Ингър Аш Улф
Лечителят (2)

2.

Събота, 13 ноември, 7:00 ч.

— Хейзъл! Хейзъл Педерсън, стана ли от леглото?

Детектив-инспектор Хейзъл Микалеф отвори вратата на спалнята си. Чу приглушен смях от долния етаж.

— Майко, не ме наричай по мъж, особено толкова рано сутринта.

— Извинете, госпожице Микалеф. Закуската ви е готова.

— Почакай, майко.

Отново приглушен кикот.

Хейзъл затвори вратата на спалнята и закуцука към огледалото. Още беше превита, болката в гърба се разпростираше към хълбоците. Видя в огледалото как се навежда напред, за да се подпре на скрина. Понякога й трябваха десет минути, за да се изправи сутрин. Ако след петнайсетата още я болеше, взимаше перкосет, макар че се мъчеше да запази обезболяващите за вечерта, когато нямаше значение дали може да мисли, или не. Опита се да изтегли таза си напред, но по гърба й се спусна светкавица и слезе отзад по крака. Тя поклати печално глава.

— Ах, ти, проклета стара краво! — Сивата й коса стърчеше на всички страни и тя се пресегна към другия край на скрина, извади гребена от четката и го прокара през нея. Две фиби, напъхани здраво зад ушите, щяха да я задържат на място. Прокара ръка по челото и косата си, другата ръка я последва с шапката. Нахлупи я ниско. Всяка сутрин едно и също превъплъщение: шейсет и една годишна разведена жена под завивките, детектив-инспектор от полицейския участък на Порт Дъндас в Онтарио, пред огледалото. Оправи табелката с името си и опъна сакото на раменете си, като се мъчеше да стои изправена. После свали шапката и тръсна коса.

— Боже!

Перкосетът беше в най-горното чекмедже, между гащите и сутиените. Погледна го, облекчение, навряно между бельото, почти еротично обещание за утеха. Затвори чекмеджето.

 

 

Долу я чакаше омлет от белтък с една-единствена препечена пълнозърнеста филийка. Хлябът, от който бе отрязана, имаше толкова опасно високо съдържание на растителни влакна, че трябваше да се държи в хладилника, иначе можеше да разбуни червата на някой непосветен. До чинията стоеше димяща чаша черно кафе.

— Имаш нужда от подстригване — каза майка й.

Хейзъл Микалеф седна на стола и сложи шапката си до чинията.

— Никой не ми вижда косата.

— Аз я виждам.

— Ще ядеш ли с мен, или само ще ме тормозиш?

— Ям.

Майка й — или госпожа Микалеф, или „Многоуважаема“ за целия град — още беше по плетения си синьо-розов халат. Стоеше с гръб към Хейзъл и обръщаше нещо в тигана. Замириса на бекон.

— Яж — каза майка й.

— Ще изчакам бекона.

— Няма месо за теб, момичето ми. Това е за мен.

Хейзъл погледна анемичния омлет в чинията и каза:

— Това не е храна за голяма жена, майко.

— Протеини и растителни влакна. Това ти е закуската. Изяж я. — Изгледа дъщеря си, докато взимаше вилицата. — Как ти е гърбът?

— Както обикновено.

— Всяка сутрин гърбът ти казва да започнеш да се храниш правилно. Трябва да го послушаш.

Майка й живееше при нея вече близо три години. След като се разведе с Андрю, Хейзъл я взе от Попларс^[1] и я доведе у дома. Не обичаше къщата, не обичаше и тя да й се „мотае в краката“ (както беше казала на дъртата коза, за да я вбеси), но така поне си правеха компания. Майка й беше от онзи сорт възрастни жени, които младите наричаха „жилави“, но за Хейзъл Емили Микалеф бе истинска стихия и с нея шега не биваше. Беше виждала, и то неведнъж, как майка й реагира на предложената помощ — да й носят торбата, да пресече улицата — с грубото: „Я се разкарай, да не съм саката!“, последвано от полуналудничава усмивка. Хейзъл не беше срещала друга жена, на която да й харесва да е стара. Майка й беше единствената. На шейсет и една самата Хейзъл не беше особено очарована от старостта, за разлика от майка си, която на осемдесет и седем беше в стихията си. Слаба и висока, с кльощави, покрити с червени петна ръце и дълги пръсти със синкаво-червеникави вени, майка й понякога приличаше на мъдър стар плъх. Очите й, все още ясни, но оградени с бледорозови клепки, гледаха зорко. Нищо не пропускаше. На по-млади години, преди да влезе в общинската политика, двамата с бащата на Хейзъл държаха най-големия магазин за дрехи в Порт Дъндас, „Микалефс“. В града се носеше легендата, че никой не е успял да открадне нещо от Емили. Тя подушваше неплатената стока и след като хвана десетина крадци да си пробват късмета, повсеместно се наложи мнението, че повече никой не е посмял да краде. Чак когато Бърт Левит купи магазина през 1988, в „Микалефс“ бе монтирана аларма против крадци.

Майка й сложи чиния с хрупкав бекон на масата. Хейзъл беше погълнала половината от безвкусния омлет (имаше пълнеж от восъчно на цвят швейцарско сирене, което според нея беше направено от соев протеин) и видя как майка й отхапа парче бекон с предните си зъби. Сдъвка го с наслада, като през цялото време не я изпускаше от поглед.

— Имам нужда от мазнини — рече тя.

— Ами солта?

— Солта консервира — отвърна майка й и Хейзъл се разсмя.

— Ти жената на Лот ли си?

— Не съм ничия жена — каза тя. — Ти също. Затова аз трябва да надебелея, а ти да отслабнеш. Или единственият мъж, който някога ще влезе отново в тази къща, ще е инкасаторът.

— Какво ще правиш с мъж, майко? Ще умориш всеки на твоята възраст.

— Но ще се позабавлявам — отговори Емили Микалеф и се ухили. Изяде второ парче бекон и метна едно в чинията на Хейзъл. — Изяж го и заминавай. Наближава време за сериалите ми.

 

 

Хейзъл и Андрю бяха купили къщата в Пембър Лейк през 1971, когато Емилия, първата им дъщеря, бе на година и половина. Това означаваше десет минути път с кола до Порт Дъндас и „Микалефс“ за Андрю (когото тъстът бе назначил на работа), но и двамата предпочитаха да живеят извън пределите на града. По-късно, когато Хейзъл получи повишение и я върнаха обратно — след като си бе изпълнила дълга в общинското полицейско управление в долината — къщата служеше за убежище и на двамата. Родени на места, където беше нещо обичайно да се отбиеш у съседите, на зрели години предпочетоха уединението и отгледаха децата си в градче, далеч от „големия пушек“ (както наричаха Порт Дъндас), с население по-малко от двеста души. Хората разбираха и не идваха да чукат на вратата й — поради естеството на работата, която изискваше от нея да познава по малко име стотици мъже, жени и деца, Хейзъл Микалеф имаше правото да не бъде обезпокоявана. Никой не ходеше в къщата в Пембър Лейк, без да е поканен или пък по спешност.

Хейзъл се качи на форда „Краун Виктория“, беше го наследила, когато инспектор Горд Дъри, началник на управлението от 1975, се пенсионира през 1999. Оттогава централното полицейско управление в Онтарио все обещаваше заместник на Дъри, но беше публична тайна, че началникът му Йън Мейсън иска да слее управлението в Порт Дъндас и още пет така наречени селски участъка с градското полицейско управление в Мейфеър. Мейфеър се намираше на сто километра южно и имаше друг телефонен код. Разговорът до Мейфеър беше междуградски. Хейзъл, единственият детектив-инспектор в цялата околия, която играеше ролята на началник-управление, не искаше да отстъпи. Тя напомняше редовно на Мейсън, че й дължат поста на началник, но вече се беше отчаяла, че някога ще го получи.

Спомни си изражението на Мейсън, когато се закле като временно изпълняваща длъжността и Дъри й предаде ключовете на форда, сякаш й предаваше факла. Едва ли не подигравателна усмивка. Жена капитан. Жена капитан с майка бивша кметица, а самата тя — обикновен детектив-инспектор. Дъри беше готов за офицерски чин, но предпочете риболова. Хейзъл знаеше какво си мисли Мейсън за нея. Беше станала детектив-инспектор с нокти и зъби и сега оглавяваше управление, което щеше да спести над девет милиона долара годишно на централата в Онтарио, ако получеха разрешение да ги слеят с Мейфеър. Имаше правото на нова кола, която да не мирише толкова на цигарите на Горд, но знаеше, че накрая ще се проветри, пък и все още вървеше. Освен това беше добре да изглежда пестелива. Нека Мейсън смее да й откаже нещо: тя караше чуждия боклук. Но той й отказваше. Най-редовно. Още хора, пътни, нови компютри. Живееше да казва „не“, мърмореше по линията от централното управление в Бари: „За бога, Хейзъл, каква нужда имате там, горе, от цветни екрани?“. И ето я, шест години по-късно, още караше същата кола. Беше навъртяла двеста и петдесет хиляди километра, но си беше нейната кола и щеше да си я кара, докато двигателят се скапеше. Тогава Мейсън сигурно щеше да й даде кон, ако му се помолеше достатъчно. Тя се отби от шосето и се качи на магистрала 117.

Беше есен в окръг Уестмюр. Килим от листа се бе насъбрал по края на поля, морави и паркове. Още бяха червени и жълти, но след две седмици дърветата щяха съвсем да оголеят, а листата на земята да станат кафяви и трошливи. Въздухът се променяше, влагата го напускаше и на нейно място идваше тънка като струна студена нишка, която щеше да се разрасне, да навлезе дълбоко в ноември и декември и да се превърне в пелена от смразяващ вятър. Хейзъл вече чуваше как клоните пукат от него.

Пое по моста над река Килмартин и забеляза потока от листа, който се носеше по средата й. През три от последните четири години реката излизаше от коритото си, подкопавайки основата на високите глинести стени, от което пътят отгоре се беше напукал. Вече бе станала една трагедия на отсрещното платно: кола с четирима младежи на връщане от абитуриентския бал в Хилсчърч кривнала от асфалта и улучила пукнатина. В паниката (така бяха казали криминалистите по-късно), момичето зад кормилото натиснало педала на газта вместо спирачката и пукнатината в земята ги насочила право през мантинелата в реката. И четиримата бяха загинали. В деня на погребението им не беше отворен нито един магазин или служба в радиус от четирийсет километра.

Смъкна прозореца на влизане в града и мирисът на есен се завъртя около главата й. Продължи по пътя надолу, вдясно, после нагоре по главната, която се издигаше пред нея, горният й край беше цели двеста и петдесет метра по-висок от долния. От двете страни на улицата бяха наредени сградите и фирмите, които познаваше цял живот: бръснарница „Криспинс“; сладкарница „Порт Дъндас“; кафене „Лейдимен“; магазин за обувки „Карл Полак“ (самият Карл беше мъртъв от близо двайсет години); погребално бюро „Матюс“; музикален магазин „Кадманс“; ресторант „Фрешуотър“; „Микалефс“, разбира се; театърът и залата за боулинг на гърба му; кино „Люкс“; пицария „Рончели“ и канадският ресторант (който всички наричаха „Италианците“) и по-новите магазини, като компютърния магазин, собственост на едно момче от Торонто; книжарница „Ривърън Букс“, която всъщност продаваше и други неща, освен кримки и трилъри с меки корици, и един местен магазин до бензиностанцията, наречен „Стоп Ен Гоу“. Всички магазини обслужваха население от 13 500 души; с Хоксли, Хилсчърч и Пембър Лейк ставаха 19 000.

Странно беше цял живот да си бил на едно или около едно-единствено място. Но всеки път, когато детектив-инспектор Микалеф минаваше по този път, сърцето й пееше. Това беше домът й, нямаше друго място за нея. Мейфеър се намираше на повече от час път (четирийсет и пет минути при спешен случай), а Мейсън, в Бари, беше още трийсет километра по̀ на юг. Стараеше се да държи онзи свят на една въображаема ръка разстояние. Това беше нейният свят. Всеки праг беше свързан с някаква история — някои хубави, други не чак толкова — и хората, които надзъртаха през вратите или вървяха по тротоарите, й бяха близки. Когато с Андрю се разделиха, тя се почувства самотна и съкрушена, но съвсем за кратко. После, сякаш бракът е бил перде в окото й, видя истинския си партньор в живота и той беше именно това място.

Отби до бордюра пред „Лейдимен“ и си сложи шапката. Когато влезе в кафенето, барманът, Дейл Варни, се обърна и щом я видя, й наля чаша кафе.

— Майка ти още ли те държи гладна?

— Ще ме умори — отвърна тя.

— Сандвич с яйце и шунка?

— Ако обичаш, Дейл.

Придърпа броя на „Торонто Сън“ и прегледа заглавната страница. Някакъв бейзболист гигант беше признал, че използва стероиди. „Сериозно — искаш да кажеш, че не изглеждаш като пожарна кола от пиене на сурови яйца, а, приятел?“ Тя отпиваше от кафето и прелистваше вестника. Нищо интересно и разбира се, нищо местно. Трябва ти жестоко убийство насред главната улица, за да пишат за теб вестниците в Торонто. По тези места вестник излизаше само два пъти седмично, но всичко в него беше важно. Кой се родил, кой умрял, какво станало в околийските съдилища, с каква зашеметяваща скорост са хванати да се движат дадени коли по дадени окръжни пътища. Името й и имената на полицаите й редовно присъстваха на страниците на „Уестмюр Рекърд“; това беше в реда на нещата. Всяко описание на престъпление в окръга излизаше с нейно одобрение (или това на заместника й Рей Грийн) и с позоваване на полицейското управление в Порт Дъндас, което значеше, че прочетеното е вярно и проверено. Отговорността беше същата, както и в полицията, но важаха други правила. Хейзъл беше дала на хората си да разберат, че всички питания на медиите трябва да минават през нея и че ако се съгласи да говори или позволи на някой друг да говори с репортер, нейна е последната редакция върху цитираното. Не беше точно принуда, но кабинетът й беше единственият източник на достоверна информация. Така че „Рекърд“ играеше по правилата. И когато помолеше — правеше го от време на време — да не разкриват нещо, което са научили за даден случай, или да забавят публикуването на една-две подробности, те се съгласяваха. Защото бяха съседи и приятели с всички от градчетата, които вестникът отразяваше, и знаеха, че всеки е бил жертва на престъпление или замесен в такова. За тях най-важна беше сплотеността, а не продажбите на вестника. На Хейзъл й харесваше да живее на място, където все още имаше ясни ценности.

Дейл й донесе сандвича и тя му се нахвърли. Беше горещ и солен, със сладък червен пипер. Майка й щеше да я убие, ако разбереше, но сега поне щеше да има достатъчно сили да издържи до обяд. Многоуважаемата й даваше протеини и фибри. Точно това слагат в кучешката храна, помисли си тя.

Плати на Дейл и се върна в колата, измина половината път нагоре по главната до Портър стрийт и зави надясно. Там, на ъгъла, малко по-навътре в улицата, се намираше полицейското управление на Порт Дъндас. Хората й покриваха фронтовата линия от Дъблин на юг до Форт Ленард на север и от Джорджиън Бей до Темакеймиг — с други думи, целия окръг Уестмюр, територия, равняваща се на 1100 квадратни километра. В много от по-големите градове имаше общински полицейски участъци, но за всичко по-сериозно — убийство, въоръжен грабеж, тежко физическо насилие — се викаше полицейското управление на Порт Дъндас. Хората й можеха да стигнат до всички краища на района в рамките на час, макар че много от по-големите градове на окръг Уестмюр се намираха на трийсет минути с кола. Местоположението им бе добро, нищо че не им достигаха хора. Имаше само дванайсет фронтовака — осем провинциални полицаи и четирима сержанти, начело на всяко отделение — плюс двама детективи, с нея включително. Бяха трима, но детектив Хънтър се пенсионира през лятото. Знаеше колко безнадеждно е да се мъчи да му издейства заместник. На участъка в Порт Дъндас по принцип се гледаше като на най-добре ръководеното управление в района въпреки липсата на официален началник. Фразата „справят се отлично“ се използваше често, когато ставаше дума за тях.

Зави отзад и паркира на мястото си. Знакът гласеше САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ ИНСПЕКТОР, името й го нямаше, за разлика от другите табели. Шест години в тази роля, но все още беше (и продължаваше сама да се смята за такава) временно изпълняваща длъжността.

Детектив-сержант Реймънд Грийн застана на вратата още щом Хейзъл влезе в кабинета си. Грийн обичаше да ходи изтупан: бежов шлифер, лъснати черни обувки, черна мека шапка. Отдели се от рамката на вратата и се приближи към нея. Изглеждаше напрегнат.

— Защо не си вземеш мобилен телефон, капитане?

— Не обичам мобилните телефони, Рей. Те означават, че хората могат да ми се обаждат когато поискат.

— Точно така — рече той.

Мелани Картрайт, асистентката й, излезе от кабинета си в дъното на коридора.

— Детектив-инспекторе, имам съобщение за вас от общинската служба в Кихоу.

— Ривър или Глен?

— Ривър.

— Може ли да почака? — попита Грийн. — Аз съм пръв. — И се ухили, оголвайки зъби.

— Трогната съм, Рей. Пак ли Кен Лоунърган? — Картрайт кимна. Тя се обърна към Грийн. — Иска разрешение да застреля пума.

Той се усмихна.

— Няма предвид теб, нали?^[2]

— Мери си приказките, Рей.

— Извинявай.

— Мелани, кажи му да говори с някого от „Паркове и почивно дело“, ако обичаш. Не мога да разреша на ловна хайка да убие котка. Той го знае. — Картрайт кимна и изчезна обратно в кабинета си. — Какво има, Рей?

— Боб Чандлър се обадил на Джеймисън от Хоксли. Казал му, че цяла сутрин звъни на майка си по телефона и никой не му вдига.

— Тогава защо е още в Хоксли? Само на двайсет минути е.

Рей повдигна рамене.

— Добре, тогава защо полицай Джеймисън е още тук?

— Ами знаеш каква е госпожа Чандлър… и аз си помислих…

— Добре. — Тя тръгна надолу по коридора. — Мелани, излизам. Ако Кен се обади отново, кажи му, че убийството на котки вече е углавно престъпление. Не искам да се мотае по средата на Кихоу Ривър с пушка в ръка като някой побъркан Уайът Ърп, ясно ли е?

— Разбрах — отвърна Картрайт.

— Ще вземем твоята кола — каза Хейзъл.

— Имаш парче шунка на табелката с името.

Тя дръпна издайническата мръвка от гърдите си и я лапна.

— Да вървим!