Ингър Аш Улф
Лечителят (26)

26.

Събота, 1 януари

Новогодишната нощ беше видяла своя дял нарушения на обществения ред, хулигански прояви и пиянски изцепки. Сам Рот беше минал с чисто новия си скайларк направо през нивата на Хауърд Тайлър в два сутринта и се беше забил в обора. Колата я отпиши, но Тайлър отказваше да повдига обвинение: оборът трябвало да се строи отново и Рот им бил спестил труда по разрушаването.

Имаше девет сбивания, бутилка, метната през прозорец в Кихоу Глен, и една линейка, пратена до Клифтън точно след полунощ да се погрижи за синьо око от тапа на шампанско.

След Коледа беше започнало да се затопля и на Нова Година на обяд температурите щяха да се вдигнат до шест градуса. Следващата седмица „Уестмюр Рекърд“ щеше да пише, че това е най-високата температура дори за първи януари. На сутринта из улиците се развяваха боклуци и валеше. По-кротка събота от много изминали напоследък.

Изписаха Емили Микалеф от болницата в четвъртък сутринта, след почти цял месец лечение, навреме, за да посрещне новата година в собствения си дом. Хейзъл беше превърнала всекидневната в спалня. Майка й можеше отново да ходи, но стълбите я изморяваха и съветът на лекаря беше да пести силите си. Същото се отнасяше и за Хейзъл. Тя беше напуснала парка с трупа на Питър Малик в багажника на колата му и майка й, облегната на предната седалка. През цялото време се бе свивала на шофьорската седалка с лакът, опрян на вратата, за да не припадне от болка. Не беше усетила как дискът на гръбнака й се беше строшил най-накрая, когато Малик я издърпа от колата — адреналинът беше отклонил вниманието й. Щом качи майка си в колата обаче, той се обади и тя трябваше да шофира, разкъсвана от болка. Мина повече от час, преди да види табела за болница, и когато зави в алеята на спешното, се отпусна върху клаксона и припадна. Когато се свести, бяха оперирали хернията й, а майка й беше превозена с хеликоптер до Мейфеър, където остана в кома до седмицата преди Коледа. В две различни болници те бяха вързани към еднакви машини и жизнените им показатели се превръщаха в електронен код. Сякаш и двете в крайна сметка бяха включени в същата неземна мрежа, към която Питър Малик беше подгонвал жертвите си. Хейзъл, която в началото можеше само да куцука с проходилката, прекара цялото си възстановяване в болничната стая на майка си в Мейфеър. Когато се събуди, й прочете ежегодната коледна история от „Рекърд“ — последната част излезе в деня преди Коледа. Спомняше си как баща й четеше развръзката на коледната история до празничната пуйка. Тези изпълнени с надежда истории. На 30 декември майка й се прибра у дома.

Емили Микалеф не искаше да говори за ходенето си по мъките. Когато гледаше Хейзъл, очите й грейваха, и Хейзъл знаеше, че неизказаните мисли значат прекалено много и не могат да се изразят с думи, поне засега. Двете куцукаха напред-назад из къщата, като гледаха да се избягват, макар че нямаше лоши чувства помежду им.

Сякаш и двете бяха принудени да осъзнаят важна нова истина и наличието й беше достатъчно да ангажира ума им. В новогодишната вечер Хейзъл приготви закуска за вечеря: яйца, пържени картофи, бекон и препечен хляб. Успокояваща храна, която изядоха мълчаливо.

По-рано следобеда Уингейт се беше появил на вратата с шапка в ръка. Тя забеляза липсата на традиционната новогодишна бутилка и за миг усети, че това е проява на критика. Вътрешно обаче беше убедена, че Уингейт й мисли доброто. Липсата на бутилка трябваше да й каже, че наистина настъпва нова година. Той носеше кафе и торба със сладкиши (по един порок може) и двамата седнаха в предната стая. За негова изненада Хейзъл отказа шоколадова бисквита. Откакто се беше прибрала у дома, изобщо не й се ядеше сладко.

— Как ти е гърбът?

— Ще трябва още една операция. Вече няма диск. Вероятно ще сложат метален, когато заздравее.

Той се намръщи.

— А майка ти?

Тя зави обратно капака на кафената си чаша и я отвори отгоре.

— Доктор Съмнър казва, че се е разминала на косъм, но още е много слаба. Пусна я да си дойде само защото опрощавала глобите за паркиране на баща му, докато била кметица.

— Корава жилка имаш.

— Допреди четири седмици представа нямах каква ми е жилката, Джеймс. — Пиеше, вторачила поглед в парата, която се вдигаше нагоре и замъгляваше лицето й. — Първо се уплаших, че ще умра, после разбрах, че ще умра. И това беше съвсем нова мисъл. Никога не съм изпитвала подобно чувство. Представи си да станеш на шейсет и една и за пръв път в живота си да изпиташ подобно чувство.

Той бавно клатеше глава.

— Не мога. Сигурно е било ужасно.

— Сега вече нищо не изглежда като лоша новина. Можеш да ми кажеш, че ми остават още шест месеца живот, и мисълта ми ще бъде: Как ще запълня цели шест месеца?

Той й се усмихваше, пресегна се и я стисна за рамото.

— Е, тази седмица няма лоши новини. Вчера чух, че Тери Батън ще оттегли обвиненията.

— Да, и аз го чух.

— Предполагам, че не иска да влошава повече нещата.

— Това е работа на Йън Мейсън.

— Ще видим — рече той. — Съмнявам се, че иска с последната си заповед да изрита човека, който видя сметката на Питър Малик.

— Питър Малик сам си видя сметката. Аз просто оцелях.

Уингейт стисна устни. Вече достатъчно добре я познаваше, за да знае кога да спре с увещанията. Опита да си представи как щяха да стоят нещата, когато направи една година в Порт Дъндас, и трябваше да признае, че няма никаква идея.

— Говори ли със Севиние? — попита тя.

— Да. Отстранили са го за четири месеца от длъжност, без заплата.

— Боже!

— Ще се оправи. Събрахме малко пари и му ги изпратихме.

— Имаш петстотин и от мен — рече тя. — Кажи ми нещо. — Кафената чаша така и не стигна до устата му. — Хареса ли ти?

Той сложи чашата в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам хареса ли го? Връща се на работа след четири месеца, но едва ли в участъка му ще го долюбват много. Имаме нужда от още един човек тук.

— Разбира се — бързо отвърна Уингейт. — Ще бъде добро попълнение. Дисциплиниран е.

— Той е луд, Джеймс.

— И това.

— Тъкмо ще си паснем — отвърна тя и той се разсмя.

Тя стана с мъка от канапето и отиде до кухнята, изля останалото от кафето в мивката. Стомахът й не можеше да поеме повече вълнения в момента. Дори чаша кафе си беше предизвикателство. Хвана се за мивката, за да може болката от ставането да премине по крака. Разбра, че Уингейт я гледа от прага на кухнята.

— Има един въпрос, който не ми дава мира, Джеймс.

— Какъв?

— Земба или Тонга?

— Извинявай? — отвърна той с усмивка.

— Пумата, Джеймс, как се казваше пумата?

Усмивката му се разтегна до ушите.

— Дейв — отвърна той.

 

 

Трудно заспиваше. Страхуваше се да загаси лампата, повтаряше си, че се държи глупаво, но въпреки това не можеше да остане сама в тъмното. На Нова година, много след като майка й беше заспала в импровизираната спалня на долния етаж, Хейзъл стоеше сама в стаята си, на светната лампа, и се вслушваше в приглушените празнични звуци, които отекваха над върховете на дърветата. В полунощ се чу кратък рев отвсякъде. Общност, помисли си печално.

На другия ден, щом се събудиха, гледаха парада на стадион „Роуз Боул“ и после футболния мач. Нито закусваха, нито обядваха, нито вечеряха, похапваха от купите цял ден: чипс, чеснови хруски, пуканки. В пет часа, когато се стъмваше, Хейзъл имаше чувството, че е изяла съдържанието на автомат за закуски. Майка й заяви, че иска да прекара първата нощ на новата година в собственото си легло и с общи сили успяха да я качат по стълбите горе. Майка й си легна в седем.

— Честита нова година, Хейзъл — каза тя, тънките й ръце лежаха върху чаршафа.

— Още много такива! — отвърна Хейзъл.

По-късно вечерта, докато лежеше в собственото си легло с отворени очи и зяпаше жълтеникавата светлина на лампата, виждаше отново и отново как главата на Питър Малик се пръсва отзад и безжизненото му тяло полита далеч от нея. Изпитваше отново странното чувство, че животът й ще продължи. Но всички тези вярващи, които му бяха отдали доброволно живота си… За какво бяха умрели? Ако си останал единствен и вярваш в нещо, и си прав, значи си пророк. Ако грешиш, значи си глупак. Но кой беше умрял в онази хижа сред гората? Пророкът или глупакът? И кой беше оцелял? Ръцете и краката й бяха изтръпнали. След час още беше будна. Излезе в коридора и бутна вратата на майка си. Радиото до леглото свиреше. Емили отвори очи.

— Хейзъл?

— Можеш ли да се подместиш?

— Моля?

— Искам да легна.

Емили Микалеф погледна дъщеря си, която стоеше до леглото, и с мъка се отмести встрани. Хейзъл оправи чаршафа.

— Добре съм, Хейзъл.

— Знам, че си добре. Но не ми се иска да те изпускам от очи в момента.

Видя как майка й леко се усмихна в сумрака.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да бъдеш сама.

— Да, и това.

— Няма да мога да стоя будна с теб, Хейзъл, много съм уморена.

— Няма нищо.

— Можеш да изключиш радиото, ако искаш.

— Не, харесва ми.

Оркестър свиреше тихо нещо от отминали времена. Не можа да познае музиката — вероятно не беше развила кой знае какви слушателски умения — но беше успокояваща и тя си представяше залата, с хора, които свиреха тази музика, всички се трудеха заедно, за да създадат нещо, което звучеше като един глас.

— Мамо.

— Знам, Хейзъл.

Лежаха и слушаха музиката.

— Вече не сме малко градче, нали?

— Не — отвърна майка й. — Тези дни отдавна отминаха.

 

 

Когато отвори отново очи, се почуди дали беше заспала. Ослуша се. Под звуците на тихата музика чу дишането на майка си, бавно и дълбоко. Старите дървени греди скърцаха в стените. Това беше техният дом. Навън голите клони потропваха глухо в тъмното дефиле, отвъд дърветата в родния й град бе ударило полунощ.