Ингър Аш Улф
Лечителят (11)

11.

Вторник, 16 ноември, 15:00 ч.

Фериботът от Бърънс Лендинг до резервата минаваше три пъти на ден, веднъж сутринта, веднъж рано следобед и веднъж по вечерно време. Уингейт си купи вестник и пликче с чипс и изчака в малката, миришеща на спарено зала. Пилотът му беше инструктиран да си наеме хотел в Ред Лейк и да го чака да се върне. Детектив-инспектор Микалеф го накара да лети два пъти за един ден; нямаше време за чакане. Вестникът, който четеше, беше от 13 ноември, ден, след като откриха Делия Чандлър. Местното население беше прекалено малобройно, за да издържа вестник, който излиза по-често от веднъж седмично. Той го разтвори и прегледа новините, като знаеше, че няма да открие нищо за случилото се в Порт Дъндас. В следващия брой, другата седмица, също нямаше да има нищо. Както беше казала Хейзъл, Беладона се беше погрижил хората, които оплакваха жертвите му, да нямат повод да се познават.

Бяха го докарали дотук с патрулна кола от Ред Лейк. Зачислиха му един начумерен полицай на име Джакман, който переше със 140 километра в час по магистралата само и само да ограничи времето, което ще прекара с ченге от „околностите на Торонто“. Това, че Порт Дъндас беше на цели три часа и половина северно от Торонто, нямаше никакво значение за него и Уингейт премълча факта, че току-що са го преместили от града. Джакман държа радиото включено през цялото време, слушаше на честотите на участъка си, без да коментира изобщо чутото с Уингейт. Единственото важно нещо, което му каза, беше да внимава за портфейла си в резервата.

— Никакви угризения нямат — рече той, — ченге ли си, не си ли.

Каза му и да се обади в участъка на връщане и че щели да дойдат да го посрещнат. Някой сигурно ще извади късмет, помисли си Уингейт.

Във вестника нямаше нищо, което да задържи вниманието му, така че излезе и отиде на кея, където щеше да акостира фериботът. Заедно с него чакаха още двама души. На брега на река Бърънс беше студено, силен, пронизващ вятър плискаше водата нагоре по стълбовете. Това му напомни за езерото Онтарио в късна есен, където вятърът можеше да те събори по тротоара. Едва ли скоро щеше да може да се разходи покрай него.

— Разпредели ли са ви, а? — каза глас зад гърба му. Беше по-младият от двамата мъже. — Идвате да живеете с нас ли?

Уингейт се обърна към него. Другият стоеше до вратата на гарата и пушеше.

— Мислех, че резерватът си има собствена полиция.

— Има, но винаги пращат по някой солиден гражданин от Ред Лейк или Сиукс Лукаут да ни държи под око.

— Аз съм от Порт Дъндас. Идвам на посещение.

— Облекли сте костюм, за да дойдете на посещение, полицай. — Той се наведе, за да погледне значката на Уингейт. — Пардон, детектив.

Уингейт се почуди колко трябва да каже на този мъж, после си помисли, че ако даде повод на някого да се съмнява в честността му, цялото му пътуване ще е напразно. Историята, която детектив-инспектор Микалеф беше предложила да използва за прикритие, изглеждаше съвсем неподходяща. Каза на мъжа, че е дошъл да научи някои неща за Джоузеф Атлукан. Имало самоубийство в резерват близо до Порт Дъндас и искали да се уверят, че не е убийство.

— Говориш за М’нджиканинг? — попита мъжът.

Уингейт кимна.

— Никой от това племе не е умирал от собствената си ръка повече от година. А и да е, какво общо има това с нас?

— Началникът ми ме прати да задам няколко въпроса.

— Изминал си хиляда и петстотин километра, за да задаваш въпроси за един нещастен мъртъв индианец, а? Мислиш, че се е самоубил, защото някой е пил „Лизол“^[1] в М’нджиканинг миналата Коледа? — Уингейт се разтъпка. Мъжът беше сложил ръце на кръста си. — Нали разбираш, че имаме право да знаем какво се случва в собствения ни дом?

— Разбирам — отвърна Уингейт.

Мъжът млъкна, не сваляше поглед от него. Може би най-добрият ход бе да се върне в Ред Лейк и да измисли по какъв друг начин да се сдобие с информацията, която им трябваше за Атлукан. Снимка от моргата щеше да свърши работа, ако можеха да се доберат до такава. Мъжът прекъсна мислите му.

— Джо ми беше вуйчо — рече той. — Какво знаеш ти за него, което аз не знам?

— Нищо не знам — бързо отвърна Уингейт. — Честно, не знам.

— Но смяташ, че има нещо от другата страна на реката, което трябва да видиш.

— Вероятно е така. — Протегна ръка и мъжът я стисна. — Детектив Джеймс Уингейт. Не искам да оставаш с впечатлението, че дебна наоколо. И щом си му племенник, може би и без това ще трябва да говоря с теб.

— Аз съм един от племенниците му — отговори мъжът. — Джо имаше пет братя, четири сестри и девет деца. Атлукани бол в резервата, и всички до един го познаваха.

— Бил е болен — продължи Уингейт.

— От години — отвърна мъжът. — Имаше рак. Вуйчо ми ставаше нощно време на всеки час да пуши. Пресметнахме, че пуши по две кутии на ден и повече от половин през времето, когато трябваше да спи. Но изкара до осемдесет и три. Явно му е дошло до гуша.

— Защо според теб му е дошло до гуша? Защо се е самоубил?

Мъжът повдигна рамене.

— Предполагам, че беше опитал всичко. Жена му умря и той мислеше, че се превръща в тежест за децата си. Болеше го.

Уингейт си беше извадил бележника, показа го на мъжа и той кимна. Записа „опитал всичко“. Човекът, който стоеше зад тях, свирна.

— Фериботът идва — каза младият мъж. — Ще си взема чай за из път. Ако искаш, може да поговорим на кораба. Но недей да ме баламосваш с разни измислени истории, детектив. Ако говоря с теб и това ти подскаже нещо, искам да знам.

— Съгласен — отвърна Уингейт. — Може да нямам възможност да ти кажа всичко, което знам, веднага, но ще се опитам да спазя обещанието си. — Мъжът се врътна с ръце в джобовете и се запъти към чакалнята на гарата. — Не разбрах как се казваш.

— Казвам се Джо Атлукан — рече мъжът. — Има още шестима със същото име от другата страна на реката.

 

 

Докато стана време за тръгване, се появиха още двайсет и пет души. Фериботът беше толкова точен, че нямаше причина да идват по-рано. Беше малко плавателно средство, побираше най-много петдесет души. Резерватът разполагаше с всички услуги и удобства, от които населението имаше нужда, включително училище и болница, затова фериботът се използваше за ежедневен превоз на шепа хора, които работеха извън резервата.

Уингейт усещаше, че присъствието му бие много повече на очи сега, отколкото преди, когато бяха само трима. На качване предложи на Джо Атлукан да поговорят на по-спокойно място, когато стигнат в резервата. Атлукан кимна в знак на съгласие и го остави да седи сам в задната част.

Когато стигнаха до средата на реката, останалите пътници изгубиха интерес към него и Уингейт си позволи да вдигне глава и да ги огледа. Не познаваше много индианци и като повечето градски хора представата му за тях се свеждаше до бедност и наркозависимост. В Торонто имаше общински и здравни центрове за индианци и понякога му се налагаше да ходи там по служба. Атмосферата по тези места беше толкова тягостна, че той не можеше да погледне хората в очите. Почуди се дали и в Пикангикъм ще изпита същото ужасно съжаление, както в Торонто. Скоро щеше да разбере.

 

 

Резерватът се състоеше от струпани една до друга около четиристотин къщи и по-големи сгради с дървета наоколо. Джо Атлукан го изчака да слезе от ферибота и го заведе в къщата на майка си, малка дървена постройка с печка на дърва по средата на голяма стая. Хижата ухаеше на печено месо. Уингейт седна до кухненската маса, стиснал чашата чай, която жената му предложи още с влизането. Той слушаше как синът обяснява на майка си нещо на оджибуейски. Тя слушаше, без да сваля поглед от Уингейт, който се изкушаваше да си сръбне от прекалено горещия чай.

Когато Джо спря да говори, майка му дойде и седна до Уингейт.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Не, благодаря.

Синът й каза още нещо и тя стана, отвори вратата на фурната и извади печеното. Напълни две плоски чинии и ги сложи на масата.

— Синът ми казва, че е един час от Ред Лейк, още един чакане на реката и четирийсет минути с ферибота, така че сигурно си гладен. Затова първо се нахрани.

— Синът ти има дарбата да ме хваща, когато не казвам истината.

Тя хвърли поглед през рамо към сина си, който идваше към масата.

— Иска да каже, че е полицай и е предпазлив, мамо. Свестен е. — Джо се пресегна към покрития с кърпа панер, извади резен бял хляб и го подаде на Уингейт. — Казва се Мери — рече той. — Наясно ли си вече с модата в имената тук? Майка ми и две от лелите ми се казват Мери. Единствено майка ми запази това име, другите две се водят по втори имена. И четиримата ми останали вуйчовци се казват Джо Еди-кой-си. И четиримата се водят по Еди-кой-си. Мъжът, за който си дошъл да разпитваш, беше последният Джоузеф Атлукан от своето поколение.

Уингейт се обърна към Мери, която стоеше насред кухнята и сгъваше и разгъваше една кърпа.

— Беше ли близка с брат си?

— Бях много близка с него.

— Синът ти ми каза, че бил „опитал всичко“, за да се справи с рака. Какви неща правеше?

— Джоузеф опита всички лекарства, които можа да намери, но не вярваше, че трябва да се откаже от отровата си. Цигарата в едната ръка, хапчето в другата. Никое лекарство не можеше да помогне на брат ми.

— Значи според теб просто се е предал?

— Искаш ли да ти сипя още?

Уингейт погледна в чинията си и видя, че е излапал порцията. Не беше ял домашно приготвена храна повече от месец.

— Направо е невероятно. Какво е това?

— Карибу — отвърна тя. — Имам цял фризер.

— С удоволствие бих хапнал още — отвърна той.

Тя му напълни чинията и този път Джо Атлукан му подаде панера с хляб с лека усмивка. Бавно дръпна кърпата, с която беше покрит хляба, все едно дърпаше завеса. Гледаше го право в очите.

— Предполагам, че се предаде — отвърна Мери Атлукан. — Не знам. Просто дойдоха и го откараха.

— Кой?

— Няколко мъже от племенния съвет.

— Няма нищо необичайно в това — допълни Джо.

— Имало ли е някой с него в деня, когато е починал.

Мери се замисли за миг.

— Живееше сам. Но има две дъщери в града. Може да ги питате.

След като се нахраниха, Джо се обади по телефона на едната от братовчедките си. Петнайсет минути по-късно стискаха пак чаши чай в подобна къща, но в другия край на резервата. Уингейт записа името на жената в бележника си: Уинива Атлукан, неомъжена дъщеря на стареца. Около петдесетте. Била с баща си сутринта, преди той да умре.

— Някой посети ли ви този ден? — попита Уингейт.

— Един от знахарите му от другата страна на реката — отвърна тя.

— Един от знахарите му?

Чашата на Джо издрънча леко, когато я постави върху кухненския плот.

— Вуйчо ми беше пристрастен към разните там природосъобразни глупости, колкото и към цигарите. Мисля, че на всеки три дни се появяваше някой нов знахар в града.

— Срещнахте ли се с този човек?

Уинива поклати глава.

— Не. Татко каза, че идвал и нямало да приготви лекарството за него, ако не бил сам. Така че изчаках, докато не се почука на вратата. Татко настоя да изляза отзад, но успях да го зърна.

Уингейт обърна нова страница.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Беше тънък като вейка — отвърна Уинива. — Носеше дълго черно палто с пелерина, вързана на врата. Май държеше шапка. Не успях да видя лицето му.

— Чухте ли го да казва нещо?

— Само „Здравей, Джоузеф“, като че ли познаваше баща ми.

Ръката на Уингейт трепереше. Първата следа, колкото и далечна да беше, бе огромна крачка напред. Техният човек започваше да изплува от мъглата.

— Нещо друго? Разровете паметта си, госпожице Атлукан, това може да се окаже важно.

— Има нещо, което не ми казваш — обади се Джо. — Какво е то?

Уингейт затвори инстинктивно бележника си и отвърна:

— Ще изпълня обещанието си, но сега трябва да ми се довериш.

— Мислиш, че вуйчо ми е бил убит.

Уингейт погледна първо жената, после Джо. Можеше да им каже истината, но ако мълвата се разпростреше, щеше да отнеме преимуществото им.

— Не знам какво е станало с него — каза накрая.

— Ти мислиш ли, че е убит? — повтори Джо Атлукан, без да сваля поглед от очите му. — Само това искам да знам.

— Мисля, че има такава вероятност.

Уинива Атлукан се блъсна в един от кухненските столове и седна.

— Защо? Кой би убил един умиращ старец?

Уингейт дръпна стола до нейния и хвана ръката й.

— Мислите ли, че мъжете, които са дошли да отнесат тялото на баща ви, са направили снимки на място?

— И кой си прерязва сам гърлото? — запита се тя на глас.

— Ходили ли сте в къщата на баща си? — продължи Уингейт.

Тя продължаваше да се взира в плота на масата, след това явно забеляза, че ръката й е в неговата, и я дръпна.

— Баща ми не е плащал на този мъж, който и да е бил той — рече тя. — Не с пари. Когато отидохме в къщата, библията му я нямаше. Тогава не се замислих — тук често даваш нещо в замяна за услугата. Помислих си, че се е предал. Платил е на последния си знахар с нещо, което е решил, че повече няма да му трябва. Но дали този човек не е откраднал библията на баща ми? — Тя стана развълнувано. — Що за човек е това? Кой би влязъл в дома ни и би направил подобно нещо?

Уингейт я наблюдаваше как крачи из стаята, ръцете й изведнъж се оживиха. Тръскаше ги, сякаш имаше вода по пръстите. Все още не беше отговорила на въпроса му за снимката, затова той подходи от друг ъгъл.

— Госпожице Атлукан, съжалявам, че ви разстроих. Смъртта на баща ви и без това е достатъчно тежка за вас, позволете да ви попитам само още нещо?

Тя спря насред стаята, изтерзана от тревога и мъка.

— Видяхте ли тялото на баща си? — попита Уингейт.

— За бога! — намеси се Джо. — Трябва ли да й задаваш този въпрос?

— Разбира се, че го видях. Аз го намерих.

Продължи предпазливо:

— Сигурно е било ужасно.

— Наистина беше ужасно. Имаше кръв навсякъде. По стените, по тавана.

— Съжалявам, че се е наложило да видите всичко това — рече той. — Никой, който обича близките си, не бива да вижда подобно нещо. — Питаше се кръвта на колко хора се е стичала от тавана на стареца. Видя как част от напрежението напусна тялото й. Щеше да се разплаче всеки момент. Приближи се до нея.

— Уинива — каза той, — ако има нещо, което смятате, че трябва да знам, моля ви да ми го кажете.

Тя стрелна с поглед братовчед си, след което отново извърна глава към Уингейт.

— Той пееше — промълви тя тихо и ужасено. — Не се чуваше звук, но устните му… пеел е, докато е издъхвал.

После се разтресе, сякаш умираше от студ, и избухна в сълзи.

 

 

— Представя се за лечител! — опитваше се да надвиха дъжда. Беше застанал между леглата в мотела в Ред Диър и притискаше слушалката към бузата си. — По някакъв начин се свързва със смъртно болни хора и после ги посещава, вероятно с обещание, че ще ги излекува. След което ги убива.

Хейзъл слушаше внимателно от другата страна. Представи си как младокът подскача из мотелската стая.

— Има ли някакви снимки от местопрестъплението?

— Все още не знам. Никой не иска да ми каже. Но това със сигурност е нашият човек. Направил е онова нещо с устата — дъщерята на жертвата ми показа как е изглеждало.

— По какъв начин?

— Нарисува ми няколко картинки в бележника. Формата на устата на баща й. Опита се да нарисува и госта, но не успяла да види лицето му. Нарисува просто мъж с черно палто. Каза, че баща й пеел — устата му била присвита, все едно викал „у“ или нещо подобно, но каквото и да е, съвпада с прийомите на Беладона. И подкрепя теорията ви, че е разбил устата на Майкъл Улмър, защото е мислел, че някой може да свърже убийството му с това на Делия Чандлър. Така че съм съгласен с вас. Устата е най-важна в случая.

— Трябва да намериш снимки, Джеймс. Говори ли с племенната полиция?

— Не съм. Оказа се, че влязох през задната врата. Но мисля, че мъжът, с когото се запознах, може да говори с полицията на резервата вместо мен.

— Питай го — отвърна Хейзъл. Приключи със записките си. — Добре, а ето и големия ни въпрос: Как намира тези хора?

— Или как те го намират?

Тя се замисли за миг.

— Браво, Джеймс. Може и те да го търсят. Ще го добавим към всичко останало, когато се върнеш, и ще видим какво ще излезе. Обади се на твоя човек и намери снимки, после се мятай на самолетчето и се връщай обратно.

— Тук вали като из ведро, инспекторе. И се стъмва. Вече е тъмно.

— Заради дъжда е, Джеймс. Ако пилотът ти каже, че може да летите, ще трябва да го преглътнеш. Утре рано сутринта те искам тук готов за действие.

Той затвори и седна на леглото. Дъждът плющеше като сива пелена зад прозореца: шибаше с ярост, която той свързваше само с провинцията, сякаш създадените от човека прегради в градовете някак си потушаваха подобни бури и ги свеждаха до подобие на лошо време. Тук беше страховито; човек имаше чувството, че светкавицата може да сцепи сградата и да застраши предполагаемата му безопасност.

Мисълта го заведе на мъчително за него място и той стана от леглото. Има много вероятни убежища в живота на човек и нито едно от тях не е напълно защитено. Беше го научил и бе стигнал до извода, че този урок те кара да пораснеш окончателно. Можеше да те превърне в циник, ако му се оставиш. С него не беше успял, поне засега.

Телефонът звънна отново, той разтри бузата си с длан и го вдигна. Беше Брена, пилотката авантюристка. Той събра кураж за новината, че полетът до вкъщи ще бъде приключение. Сигурен беше, че тя ще използва точно тази дума. Но Брена го изненада, като му каза, че дори и лястовиците не можели да излетят в такова време. Трябвало да останат. Дали искал да вечерят долу след час? Той с благодарност се съгласи, после се обади отново в Порт Дъндас, за да им каже лошата новина.

 

 

Беше облечена с червена рокля. Защо си беше взела червена рокля, след като е мислела, че ще се върнат същия ден? Стана, когато той влезе, и му стисна ръката. Сервитьорът дойде с две уиски сауър^[2].

— Извинявай — рече тя. — Реших първия път аз да почерпя, затова поръчах нещо, което обичам. Ти избираш следващото.

— Страхотно е — отвърна той, като вдигна чашата си към нейната. — За времето.

— Абсолютно! — рече тя. Глътна по-голямата част от питието си наведнъж, без да се намръщи.

Поръчаха си хамбургери със сирене чедър и бекон и по още едно уиски сауър. Джеймс се почувства доволен, че се е приземил тук с тази жена, която се оказа по-приятна компания на земята, отколкото във въздуха. Беше весело създание, два пъти разведена, втория път, защото мъжът й, според нейните думи, не можел да поеме цялата й енергия.

— С мен трудно се излиза на глава — рече тя и си боцна един пържен картоф от чинията му. — Обичам да водя.

— Ясно — рече той.

Тя вдигна празната си чаша към сервитьора. Уингейт се опита да откаже трето питие.

— Не си на служба, Ной строи нов ковчег и е грубо да оставиш жена да пие сама. Така че ще изпиеш третото уиски, момко.

— Може ли да си взема бира? — попита той и се разсмя.

— Искаш ли безалкохолна, бойскаут? Ти си проклет полицай, Джеймс! Стига си клинчил, че ще ти поръчам двойно.

Разказа му за малкото градче, в което живееше сега — не беше кой знае колко далече от Порт Дъндас. Явно средната възраст на гражданите там беше сто и осем. Тя беше единствената жена пилот в компанията и по думите й човек можел да се движи нагоре само като излети. Иначе се чувствала като в капан.

— Работата е хубава — продължи тя, — макар че винаги съм мечтала да карам реактивен самолет. Чуй ме само как се жалвам. Ти сигурно си имал интересен ден.

Помъчи се да задоволи предпазливо интереса й; вече знаеше, че не обича увъртанията. Скалъпи нещо, а тя кимаше, като побутваше леда из чашата си с показалец. И точно когато той се канеше да свърже истинското печено карибу с измислицата за това как търсел ново попълнение за М’нджиканинг, тя го прекъсна с думите:

— Какво ще кажеш да продължим разговора някъде другаде?

Той се усмихна, после усмивката му се стопи, след което се опита отново да я върне, но не успя. Намести водната си чаша по средата на чинията.

— Хайде, стига — рече тя. — Не се дръж като простак, полицай.

— Съжалявам, Брена, не мога.

— Не си на служба, нали?

— На служба съм — отвърна той.

— Не можеш или не искаш?

— Ако можех, за мен щеше да е чест. Но не мога.

Тя го огледа с вещия поглед на опитна любовчийка.

— Това може да означава само две неща, детектив. Или си женен, или си гей. Или и двете. Може да си и двете. — Наблюдаваше го внимателно, за да види как ще реагира. Той не отвърна. Веждите й си повдигнаха. — О, не — рече тя. — Не си женен.

— Съжалявам — отвърна той.

— Значи… канен си на вечеря насред пущинака от невероятно привлекателна жена, която се появява с червена рокля. Кое от всичко не ти е ясно? Не пиеш три уискита с мен и не вечеряш, за да ми заявиш накрая, че не си от моя отбор. Влизаш вътре, виждаш момичето с червената рокля и казваш: „Чух, че бургерите тук са страхотни, и между другото не спя с жени“.

— Може ли да говориш малко по-тихо?

— Или пък можеше да върнеш уискито и вместо това да си поръчаш бяло вино с газирана вода. Това щеше да свърши работа.

Той се разсмя, въпреки изражението й или пък може би точно заради него. Устата й беше изкривена в ужасно сърдита гримаса.

— Нямах ни най-малка представа за какво става дума, Брена, честно.

— Но ти си детектив.

— Тук няма престъпление.

— Не съм съгласна. Виж се само. Толкова си сладък. И те е страх да летиш. Колко секси е това! Цял следобед се молех да завали, за да мога да те поканя на вечеря, да те напия и да видя дали носиш слипове или боксерки. Сега, след като вече знам, че си гей…

— Моля те — рече той с драматичен шепот.

— Предполагам, слипове.

Той се пресегна и хвана ръката й, като си мислеше, че това е най-добрият начин да я накара да замълчи. До този момент не си бе дал сметка, че се е напил. Ръката му бутна водната й чаша от масата, тя падна на земята и се разби на парчета.

— Брена, моля те. Може да правиш лупинги утре. Само не ме тормози повече.

Тя го погледна и бавно поклати глава. Дългата й кестенява коса закри устата й.

— Няма да издам тайната ти на никого.

— Не е тайна. По принцип не е.

— Въпреки това няма да кажа на никого — отвърна тя. — Макар че, ако беше истински джентълмен… — Той стисна ръката й малко по-силно, отколкото трябваше. — Добре — каза тя.