Ингър Аш Улф
Лечителят (20)

20.

Сряда, 24 ноември, 8:00 ч.

Той продължаваше, това беше втора безсънна сутрин. Видя как слънцето се издигна над Маунт Карлтън и озари хълмовете в тъмночервено. Пътят се виеше през парка на провинцията, когато продължи на север и после на запад, към Сейнт Куентин. Пусна радиото да го държи буден и чу мелодия от детството си, музика, която баща му беше пускал на грамофона, когато с Питър бяха деца. Оркестърът на Бени Картър. Звездният оркестър на Джак Милман свиреше сега. Баща им обичаше такава музика. Саймън не можеше да си спомни лицето му. Стисна здраво очи за миг и се помъчи да извика любимото лице отново, но не успя. Баща им беше предал на Питър слабото си сърце, сърцето, което спря, когато беше на трийсет и девет. Слушаше музиката на баща си и се пренасяше на онова неосквернено място.

Караше безцелно, чакаше пътят да се проясни. Повтаряше си, че само го изпитват. Нещо щеше да го осени. Толкова на север в провинцията нямаше почти нищо друго освен разбити пътища и гори. Хрумна му, че може да му свърши горивото и да няма къде да се приюти. Ловците щяха да открият тялото му напролет, оглозгано до кости от зверовете. Провери резервоара. Можеше да успее да се върне обратно до Кеджуик и да зареди, след което да направи още една обиколка навътре и да помисли.

На десет километра от града, докато караше на изпарения, радиото избръждя и оживя отново. Чу новините. Нито дума за него. Помисли си, че не прави нищо да се защити, а само бяга. Подкара по главната улица на Кеджуик и зареди. В бензиностанцията си купи един от националните вестници. Стомахът му се сви при мириса на различните лакомства. Помисли си, че може да припадне от глад. Градът имаше кафене и той влезе вътре с вестника и си поръча гореща вода с лимон. Сервитьорката се надвеси над масата и го погледна.

— Мога да платя — увери я той.

— Не ме е страх, че ще избягаш, без да ми платиш едно парче лимон. Просто мисля, че трябва да хапнеш нещо.

— Само вода с лимон, ако обичате — криеше лицето си.

Заедно с чайника тя донесе и един печен сандвич.

— От заведението е — рече тя. — Не обичам клиентите да ми умират по масите. — Той й благодари и си наля гореща вода.

Това, което не даваше мира на изтощения му ум през последните четирийсет и осем часа, бе въпросът къде сбърка. Знаеше, че вярата беше държала вниманието му нащрек и изобщо не се беше замислял върху вероятността нещата да се объркат. Сега обаче се замисли. Някой се беше сдобил със списъка му, което означаваше две неща: Карл Смоутс се беше обадил в полицията или бяха открили Джейн Бък. Но Смоутс, дори и да беше променил решението си, нямаше откъде да знае къде ще е Саймън вечерта преди да стигне до Тринити Бей. Това означаваше, че някой се беше добрал до Бък и въпреки предаността си тя се беше пречупила. Бък беше ревностна вярваща, но и страхлива. Вероятно нечий друг авторитет бе засенчил неговия. И това означаваше, че са взели лаптопа му и още по-лошо — бяха осквернили светилището. Пропъди внезапния гняв, който се надигна в него, и се насили да разсъждава логично. Ако това беше вярно, тогава знаеха и кой е. Грешаха, но това нямаше значение. Как се бяха добрали до Бък? Почуди се дали да не й се обади, но ако беше прав и те изобщо питаеха някакво уважение към интелигентността му, щяха да са го предвидили. Помисли си дали онази Микалеф беше издирила Бък. Бе прекарал част от вторника в една библиотека в Едмундстън да събира информация за Микалеф. Съдейки по големината на участъка й, не можеше да си представи, че разполага с възможности да проведе каквото и да е разследване, особено такова, което да я заведе до една от най-доверените им последователни. Но не можеше да я изключи. Вероятно беше направил грешка с Делия Чандлър и беше убил някой много обичан човек. Знаеше какъв стимул може да е силната любов. А и незнайно как, гласът на Хейзъл Микалеф се беше озовал в другия край на линията в неделя вечерта.

На единствената фотография, която успя да открие онлайн, видя, че е по-възрастна от него, с къса прошарена коса, прибрана под полицейската шапка. Широкоплещеста като икономка в сиропиталище, само че очите й не бяха жестоки. Бяха блестящи и живи: умни очи. Не му хареса мисълта тези очи да са насочени към него. По някакъв начин тя го беше настигнала, но той бе кривнал встрани и сега представляваше просто силует сред дърветата. Трябваше да предположи, че тези очи претърсват гората, за да го открият. Щеше да се наложи да се появи в един момент, но под каква форма и с каква цел?

Опита да се разсее с вестника. Репортажи за федералната политика, проблемите в Близкия изток и цената на петрола. Някой беше написал колона със съвети към читателя да яде по-малко сьомга и повече скумрия. Идеше му да се изсмее. Никой нищо не знаеше. Връзките на тялото с околната среда изобщо нямаха значение. То беше машина, която може да се преобрази, ако знаеш какво да правиш с нея. Тялото пречеше само на собственото си развитие.

— Алергичен си към препечени филийки? — попита сервитьорката, изниквайки до него.

— Не съм гладен — отвърна Саймън.

— Както искаш, скъпи.

Той плати на бара и остави щедър бакшиш. Прехвърли възможностите си: да кара или да стои на едно място. Но стоенето на едно място беше мъчение, а той можеше да мисли и зад волана.

В четири следобед стигна до границата с Квебек. Беше сменял колите на два пъти, докато прекосяваше страната, така че не се страхуваше, че регистрационната му табела ще означава нещо за властите. Купуваше ги всеки път от търговци на стари коли; третата беше взел от Манитоба. Може би я беше карал прекалено дълго, но понеже пътуването му ставаше все по-спешно, нямаше време да се погрижи за всички подробности. Караше, а блесналите очи на брат му бяха пред него: виждаше ги да се носят над пътя, между дърветата, в огледалата. Най-вече в огледалата.

Влезе в Квебек и продължи към едно от най-малките шосета, където можеше да намери подслон за през нощта. На излизане от Ла Покатиер най-сетне видя страшното доказателство, че деянията му на този свят са забелязани. Вестниците в Ню Брънсуик не бяха обърнали внимание, но тук, на корицата на „Льо журнал де Куебек“, видя снимка на патрулката, която беше заварил на алеята пред къщата на Тамара Лоурънс. Беше оградена с жълта лента под простото заглавие: „ЖЕСТОКО НАПАДЕНИЕ“. И в този миг най-сетне чу как часовникът тиктака.

Отби при първия мотел край магистралата извън града и нае стая. Щом влезе в нея, пусна телевизора и започна да прищраква каналите, опитвайки се да разбере с колко време разполага. Нямаше нищо за него във вечерните новини, нито на френски, нито на английски. Мъртва жена и осакатено ченге не бяха достатъчни за новините в шест в Източна Канада.

Продължи да сърфира. След новините беше време за спорт, развлекателно-образователни репортажи и текущи събития. По един от каналите бял рис дебнеше заек, беше почти невидим на снега. Друг канал даваше „Ловци на престъпници“. Имаше още хокей и кърлинг. Гледа кърлинга няколко минути, бавното неумолимо напредване на тежката шайба по бялата повърхност на леда, която постепенно се отклоняваше от линията си. Приспиващ спорт. Върна се обратно по каналите. Рисът се грижеше за сляпо голо коте. През есента ли се размножаваха? Продължи надолу и нагоре по краткия списък с програмите. Образите се сливаха, но общото помежду им бяха студът и ледът и той се почувства до такава степен хипнотизиран от всичко това, че под неподвижния сняг на един от каналите реши, че вижда себе си. И в този миг съзнанието се спусна отново на мястото си като маска. Това беше той. Седна рязко в леглото. Даваха „Ловци на престъпници“. Скочи от леглото и въртя изкривената антена, докато не се видя по-ясно. Беше рисунка. Съвършена негова интерпретация с черно палто. Беше се превърнал от бродещ в пълно мълчание през къщите на умиращите в публична тайна от детска рисунка, която светеше от всеки телевизионен екран в цялата страна. Беше погубен. Усили звука. Рисунката вече я нямаше, сега показваха отвън една позната къща. Беше ходил в нея.

— Сутринта на четиринайсети ноември — казваше глас през бръжденето на лошия сигнал. — Грейс Макдоналд води гостенин в дома на сестра си. — Показаха къщата отвътре. Майката на Роуз Батън седеше на масата в кухнята.

— Уплаших се от него — каза тя. — Дойде у дома и пожела да види дъщеря ми.

— Дъщерята на Тери Батън, Роуз — каза една жена, която стоеше на улицата с микрофон в ръка, — е осемгодишно момиченце с мозъчен тумор. В отчаянието си Тери се съгласила да пусне непознатия, който твърдял, че е натуропат, да прегледа детето й. До ден-днешен нито тя, нито сестра й знаят какво е дал този мъж на Роуз Батън, но първоначално сякаш помогнало.

Пак дадоха Тери Батън. Той гледаше сащисан.

— Само за няколко дни стана отново такава, каквато беше преди. Умна, жизнерадостна. Щастлива. Не можехме да повярваме на късмета си — рече тя. — Исках да открия този човек и да му благодаря. Бях готова да му дам всичко, което притежавах.

— Но радостта на госпожа Батън се оказала краткотрайна. В средата на миналата седмица дъщеря й започнала отново да се влошава.

Сега даваха момичето, гледаше в камерата. Лицето й беше бледо, кожата почти прозрачна. Изглеждаше апатична, сякаш току-що я бяха събудили. Един глас зад кадър я попита:

— Какво ти направи, Роуз?

— Не искаше да ми навреди — отговори момичето. — Той е добър човек. — Тя извърна очи от камерата, отново погледна към нея и пак ги извърна. Погледът й беше замислен. — Искаше да ми помогне. Но нищо не може да ми помогне.

Саймън усети как сърцето му отиде в петите.

Репортерката на улицата каза:

— Едно невинно дете се среща отблизо с убиец. Дали е дошъл да помогне? Или е взел поредната си жертва тук, в тихото селце Хамбър Котидж? — Показаха отново рисунката. — Ако видите този човек, не се приближавайте към него. Предполага се, че сега се намира някъде в Нова Скотия или Нюфаундленд. Ако видите него или колата му… — Дадоха рисунка на раздрънкания му шевролет, нямаха регистрационния номер, но имаха модела. Грейс Макдоналд я беше видяла, разбира се — … обадете се в полицията.

Репортерката гледаше умоляващо в камерата.

— С ваша помощ „Ловци на престъпници“ може да хване този мъж, преди да извърши ново убийство. Деймиън?

Превключиха на мъж зад бюро в студио. Саймън беше видял достатъчно. Загаси телевизора. Сега му оставаше да направи само едно. Но първо имаше нужда да се наспи.

 

 

Трябваше да яде, за да си възвърне силите. Срещу мотела имаше кафене, но когато седна, забеляза, че другите го наблюдават. Не беше обърнал внимание дали окаяният му вид прави впечатление на хората, преди да го дадат по телевизията. Поръча си голяма салата и порция бекон и изчака с гръб към салона. Не беше ял свинско от почти двайсет години, но имаше нужда от мазнини. Хората идваха и си тръгваха от касата, за да платят храната си, и той усещаше любопитството им. Трябваше да се избръсне; трябваше да си купи по-хубави дрехи, но до този момент не му беше хрумвало, че пак ще се движи между хора. Чувстваше се опасно разголен.

Поръчката му дойде и той отиде отпред да плати. Помоли жената да му развали двайсет долара на монети по един.

Час по-късно, след като се нахрани и усети как силите му се възвръщат, Саймън спря пред един бар и използва монетния телефон. Чувстваше езика си омазнен от месото и солта. Телефонистката му даде номера, който поиска, той пусна два долара в телефона и го набра. Тери Батън вдигна и той затвори. Пет града и два часа по-късно опита отново, пак попадна на Тери и затвори. Накрая, след три опита в една бензиностанция по средата на провинцията, чу гласа, който искаше да чуе.

— Ти си — каза тя.

Той сви ръка около долната част на слушалката и рече колкото се може по-тихо:

— Защо го направи, Роуз? Нищо лошо не съм ти сторил.

Тя мълчеше и той се вслуша. Нямаше шум.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Колко си зле?

— Имам чувството, че мозъкът ми гори. И щом хапна, повръщам. Страх ме е.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна — отвърна той. — В това, което върша, има повече магия, отколкото ми се ще да призная. Наистина бях убеден, че ще се оправиш. Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти — отвърна малката.

— Обаждам се да ти се извиня. Изглежда нищо, което правя в момента, не става така, както ми се иска. Сигурно си мислиш много лоши неща за мен.

Тя изпусна дълга ужасяваща въздишка.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Да.

— Вярно ли е това, което казват, че правиш?

Той се наведе към стената и погледна към колонките с бензин.

— В известен смисъл, да.

— Ще те хванат ли?

— Вероятно — отвърна той. — Но никога не съм отнемал живота на човек, който е казал, че не иска да си иде. Не съм убиец.

— Те казват, че си.

— Държа вратата отворена към друго място. Хората избират дали да прекрачат през нея.

Чу как момичето се раздвижи, сякаш носеше някъде телефона, за да се скрие.

— Значи тези хора искат да умрат?

— Да.

— И ти им помагаш?

— Смъртта ги променя.

Чу я как тихо плаче.

— Щеше ли да направиш за мен това, което си направил за тях — ако те бях помолила?

— Молиш ли ме?

Тя мълча известно време. Чуваше я как диша.

— Така и не ми каза как се казваш.

— Можеш да ме наричаш Саймън.