Ингър Аш Улф
Лечителят (14)

14.

Четвъртък, 18 ноември, 6:00 сутринта

„НАРКОМАН ВИЛНЕЕ ИЗ ОКРЪГ УЕСТМЮР“, крещеше заглавието на „Уестмюр Рекърд“ в четвъртък. Рей Грийн стоеше на прага на Хейзъл рано сутринта — доказателство, че целият ад се е продънил и стоварил на раменете му.

— Реших, че е най-добре аз да ти го покажа — рече той.

Хейзъл му задържа вратата да влезе, докато зяпаше вестника. Не можеше да помръдне.

— Какво, за бога, си мислят, че правят? — попита тя.

Майка й слизаше по стълбите зад тях.

— Кой какво прави?

— Многоуважаема — каза Грийн не на шега и дори направи лек поклон. — „Рекърд“ са решили да се пробват с разследваща журналистика.

— Не мога да повярвам — рече Хейзъл. — В участъка ще избухне истински бунт.

— За теб съм госпожа Микалеф, Рей — каза Емили и се запъти към кухнята. — Или Емили, ако държиш. Да сварим малко кафе.

Хейзъл не вдигна поглед нито веднъж, докато вървеше по коридора след Рей Грийн.

— Явно наистина съм вбесила Съндърленд — измърмори тя.

Грийн не каза нищо.

Целият вестник беше посветен на убийствата на Делия Чандлър и Майкъл Улмър. Всичките им източници бяха „анонимни“, но фактите бяха верни. Заключенията им щяха да причинят страхотни проблеми.

— Рей, според тях Беладона убива заради лекарствата.

— Да, знам. Защото кой има по-добри лекарства от умиращите? Болкоуспокоителни, успокоителни, халюциногени, каквото си поискаш.

Тя се отпусна върху кухненския стол с ръка на челото. Имаше снимки и на двете къщи. Някой дори беше снимал как качват Улмър във вана на моргата.

— Мисля, че изкарахме Улмър от задната врата.

— Не е толкова лесно да замаскираш хладилен камион по странична уличка, Хейзъл. Някой го е проследил. Хората са си написали домашното.

Тя се наведе над материал на втора страница. Имаше снимка на кутията на мобилния й телефон в коша за боклук със заглавие: „ВТОРО УБИЙСТВО ИЗСТРЕЛВА ШЕФА НА ПОЛИЦИЯТА В ДВАЙСЕТ И ПЪРВИ ВЕК“ и отдолу: „Въпроси? Обадете й се…“. И беше публикуван номерът й, за да може да го види всеки жител на окръга. Тя ядосано размаха вестника.

— Супер! Вече са проникнали и в кабинетите ни. Трябваше да отразяват състезанията за гигантски тикви, за бога!

Емили сложи две чаши с нескафе.

— Не разбирам защо си изненадана, Хейзъл.

— Май не съм.

— След като напуснах баща ти, журналистите попитаха добрите хора в този град дали съм човекът за пример, който искат в кметството. Задаваха този въпрос по целия път до урните следващата година. „Ще напусне ли и вас след това?“, интересуваха се те. А ти се изненадваш, че са ти снимали кошчето за боклук.

Хейзъл дръпна едната чаша към себе си, като още държеше вестника с другата ръка.

— Какво поражда такава отмъстителност? Всичко в Уестмюр е една малка пасторална идилия, с изключение на шибания вестник.

— Не забравяй човека, който коли смъртно болни — рече Грийн. — И той не е много мил.

Емили отвори хладилника.

— Гладен ли си, Рей? Мога да ти изпържа две яйца на очи.

— В интерес на истината, гладен съм. Благодаря, Многоуважаема.

Емили поклати глава, усмихна се и се обърна към печката.

— Мога ли да дам едно предложение, господа офицери? — Те зачакаха. — Дайте пресконференция. Веднага. Тази сутрин. Не изявление на стълбите на участъка, Хейзъл, а пресконференция. Нахранете се, идете в участъка и се дръжте като загрижени държавни служители. Дайте интервю на Гордън Съндърленд. Позволете му да седне при вас.

— Кучият му син!

Тя се извърна от печката с яйце в ръка.

— Поеми контрола върху вестникарските измишльотини. Не прави грешката, която аз направих. — Чу се чукване и цвърчене в тигана. — Ще ви устроят засада, ако първи не ги поканите.

— Прекалено късно е за това — отвърна Хейзъл.

Майка й завъртя тигана на печката и каза:

— Почти прекалено късно.

 

 

Участъкът беше пълен, когато пристигнаха, но цареше страховита тишина. Хейзъл излезе отпред и вдигна вестника.

— Сега е осем. В девет ще дадем пресконференция. Подгответе мястото, и докарайте всички, които искат да чуят какво имам да казвам. — Провери дали мобилният й телефон е още изключен и се върна в кабинета си, заобиколена от единствените хора, за които беше сигурна, че не са я предали.

— Трябва да седна — каза тя, когато вратата се затвори. Не можа да заобиколи бюрото, затова седна на стола за посетители пред него. Грийн, Уингейт и Севиние се опитаха да се сместят пред нея. — Напълно загубихме контрол над ситуацията.

Грийн се пресегна и смело дръпна вестника от ръцете й. Сгъна го и го сложи на страничното бюро.

— Какво възнамеряваш да кажеш на тази пресконференция?

— Ще им напомня какво означава да служиш на обществото.

— Дали да не извикаме Ейлин? Да набележим няколко точки?

— Ейлин знае как се водят училищни екскурзии, Рей. Знам какво трябва да се каже.

— Тя отговаря за връзки с обществеността.

Хейзъл го измери с поглед, беше наклонила глава на една страна, за да намали острата болка в кръста.

— Използвах термина „служиш“ като евфемизъм, ако ме разбираш? Когато местен вестник реши да забогатее, като отпечата резултатите от собственото си разследване, идеята за добросъседски отношения вече не ме интересува чак толкова. Просто се погрижи Съндърленд да е тук след час.

Грийн излезе да организира пресконференцията. Хейзъл се надяваше, че няма да предупреди Ейлин. Обърна се към другите двама мъже в кабинета си.

— Имаш ли нужда от аспирин, капитане? — попита Уингейт.

— Нуждая се от бутилка уиски и голям нож, детектив — отвърна тя. — Но да се съсредоточим върху възможното. Кажи какво става тук.

— Идват снимки от местопрестъплението и моргата. Ще получим много цифрови изображения и детектив Спиър се обажда там, където срещаме съпротива, иска да му връщат услуги.

— Срещаме съпротива?

Севиние се намеси:

— Малките канчета. Разговарях с част от хората ви и им казах да говорят колкото се може завоалирано за подробностите от разследването.

Хейзъл се надигна от стола си, без да обръща внимание на острата болка, която прониза задната част на бедрото й и се спусна по крака. Усети, че сега е по-добре да бъде зад бюрото си.

— Кой ви даде разрешение да говорите с „моите“ хора, детектив?

— Моля за извинение. Но сметнах, че е важно.

— Вие сте гост тук. Не раздавате заповеди.

— Извинявайте. Обаче…

Тя му махна да замълчи и сведе глава. Надяваше се да изглежда така, сякаш се е замислила, но сядането в тапицирания стол зад бюрото й предизвика такава остра болка, че се уплаши да не извика. Повдигна се за малко и после полека седна отново. Издиша бавно.

— И двамата знаете какво са открили хората на Хауърд в компютъра на Делия Чандлър, нали?

Те кимнаха.

— Е, какво правим с него?

Севиние се приближи, дръпна към себе си една от папките на бюрото на Хейзъл и извади един лист.

— Адресът на доставка е пощенска кутия, която принадлежи на селски имот на около пет километра от Порт Харди — отвърна той. — Води се на Джейн Бък.

— Това е хитро — рече Уингейт.

— Не ме интересува на кого се води — отвърна Хейзъл. — Какво правим ние? Предполагам, детектив Севиние, че сте против това да накараме някой от управлението в Порт Харди да иде и провери вместо нас.

— Ако искате да запазите контрола…

— Някой трябва да иде да провери. — Тя извърна очи към Уингейт, който видимо се сви.

— О, не! — каза той. — Не ме карайте.

— Бих те накарала, ако разполагахме с необходимия бюджет. Но се съмнявам, че Йън Мейсън ще се изръси за четири полета в един месец. — Тя щракна с пръсти към листа, който Севиние държеше. — Джеймс, вземи това, затвори се в някой празен кабинет — ако намериш такъв — и открий тази Бък.

— Тя не съществува — отвърна Уингейт. — Това е представата за шега на Беладона.

— Хората, които убива, обаче съществуват, нали? Върви и разбери. И ако е задънена улица, разрови се по-дълбоко. Открий кой проверява пощенската кутия.

Уингейт излезе с листа в ръка. Севиние го проследи с поглед и се извърна отново към бюрото. Юмрукът на Хейзъл беше стиснат върху регистъра за арести. Той се приближи до шкафа и отвори най-долното чекмедже.

— Това е клише, детектив — рече Хейзъл.

Севиние се поколеба, после сложи ръка на горното чекмедже, отвори го и извади бутилката „Джак Даниълс“. Донесе я до бюрото.

— А сега можеш ли да отгатнеш къде си държа ножа?

— Когато говорите с журналистите — рече той, — помнете, че всъщност говорите на подчинените си. Кажете им, че вече нищо не може да застане на пътя им. Те ще го открият. Те ще победят.

Тя разтвори ръката си, за да хване бутилката, когато той й я подаде.

— Доста самоуверен са ви направили там, откъдето идвате, а?

— Майка ми имаше единайсет деца, капитане. Научил съм се да се изразявам така, че да ме чуят. — Погледна си часовника. — Ще бъда сред публиката и ще слушам.

— Ще се опитам да ви впечатля — отвърна Хейзъл със саркастична усмивка.

Седеше с бутилка в ръка. Имаше чувството, че всичко около нея се разпада. Вероятно едно време, когато тъкмо започваше, такъв голям случай щеше да е сбъдната мечта. Амбициозни хора около нея, парченцата от мозайката си идват по местата. Но мисълта, която я глождеше в момента, бе, че един човек, когото познаваше цял живот, беше мъртъв. Изпод чудовищността на престъпленията, срещу които бяха изправени, под шифъра с намеренията на този мъж, се криеше простата мисъл, че Делия Чандлър беше убита. Труповете бяха разменна монета за всяко познато забавление: телевизионни криминалета, холивудски кръвопусканици, списания за знаменитости, джобни книжки (както баща й наричаше книжлетата от магазин за по един лев) — труповете бяха навсякъде, сякаш хората живееха насред кървава баня. Но ето че и тя самата, така наречената шефка на участък в малко градче, която беше виждала трупове и знаеше, че фактите около смъртта никак не са забавни, все още не можеше да свикне с мисълта, че някой е минал през нейния град и е източил почти до последната капка кръвта на жена, която бе познавала цял живот.

Тя завъртя капачката на бутилката и си наля цели два пръста в кафената чаша. Почуди се дали да не премести скривалището си в чекмеджето на бюрото. Но ако Севиние отново решеше да се прави на барман, това щеше да изглежда по-зле, отколкото ако бутилката беше в най-долното чекмедже на шкафа. Тя стана, наведе се и сложи бутилката в най-долното чекмедже. Там последно щеше да се сети да погледне. Но беше сигурна, че накрая и там ще провери.

Точно преди седмица, на 11 ноември, беше говорила по телефона в същия този кабинет и се беше разправяла с Пати Рончели, която, заедно със съпруга си Стив, държеше най-голямата пицария в града. Казваше на Пати, че ако не иска хлапетата да се събират на паркинга пред пицарията посред нощ, да форсират двигателите и да пушат, трябва да затваря по-рано. Пати я караше да иде и да ги предупреди, но освен че адски вбесяваха Пати Рончели, хлапетата не правеха нищо лошо.

Това беше най-голямото вълнение през седмицата от 8 ноември нататък. Когато беше затворила телефона миналия четвъртък, Беладона беше приключил с пътуването си до Пикангикъм и беше стигнал почти до централен Онтарио. На другия ден щеше да спази уговорката си с Делия Чандлър и настоящето на всички щеше да се промени. Хейзъл се съмняваше, че е имало много деца на паркинга на Рончели тази седмица.

Тя си изпи кафето и прегледа бележките си. Щеше да напомни на тези хора в какво се състои работата им.

Някой почука на вратата.

— Влез — рече тя.

Полицай Ейлин Бейл подаде глава.

— Инспекторе? Вижте, знам, че сте ужасно ядосана на сутрешния вестник…

— Дойдоха ли?

— Да, но…

— Съндърленд тук ли е? — Бейл, с единия пръст във въздуха, замлъкна и не продължи. — Добре. Какво ще кажем, Ейлин?

— Навалицата е по-голяма, отколкото в понеделник, но Съндърленд го няма. Още. Само исках да кажа, детектив-инспекторе, че с право сте ядосана, но не мисля, че непременно имате нужда от тази пресконференция, която иначе е добра идея, но вие имате нужда…

— От какво имам нужда?

— Тук не е мястото да давате воля на чувствата си.

— Разбирам — отвърна Хейзъл. — А за какво е мястото, Ейлин? Ако мога да попитам?

— Ами, госпожо, може би трябва да им дадете нещо. Малко информация. Как върви разследването.

— Защо да излагам на риск разследването ни, като кажа на тази глутница кучета какво правим?

— Ако им кажете неща, които не са много далеч от истината, според мен може да се разотидат и да напишат нещо не толкова вредно, колкото днешното в „Рекърд“. Само това си мислех.

— Благодаря ти, Ейлин. Ще имам предвид мнението ти.

Полицай Бейл сякаш леко се поклони, стигна на заден ход до вратата и излезе. Хейзъл погледна отново бележките си. Преброи девет удивителни знака и шест подчертани думи. Изръмжа от възмущение и със замах помете листовете право в коша за боклук.

 

 

В девет часа застана отпред в заседателната зала. Заради пресконференцията бяха изнесли всичко друго, освен масата, зад която стоеше. Близо трийсетина души се бяха скупчили в залата. Видя по-голяма част от хората си, включително и полицаите, командировани от Мейфеър, както и доста лица, които не познаваше, но предположи, че са представители на четвъртата власт в окръг Уестмюр, ако не и извън него. Тя потърси с очи Гордън Съндърленд, но той още не беше дошъл. Страхливец.

Кимна на Ейлин да затвори вратата в дъното и извади сутрешното издание на „Уестмюр Рекърд“. Вдигна първата страница, така че всички да я видят. Размени поглед с Ейлин и свали вестника на катедрата.

— Добро утро на всички! Съжалявам, че ни трябваше толкова време, за да организираме истинска пресконференция, но съдейки по сутрешния вестник, моментът май ще се окаже съвсем подходящ. Първо, не знаем какво иска човекът, извършил тези две престъпления. Но във всеки случай не и лекарства. Оставил е баня, пълна с успокоителни и обезболяващи в къщата на Майкъл Улмър. Ще ви кажа онова, което знаем със сигурност. — Някои репортери отвориха бележниците си. — Жертвите нямат никаква връзка помежду си. Не знаем защо убиецът е избрал единия или другия. Не знаем също така къде се намира, нито накъде се е запътил.

Репортер от месечника „Хоксли“ вдигна ръка. Май се казваше Арон.

— Извинете, инспекторе, но знаете ли изобщо нещо? По един и същи начин ли е причинена смъртта и при двете убийства?

Чу се тихо мърморене в залата и Хейзъл стрелна с поглед Ейлин.

— Ами, Арон…

— Всъщност се казвам Джефри. „Хоксли Нюз“.

— Моля за извинение. Майкъл Улмър е бил нападнат с чук, а гърлото на Делия Чандлър е прерязано. Така че и в двата случая жертвите са убити с особена жестокост, но не по един и същи начин.

— Нараняванията ли са причина за смъртта?

— Все още разследваме тези неща, Джефри. Не мога да коментирам повече.

— Добре — продължи репортерът, — истина ли е, че жертвите са пуснали убиеца и че и на двете местопрестъпления няма следи от борба?

Написали са си поне част от домашното, помисли си тя. Невъзможно беше да прецени какво точно знае този репортер и какво се основава на слухове. Тя се изкашля.

— Както всички знаете, местопрестъпленията са сложни. Събираме много информация и може да отнеме време, за да разберем какво се е случило. На местопрестъплението може да изглежда, че не е имало борба например, но тогава трябва да се замислим — дали извършителят не е почистил след себе си, дали не е атакувал жертвата много бързо и затова не е имало борба? Била ли е жертвата вързана по някакъв начин? На този етап още не можем да кажем какво точно се е случило в двете къщи. — Бейл едва забележимо кимна.

Патриша Уорън вдигна ръка.

— Вярно ли е, че върху Делия Чандлър е имало сексуално посегателство?

Вниманието на Хейзъл се насочи рязко към залата.

— Какво? Кой ви каза това? Не е вярно. — Видя как младата жена си записва. — Мис Уорън?

— Да?

— Не искам да видя в „Бийтън Адвайзър“: „Детектив-инспектор Микалеф отрече върху жертвата да е имало сексуално посегателство“.

— Разбира се, че няма — отвърна младата жена.

— Кой ви каза, че върху Делия Чандлър е имало сексуално посегателство?

— Никой. Исках да видя какво ще кажете.

Хейзъл сложи ръце на катедрата.

— Пресконференция приключи, дами и господа. Благодаря ви, че дойдохте. — Изстреляха се още ръце, но Бейл и Джеймисън започнаха да изкарват репортерите от залата. Докато народът се изнизваше, Горд Съндърленд се мъчеше да влезе.

— Пуснете го — рече тя. — Той може да остане.

След миг залата се опразни, а Съндърленд се обърна и видя как Бейл мълчаливо затвори вратата след него.

— Пропуснах веселбата.

— Някои от бъдещите ти драскачи споделиха гениалните си теории.

— И аз имам няколко.

— О, знам — отвърна тя, като слезе от подиума с вестника в ръка. Подаде му го. — Ако нещо ви боли — рече тя, — заключете вратите си. И ги залостете. Депресия? Невроза? Заковете дъски на прозорците. Навън дебне убиец. Ако сте възрастен човек и страдате от артрит? Дръжте телефона си подръка, за да извикате помощ. А ако сте болни от рак или пък имате мозъчен тумор, ако умирате и вече ви е страх… Въоръжете се. Ако чуете, че има някой пред вратата, първо стреляйте, после питайте. Може да иска да ви вземе викодина^[1].

— Хубаво е да си поговорим най-сетне — рече Съндърленд.

— Как имаш нахалството да се наричаш журналист, Горд? Ти си просто една стара баба, която клюкарства през оградата.

Съндърленд сгъна вестника и го пъхна под мишница.

— Да видим. Делия Чандлър е убита сутринта или следобеда на 12 ноември. Майкъл Улмър — два дни по-късно. Днес сме 18 ноември. През изминалата седмица — вероятно най-ужасяващата седмица, откакто се помнят жителите на този окръг — ти нито веднъж не направи публично обръщение, а и на своя глава провеждаш разследване, което надхвърля юрисдикцията ти, и то тайно. Не пред мен трябва да отговаряш, инспекторе, а пред източната централа на ОПУ и вероятно пред КФП^[2], но аз ще трябва да пиша за това. Аз не се притеснявам за собственото си реноме.

Тя заобиколи масата и мина отпред.

— Ако в понеделник отпечаташ и една дума, която не се отнася за състезанията по ядене на тиква или в най-добрия случай на пържена пуйка, ще те подведа под отговорност за възпрепятстване на полицейско разследване. Всъщност хората ти не трябва ли вече да съчиняват усилено ежегодната ти коледна история? Единственото вярно нещо в това, което си публикувал, е номерът на мобилния ми.

— Не си ли проверила още гласовата поща?

— Тук си има централа. Хората знаят как да се свържат с мен, ако имат нужда.

— Искаш да кажеш, ако ти искаш да се свържат.

Тя го прониза с поглед.

— Не си ти тази, която ще ми казва какво да публикувам, Хейзъл.

Тя пристъпи към него.

— Позволи ми да запълня някои от многото ти бели полета, Гордън. Това е сериен убиец. Порт Дъндас и Чембърлейн са само две спирки от пътуването. Убил е най-малко шестнайсет души от Британска Колумбия до Квебек и е умен. Оставя разстояние между труповете и внимателно избира жертвите си. Или, ако трябва да съм точна, те го избират. — Тя се пресегна и дръпна бележника от ръката му. — Изобщо не му пука за лекарствата им, Гордън. Има колкото си иска лекарства. Търси нещо, което се намира много по-трудно.

— Какво? — тихо попита Съндърленд.

— Това няма да ти кажа. — Той хвърли бърз поглед към бележника си и тя го метна през рамото му. Бележникът изпляска като кратък аплодисмент и падна на земята зад масата.

— Няма кого да предупреждаваш. Той пуска някаква покана и те я приемат. Единственият човек, който ще има полза от твоите изстрели в тъмното, е той. Само едно червено флагче, и ще потъне в земята. Искаш ли ти да си виновен за това?

— Не можеш да провеждаш такова разследване сама, Хейзъл. Не и от задънен полицейски участък насред пущинака.

— Получаваме помощ.

— Откъде?

Тя изрови мобилния си телефон от джоба на жилетката и го включи. Той изпя поздрава си, след което започна какофония от сигнали. Имаше петдесет и осем съобщения. Набра един номер.

— Бихте ли дошли в заседателната зала, ако обичате — каза тя и затвори телефона. После мина, куцукайки, зад масата и вдигна бележника на Съндърленд. Севиние влезе. — Ето част от подкреплението — рече тя. Подаде бележника на Севиние, докато гледаше как журналистът поглъща с очи сто и трийсетте килограма на най-новия член на временния й екип.

— „Адютор“ не означава ли „съдия“, детектив?

— Да — отвърна Севиние.

— Тъкмо давам на господин Съндърленд специално интервю. И имам нужда от свидетел, който да чуе как му казвам, че ако публикува една думичка от него, може да очаква опровержение от ваша страна.

Очите на Съндърленд се стрелкаха между двете ченгета.

— Не можеш да ме заплашваш, Хейзъл.

— Не те заплашвам, Горд. Публикувай каквото искаш. Детектив Севиние, придружете господин Съндърленд до изхода, ако обичате.

Севиние отвори вратата и Съндърленд излезе, като хвърли поглед през рамо.

Когато се увери, че Севиние е изкарал Съндърленд от участъка, Хейзъл излезе в коридора и се запъти към кабинета си. Уингейт я чакаше на вратата.

— Джейн Бък съществува.

— Майтапиш се.

— Не.

— Влизай.

Той затвори вратата зад себе си и погледна двата листа в ръката си.

— Ходи да чисти по къщите. Живее в Порт Харди, но на черен път. Което означава, че доставят пощата й до шосето. Онази кутия е на близо десет километра от дома й.

Хейзъл се замисли.

— Връзва се. Явно не иска съседите й да виждат какво й пращат онези хора.

— Но коя е тя тогава?

— Това е въпросът за един милион долара.

Севиние почука на вратата.

— Влез — каза тя. — Заведохте ли нашия приятел до редакцията му?

— Не го е страх от вас — отвърна Севиние.

— А от вас?

— От мене доста се уплаши. — Той леко се усмихна. Понякога мъгливите заплахи изобщо не вършеха работа. Севиние започваше да й харесва все повече с всяка изминала минута. — Мога ли само да кажа нещо за пресконференцията ви, капитане…

— Не, не може — сряза го тя. — Джейн Бък е истинска. Да съсредоточим вниманието си върху нея.

— Съществува ли?

— Представете си: истинска следа — отвърна Хейзъл.

Джеймс повтори информацията и Севиние кимаше, докато слушаше.

— Тогава трябва да отидем дотам — рече той.

— Колко бързо можете да вървите, детектив?

— Ще летя — отвърна той.

— Не разполагам с бюджет.

— Слава богу! — рече Уингейт.

Севиние беше вдигнал ръка, за да покаже, че няма намерение да спори.

— Майка ми ходи до Форт Лодърдейл всяка зима вече двайсет години поред — рече той. — Дава ми летателните си точки^[3] всяка Коледа. Имам двеста и деветдесет безплатни летателни мили.

Хейзъл подсвирна.

— Може тя да си ги използва.

— Лети на втория ден от Коледа^[4] всяка година. По Коледа приемат само в кеш или с кредитна карта. Ще използвам точките. Ще летя до Британска Колумбия.

Хейзъл учудено поклати глава.

— Не сте у дома, синко. Голяма работа е да предложите такова нещо на друга юрисдикция, да знаете.

— Не бързам да се връщам в Съдбъри.

Тя размени поглед с Уингейт.

— Тогава да благодарим на бога за дните, в които се плаща само в брой — каза накрая и стана да му стисне ръката. — Колко бързо можете да го организирате?

— Отивам да си събера багажа от хотела. Ще ви се обадя от остров Ванкувър.

Видяха го как се завъртя и елегантно напуска кабинета. Уингейт продължи да гледа след него дори след като вратата щракна и се затвори.

— Той не се страхува да лети — каза му тя.

— Той не се страхува от нищо — отвърна Уингейт.

Хейзъл внимателно се наведе напред.

— Ще излезем от задънената улица, Джеймс. Усещам го.

 

 

Имаше тринайсет снимки на местопрестъпления. Мъртвешки лица, застинали в гримаси и викове. Виещи, свиркащи, стенещи, викащи, съскащи лица. Забодоха ги на стената и се дръпнаха назад. Мълчалива призрачна опера.

— Да поговорим за лицата — обърна се Хейзъл към залата. Обединените й сили стояха пред нея, погледите им шареха от една ужасяваща снимка на следващата. — Какво става на тези снимки?

Една полицайка от Мейфеър вдигна ръка.

— На мен ми изглеждат просто уплашени. Вкочаняването настъпва по-бързо, когато в момента на смъртта си хората са уплашени.

— Джак Дийкън твърди, че хората не са умрели с такива усти. Убиецът ги е направил след това.

— Възможно ли е извършителят да е сложил нещо в устата им? — попита полицай Форбс. Присви рамене, притеснен, че може да е сбъркал. — Имам предвид, за да оформи устите им в това положение?

— Възможно е — рече Хейзъл, — но не съм сигурна дали методът е толкова важен, колкото смисълът на действията му. Формите на устата са единственото, което свързва тези убийства, освен факта, че всички жертви са били смъртно болни. И знаем, че са го поканили в домовете си.

— Как? — попита същият мъж.

— Още не е ясно, но… — Уингейт беше влязъл в залата. — … Джеймс Уингейт ходи до един резерват близо до Драйдън и получи потвърждение, че жертвата е познавала Беладона. Но докато не разберем как убиецът е общувал с жертвите си, разполагаме единствено с тези снимки.

— Общуване — рече Рей Грийн. Беше застанал зад нея, до снимките. — Каквото и да става на тези снимки, явно хората издават някакъв звук.

— Ако е така, тогава повечето от тях издават различни звуци — обади се Хейзъл. Тя се приближи и посочи жертвата от Форт Сейнт Джон в Британска Колумбия. Устата му беше отворена като голямо „О“. — Това е Гари Деуар, открит от сина си на 11 октомври. Висял на полилея с найлонова торба на главата. Вижте го. После погледнете тази жена — посочи към жертвата от Уелс, Британска Колумбия, на име Ейдриън Грънуолд — устата й е нацупена, все едно праща целувка. Убити са през четири дни. После идва този мъж, Мортън Халф, убит на 28 или 29 октомври в Истън, Саскачеуан, и устата му е същата като на Деуар. Защо? Какво общо имат двете жертви? Имат ли изобщо нещо общо? Това някакъв шифър ли е? Хайде, хора, мислете на глас!

В залата настъпи тишина.

— Щом са били звуци, инспекторе — попита диспечерът, полицай Питър Мактайър, — тогава как да разберем какви са?

Тя огледа малкото море от лица, които несъзнателно имитираха мъртвешките гримаси от стената, и тогава й хрумна идея.