хората й, единствената надежда на майка й, се върнаха по бюрата си. Сигнали по телефона идваха от събота следобед, но не бяха довели доникъде. Питър Малик нямаше да бъде видян случайно и заловен. С напредването на вечерта малко от хората й говореха с нея, но я докосваха, докато минаваха покрай нея, като задържаха ръце малко по-дълго от необходимото, за да й дадат да разбере, че са тук, че са с нея.

Тя гледаше да се показва колкото се може по-малко, стоеше в кабинета си или в коридорите отзад. Когато дойде другата смяна, Уингейт се размина с нея по коридора и в отговор на мълчаливия й въпрос, поклати глава.

— Всяка изминала минута може да е последната й на тази земя.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попита той.

— Трябва да държа ума си зает с нещо.

Той кимна към общото помещение.

— Искаш ли бюро там?

— Не. Ще ги разсейвам. Колко назад сме с докладите?

— Сигурно се трупат.

— Ще ми донесеш ли няколко? Вероятно после ще трябва да ги преправяш, но е по-добре, отколкото да обикалям наоколо.

Изчака го в кабинета си и той пристигна с чаша кафе и бяла папка. Тя ги взе мълчаливо, а той застана пред бюрото й със скръстени на гърдите ръце.

— Не си заслужаваше — рече тя. — Подгоних го право към дома си.

— Не знаеш още дали не си е заслужавало, Хейзъл. Всички навън са готови за следващото, което трябва да се случи, и ти трябва да си подготвена. Бъди такава, каквато е трудно да бъдеш сега.

Тя изпълни гърдите си с въздух и издиша тежко.

— Благодаря ти, Джеймс.

Той си тръгна и тя дръпна докладите за произшествията към себе си. Папката съдържаше обичайния куп жалби, спорове, дребни кражби и вандалски прояви, които се събираха всеки месец в Порт Дъндас. Хейзъл прегледа сводките за познати имена и попадна на три фамилии, всичките синове или внуци на уважавани хора от града и околността. Какво щеше да си помисли Пърси Адамсън за това, че неговият внук Артър е избягал с пълен резервоар от бензиностанцията на Битюн Роуд? Или Темперанс Макмъртри, покойница от близо четирийсет години, какво ще каже тя за внука си Никълъс Грант, който бил хванат да пуши бонг в Сентениъл Парк вечерта миналата събота? Сигурно изобщо нямаше да бъдат изненадани. Младото поколение, изглежда, винаги си търсеше белята.

Тя написа обяснителните бележки по случаите, отдели два за допълнително проучване в необозримо бъдеще, когато всичко щеше отново да бъде нормално. Усети как се удивлява на себе си, че изобщо е в състояние да го направи. Спомни си, че Ник Грант беше откраднал кола, припалвайки я с жиците, в Кенистън преди две години, и си отбеляза наум да го посети и да поговори лично с него за пътя, по който беше тръгнал. Обаче децата в днешно време трудно се плашеха и тя си представи, че реши ли да му чете конско, ще даде храна за подигравки още на другия ден в гимназията. Докато мислеше какво да направи с този младеж, изведнъж през нея премина помитаща вълна от ужас и тя си даде сметка, че за пръв път от три дни не мисли за майка си. Изключването на тези мисли и после връщането обратно към тях й дойде като електрошок.

Уингейт почука и влезе.

— Мислех, че ще искаш да видиш и това — рече той.

Тя взе папката и й хвърли един поглед.

— Шегуваш се.

— Не.

— След толкова време подава сигнал? Сигурно доста се е разстроила, когато е разбрала какво е станало с котенцето й?

— Незаконно е да гледаш пума като домашен любимец — отвърна Уингейт. — Надявала се е, че сама ще се прибере у дома.

Хейзъл затвори папката.

— Явно това няма как да стане.

— Длъжен съм да те попитам какво направихме с тялото.

— А — отвърна тя. — Отиде в градската зоологическа градина за научни изследвания. Ще трябва да се обади там.

— Един приключен случай.

— Следващият — отвърна тя.

 

 

В три и половина сутринта кръстът пак я присви и тя стана, за да се разходи из сградата. Мина през общото помещение като призрак, незабелязано, и излезе в задния коридор, който водеше към килиите долу — килии, които почти винаги бяха празни. Дори техните така наречени „най-лоши престъпници“ (как копнееше сега за тези джебчии, пияни шофьори, шофьори, които караха с превишена скорост) бяха разумни хора; рядко имаше причина да арестува някого. Първият път, когато централата на ОПУ се опита да ореже участъка в Порт Дъндас, майка й беше кметица и тя показа несъгласието си, като настоя да я затворят в една от килиите. Хейзъл беше кадет по онова време и не остана особено впечатлена от номера. Но той мина. Централата не съкрати никого. Това беше през 1973. Хейзъл си спомни как стоеше на същото това място и гледаше как майка й седи в килията и си приготвя салата за вечеря. Седеше на същата тази скамейка и режеше домат в дървена купа. Винаги така режеше доматите, помисли си Хейзъл и сърцето й се сви, никога на дъска за рязане, винаги в дланта си.

Тя внимателно заслиза по стълбите, за да раздвижи крака си. В мазето осветлението беше загасено, беше хладно и тъмно. Помисли дали да не влезе в някоя от килиите и да се сгуши за няколко часа, но се отказа и се върна на партера. Когато се качи, Уингейт стоеше в задния коридор с ръце отстрани, зениците му бяха малки като глава на топлийка. Без да каже нищо, той се обърна и тръгна. Тя разбра, че трябва да го последва.

В участъка всички бяха на крак, сякаш за да изразят уважението си. Но бяха с гръб към нея, двама в предната част на помещението бяха извадили пистолетите си и ги бяха насочили към гишето на дежурен сержант Уилтън. Мъжът, който наричаше себе си Саймън Малик, стоеше спокойно в чакалнята пред гишето с пуснати отстрани ръце. Тя го гледаше така, сякаш наистина беше отишла да спи в килиите и го сънуваше. Но той я видя и пристъпи напред.

— Детектив-инспекторе — рече той и тя чу как двамата полицаи, които го държаха на мушка, освободиха предпазителите.

Малката смълчана група мъже и жени се раздели пред нея. Въздухът беше станал гъст като сироп. Тя се страхуваше, че Питър Малик може да изчезне, ако го изпусне от поглед.

— Свалете оръжията — нареди тя на полицаите си, докато минаваше покрай тях, и се изправи пред него. Изгладнелите му очи блестяха като жълти скъпоценни камъни. Гледаше я почти безстрастно, макар че сякаш изглеждаше малко облекчен, че я вижда.

— Какво направи с майка ми, Питър?

Той примигна бавно.

— Името ми е Саймън.

— Какво направи с нея?

— Докарал съм колата си — отвърна той. — Ако искаш да дойдеш с мен, ще бъда благодарен някой от хората ти да сложи белезници на ръцете ти.

— Това че ще ми сложат белезници, няма да ми попречи да те убия.

— Няма да е безопасно и за двама ни да се разправяме, докато карам.

— Къде е тя?

Той скръсти ръце на гърдите си. Чак сега видя, че лявата му ръка е увита здраво в потъмнял кървав бинт. Приличаше на умиращ гарван с проскубани криле, набола брада и гол като топка череп.

— Аз съм толкова недоволен от развоя на събитията, колкото и ти, Хейзъл Микалеф, но сега сме си нужни един на друг и времето не е на страната на майка ти, така че, моля те, накарай някой от хората ти да те подготви за пътуването.

Чу гласът на Уингейт зад гърба си.

— Не можем да ви позволим да я отведете, сър. Сигурен съм, че разбирате. Но аз с удоволствие ще ви придружа и изслушам. В интерес на всички е да се уверим, че повече никой няма да пострада.

— Джеймс — започна Хейзъл, но Малик вдигна ръка.

— Джеймс кой? — попита той.

— Уингейт.

— А! Детектив или полицай Уингейт?

— Детектив — отвърна Джеймс и се приближи до гишето.

— Взехте ли участие в грандиозния план да ме подмамите в Хамбър Котидж?

— Това сега няма значение.

— Не, разбира се, че не — отвърна Питър Малик. — Но сигурно сте се надявали. Представям си ви как сте клечали зад някой шубрак в три сутринта, предвкусвайки победата. Вижте сега къде сме.

— Подценихме ви — отвърна Уингейт, тонът му беше помирителен. — Така е. Но вие не направихте нито една грешка през цялото пътуване. Защо да я правите сега? Вземете моя пистолет. Сложете ми белезници. Аз ще дойда с вас доброволно.

— Наистина ли го желаете, детектив Уингейт?

— Това е най-доброто решение.

— Добре, детектив — отвърна Беладона, гласът му беше тих и успокояващ като на проповедник, — ето какво бих желал да направя. Бих желал да ви разпоря от хълбок до хълбок, да извадя димящите ви черва в една чанта пред очите ви. После, за да изтрия картината от ума ви, ще натисна очните ви ябълки с палци толкова силно, че да се забият в мозъка ви като свещички в торта за рожден ден. — Усмихна се съвсем лекичко на Уингейт. — Предполагам, че едва ли имате белезници у себе си?

Уингейт не издържа на погледа на Малик и извърна очи.

— Капитане, ти ме сложи начело, ти каза…

— Дай ми белезниците си, Джеймс — нареди Хейзъл.

— Не мога да те пусна с този мъж.

Питър Малик пристъпи рязко като механизирана играчка напред и отвори със замах плота на гишето. Уингейт отскочи назад, а Хейзъл вдигна ръка, за да предупреди останалите да не стрелят.

— Ако някой ни проследи, ще убия и двама ни — рече Питър. — Съмнявате ли се?

— Не — отвърна Уингейт, гласът му беше пресипнал от ужас.

Хейзъл му подаде китките си. Уингейт откопча белезниците от колана си и й ги сложи, после пусна ключа в ръката на Питър. Тя видя в очите на детектива, че иска разрешение за нещо, затова поклати отрицателно глава. Лицето му угасна.

Питър Малик прибра ключа в джоба и протегна ранената си ръка към нея. Тя се приближи към него.

— Приятна вечер на всички!