Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистерията Хейзъл Микалеф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Ингър Аш Улф

Заглавие: Лечителят

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5753

История

  1. — Добавяне

13.

Събота, 20 ноември, 3:00 ч.

Продължи да кара през нощта, след като си почина покрай пътя. Присвиванията от глад се бяха превърнали в спазми и на всеки два часа в застиналия мрак на южната част на Ню Брънсуик отбиваше и клякаше в гъсталака, за да изкара горещото рядко лайно върху пръстта. Вонеше на жлъчка. Тялото му започваше да се самоизяжда.

Караше по магистралата, свит над волана, стомахът го болеше. Можеше да подуши дъха си, който се връщаше от предното стъкло: съчетание от мокро куче и развален зъб. С лек привкус на вкиснало. Беше много зле, вече го знаеше. Даваше си сметка, че това може да се превърне в пречка.

Светлините на фаровете се движеха по пътя, пукнатините в стария асфалт се носеха към него, вечно променлива начупена линия се движеше като безкраен клон под колата. Той се бореше с изтощението си, вглъбяваше се в себе си, за да открие брат си, и говореше с него. Бъди до мен сега, братко мой. Седни до мен и погледай нощта с мен, тази красива, празна нощ. Видя брат си да лежи изтерзан в леглото. Цветът на обичното му тяло по време на бдението след смъртта, готово да пръсне семето си веднъж завинаги. Пускаме спората на твоята душа от единия океан до другия, като дантела, която ни обгръща.

Той рязко вдигна глава и видя отново пътя, пришпори колата по равното, дъхът му свистеше като бръмченето на муха. Видя бледата, проблясваща светлина на бензиностанцията, която отбелязваше средата на пътя, който се носеше в мрака между двете главни магистрали. Там се намираше обещание за няколко празни калории и вероятно тоалетна с осветление, но той профуча покрай нея, като настъпи здраво газта. Щеше да пристигне в Пикту преди обяд, както беше обещал. Изпрати имейл на Тамара Лоурънс от библиотеката в Кюснел, за да й каже, че ще пристигне на 20 ноември в един часа на обяд, а беше закъснявал само веднъж по време на пътуванията и подранявал само веднъж. Опитваше се да спазва уговорките до последната минута. Дори беше изчакал половин час в колата на улицата в Порт Дъндас следобеда, когато пристигна за Делия, за да бъде пред вратата й точно в три. Не можеше да иска от тях да му се доверят и да се присъединят към него във веригата, ако още от самото начало не държеше на думата си.

Стомахът го присви и се наложи да спре отново. Излезе с олюляване от колата и бързо смъкна черните си панталони до глезените. Изходи се на чакъла, като чу как под него се разхвърчаха камъчета. Избърса се, издигащата се пара му замириса на месо и той занесе мръсната салфетка пред колата и я вдигна пред фаровете. Беше пропита с кръв.

 

 

Остатъкът от нощта премина в миш-маш от бълнуване и болка, но щом зърна океана в единайсет сутринта, стомахът му се уталожи, както бурята утихва, и той можа да седне изправен зад волана. Беше обзет от непреодолимото желание да поеме по който и да е от малките черни пътища, които водеха на север към брега, но на картата видя, че ще пристигне в Пикту само няколко минути по-рано, и задържа погледа си напред. Щом стигна в Амхърст, солена нотка се появи изведнъж във въздуха — атлантическа сол обаче, по-лека и по-остра от мириса на океана у дома. Все пак го разбуди, разтърси го до основи. От опит знаеше, че може да продължи, когато се налагаше, силата се върна в мускулите му. Слънчевата светлина, която преминаваше през предното стъкло, навлезе в него като захар.

Той следваше извивките на пътя през крайбрежните градчета. Къщите бяха струпани по хълмовете като извадени зъби. Най-сетне видя табелата за Пикту и прекоси града до другия край, там, където гората започваше отново. Мина през игрище за голф и сви вдясно, насочвайки се надолу към пристанището. Гъст облак бял дим се носеше над дърветата от хартиената фабрика от другата страна на залива, която бълваше избелващи токсини над тесния проток. Сяра и сол във въздуха. Видя къщата на Тамара, точно каквато я беше описала в съобщението си, и отби.

 

 

Твърда повърхност, усещане за въже. Беше като Гъливер. Очите му не искаха да се отворят. Под него имаше неравности. Дърво или слама. Той стисна очи, за да ги овлажни, и после насила ги отвори. Гледаше към измазан с гипс таван с груби греди. Въздухът около лицето му беше студен. Някой го бе увил с дебело одеяло и тежестта му го обездвижваше. Устата му беше напукана, вдигна ръка да я избърше и чу глухото шумолене на кълбо от тръбички, което, за своя най-голяма изненада, беше дръпнал с ръката си. Беше вързан за нещо; извърна главата си леко нагоре и видя металната стойка зад него. Две банки, едната с прозрачна течност, другата — пълна с кръв. Преливане. Някой му спасяваше живота, голямо прегрешение: кръв от непознати. Успя да повдигне рамене и протегна врат. Видя, че не одеялата му пречат да стане, а платнените каиши, които минаваха над пищялите и таза. Бяха пристегнати здраво с токи за леглото.

Това обаче не беше болница. А къща. Намираше се в мазето. Осветлението беше приглушено, но през вратата в средата на стената вдясно видя мека жълта светлина. Извика, нещо веднага засенчи светлината и вратата се отвори. На прага застана жена със запалена цигара в едната ръка и пистолета му в другата. В стаята беше топло, но тя беше облечена с пуловер и на раменете й висеше дебел шал в бургундско червено. Беше слаба като пукнатина в стената.

— Ти си опасен човек, нали, Саймън? — рече тя.

— Къде съм?

— Пристигаш точно навреме. Гледам те през прозореца, отиваш до багажника на колата си, отваряш го и падаш, все едно са ти се подкосили краката. Лежиш полумъртъв зад собствената си кола. Беше се стоварил върху черна чанта, пълна с идеално подредени медикаменти. — Тя вдигна пушката. — Най-отгоре. Отдолу имаше чук и брадва. Предполагам, че брадвата не се мачка.

Тя дойде по-близо и седна при краката му. Движеше се много трудно и когато седна, коленете и хълбоците й изпукаха.

— Ти си Тамара — промълви той.

— Засега по-добре е да ме наричаш доктор Лоурънс. Може да си имам много неприятности заради това, което правя. Но и без това здравата съм го загазила, така че голяма работа. Смъртта те лишава от правото на болнично лечение, нали така?

— Защо съм вързан?

Тя дръпна един от каишите. Той едва помръдна.

— Кой знае какво можеше да ми сториш, ако не беше вързан, Саймън.

— Страх те е от мен?

— Не ме беше страх, докато не открих лекарската ти чанта. После се зачудих какво всъщност съм си поръчала.

Той напъна каишите и почти успя да седне. Усети придърпване в слабините си.

— Не бива да пушиш, Тамара.

Тя се разсмя невярващо.

— Знам. Лошо е за мен. Виж, искам да знам какво възнамеряваше да правиш, когато дойде тук.

— Щях да те убия. Знаеш го. Затова ме покани да дойда.

Тя се подмести, за да застане с лице към него. Очите й бяха силно хлътнали и димът ги отдалечаваше още повече, все едно носеше воал. Той откри, че колкото по̀ на изток отиваше, толкова по-близо до края бяха просителите му. Беше пристигнал в последната секунда.

— Поръчах си милосърдие. Или поне така си мислех. Какви са всичките тези глупости в чантата ти?

— Лекарства.

— Откога изкуството на изцелението включва ръкопашен бой? — Тя се разкашля силно.

— Освободи ме, Тамара.

— Мислех, че това е твоята работа.

— Тамара.

— Без гащи си — отвърна тя. — Имаш тръба в оная работа. Катетър. Не искам да ми намокриш ратановите мебели.

Той се отпусна назад, за да премине болката в кръста, и погледна отново към тръбичките в ръката си. Едната му осигуряваше прозрачната течност, а кръвта се вливаше през абокат от вътрешната страна на ръката му.

— Разбирам, че си размислила — рече той.

Чу я как става и излиза от стаята, после влиза отново. Сложи лекарската му чанта на пода до него и я отвори.

— Кажи ми кое какво е — каза тя, като извади няколко шишенца. — Напръстник?

— Не съм сторил нищо, с което да заслужа да ме държат затворник.

— Това е билката напръстник, нали, или така нареченият дигиталис?

— За сърцето ми е.

— Или за това на някой друг. Това чудо може да те спре като часовник. — Тя го метна обратно в чантата и то издрънка, после извади друго шишенце с прах. — Това какво е?

Той се напрегна да го види през рамо.

— Това е плесен.

— Гъби, а? Какво прави?

— Успокоява.

— Колко трябва, за да убие човек?

— Не много. Виж…

— Не, ти виж, ненормалник такъв. — Тя се изправи и хвърли чантата в ъгъла на стаята. Той чу как нещо вътре се счупи. — Мислех те за някакъв шаман. Но явно си пълна откачалка и не знам колко души са ти се вързали на…

Тамара. — Гласът му изпълни стаята и я обгърна. Тя замълча. — Ако искаш да стоиш и да размишляваш върху злото, което въплъщавам, давай. Но понеже не представлявам кой знае каква заплаха в положението, в което се намирам, защо не ми позволиш да се погрижа за твоите проблеми.

— Да се погрижиш за моите проблеми? Аз съм торба, пълна с тумори, Саймън. Тумор с лице отпред. За какво има да се грижиш?

— Не можеш да ходиш да убиваш хора, дори и с тяхно разрешение — рече той. — Това е престъпление. И понеже аз извършвам престъпления, мисля, че е най-добре поне да скрия целта си. Осигурявам безболезнена смърт в името на нещо голямо, Тамара, и после, ако реша, че е благоразумно, я прикривам по някакъв начин. Не оставям други следи, освен тази, която чертая и която ти си поискала да следваш.

Тя се изсмя.

— Пред всичките си жертви ли изнасяш тази реч?

— Никой досега не е имал нужда от нея. Но ти, виждайки слабостта ми, си решила, че съм способен да извърша голям грях. Ти ме покани тук, Тамара. За да станеш част от нещо. Какво толкова странно виждаш в методите ми? Или искаш да се присъединиш към нас, или не искаш. И в двата случая ще умреш. Просто ти предлагам възможност за избор.

— Друг вид смърт.

— Нов смисъл.

Тя замълча за миг. Той остана да лежи по гръб, загледан в тавана. Имаше желание да дръпне тръбичките от ръката си, но искаше да я спечели отново. В този район нямаше при кого друг да отиде — остана Тамара, после Карл Смоутс в Тринити Бей и с това приключваше.

Тя каза:

— Чакай да видя дали съм те разбрала правилно. Появяваш се в къщите на хората, подлагаш ги милостиво на евтаназия и след това извършваш неописуеми кощунства с труповете им. Така ли?

— Понякога — рече той. — Ще наруша обещанието си пред всички вас, ако ме хванат. Това няма ли да е по-лошо?

Тя се замисли. Той разбра, че гневът и недоверието й са се обърнали, и тя се беше върнала там, откъдето бяха започнали. Почти я беше спечелил отново.

— И какво щеше да ми сториш?

Той се надигна отново на лакти, за да я погледне. Тя седеше на стол в другия край на стаята, беше се загърнала плътно с шала.

— Щях да ти направя чай. Нещо успокоително. После щях да те огледам, за да се уверя, че тялото ти е цяло…

— Цяло.

— Да. Както ти казах в писмото, само хора с непокътнати тела могат да станат част от всичко това. Непокътната, както Господ те е създал.

— Махнаха близо осемкилограмов тумор от тялото ми.

— Повече ме тревожат пластичните операции, Тамара. Прибиране на корема, уголемяване на гърдите. Искам тялото такова, каквото Господ го е създал. Правя компромис за някои неща: сливици… тумори.

— Ами нова сърдечна клапа?

Сърцето му се сви.

— Сменяли ли са ти клапа, Тамара?

— Не. Просто питам.

— Това би било прекалено. Има ли нещо, което трябва да знам?

Тя се размърда на стола. Той скърцаше почти толкова, колкото и тялото й.

— А след чая?

— Ще приготвя тинктура. Винаги е различна. Опиат в твоя случай, за да облекчи болката, после нещо, което да спре сърцето ти.

— И след това?

Той я погледна, искаше да я накара да му каже, че хич не й трябва да знае, но тя спокойно отвърна на погледа му.

— В твоя случай, Тамара, щях да ти отрежа ръцете и краката.

Тя примигна два пъти към него, след което, макар и нервно, се ухили широко.

— Сериозно? И как щеше да го направиш?

— Имам голям нож за чистене на риба в колата. Не го държа в чантата. Острието е прекалено дълго. — Той се вгледа в лицето й. Тя искаше да чуе всичко. — Преди да настъпи вкочаняването, ще хвана крайниците ти с ръце и ще ги дръпна силно, за да ги извадя от ставите. Сухожилията и хрущялите се режат по-лесно, ако ставите се извадят. После ще срежа ръцете ти точно под ставната кухина на раменете и краката ти под таза.

Тя преглътна.

— И какво ще правиш с ръцете и краката ми?

— Ще ги сложа във фурната, Тамара. Ще изглежда, все едно е дело на някой побъркан. Точно както каза ти самата.

Тя се надигна с мъка и се приближи до леглото.

— Но ти ми казваш, че не си луд.

— Не съм по-луд от теб. Страдам от предсмъртни болки, но те не са ме влудили.

Тя застана до леглото, играеше си с един от текстилните каиши. Пъхна показалец под металния палец на закопчалката, която стягаше пищялите му, и го дръпна. Той усети как каишът се разхлабва и тя го дръпна, за да го извади от катарамата. После откопча и издърпа и този на гърдите му.

— Искам да ми махнеш лекарствата — рече той.

— Прелях ти четири банки кръв, да знаеш. Трябваше да ги открадна от болницата. За щастие не ме е страх, че ще ме уволнят. — Тя затвори абоката и извади физиологичния разтвор, който се вливаше в ръката му. — Беше съвсем обезводнен, когато те открих.

Съжаляваше, че е приел храна от непознати тела.

— Нямам право да получавам помощ. Трябва да продължа със собствени сили.

— Иначе щеше да си мъртъв — рече тя.

Той усети как пластмасовият стент се изнизва от вената на ръката му.

— Последното малко ще те заболи. — Тя бръкна под завивките и той усети ръката й от вътрешната страна на крака си, беше топла. Тя с рязко движение отлепи лепенката и той усети болка при дърпането на катетъра от уретера. Имаше чувството, че пикае огън.

— Извинявай — рече тя.

 

 

Подобно на повечето къщи, които посещаваше, и къщата на Тамара Лоурънс беше безупречно чиста. Никога не знаеше дали къщите се чистят заради него или смъртоносната болест кара хората да искат да опростят живота си. Той оценяваше уважението, което това показваше, било към него, или към настъпването на смъртта.

Домът й беше скромен. Обзаведен спартански, с две украшения: старинен часовник и картина над камината. Никъде нямаше огледала. Той седна на голата маса в трапезарията, а тя сложи чайника и дойде при него. Косата, опадала по време на неуспешната химиотерапия, беше покарала отново. Беше нова коса, а не пораснала стара: мека, перушинеста и рехава. Беше станала достатъчно дълга, че да я връзва на къса опашница на врата.

Докато седяха на масата, той подреди лековете си и обясни в какъв ред ще ги използва; какъв ефект ще почувства и колко време ще е нужно съставките да подействат. Когато хвърли чантата му, тя беше счупила шишенцата с кора от бряст и буника. Последното той използваше много, затова й каза, че ще трябва да импровизира. Тя държеше шишенцата внимателно и ги въртеше в ръцете си.

— Мислиш ли, че хората са готови, когато отидеш при тях?

— Повечето са — отвърна той.

— Уплашени ли са?

— Реагират различно. Някои са уплашени, но повечето са примирени. Даже изпитват облекчение.

— Аз не изпитвам облекчение. — Остави шишенцата на масата по реда на използването им и се загледа в тях. — Харесваше ми да съм жива. Биваше си ме. Обичах много и работех много. Добра бях в работата си.

— Помогнала си на много хора.

— Онколог с рак — рече тя. — Това се казва ирония на съдбата. Добре че не реших да стана бомбаджийка. — Тя се разсмя и дръпна първото шишенце към себе си. — Значи това е за чая?

— Да — отвърна той.

Тамара го занесе в кухнята и той й каза колко да сипе в чашата и колко вода да налее. Тя застана на вратата, стиснала чашата.

— Бих искала да умра в леглото. Има ли проблем?

Той я последва по коридора до стаята й. Тя остави чая и се съблече с гръб към него. Беше решил да й го спести в замяна на това, че му беше позволила да продължи. Но ето че тя стоеше до леглото, тялото й излъчваше сивкаво сияние, като камък, осветен отвътре. Тя се извърна към него и той видя кокалите, които стърчаха под плътта й. Коремът и гърдите й бяха осеяни с червеникави петна. Тя отпиваше от чая си.

— Не мога да преценя дали оглеждаш пациент, или гледаш жена.

— Когато карам хората да се съблекат, търся белези.

— Не си ме карал. Но аз все пак го направих.

— Бях се отказал — рече той. Дланите го сърбяха. — Но ето те гола.

— Искам да ме видиш. Искам да бъда възпламенена в последните ми секунди на тази планета.

Тя беше отговорила на собствения си въпрос — той гледаше жена — и докато го правеше, си спомни за онова, което представляваше някога, когато беше просто обикновен мъж. Тогава нямаше никаква мисия и животът беше поредица от задачи, които изпълняваше със страст или безстрастно. Сега имаше чувството, че е безтелесен; беше изгубил физическата си същност, когато брат му се разболя. Той представляваше спомен за тялото на брат си, който се проектираше в света.

Но тази жена му напомни, че някога е искал да се изявява по друг начин.

— Предполагам, че не си от мъжете, които биха си легнали в такъв момент — рече тя.

— Съжалявам.

— Поне ще ме прегърнеш ли?

Каза, че ще го направи. Взе двете останали шишенца от масата в трапезарията и се върна с тях.

— Това е само джинджифил на прах — рече той, като вдигна дясната си ръка. — Той е естествен антиеметик[1].

— Значи другото е много гадно?

— Това е стрита мухоморка. Гъба.

— Бившият ми беше страстен гъбар. Познавам я.

— Някой хора я наричат Погубващия ангел.

— Още една вълнуваща неделна вечер в Пикту — рече тя, седна на ръба на матрака, гола и съсухрена, и го погледна със съсипаното си лице.

Изведнъж той се почувства неловко, но прекалено много се беше съсредоточия, за да разбере какво го е притеснило. Беше мимолетна сянка.

— Да действаме — рече тя.

Той седна при нея и й даде беладоната. Тя се намръщи от вкуса й. Той започна да смесва мухоморката с останалото от чая й, но тя сграбчи китката му и се разплака. Той я прегърна, искаше му се да свърши колкото се може по-бързо, да се откъсне от любовта й към живота и страданието й да го напусне.

— Никога не съм се молила — рече тя. — Не вярвам в тези неща. Какво ще стане, когато ме представиш пред твоя бог, Саймън? Той няма да се зарадва.

— Можеш да си идеш у дома винаги когато си готова, Тамара, дори и сега.

Тя отпусна хватката около китката му. Беладоната вече се разнасяше из тялото й — толкова висока доза беше предостатъчна да я упои. Тя взе мухоморката от ръката му и отиде в кухнята, наля още малко гореща вода от чайника в една стъклена чаша.

— Колко? — попита.

— Едно зрънце е достатъчно. — Видя я как сложи двойно повече и го смеси с водата. Хвана го за ръка и го повлече надолу по коридора. В банята скъса опаковката на една спринцовка и я напълни.

— Да не се мотаем повече — рече тя, когато се върнаха в спалнята. Той върза ръката й, тя вещо откри вената в сгъвката на лакътя си и заби иглата в нея. Заедно наблюдаваха как белезникавата течност изчезва в ръката й. — Каза, че ще ме прегърнеш. Искам да се съблечеш.

— Тамара…

— Никога повече няма да ти се наложи да изпълняваш молбите ми.

Тя се пресегна към копчето на яката на ризата му и той се отдръпна.

— Лягай — каза й, тя дръпна завивките и легна.

Той се съблече. Когато легна в леглото, тя се сгуши в него.

— Колко ще продължи?

— Минути.

Лежаха мълчаливо.

— Угаси лампата. — В тъмното се заслуша в дъха й.

Спомни си какво го беше обезпокоило преди десет минути.

— Не е неделя вечер — прошепна й той.

— Дойде вчера, Саймън. Беше в несвяст повече от ден. За малко да умреш.

Той опита да седне, но тя го притисна към леглото.

— Още съм тук. — А после: — Тук съм още. — Десет секунди по-късно лежеше мъртва в ръцете му, беше неделя вечер и плановете му бяха провалени.

 

 

Беше бесен на себе си. Понесе тялото й по коридора — голотата й го успокояваше — и после надолу по стълбите. Внесе я в стаята, в която беше лежал в безсъзнание в продължение на двайсет и четири часа. Часове, през които трябваше да измине последната част от пътуването си. Утре сутрин трябваше да е в Тринити Бей и да празнува завършека, но сега беше наникъде.

Беше следвал собствените си правила, но вместо да се освети, се беше събудил и разбрал, че е провален. Беше надценил силите си.

Положи я на леглото в мазето, тялото й беше леко като перце. Същото това тяло, което се беше притискало към него, беше го прегръщало, говорило, умолявало. Облече се, отиде до колата, извади ножа за риба изпод задната седалка и прокара малката чаша през вонящата течност, която беше докарал от другия край на страната. В къщата наклони главата й назад и изля кръвта на брат си в устата й: кръвта на Виктор Уенте от Ойен, Албърта, кръвта на Елизабет Райтмайер от Норуей Хаус в Манитоба, Робърт Фортнъм, умрял в Хинтън. Разположиха се в нея, Делия Чандлър, Порт Дъндас, я удостои с честта. Отец Прайс я благослови. Изпълни я с паството си.

Обаче не можа да я нареже. Беше се държала човешки в негово присъствие. Беше прекарала прекалено много време с него. Неговата слабост го беше довела дотук и той не можа да го понесе. Коленичи до края на леглото, на което лежеше тя, и извади извитото острие на ножа. Видя светлинната в мълчаливото проблясване на стоманата. Нададе гневен вик и замахна към долното кокалче на десния си палец. Дръпна два пъти яростно като с трион и палецът и показалецът му, сякаш обладани от свой собствен дух, изхвърчаха и се търкулнаха на земята. Извика от болка и се сви върху студения корем на Тамара Лоурънс, притискайки обезобразената ръка помежду им.

Бележки

[1] Против повръщане. — Б.пр.