Ингър Аш Улф
Лечителят (21)

21.

Петък, 26 ноември, 22:00 ч.

Стояха на улицата и наблюдаваха подготовката.

Шепа местни полицаи бяха пристигнали предния ден и колите им, без отличителни знаци, бяха паркирани в пресечките близо до къщата на Батън от вторник сутринта, както Хейзъл им беше наредила. Всички трябваше да са вече на крак. Тя имаше седем мъже, петима от Ренфрю и трима от нейните полицаи. Двама от местните — полицай Феървю и Гленкоу — някога бяха обучавани за снайперисти, но бяха толкова ръждясали (търсенето на снайперисти в Източен Онтарио беше толкова малко, че никой от тях не бе викан да използва уменията си), че Хейзъл им нареди да идат на стрелбището в Хоули Бридж и да се упражняват в стрелба по тенекиени кутии от сто метра.

След като канадските „Ловци на престъпници“ се бяха съгласили на молбата на Уингейт за помощ, нещата се случваха много бързо. Откъсът се въртеше три пъти на ден всеки вторник и сряда и те бяха готови да продължат да го излъчват, докато не се случи нещо. Надяваха се някой да го разпознае източно от Онтарио и просто да го приберат. Нуждаеше се от бензин; нуждаеше се от храна. Но освен това се надяваха, че ще види откъса и ще реагира. Имаха късмет.

През седмицата най-сетне започна да постъпва информация за двамата Малик. Братята бяха живели в Порт Харди близо двайсет години. Нито единият, нито другият имаше криминално досие, нито пък фигурираха в кредитното бюро или в социалната служба, нямаха и медицински картони. Макар че доста от хората, с които разговаряха, бяха чували за Западната църква на Месията, тя не беше вписана като християнска организация в провинция Британска Колумбия и за сектата нямаше никаква информация. Търсенето в интернет не доведе до нищо.

Отдалечената хижа беше на името и на двамата; бяха я купили за девет хиляди и осемстотин долара в брой през 1996. Преди това бяха живели във Виктория, в къща на Аскуит стрийт. През 1977, първата година на този адрес, провинциалните архиви показваха, че и двамата са сменили фамилиите си на „Малик“. Преди това Питър се беше казвал „Уеланд“, а Саймън „Кресман“. Защо го бяха направили и имаха ли някаква роднинска връзка? Ровенето на Уингейт показа, че и двете имена, Уеланд и Кресман, бяха на осиновителите. Баща им беше умрял, когато Питър бил на пет, а Саймън на единайсет и двамата братя били разделени. Саймън отишъл при семейство Кресман във вътрешността на Британска Колумбия, а Питър — при семейство Уеланд от Милк Ривър, Албърта. Осиновителите му били убити през 1976, когато Питър станал на шестнайсет. След което брат му легално го осиновил. Баща им се казваше Гордън Малик. От майката нямаше и следа.

И така, по-големият беше взел по-малкия след смъртта на осиновителите му и, както излизаше, го беше върнал у дома. Бе почти невъзможно да се проследи професионалният му път. Изглежда, през осемдесетте за кратко го бяха назначили в пощите, но иначе явно беше работил където му падне, каквото изкарваше — изяждаше, парите в плик и толкова. Не можаха да открият Саймън в нито един архив. Тишината от миналото му беше в съзвучие с основаването на църквата, за което също не успяха да намерят нищо. Ако животът на Питър Малик беше като юрган, ушит от разноцветни парчета, то тъканта на съществуването на Саймън Малик беше по-скоро като воал.

Същата сутрин бяха разбрали и какво има в колетите, които Джейн Бък беше складирала в бараката на Малик. Севиние ги беше натоварил в колата, която беше взел под наем в Порт Харди, и бе описал съдържанието им, преди да се върне в Съдбъри. На Хейзъл не й се искаше да мисли за неприятностите, които можеха да си навлекат, ако някога се разбереше, че един от хората й бе взел доказателства от местопрестъпление. Но дълбоко в сърцето си се радваше на стореното от него.

— Пантофи, книги, пухеното юрганче на Делия, библия, формички за кексчета…

— Формички за кексчета — повтори Хейзъл.

— Не мога да го обясня.

— Все неща, които може би искаш да са ти подръка, когато възкръснеш?

— Към някои има и картички — рече Уингейт. — От тях могат направо тръпки да те полазят. — Подаде на Хейзъл няколко сканирани изображения.

— „Моля, приеми този малък израз на признателност от мен. Нямам търпение да се срещна с теб.“ — Хейзъл присви очи, за да види подписа. — Елизабет Райтмайер. Ще има нужда от доста грим за срещата.

— Не ви разбрах?

Хейзъл се наклони назад и издърпа червена папка от една телена кошница и му я подаде през масата.

— Тя е тази с клина в мозъка — рече Хейзъл.

Уингейт предпочете да не отваря папката.

Хейзъл прегледа сканираните послания. На едно от изображенията имаше съболезнователна картичка с надпис: „Най-искрени съболезнования за твоята загуба“.

— Боже! — възкликна тя. — Наистина те побиват тръпки.

— Детектив Спиър казва, че според него това е един вид разплащане. Проява на добра воля.

— Ние му викаме просто Хауърд — рече Хейзъл.

— Помоли ме да го наричам „детектив“.

Тя му върна разпечатките.

— Всичко това дава информация, но за какво ни е сега?

— Хубаво е да знаем повече за него.

— Щом започнат кошмарите, ще съжаляваш и за това, което вече знаеш. — Тя си погледна часовника. Наближаваше пет. Участъкът беше съвсем оголен. Време беше да се приготвят. — Ял ли си?

— Тъкмо се канех да се прибера и да си сготвя нещо. Да почистя малко.

— Добра идея — отвърна тя. — Ще се опитам да си почина. Нощта в Хамбър Котидж може да се окаже дълга.

— Всички нощи досега бяха дълги. Ще се видим ли пак тук след час?

На път към къщи не спря да говори по мобилния, провери как са нещата в Ренфрю, чу се с Тери Батън. През последните два дни беше говорила шест или седем пъти с майката на Роуз. Обаждаше й се, за да я успокои, като подробно описваше как върви подготовката им. Или пък Тери й се обаждаше, като първите й думи често бяха несвързани и беше готова да се разплаче.

— По това време утре — беше й казала Хейзъл следобеда — няма да има вече от какво да се страхуваш, освен от капризите на едно осемгодишно хлапе. — На два пъти дори й се обади самата Роуз.

— Тери е напълно истеризирала — каза й единия път. — Не знам какво ще правя с нея.

Докато завиваше по своята улица, Хейзъл успокояваше майката на момичето.

— Още шест часа, Тери. По-смела си от всички нас.

На прибиране подуши мириса на готвено и чу гласове. Надникна от кухнята и видя, че майка й седи на масата в трапезарията с още четири жени. Щяха да й се карат ли? Не, тази вечер играеха покер. Майка й беше домакинята. Тя й махна от прикритието на кухнята и майка й, с недоволно изражение, стана и дойде при нея.

— Защо не ми каза, че ще се събирате тази вечер!

— Отбелязано е на календара, Хейзъл — каза майка й.

— Тази вечер имам нужда от шумотевица точно колкото… — не можа да измисли точно колко. Колкото убиец, който отива при малко момиченце? — Не можете ли да довършите играта и да идете у Клара? Имам нужда от един час тишина и спокойствие.

— Няма да накарам приятелките си да си съберат багажа насред вечерята и да се махнат. Пък и Пола Спенсър закъснява, както обикновено. Имаш ли нещо против да й сервираш вечерята и да изиграеш една игра с нея? — Тя гледаше дъщеря си право в очите. — Явно имаш. Върви си вземи един душ. Миришеш като съблекалня.

— Добре — отвърна Хейзъл, като вдигна ръце.

Влезе в трапезарията.

— Клара — каза тя и помаха. — Грейс, Маргарет, госпожо Итън. — Сали Итън не одобряваше Хейзъл да се обръща към нея на малко име. — Съжалявам, че ви прекъсвам. Исках само да ви кажа „добър вечер“.

Жените я поздравиха и тя се върна в кухнята.

— Ето, бях любезна. Сега можеш да ми се отплатиш, като викате малко по-тихо и ми сипеш в една чиния от това, което старите ти приятелки похапват.

— В хладилника има салата.

— За бога, майко!

— Върви си вземи душ и си почини. Трябва да сложа пая да се пече.

Тя се наведе към майка си, гласът й беше напрегнат:

— Ще залавям убиец, а ти печеш пай и играеш покер за жълти стотинки? Не мислиш ли, че можеш да отпуснеш малко въжето?

— Не играем за жълти стотинки, скъпа — рече майка й и включи фурната на 250 градуса, преди да се върне при приятелките си.

 

 

Беше тъмно и валеше силен сняг. Уингейт бе донесъл три подноса с кафе от града и тя го гледаше как го раздава. Тери Батън стоеше на прага на къщата си и отказа да си вземе. Висеше по яке на предните стъпала и наблюдаваше трескавата дейност наоколо, като от време на време хвърляше поглед към Хейзъл.

— Тя е една сърдита жена — каза Уингейт.

— Можеш ли да я виниш?

— Иска да знае колко хора ще има в къщата.

— Петима с радиовръзка при всички точки на достъп, както откъм града, така и откъм магистралата. — Обърна се да погледне къщата отзад. — Един от стрелците — там, а вторият на покрива на съседите. Така остават трима полицаи, без да включвам теб и мен.

— Значи трима в къщата, така ли?

— Четирима. Искам те вътре, Джеймс.

— Вие къде ще бъдете?

Тя започна да удря ръцете си, за да ги стопли.

— Не е добра идея и аз да съм там. Ти успя да спечелиш доверието й и ако аз взема да се навъртам много наоколо, може да промени решението си.

Той кимна.

— Все пак ще трябва да влезете. Не можем да си правим инструктажа на моравата.

— Знам — отвърна тя. Погледна си часовника. Беше вече девет и половина. — Казал на Роуз в полунощ. Но при такъв снеговалеж и неразчистени пътища може да се наложи да останем цяла нощ. Ще направя последен инструктаж в десет и половина, след това искам всички да заемат позиция и да са готови за действие. Ще трябва да се примирим със студа.

— Да кажа ли на госпожа Батън?

Хейзъл погледна към къщата. Тери продължаваше да стои на стълбите. Пушеше цигара с кръстосани ръце.

— Не, аз ще й кажа.

Прекоси моравата към майката на момиченцето, която, като видя, че Хейзъл се приближава, се извърна встрани и хвърли поглед към улицата.

— Предполагам, че нямате още една — каза Хейзъл.

Тери Батън си дръпна силно и подаде пакета, без да каже нито дума.

— Знам, че решението не беше никак лесно за вас.

Тери горчиво се изсмя.

— Да размахвам дъщеря си пред носа на убиец ли?

— Тя е великолепна, да знаете. Съвършена.

— Да, може да го издълбаем върху надгробната й плоча. Тя беше великолепна.

Цигарата имаше странен вкус на студа.

— След около час, ако нямате нищо против, ще вкараме всички в къщата и ще преговорим какво правим тук още веднъж. Вътре с вас ще има трима полицаи, включително един в стаята на Роуз. Оставям ви и Джеймс Уингейт, така че, ако имате нужда от нещо, той може да ви го осигури.

— Вашият рекетьор е много сладкодумен.

Хейзъл сложи ръка на рамото на Тери и внимателно я обърна към себе си.

— Не искам да се отказвате, Тери, но държа да знаете, че щом кажете, веднага можем да ви преместим с Роуз на безопасно място и ще се опитаме да го заловим без нея.

— За толкова глупав ли го смятате? Не забравяйте, че съм го виждала. Вероятно ще ви надуши от сто километра.

— Това няма да стане.

— Пък и няма значение дали аз ще се откажа. Решението е на Роуз. Иска да го види още веднъж.

— Изобщо няма да стъпи в къщата ви. Обещавам.

Тери хвърли фаса си на снега, той изсъска за миг и угасна. Тя погледна Хейзъл. Очите й горяха от омраза.

— Застреляйте го, инспекторе, чувате ли ме? Не ме интересува как е по протокол. Няма да мога да мигна отново, ако знам, че е жив и мисли за това, което му сторихме.

— Там, където отива, няма никакво значение за какво мисли.

— Той се опита да убие детето ми.

— Той спаси детето ви.

— Да — отвърна тя, — но сега идва отново, за да я избави от „мъките“. — Тя избута Хейзъл и стисна топката на вратата. — Имате деца, нали, детектив-инспекторе?

— Имам.

— Като знаете на какво е способен, в затвора ли бихте предпочели да бъде, или в земята?

— Разбрах ви.

Тери спря на вратата и се втренчи в Хейзъл.

— Искам да я видите. Спотайвате се наоколо цял ден, но мисля, че трябва да я видите. За да сте напълно наясно какво ни накарахте да направим.

Тя отвори вратата пред Хейзъл и я последва в къщата.

 

 

Бяха поискали Роуз да поспи през деня, за да й е по-лесно да остане до толкова късно, колкото изискваше операцията.

— Вълнението ще ме държи будна — беше казала тя на Уингейт.

Когато Хейзъл влезе в кухнята, момиченцето седеше до масата, ядеше чиния овесени сладки и пиеше чай от лайка. Изглеждаше свежа като кукуряк.

— Хейзъл! — извика радостно тя и скочи да я прегърне.

— Здравей, Роуз! Чудесно е, че те виждам пак.

— Сладки?

— Благодаря — отвърна Хейзъл и си взе една. Седна срещу нея до малката маса. — Исках да ти кажа, че всички те мислим за много смела.

— Смела значи да те е страх, но да не го показваш. Аз не се страхувам. — Тери беше седнала на стола между тях и бършеше носа си със салфетка. — Тери е смела — каза тя. — Аз няма нужда да съм смела. — Потупа ръката на майка си. — Искаш ли да видиш какво нарисувах?

— Да, скъпа — каза Тери, а момиченцето скочи от масата и хукна по коридора. Наложи се един от полицаите от Ренфрю да й направи път. Хейзъл се сети, че трябва да накара някого да я гримира, за да скрие руменината от бузите й. Роуз се върна с лист хартия, навит на руло. Двете жени трябваше да го хванат в двата края, за да го развият. На него Роуз се изкачваше по стълба високо в нощното небе, стълбата изчезваше сред звездите. Носеше Саймън на ръце. Тери пусна нейната половина и листът се нави бързо като щора. Тя избяга от стаята.

— Искам да го направя — каза Роуз и взе рисунката от Хейзъл.

— Знам, че искаш. Но държа да знаеш, Роуз, че когато отведем Саймън оттук, няма да иде на небето. Отива в затвора.

— Обаче мога да му пиша, нали?

Хейзъл примигна два пъти смаяно.

— Това зависи от майка ти — отвърна тя.

— Знаеш какво ще каже Тери.

Тя нежно хвана Роуз за горната част на ръката.

— Обзалагам се, че Тери би се радвала да й казваш „мамо“. Сигурна съм, че много би й харесало.

Роуз сякаш се замисли върху това за миг и после рече:

— Той е тъжен.

— Кой?

— Саймън. Сърцето му е разбито.

Хейзъл се наведе напред и взе двете ръце на момичето в своите.

— Роуз, искам да ме чуеш. Този мъж е много опасен. Независимо какво е направил за теб, той е извършил много лоши неща и днес се опитваме да поправим злото. За всички хора, на които е направил нещо лошо.

— На мен не ми е направил нищо лошо.

— Знам. Това, което е сторил за теб, е чудо, Роуз. Но все пак той си остава убиец. — Роуз й се усмихваше и галеше опакото на ръцете й с палци. — Ти си чудесно малко момиченце, знаеш ли? По-умна си от повечето големи, които познавам. Но грешиш, ако си мислиш, че Саймън е добър човек. Нали знаеш, че това, което той прави, е лошо?

— Разбира се, че знам.

— Добре.

— Но той не е лош човек, Хейзъл. Просто е тъжен.

— Добре — каза Хейзъл и пусна ръцете й. — Иди сега да прегърнеш майка си!

Роуз наклони глава й я огледа, сякаш Хейзъл беше от друг вид, после избяга от стаята. Хейзъл я проследи с поглед и за миг в ума й се прокрадна мисълта, че Беладона и неговата набелязана жертва имат достъп до измерение, което тя дори не може да си представи. Там смъртта бе равнозначна на живота и преминаването между двете бе свещенодействие. Но може би, след като беше надникнала на това място, на Роуз то не й се виждаше толкова странно. Може би дори беше приветливо. Зачуди се за миг дали могат да се доверят на момичето.

Излезе от къщата през задната врата, застана в оголената градина под голите дървета и извади мобилния си. Малкото му екранче отразяваше небето. Спиър вече беше на път към тях, когато вдигна.

— Хауърд, трябва някой да гримира момичето така, сякаш е на прага на смъртта.

— Сигурно има погребален дом в града — отвърна той. — Те знаят как да свършат тази работа.

— Колко подходящо — каза тя. — Слушай, какви са шансовете да накараш Джак да се обади в местната аптека и да даде една рецепта за някакво слабо успокоително?

— Свърши ти уискито ли?

— За госпожа Батън.

— Аха — отвърна той.

Тя замълча, риеше с крак из калта и погледна телефона в ръката си за миг, сякаш можеше да види изражението на Спиър в него. Притисна го отново до ухото си.

— Хауърд?

— Да.

— Колко близък си с Горд Съндърленд?

— Какво?

— Или с Йън Мейсън, като стана въпрос.

— Ако това е начинът да ме поканиш на среща, Хейзъл, няма да се получи.

— Просто искам да разбера дали някой от останалите ми сътрудници ще тръгне да се оплаква.

— Виж, Хейзъл, ти си голяма досадница, но като цяло си добър човек. Всички го знаят. — Той замълча за миг. — Почти всички.

— Аха.

— Съжалявам за Рей. Наистина. Но това, че той го направи, не означава, че всички сме кретени. Ясно?

— Ясно — отвърна тя.

— Добре. Сега искаш да се обадя на Джак, така ли?

— Да.

— Мога да ти донеса и уиски.

— Върви на майната си, Хауърд! — отвърна тя, но я беше накарал да се усмихне. Незабавно изтри усмивката от лицето си от страх, че някой може да я види.

— Ще се видим след малко — рече той, гласът му се извиси накрая, сякаш не беше сигурен дали наистина ще стане.

Още не можеше да повярва, че Рей я е предал. Мисълта й дойде изневиделица като пробождащото усещане, което те спохожда най-неочаквано, след като някой умре. За миг си престанал да мислиш за това и после изведнъж те обзема отново, прясно и ужасно, и осъзнаваш, че все пак е истина. Някой, когото си обичал, си е отишъл завинаги.

Тя прибра телефона и се протегна назад, за да раздвижи схващането в кръста си. Почти никога не помагаше, но в нощ, през която беше твърдо решила да не си позволява обичайните болкоуспокояващи, само това й оставаше.

* * *

В десет и половина извика всички в къщата и десетимата мъже и жени, от които се състоеше екипът й, се събраха във всекидневната на Тери Батън и се наредиха покрай стените. Хейзъл покани Тери да слуша, но тя не пожела и остана в кухнята. Хейзъл повтори последните подробности. Уингейт щеше да даде знак на стрелците да застанат на позиция на двата покрива в съседство до къщата на Батън веднага щом оперативката приключеше. Полицаите, разпределени в къщата, нямаха право да я напускат; петимата патрули щяха да са в колите и да правят обиколките си от единайсет нататък.

Уингейт беше главният вътре. Хейзъл щеше да застане на пост през една пресечка и щеше да следи на отворен канал сводките за развоя. Искаше радио тишина от единайсет нататък; никой нямаше право да използва честотата, освен ако не се случеше нещо непредвидено.

— Като какво? — попита Тери от кухнята.

— Ще бъдем подготвени за всичко — отвърна Хейзъл.

— Като да подрани например?

— Не — отвърна Хейзъл. — Той никога не подранява.

Тери не откъсваше поглед от нея.

— Явно ви е ясен планът.

Уингейт пристъпи напред.

— Госпожо Батън, това е най-голямото полицейско присъствие, което съм виждал при наблюдение, осем години съм работил извън участъка в центъра на Торонто. Ние първо мислим за вашата безопасност и за безопасността на Роуз.

— Пистолетите ви заредени ли са?

Той погледна към Хейзъл, устните й играеха.

— Да, заредени са.

Тери огледа полицаите в стаята и Хейзъл се подготви за поредния гневен изблик. Но вместо това тя се запъти към кухнята. До летящата врата се извърна към събраните полицаи във всекидневната.

— Имам тенджера с яхния и два чеснови хляба. Искам да се нахраните, после да си свършите работата и да се махнете от къщата ми.

На излизане Хейзъл дръпна Уингейт настрани.

— Виж, накарай патрулите да тръгнат отсега.

— Само десет и четирийсет е.

— За всеки случай — настоя тя.

 

 

В десет и петдесет и пет, застанала отново на улицата, Хейзъл виждаше как от покривите се вият струйки дим, докато полицаите се топлеха с термоси със супа или кафе, но щом удари единайсет, всичко утихна. Патрулната кола на Хейзъл беше на поста си през една улица. След оперативката тя поседя пак при детето, за да преговорят какво очаква Саймън от нея и какво тя трябва да стори за полицията от Порт Дъндас. Тери беше застанала на прага на спалнята и добавяше своя коментар към инструкциите на Хейзъл, когато сметнеше, че има шанс Роуз да забрави кой в действителност командва под този покрив.

— Няма да казваш нищо, Роуз — рече Хейзъл. — Правиш само това, което те е накарал да направиш. Стоиш тук и гледаш навън. Гласът ти може да издаде, че не си толкова болна, колкото твърдиш.

— И няма да си показваш носа вън от къщата! — нареди Тери Батън.

— Няма — каза момичето.

На Хейзъл й се стори, че Роуз е започнала да се притеснява. Зачуди се дали да не й даде малко от успокоителното, което беше дала на майка й.

— Искам да остана тук с нея, до последния момент — каза Тери.

— Можеш да останеш в стаята до полунощ, Тери. Но след това трябва да разчистим терена. Не искаме да види сенки в стаята на Роуз. Трябва да е сигурен, че всичко е така, както е пожелал. Иначе може да си отиде, преди изобщо да сме го видели.

— Ще лежа в леглото с нея. Ще лежим неподвижно като камък.

— Не, Тери. Щом всичко свърши, двете ще бъдете отново заедно, обещавам.

Роуз се протегна и взе ръката на майка си.

— Мамо? — каза тя и двете жени я погледнаха ококорени.

— Миличка?

— Ще се справя. Изобщо не ме е страх.

Тери прегърна дъщеря си и притисна лицето й към рамото си. Разплака се, не искаше да я пусне. „Това е — помисли си Хейзъл. — Ще ни накара да се махнем от къщата й.“ Но вместо това Тери каза:

— Голямо момиче си вече, нали?

— Прави каквото ти казват полицаите, мамо. Утре сутринта всичко ще е свършило и хората ще ни благодарят.

— Благодарим ви и сега — каза Хейзъл. — Но тя е права. Няма връщане назад.

Хейзъл стоеше в колата на другата пресечка, но изражението на Тери, когато най-сетне пусна малкото си момиченце и се съгласи да излезе от стаята, не излизаше от ума й. Затвориха вратата пред малко насилената усмивка на Роуз и едно от ченгетата от Ренфрю хвана леко майката за ръката и я отведе от стаята. В къщата имаше трима полицаи, двама на покривите с ясен изглед към улицата, фасадата на къщата и прозореца на Роуз. Хейзъл се беше свързала на единична честота, но след единайсет имаше радио тишина и никой нямаше право да я нарушава, освен по спешност или след като Саймън Малик бъде заловен, обезвреден или мъртъв.

В единайсет и десет Спиър я стресна, като се появи до колата й. Отвори я и влезе.

— Забрави, че съм тук, а? — попита той.

— Мислех, че си се върнал в Мейфеър.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Пък и тези дни, изглежда, имаш нужда от всичките си приятели.

— Ние приятели ли сме?

— Отново направи живота ми интересен — отвърна той. — Ще прекръстя всичките си златни рибки на „Хейзъл“. — Той се облегна в седалката и разтърка бедрата си. Зърна сандвича с шунка, увит в прозрачно фолио, който Хейзъл тайно си беше приготвила вкъщи. Загледа се пет секунди повече от необходимото и когато вдигна очи, видя, че тя го наблюдава. — Какво?

— Приятелите дават ли си сандвичите? — попита тя.

— Ако няма да ги ядат.

— Взимай — отвърна тя, той го разви и го излапа на пет хапки. Ядеше като камила, кривеше уста от край до край. Хейзъл се почуди как някой може да го търпи извън службата, след което си спомни, че е женен и има три деца, и че по време на летните благотворителни пикници единствено неговото семейство имаше вид, че наистина се забавлява. Целият свят беше пълен с подобни щурави несъвместимости. Спиър — щастливо женен мъж.

— Как е гърбът? — попита той и това я накара да подскочи леко. Трябваше да си напомни, че само си го беше помислила, а не го беше казала.

— Не му обръщам внимание — отвърна тя.

Той смачка фолиото и го навря в малката пластмасова кутийка, която представляваше боклучарник. После бръкна в джоба на якето си и извади бяло хапче. Предложи й го.

— Рецептата на Джак беше за три хапчета. Запазих едното, като реших, че може да го искаш.

Тя го погледна, валиум.

— Обзалагам се, че Горд Съндърленд би искал да има фотограф тук точно сега.

— Казах ти, не съм…

— Знам, че не си — отвърна тя. — И това е много мило от твоя страна, Хауърд, но мисля, че е по-добре да си живея с болката тази вечер.

Той кимна и стисна хапчето в пръстите си. Канеше се да го върне в джоба си, но отвори длан в скута си и го натисна с нокът. То се счупи на две. Той погледна двете парчета, които лежаха в шепата му, сякаш очакваше да направят някакво вълшебство.

Хейзъл се пресегна и взе едната половинка.

— Това само малко ще я притъпи.

— И аз така си помислих — рече той.

Тя го глътна на сухо.

— Щом свърши нощта, Хауърд, ще продължиш да си ми трън в петата, нали?

— Обещавам — отвърна той.

— Защото толкова много промени има в живота ми напоследък, че превръщането ти в джентълмен ми идва в повече.

— Няма страшно — отвърна той. Облегна се на седалката си и се загледа през предното стъкло.

Тя погледна цифровия часовник на таблото. Показваше 11:13. Погледна го уж десет минути по-късно и той показваше 11:16. Хауърд си беше затворил очите. Чакането щеше да я убие. Тя извади мобилния си и се обади вкъщи.

— Пола? — попита майка й.

— Не, мамо, аз съм. Обаждам се само да видя как си.

— Преяла, малко пияна и с шестнайсет долара по-богата. — Тя сниши глас до шепот. — Сали Итън е готова да залага на всичко.

— Съжалявам, че избухнах преди малко.

— Подложена си на голямо напрежение, Хейзъл. Нуждаеш се от почивка.

— Така е.

Чу се смях отзад.

— Как върви наблюдението ти? Забавляваш ли се?

— Наистина си пияна.

— Една секунда, скъпа. — Майка й дръпна телефона от устата си. — Клара, би ли отворила? Пола е — обади се пак. — Глупава жена. Дължи ни дванайсет долара при влизане. Ще затварям. Но ако хванеш твоя човек, можеш да изядеш последното парче пай, става ли?

— Благодаря ти.

— Не ме буди утре преди десет!

Майка й затвори и Хейзъл сложи телефона на масичката между двете седалки. Майка й пиянстваше с дружките си в петък вечер. „Кога ще се науча как се живее“, помисли си тя.

 

 

Студеният вятър навяваше сняг върху фаровете и брулеше върховете на дърветата. Клоните изплющяваха във внезапни яростни пориви и снегът избухваше от вейките, върху които се беше натрупал. После всичко за малко притихваше. Стояха мълчаливо близо час и наблюдаваха как някоя и друга кола минава бавно покрай тях или как редки нощни птици извеждат кучетата си преди лягане. Беше почти полунощ; от единайсет нямаше никаква вест нито от къщата, нито от патрулите, нито от мъжете на покривите. Радио тишината беше стряскаща. Дори и с половин валиум Хейзъл Микалеф беше съвсем нащрек. Стоеше колкото се може по-неподвижно на седалката; при всяко помръдване кракът й изтръпваше от болка. Валиумът й създаваше чувството, че това няма значение, но знаеше от опит, че щом се изправи, ще получи пълна доза от нещо друго. Само след минути всичко това щеше да свърши и тя можеше да продължи към следващата част от живота си. След три седмици щеше да се подложи на изследване, за което дори личният лекар я беше предупредил, че е „неприятно“. Миелограма. Лумбална пункция, която щеше да напълни гръбнака й с мастило, последвана от скенер. Това беше най-сигурното. След изследването щяха да знаят дали ножът е за нея.

Полунощ дойде и си отиде.

— Боже! — възкликна Спиър и се надигна. — Ами ако не се появи?

— Ще се появи — отвърна тя. — Ще ни докаже, че може да го направи. — Тя настрои тихо радиото: — Останете на позиции. — Получи „разбрано“ от Уингейт и от Феървю от отсрещната къща.

— Има ли шанс да е сменил колите? — попита Спиър. — Сигурни ли сме, че патрулите ще го видят, като идва?

— Те са първата отбранителна линия. Вероятно ще се промъкне. Но ако го направи, в момента, в който слезе от колата, ще го пипнем.

— Ще стреляш ли?

— Дори с глава да мръдне.

Стояха на студа още четирийсет минути и наблюдаваха падащия сняг. Навяваше не само от една посока, мек хаос. В един и петнайсет Уингейт се обади по радиото.

— Съжалявам, шефе, но майката тук вече е много разтревожена.

— Взе ли хапче?

— Мисля, че вече ще ни трябва слонска доза успокоително.

— Успокой я — рече Хейзъл, но докато го казваше, друг глас се намеси с „Чакам нареждане“. — Кой е? — обади се тя. — Не чувам…

— Кола — дойде гласът на Феървю, връзката прекъсваше.

— Боже, дойде! — възкликна Спиър.

— Пред къщата…

— Кой го държи? — Гласовете се преплитаха.

— Гленкоу и един от полицаите в къщата на име Шепърд.

— Шепърд, ако си на прозореца, махни се веднага. Гленкоу?

— Тук…

— Можеш ли да го улучиш?

— Не е същата кола…

— Може да е сменил колите — извика Спиър.

— Слиза от колата — рече Гленкоу. — Повтарям, имам заподозрян, тръгва по пътеката. Рик, държиш ли го?

Другият стрелец се обади:

— Виждам го, но е твой, Гленкоу.

Спиър вече беше излязъл от колата и крещеше към къщите.

— Стреляйте, по дяволите!

— Хауърд! — извика тя, но той вече беше на улицата, снегът се вихреше около него. — По дяволите! Някой трябва да го разпознае! — изсъска Хейзъл по радиото. — Знаете как би трябвало да изглежда този човек…

— Стреляйте с пушките си! — крещеше Спиър от пътя.

— Не е той — някакво хлапе е — отвърна Феървю. — Тийнейджър. Носи нещо. — Чуха как полицаят тропа по покрива, сменяйки позицията си. — Постовете вътре в къщата…

— Готови сме — чу се гласът на Уингейт.

— Това не е нашият човек…

Чу се изстрел, Хейзъл отвори със замах вратата и изскочи от колата.

— Мъж на земята! — извика Гленкоу, тя вече беше на пътя и тичаше. Стигна до бордюра на отсрещната страна, но нещо я придърпа в кръста и тя падна на земята като простреляна.

Спиър я чу да вика и се спусна към нея.

— Помогни ми да стана…

— Можеш ли да ходиш?

— По дяволите! — извика тя, когато той я вдигна от пътя. — Тази проклета седмица ще свърши ли някога? Давай! Да вървим!

Хейзъл пое след него, налагайки си да се движи въпреки болката. Завиха зад ъгъла и чуха виковете от къщата. Уингейт и тримата останали полицаи излетяха оттам и три от патрулните коли завиха по улицата от три различни посоки, поднасяйки задниците си. Върху заподозрения се бяха скупчили трима мъже, а той викаше от болка. Всички пристигнаха едновременно и Хейзъл издърпа полицаите. Бяха простреляли хлапето в бедрото и то се търкаляше на земята, тъмночервена кървава звезда потъваше в снега. Видя как всички веранди нагоре и надолу по улицата светнаха.

— Кой си ти? — изкрещя тя, като се наведе над него и вдигна главата му. — Кой си ти!

— Боже! Божичко!

— Кой си ти!

— Дани! Казвам се Дани!

Страховита мисъл мина през ума й и Хейзъл се изправи.

— Някой пази ли къщата? — Мъжете се спогледаха. — За бога, някой да иде в спалнята! — Изведнъж всички изтръпнаха и малката тълпа полицаи се разхвърча на всички посоки. Тя се обърна отново към хлапето на земята.

— Какво правиш тук?

— Идвам от Бонд Хед — рече то. Сълзи се стичаха по бузите му. — Карах пет часа в това скапано време, госпожо.

— Защо?

— Един човек ми плати сто долара да донеса това писмо. — Писмото лежеше на десет крачки от него. Малък бял плик. На него със сбити черни букви беше написано нейното име. — Кълна се в бога!

Тя се надигна, а момчето се сви на топка и застена. Един от мъжете в къщата се показа на вратата с Роуз и Тери.

— Искам да се заварди целият периметър. Вече си показахте лицата, така че никой да не се доближава на по-малко от петстотин метра от мястото. — Чуваше как се отварят и затварят врати; за секунда се беше насъбрала тълпа. — Дръжте хората далеч оттук! — извика тя на полицаите в патрулните коли.

— Какво става? — попита Тери.

Хейзъл закуцука през моравата и махна на Уингейт. Наведе се да вземе малкия плик. Беше съвсем лек. Беше си забравила ръкавиците в колата и ръцете й започваха да замръзват.

— Не го докосвай, Хейзъл — обади се Хауърд Спиър.

— За мен е — отвърна тя, задъхваше се. Разкъса плика. Сърцето й биеше лудо. Тя присви плика в двата края и погледна вътре. Имаше едно-единствено твърдо парче хартия. Извади го и в същия миг го изпусна на снега, сякаш беше избухнало в пламъци.

— Мили боже…

— Какво е?! — развика се Спиър от десет крачки разстояние.

Тя падна на колене. Хората й се скупчиха около нея. В снега лежеше малко лъскаво картонче, черният му гръб искреше като шиста. Уингейт коленичи до нея и я прегърна през раменете, но тя не можеше да говори.

— Капитане? Хейзъл… как си?

— Полароид — прошепна тя.

Той се протегна и го обърна. Светлина се разля върху снимката.

— Това е моята къща — каза тя, като я дръпна от ръката му. — Това е снимка на моята къща.

 

 

Тя се сбогува с дъщеря си, сложи слушалката на вилката и излезе, като крепеше три чаши. Клара се появи в коридора със странно изражение.

— Не е Пола — рече тя.

— О, за бога!

— Един мъж търси Хейзъл.

— Добре, една секунда, момичета — отвърна Емили, остави последната чаша и избърса пръсти в предницата на панталоните си. — Ще ида да видя какво… — но преди да успее да довърши, лицето на Клара Лайън изчезна във фонтан от кръв и кости. Клара политна назад. Мъж с дълго черно палто и облян в кръв ковашки чук в ръка я заобиколи. Бялото на очите му излъчваше жълтеникава светлина, а и кожата висеше от скулите му, сякаш се беше свлякла от костите.

— Емили Микалеф? — попита той.

Тя го гледаше с безмълвен ужас.

Мъжът пристъпи към нея.

— Аз съм Саймън Арамейски.