Ингър Аш Улф
Лечителят (22)

22.

Събота, 27 ноември, 4:00 ч.

На шест години беше загубила майка си в един супермаркет. Веднъж месечно майка й отиваше с колата до Мейфеър, до големия хранителен магазин, и оставяше Хейзъл да бута количката между щандовете. Беше достатъчно голяма, за да чете цените върху малките червени етикетчета и вече можеше да смята, затова Емили й възлагаше задачата да избере най-евтината марка нарязан зелен фасул или да сметне колко ще струват две пържоли от говеждо филе. На ум Хейзъл виждаше как числата се събират, можеше да отдели десетиците, докато събере първо единиците. Ако по време на месечния пазар беше много полезна или умна, майка й щеше да й купи захарна близалка на касата или дори да й позволи да избере торта за десерт.

Бяха на щанда с ориз и зърнени храни и когато зави към млечните продукти, Хейзъл видя, че зад нея върви друга жена, облечена със същото палто като майка й. Върна се обратно там, откъдето беше дошла, но майка й я нямаше. Нямаше я и на двата съседни щанда, нито при замразените храни, нито при месото. Хейзъл спря в началото на магазина, при пирамидите от риба тон и прах за пране пред касите, и си спомни (сега, с целия наличен състав, събран в участъка посред нощ), че зад високите витрини на магазина е тъмно, бяха се насъбрали буреносни облаци и тя се уплаши. Но не искаше да вика или да моли някой възрастен за помощ, защото си помисли, че ако го направи, майка й никога вече няма да се появи. Щеше да се сбъдне това, от което най-много се страхуваше. Стисна дръжката на количката и започна да я търси нагоре-надолу по щандовете подред, нищо че страхът се беше свил на топка в корема й. Най-накрая я откри в дъното на магазина, оглеждаше кора яйца. Вадеше ги едно по едно, обръщаше ги и ги връщаше отново в картонената им чашка. Хейзъл се приближи с количката до нея.

— Колко яйца са дузина и половина? — попита я майка й и Хейзъл отвърна: „Осемнайсет“. — Откри ли това, което търсеше?

— Да — отвърна Хейзъл.

— Тогава да плащаме — рече майка й. За нея Хейзъл изобщо не беше изчезвала и най-вероятно целият епизод не бе траял повече от две минути. Но Хейзъл не можа да забрави ужаса, който изпита при мисълта, че майка й е изчезнала.

 

 

Дежурни през нощта бяха сержант Макдоналд и полицаите Форбс и Уиндемиър. Уингейт се беше обадил в участъка, докато фучеше обратно по 121 с Хейзъл, парализирана на седалката до него, и бе наредил на тримата да съберат всички незабавно. Когато пристигнаха, всички бяха там, освен полицай Дженър и сержант Коцамидис. В мига, в който Хейзъл влезе, на Форбс, Аштън и Уиндемиър им беше наредено да обиколят главните магистрали на запад, север и юг, а Макдоналд и Уилтън да вземат цивилни коли и да проверят страничните улици на Порт Дъндас, Хоксли и Хилсчърч за подозрителни дейности.

Хейзъл стоеше в участъка пред останалите и знаеше, че страхът й личи. В този момент не можеше да се овладее и да скрие тревогата си. Тялото на Клара Лайън пътуваше към Мейфеър. Бяха се обадили на дъщеря й в Торонто, която вече беше поела по дългия път на север, задушавана от ужас. Саймън беше вкарал останалите три гостенки на Емили — Грейс Хюс, Маргарет Ентуисъл и Сали Итън — в бараката за инструменти в градината и ги беше заключил по вечерни рокли. И трите бяха в болницата с хипотермия и имаше съмнение, че госпожа Ентуисъл, и без това с доста разклатено здраве от ревматоидния артрит, ще издържи до сутринта.

До времето, когато слънцето се показа, всички патрули вече се бяха обадили и никой нищо не беше открил. В гласовете им Хейзъл долавяше изтощение и паника, че няма да успеят. Нямаше и следа от колата, която смятаха, че Саймън кара, нито доклади за катастрофи или нещастни случаи. Обаждане до Екуифакс потвърди, че Саймън Малик има две кредитни карти и спестовна сметка, но през изминалите дванайсет часа не беше използвал нито една от двете. В интерес на истината не беше имало никакво движение по сметките му от зимата. В участъка петима полицаи непрестанно въртяха на мотели, пансиони, бензиностанции и денонощни магазини в радиус от триста километра, за да събират номера на факсове; беше разпратено набързо нахвърляно описание на Саймън, Емили Микалеф и колата. Ако нямаше факс, правеха го устно. Цялото място вреше, но Хейзъл дълбоко в себе си знаеше, че Беладона няма да бъде засечен повече. Възможно беше майка й вече да е мъртва и убиецът да е изчезнал вдън земя. Грейс Хюс беше единствената от трите възрастни дами, която беше в състояние да говори с тях. Крот Фрейзър беше отишъл в болницата да я разпита. Тя бе описала мъжа като кожа и кости. Беше чула как гръбначният му стълб скърца, когато се движи. Замирисал й на плодова дъвка, но под сладостта се долавяло зловонието на разложена плът. Казала на Фрейзър, че била сигурна, че ще ги убие всичките, но докато затварял вратата на бараката, той ги погледнал любезно и им пожелал лека нощ.

— Сладкият плод е ацетон — каза Спиър в кабинета на Хейзъл. — Подложил се е на глад. Ацетонът идва от изчерпването на мастните натрупвания. Дори и да не е бил луд, когато е напуснал остров Ванкувър, вече е. Щом една стара жена може да подуши ацетона от него, това означава, че на практика той изяжда собственото си тяло, включително мозъка.

— Това какво значи, майка ми жива ли е, или мъртва, а, Хауърд? — каза рязко тя.

— Просто се опитвам да ти кажа какво представлява този човек — отвърна Спиър. — В какво състояние на духа вероятно се намира.

Някои от хората, прекарали нощта в участъка, си бяха тръгнали в шест, за да поспят няколко часа, и сега се връщаха обратно, а част от другите си отиваха, макар и неохотно. Цяла нощ мястото сякаш се тресеше, все едно беше кораб в бурно море. Сега, когато се развиделяваше, не беше по-спокойно.

Хейзъл гледаше да не влиза в кабинета си, откакто бяха пристигнали в Порт Дъндас в три сутринта. Не искаше да вижда бюрото си, телефона си, стола или което и да е ъгълче от тази стая, в която не беше успяла да предвиди какъв завършек им е подготвил Саймън Малик. Помещението вонеше на ужасната й липса на предвидливост. Знаеше, че той не е глупав, но въпреки това бе продължила да робува на последната си надежда да го залови. И той й се беше подиграл, удряйки я право в сърцето.

Усещаше, че Хауърд Спиър я гледа, наклонил леко глава.

— Добре ли си? — попита той.

— Какво?

— Говорехме и ти изведнъж се отнесе. Може би трябва някой от твоите хора да те закара до вас за няколко часа.

— Не — отвърна тя. — Няма да се прибера у дома, докато това… не приключи. — Тя прокара ръка по лицето си, сякаш искаше да се събуди. — Каквото и да си мислиш за душевното състояние на този човек, Хауърд, той е поне толкова умен, колкото нас, а ние не сме спали само една нощ. Този човек е живял на кътни зъби два месеца и доколкото разбирам кара без капчица гориво. Затова няма да използваме думата „луд“ за него пред никого.

— Добре — отвърна той и сведе поглед.

— Защо ме накара да дойда тук, Хауърд?

— Ами, реших, че трябва да знаеш. Маргарет Ентуисъл е починала.

 

 

— Кажете, хора! Кой има новини? Кой знае нещо? — Тя застана с ръце на хълбоците. Сепна ги, като влетя в участъка с викове. Част от тях оставиха слушалките и химикалките и се обърнаха към нея, като си разменяха погледи. Правеха всичко по силите си. — Хайде! — извика Хейзъл. — Нямаме цяла седмица да разрешим проклетия случай!

Сержант Реналд се престраши и стана да прочете нещо от бележника си.

— Съобщение за взлом в аптека в Сиймор Лейк.

— Добре! — рече тя и пристъпи напред. Сиймор Лейк беше на деветдесет минути югоизточно от Порт Дъндас. — Има ли записи от охранителните камери?

— Шефе, това е град с хиляда и четиристотин души. Там сигурно има една-единствена видеокамера.

— Добре — рече тя. Долавяше присъствието на Уингейт до себе си. — Какво е откраднато?

Реналд отново си погледна бележките.

— Кашон с памперси за възрастни и дъвчащи витамини.

Тя кимаше.

— Супер. Това ли ни е следата? Болен от скорбут агресивен кретен, който се изпуска!?

— Хейзъл — прошепна Уингейт.

— Става дума за бивш кмет на нашия град. Става дума за майка ми. Не можете ли да си съберете акъла и да се досетите къде е този човек? На кого не сте се обадили? Къде според него не бихме потърсили? Погледнете там. Помислихте ли за това?

— Шефе — каза Уингейт.

— Какво? — Той тръгна към коридора и стомахът й се сви. — Какво има?

— Нищо — отвърна той, — абсолютно нищо.

— Тогава какво?

— Не мислите ли, че трябва да си идете у дома? Да си починете малко? Това може да се проточи.

— Спиър ли те прати да ми го кажеш?

— Не — отвърна той. — Не трябва детектив Спиър да ми казва, че се нуждаете от почивка.

— Какво ще правя у дома, Джеймс?

— Хората трябва да се съсредоточат.

Тя го избута, беше като животно в клетка.

— Ти би ли си отишъл у дома, Джеймс?

Трябваше да признае, че не би го направил. Но искаше да й даде възможност сама да си тръгне. Полицаят, който караше Йън Мейсън от Бари, се беше обадил по радиото. Щяха да пристигнат след половин час.

 

 

До средата на сутринта Тери Батън беше подала иск срещу полицията за безразсъдно застрашаване на живота. Двете с Роуз бяха в Мейфеър и настояваха централата да се погрижи за безопасността им, докато решат какво да правят. Вече беше решила да продаде къщата в Хамбър Котидж. Нямаше да живеят в този град, заявила тя на Мейсън, не и в къща, набелязана от убиец. Беше подала и втори иск, за емоционален тормоз, само срещу Хейзъл. С адвоката й готвеха нови обвинения.

Мейсън паркира отзад и изпрати един от хората си да извика Хейзъл навън. Каза й, че съжалява за майка й и че Централното управление на ОПУ се е включило с всички средства в търсенето. Увери я, че отвличането на майка й не се третира като останалите случаи с изчезнали хора. Целият наличен състав чак до Бари беше вдигнат на крак. Мейсън разговаряше с нея с повече уважение и топлина, отколкото някога беше получавала от него, и тя разбра, че нещата не вървят на добре. Той й поиска значката.

— Не мога да го направя — отвърна тя.

Той погледна към двамата едри полицаи, които стояха до колата.

— Ще имаш радио — отвърна той. — Ще чуваш това, което и ние чуваме във всеки един момент. Но не можеш да останеш повече в участъка, Хейзъл.

— Ще ти трябва заповед.

Той извади един плик и го вдигна.

— Очаквах да кажеш нещо подобно. Нямам нужда от никого, за да те отстраня от работа. Но имам заповед за арестуването ти, ако се наложи. Искаш ли да я отвориш?

— За какво ще ме арестуваш? Съдят ме. Не е незаконно да те съдят.

— За произвол, Хейзъл. Освободена си от длъжност, така че от този момент насетне извършваш произвол.

— Голяма работа си, Йън. — Забеляза, че хората й стоят в коридора зад стъклената врата към паркинга. Обърна се и ги погледна. — Наистина ли мислиш, че ще позволят на двамата ти биячи от наркоотдела да ме натъпчат в багажника на колата и да ме закарат вкъщи?

Мейсън махна на малката тълпа и те се измъкнаха под студените утринни лъчи. Той се надигна на пръсти, за да вижда най-отзад.

— Кой от вас е Джим Уингейт?

Джеймс пристъпи напред под непоколебимия поглед на Хейзъл.

— Es tu, Wingate?^[1]

Той я погледна опечалено.

— Ще прехвърли разследването в Мейфеър и ще сложи Спиър начело, ако не си тръгнеш.

Мейсън подаде ръка на младия детектив. Уингейт я погледна така, сякаш го бяха накарали да се подпише на линията с точките.

— Стисни я — рече Мейсън и Уингейт я стисна. — Поздравления, ти си новият временно изпълняващ длъжността командир.

— Хм — отвърна Уингейт.

— Вижте, всички — обърна се Мейсън към полицаите, — детектив-инспектор Микалеф трябва да си почине от активна служба, но знам, че всички сте готови да я уверите, че ще продължите да работите през временното й отсъствие под вещото ръководство на сержант Уингейт…

— Детектив Уингейт — поправи го Уингейт.

— Да — продължи Мейсън, — и че всичко тук ще се движи съобразно дадените ви инструкции.

Недоволно мърморене се чу от насъбралите се полицаи.

Уингейт се обърна към тях:

— Съжалявам. И на мен не ми харесва. Този, който не може да работи при създалите се обстоятелства, да го каже още сега. В противен случай всички обратно по бюрата. Животът на една жена е в опасност.

— Готово — ухили се Мейсън. — Все едно никога не си била тук.

— Ще взема моята кола, кучи син такъв.

Хората й се изнизаха вътре, като обръщаха поглед назад.

— Не е твоята кола, Хейзъл. Това е служебна кола. — Един от хората му отвори задната врата на патрулката. — Полицаи Еруит и Атгет с радост ще те закарат у дома.

Тя се запъти към колата, но Мейсън й свирна и тя се обърна към него.

— Значката ти — рече той.

— Искаш ли и пистолета ми?

— Уингейт ще го прибере засега.

— Защо Уингейт да не прибере и значката ми?

— Може да даде пистолета на някой друг.

— Не това те попитах.

— Дай ми проклетата значка, Хейзъл, и влизай в колата.

Тя се опита да го накара да сведе поглед, но той беше като обелиск. Гледаше я втренчено, но сякаш мислеше за съвсем друго. Тя така и не успя да разбере дали хладнокръвието му се дължи на непукизъм, или наистина беше видял всичко.

— Не можеш да ми сториш нищо по-лошо от това, което сама си причиних — каза тя.

Той поклати бавно глава и тя с ужас осъзна, че я съжалява.

— След толкова време ти все още не ме познаваш, а, Хейзъл?

Беше дълго, мълчаливо пътуване към Пембър Лейк.

* * *

Тя чисти къщата през остатъка от деня, яростно търкаше с парцала, пръскаше прозорците и ги триеше с вестници, лъскаше мивки и вани с лудешко старание и звънеше в участъка на всеки половин час. Говореше само с Картрайт, застанала до един от чистите прозорци, цялата обляна в пот. Нямаше никакъв напредък. Залови се да чисти отново, но по средата на следобеда, когато не остана неизтъркано място, се срина и запрати четката към огледалото в коридора. То се строши като прозорец, разбит с камък, и зад него се показа тъмна безлична стена.

Спомни си едно твърдение от часовете по физика на Марта в гимназията. Не можеше да се сети всички подробности, но основната идея беше, че ако сложиш котка в кутия без отвори и я подложиш на каквото и да е въздействие, което може да причини смъртта й във всеки един момент, можеш да кажеш, че котката е едновременно мъртва и жива, докато не видиш какво е станало в действителност. Точно така се чувстваше по отношение на майка си. В този момент майка й беше едновременно жива и мъртва, а разследването им представляваше кутията. Саймън Малик беше случайният елемент, радиоактивният изотоп (сега си спомни), който можеше във всеки един момент да се разпадне и да причини смъртта й. Чувството на безпомощност, което я обзе, беше съчетано с напрежение в мускулите. Тя усети някаква гадна тръпка във вените си, сякаш се раждаше и умираше едновременно.

Нощта се спусна. Хейзъл лежеше на леглото с телефона на гърдите. Звъня на Мелани през половин час до края на смяната й в осем и половина. После набра дежурен сержант Уилтън. Той повтаря „Няма нищо“ цяла нощ. Престана да казва „Съжалявам, Хейзъл“ в три сутринта. Тя чуваше гласовете на хората си отзад. А някъде още по-нататък беше майка й и Хейзъл не знаеше дали още има глас, който да бъде чут.

 

 

Къщата изглеждаше като музей, в който всички артефакти от живота й бяха внимателно възпроизведени и поставени по начин, който да й напомня, че някога е живяла тук и е била щастлива. Беше водила семеен живот, беше майка и съпруга, без да знае какво я чака в бъдеще. Сега беше готова да остави всичко зад гърба си: къщата, града, дори това тяло, само да разбере, че гордостта и глупостта й не са коствали живота на майка й. Но на какво можеше да се надява сега? Майка й не си беше взимала калция два дни, нито антикоагулантите за разреждане на кръвта, нито обезболяващите за артрита, нито магнезия, нито витамин B, нито желязото. Фосамаксът, който пиеше за остеопорозата, си стоеше в шишенцето. А сега беше толкова студено, снегът валеше ли, валеше, трупаше — къде беше тя? Отвлекли я бяха по пантофи и без палто. Навън ли беше? Боса ли вървеше? Жива ли беше?

„Торонто Съндей Стар“: „БЕЗОТГОВОРЕН ШЕФ НА ПОЛИЦИЯТА ИЗЛАГА ОСЕМГОДИШНА НА ПРИЦЕЛ“.

Беше си взела хапчетата отрано и седеше само в леглото и във всекидневната. Сърцето й биеше лудо. Взе ативан. Телевизията през деня изглеждаше изключително зловеща, нещо като друга реалност, в която самотни жени бяха обучавани как да завладеят с щурм кухните по света. Гледаше различните предавания със странните им послания и се унасяше от говора. Когато музиката на надписите я събуждаше, звънеше в участъка. Мелани се върна в десет. Все още нямаше никакви новини. Хейзъл умираше.

— Никога не съм предполагала, че ще го кажа — рече майка й, застанала на големия френски прозорец с ореол над главата си, — но мисля, че трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна.

Емили Микалеф дойде и седна до масичката за кафе. Бутна купчината с днешни вестници настрани.

— Общественият живот крие своите рискове, Хейзъл. Смятаме, че ще бъдем поздравени за успеха, но се забелязва единствено провалът. Ти просто изкара по-дълго от повечето хора.

— Едно е да забъркаш политическа каша, майко, но да оставиш убиец да се измъкне, е съвсем друго.

— Просто различно ниво на връзки с обществеността — отвърна Емили.

Какво ли не би сторила, за да бъде отново на дванайсет, разплакана, сгушена в гърдите на майка си, готова да чуе баналните успокоения, в които толкова я биваше, когато детските бури заплашваха да прелеят чашата.

Само че това не беше буря, а земетресение. Осъзна, че вижда телевизора през гърдите на майка си, и седна на канапето. Завладя я страх.

— Къде си?

Майка й се стопяваше.

— Някъде на студено — дойде отговорът и Хейзъл остана сама.