Ингър Аш Улф
Лечителят (23)

23.

Събота, 27 ноември, 4:00 ч.

Тя се събуди и вдигна глава. Беше в огромно тъмно пространство, озарено единствено от тънък жълтеникав пламък, вкопчен във фитила на газена лампа в другия край на стаята. Той осветяваше само мястото около лампата, четири парчета стъкло, ограждащи мъждив светъл четириъгълник. Беше седнала на стол с твърда облегалка и гледаше в нищото, но застоялият въздух подсказваше затворено пространство. Задна стая или някаква хижа. Раздвижи крак по пода и усети чакъл под обувката си. Направи кръгче вдясно, после с другия крак вляво — полудъги отстрани на стола. Нищо. Не беше вързана по никакъв начин. Което значеше, че е свободна да се движи и освен това, че той владее абсолютно положението и не го е страх, че тя може да обърне нещата в своя полза. Все пак кой не би опитал?

„Какво ли преживява Хейзъл — зачуди се тя. — Мисли, че съм мъртва. И сигурно вече са разбрали за горката Клара. — Стисна очи. — Ние, които преживяхме овдовяването, рака, простаците, които децата ни избираха за партньори, многото малки обиди на старостта… накрая да умрем така, в ненадейна агония и ужас.“ Опита се да изтласка от ума си кротките очи на приятелката си, скромната й усмивка. И неочакваното зверство, тези толкова добре познати черти, изчезнали за миг от нечувана жестокост. Кръвта на приятелката й още беше по дрехите й. После мъжът беше прекрачил тялото на Клара, все едно беше петно на пода, и беше подкарал останалите четири, потънали в ужасно мълчание, като стадо зад къщата. В последния момент я задържа и вкара другите в бараката за инструменти. Металната врата се затвори със скърцане.

— Ще умрат от студ — беше му казала тя и усети остра болка в горната част на ръката си. Помисли си, че я е поразял. Но после я изпълни странна топлина и тя започна да пропада… След това се озова на стола в тъмното.

Той я използваше за стръв.

Опита да си представи всички механизми, които вече бяха задействани, за да я открият, и се ужаси какво значи това за Хейзъл. Щом тя беше жива, той искаше Хейзъл. Макар че Емили не можеше да си представи какво значение има за този човек дали е жива или мъртва. Дано никога не я открият. Сега това беше единствената й надежда.

Очите й някак бяха свикнали със слабата светлина, макар че не можеше да види собственото си тяло. На десет крачки се виждаха няколко сантиметра осветена стена зад газената лампа. Вероятно имаше врата в стената, помисли си тя. Реши да опита да стане и се наведе напред, за да се надигне, но щом го направи, чу раздвижване в другия край на стаята и бавно се отпусна обратно на стола. Една превързана ръка се вдигна в пространството между лампата и стената и пламъкът се качи по фитила. Светлината пропълзя по ръката до рамото и спря там. После мъжът, който се беше представил като Саймън, се наведе към светлината и тя озари очите му в мрака — две угасващи звезди. Помисли, че сърцето й ще спре.

— Будна си — рече той. — Как си?

Почуди се дали може да я види, дали още е под закрилата на мрака, прииска й се да се свие в него и да премахне заплахата, която представляваше светлината в другия край на стаята.

— Може да се чувстваш малко вдървена. Внимавай, ако ставаш. Исках да не свети силно, в случай че имаш нужда от повече почивка. Почина ли си? Добре ли се чувстваш?

— Интересува ли те как се чувствам?

— Интересува ме. — Той усили лампата и жълтеникава потрепваща светлина огря стаята. Сега видя това, което бе доловила интуитивно; малка хижа с маса и два стола, печка на дърва в ъгъла, където седеше той, и прозорец до нея, който гледаше към безлунна нощ. Облечен беше точно както преди (Колко ли време беше прекарала в безсъзнание?), палтото се спускаше върху краката му. Бараката имаше само една врата, точно пред нея. Той видя, че тя я гледа.

— Искаш ли да излезеш? Да подишаш малко въздух?

— Не — тихо отвърна тя.

— Запитай се дали щеше да си жива, ако не го исках.

— Щях да дойда с теб. Нямаше нужда да правиш това… което направи.

— Думите нямаше да са достатъчни, за да изразят колко е спешно положението ми.

— Щях да дойда, достатъчно беше да ме помолиш.

— Извинявам се тогава. Ако съм бил прекалено настоятелен.

Той стана и краката на стола му изскърцаха. Инстинктивно се беше отдръпнала от него. Той вдигна лампата заедно с малката масичка, на която беше поставена, и се приближи към нея. Кълбото светлина вървеше с него през стаята и тя видя цялото му тяло отново. Приличаше на тънко парче черен сапун, сякаш самият въздух го стопяваше докрай. Когато го видя за пръв път, от страх й се стори огромен. Сега й изглеждаше като сглобен от несъразмерни части: тежки, кокалести ръце, едната наранена, увита с кървав парцал, изпосталял череп върху широките рамене. Мина й странна мисъл. Не той командваше. Той беше разузнавачът, вестителят. Очакваше мъж с повече живот в него да влезе през вратата. Макар че в сърцето си тя знаеше, че той е единственият и каквото и да беше неназовимото нещо, което носеше у себе си, тя никога няма да го види, нито да го разбере.

Той сложи масата с лампата пред нея, после взе стола си и внимателно седна. От него се носеше сладникаво-кисела миризма, като спарена пот, и още нещо, което тя не можеше да определи. Изглеждаше изтощен от усилието да прекоси стаята три пъти и въздухът свистеше тихо в гърдите му, когато седна пред нея. Огледа го: жълтеникавата кожа с цвят на пергамент, бледите очи с цвят на маджун. Погледна ръката му.

— Какво ти се е случила, за бога? — попита тя.

— Нараних се. — Мигна бавно като костенурка. — Кажи ми… сама ли избра живота си, Емили Микалеф?

— Да, избрах го.

— Можеше ли да кажеш „не“ на някое от нещата, които си била задължена да направиш? На някое от нещата, които е трябвало да бъдеш?

— Да.

— Щом като си могла, значи си разбрала, че призванието ти е лъжливо — отвърна той. Сложи ръце на коленете си — дълги тънки ръце, майка й би казала „ръце на пианист“ — и изправи гръб. — И щеше да правиш това, за което си призвана.

— Цял живот се занимавах с политика — отвърна тя. — В нея голямо призвание няма. Хората, които твърдят, че имат призвание, обикновено не могат да оправдаят действията си по друг начин.

Той извърна брадичка малко наляво, сякаш да я погледне по-отблизо. Светлината на лампата попадна в дясното му око и то стана бяло като на слепец.

— Не се занимавам с политика.

— Не. Ти помагаш на другите, като ги убиваш.

— Ние сме оставени на грижите на другите — рече той. — И те са оставени на нашите.

— Ако искаш така да го наречеш.

— Едно време си била майка на безпомощно дете, а сега тя те е приютила. Скоро ще те храни и къпе. Ти си й дала живот, а тя ще… — Той дълбоко вдиша и издиша. — Тя ще изиграе ролята, отредена й от природата.

— Значи ти си пълномощник на природата.

— Една различна природа.

— Чие дете си ти тогава?

— Ничие — отвърна той и отклони поглед от нея.

— Все си нечие дете.

— Не — отвърна той. — Аз не съм нито дете, нито родител, нито брат. Дори не съм аз. Саймън е надживял себе си. И напътства тези, които искат да надживеят смъртта си и да съществуват по друг начин. — Той я погледна отново, очите му бяха безжизнени, безизразни като камък. — Така, както едно предано дете води майка си към смъртта.

Тя го погледна в очите. Косата се спускаше по челото му и отстрани на черепа.

— Нямам нужда от Хейзъл, за да умра — отвърна тя. — Достатъчно е да ме държиш тук още ден-два без лекарствата ми и ще мога сама да си отида.

— Ще се грижа за теб.

— Сигурна съм — рече тя. Успя да различи на какво още й миришеше. Имаше дъх на пържола, посивяла в хладилника. Разлагащо се месо.

— С дъщеря ти ще имаме много общо — рече той. — Чудя се дали и тя ще отдаде живота си, както аз отдадох моя.

— Ще видим какво има да дава, когато те открие. Мисля, че може да се изненадаш.

— Няма да ме открие — отвърна Саймън. — Но съм сигурен, че ще бъде изненада. — Той дръпна стола си по-близо по камъчетата, докато коленете му почти докоснаха нейните. Мирисът на гнило я заля. — Прие ли извинението ми?

— За какво?

— За приятелката ти. Не искам да има лоши чувства помежду ни.

— Какво значение има за теб какво чувствам?

Той размаха ръце в скута си, сякаш тръскаше трохи.

— Права си. Няма значение. Но няма нужда да съм груб. — Той сложи ръка с разперени пръсти на гърдите си и се усмихна, разкривайки разклатените си зъби. — Аз съм твой домакин — рече той. Изправи се отново. — Защо не пийнем по чаша чай?

— Не, благодаря.

Той стана и се върна в дъното на стаята. Тя чу дрънчене на метал и от вътрешността на печката се разхвърчаха искри. Той сложи чайник на огъня. Тя погледна отново към вратата. Беше й предложил да „подиша въздух“ и тя се зачуди какво ли ще стане, ако го стори. Стана от стола си, достатъчно шумно, за да не си помисли, че се опитва да бяга. Краката й бяха изтръпнали от толкова седене и коленете й се огънаха. Масата беше достатъчно близо и тя се подпря.

— Не ставай много бързо — предупреди я той от печката.

Тя се извърна и огледа какво има зад нея. Още един прозорец над ниско единично легло. Светеше, огрян от бледа звездна светлина, като на дъното на езеро. Можа да различи и редичка малки лъскави квадратчета на стената над леглото, но не можа да разбере какво представляват, освен че са еднакви по форма и размери. Имаше поне двайсетина. Докато се мъчеше да ги различи, те започнаха да греят, сякаш пропити от собствена светлина, и кожата на тила й настръхна. Саймън се приближаваше зад нея с лампата.

— Чуваш ли ги? — попита той.

Квадратчетата бяха полароидни снимки и светлината започна да разкрива подробности. Лица. Усти. Кръвта бумтеше в ушите й.

— Мили боже! — ахна тя.

Чу как столът, на който беше седяла, се стовари на една страна, преди дори да осъзнае, че се е втурнала към вратата. Отвори я, излезе и на мига усети примката на сковаващия студ и снега под краката си. Навсякъде около нея към предутринното небе се издигаха голи клони на бреза и елша, вертикална решетка от стволове ограждаше света от всички страни. Завъртя се веднъж, втори път, въздухът я пронизваше и тя падна на земята. Той стоеше на вратата на хижата, прозирна оранжева светлина се процеждаше зад него и й извика:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Върви в ада! — изкрещя тя.

— Адът? — отвърна той и слезе по стълбите. — Искаш да кажеш там, където има огън и е топло? — Тихо се засмя и се върна в хижата, като затвори вратата след себе си.

Емили с мъка се изправи и седна. Погледна към вратата. Нямаше да я остави да умре. Имаше нужда от нея. Въпреки всичко Хейзъл щеше да дойде. Щеше да дойде да я спаси, независимо дали беше жива или мъртва. Но Емили искаше да живее.

Едва успя да се изправи; имаше чувството, че тежи цял тон, довлече се обратно до обещанието за топлинка в хижата. Вратата беше залостена. Сега щеше да я унижи, щеше да я накара да се моли за убийствената му помощ.

— Пусни ме! — извика тя и затропа по вратата.

След миг той отвори, като отстъпи встрани, за да влезе. Пара се вдигаше от чучура на чайника.

— Вземи одеялото от леглото — заръча й и тя, цялата трепереща, го взе, уви се с него и седна на ръба на дюшека. Чувстваше се безсилна и за пръв път страхът отстъпи място на скръбта. Усети как очите й се пълнят. — Ето нещо, което ще те стопли — рече той.

— Просто ме убий — помоли се тя. — Искам всичко да свърши.

Той вадеше разни неща от една чанта, която не беше виждала досега, и ги подреждаше на полицата върху печката. Стъкленици.

— Предлагаш ми живота си?

— Ще оставиш ли дъщеря ми на мира?

— Доброволно ли ми го предлагаш?

Сълзите се стичаха по лицето й.

— Да — рече тя. — Доброволно.

Сложи стъкленото шишенце, което държеше, на полицата и се приближи към нея.

— Стисни ми ръката.

Тя го гледаше удивено. Животът й щеше да свърши с уговорка, скрепена с ръкостискане, като сделка или облог. Той протегна ръка с дланта нагоре. Сърцето й се късаше, тя сложи ръка в неговата. Но той не я стисна, както очакваше, само разклати дланта си нагоре-надолу в пространството между тях.

— Така си и мислех — рече, като се върна при печката.

— Така си и мислеше?

— Петдесет и пет килограма — рече той и се пресегна към едно от шишенцата. — Така, да видим сега какво да сложим в чая ти.