Труди Канаван
Отстъпница (9)

Глава 7
Решения и открития

Всеки път, когато Висшите магове се събираха в Заседателната зала без присъствието на останалата част от Гилдията, гласовете им отекваха в празното помещение по начин, който винаги пробуждаше тревога у Сония. Тя огледа празните кресла, подредени в редици покрай стените. Между тях имаше голямо празно пространство, което биваше заето от народ само няколко пъти в годината, когато учениците участваха в церемониите. В дъното на залата се виждаше голяма двукрила врата. Това бе оригиналният вход към сградата и крилата й все още бяха здрави, макар да бе на повече от шестстотин години, няколкостотин, от които е била изложена на стихиите, преди около нея да бъде издигнат Университета.

В другия край на залата, който се смяташе за предната й част, седяха Сония и Висшите магове. До разположените амфитеатрално кресла се стигаше по тесни стълби. Това разположение не само им осигуряваше отлична гледка към останалата част от залата, но и разграничаваше ясно йерархията на силата. Най-горните кресла бяха за краля и съветниците му. На редицата под тях седяха водачът на Гилдията, Върховният повелител, и двамата най-нови Върховни магове — черните магьосници.

„Никога не съм се чувствала удобно там“ — помисли си Сония. Макар че двамата с Калън можеха да станат по-силни, от който и да е магьосник в Гилдията, те нямаха по-голямо влияние от останалите Висши магове. Беше им забранено да използват черната магия, освен при заповед, и за разлика от останалите магьосници, те бяха ограничени в местата, които можеха да посещават.

„Може би поставянето ни там горе е замислено като един вид компенсация за това. Но аз подозирам, че основната му цел е да се избегне добавянето на нови места отпред. Там просто няма място за още двама магьосници“.

Гласът на Разпоредителя Оусън се извиси и вниманието й отново бе привлечено към събранието.

— Онези, които подкрепят блокирането на силата на Лорандра, да вдигнат ръце.

Сония вдигна своята. Тя преброи останалите и с облекчение установи, че повечето Висши магове подкрепят мярката.

— Всички гласуваха; силата на Лорандра ще бъде блокирана. — Оусън погледна към Калън. — Черният магьосник Калън ще сложи преградата.

Неколцина магьосници погледнаха към Сония и тя сдържа мрачната си усмивка. Нямаше никаква причина точно черен магьосник да залага преградите, но с времето това се превърна в едно от задълженията, които тя и Калън трябваше да изпълняват. „Според мен всички смятат, че за нас ще е по-лесно, защото можем да заобиколим естествената реакция на ума да отблъсква нежеланите посетители. Може би е така; преди да науча черната магия, не ми се е налагало да го извършвам, така че нямам база за сравнение“.

Блокирането на силата въпреки желанието на даден човек не беше особено приятно занимание, но тя щеше да се насили да го направи, защото това щеше да й позволи да надникне в съзнанието на Лорандра. Ала когато Разпоредителят Оусън я бе попитал дали има желанието да го направи й се наложи да откаже. Ако смяташе да подкупи жената с обещание да освободи силата й, намеренията й можеха да бъдат доловени и Лорандра нямаше да й се довери. Сония не беше особено конкретна, докато обясняваше причините за отказа си на Оусън. Тя просто му каза, че не иска да дава на Лорандра нов повод да откаже да й сътрудничи в търсенето на Скелин.

Сония не искаше да лъже Лорандра, но търсенето на отстъпника Скелин не бе стигнало доникъде. Бяха се лишили и от помощта на Регин. Сери полагаше също толкова усилия да стои далеч от хората на Скелин и съюзниците му, колкото влагаше в търсенето му. Внедряването на Аний сред враговете, за да шпионира за Сери или принуждаването на семейството на Дориен да се пресели в Имардин, където той щеше да рискува живота си, за да й помогне, й се струваха много по-ужасни от необходимостта да излъже жената, която беше нарушила законите на Гилдията, беше избивала Крадци и бе внасяла роет с надеждата да наложи сина си за крал на престъпния свят.

„Признавам, че макар да очаквах с нетърпение Гилдията да спре да се колебае и да вземе очевидното решение, аз не бързах да започвам с измамата. Докато не блокират силите на Лорандра, нямаше с какво да я подкупя. Но сега… — тя въздъхна, — … сега нямам повод да отлагам повече“.

Оусън обяви срещата за приключена и в залата отекнаха стъпки, гласове и шум на мантии. Ротан изчака Сония да слезе до нивото, където седяха Деканите, и тръгна с нея.

— Оказва се, че Дориен е наистина толкова добър в узнаването на клюките, както твърдеше — промърмори той.

Двамата слязоха на площадката и се отдалечиха малко по-встрани от останалите магьосници.

— Какво каза той?

— Че лорд Регин и съпругата му са скарани.

— Много полезно — отвърна сухо Сония. — Разбрал ли е защо са се скарали?

Ротан отвори уста, но съзря лейди Винара, която се приближаваше към тях, затвори я и поклати глава.

— Лейди Винара — каза Сония, когато жената стигна до тях. Ротан също я поздрави.

— Черна магьоснице Сония, лорд Ротан — отвърна възрастната лечителка и им кимна в отговор. — Сигурно очаквате с нетърпение пристигането на лорд Дориен и семейството му в града по-рано от планираното.

Сония погледна към Ротан, който й отвърна с учуден поглед.

— Значи вече е уредил всичко? — попита той с примирен тон.

Винара му се усмихна съчувствено.

— Да. Определихме датата, за да го зачисля към лечителницата. — Тя се обърна към Сония. — Той искаше да работи в болниците, но аз реших, че ще е по-добре първоначално да го взема при мен, за да оценя напредъка в лечителските му умения, преди да го пусна в града.

Сония кимна.

— Съгласна съм. Благодаря ви — отвърна тя, изпълнена с признателност. Никога не бе изпитвала желание да дава нареждания на Дориен и подозираше, че той няма да изпълнява толкова послушно нарежданията както останалите лечители. Като по-старша лечителка, която някога му бе и преподавала, Винара не би трябвало да среща проблеми в коригирането на вредните навици, които Дориен може би бе придобил.

Лечителката кимна и се отдалечи. Сония се обърна към Ротан и го погледна замислено. Той разпери ръце и се ококори.

— Не ме гледай така! Не знаех! — Той раздразнено поклати глава. — Досетил се е, че ако ни каже за това, преди да си тръгне, и двамата ще го накараме да обещае, че няма да се връща в Гилдията.

Сония сви рамене.

— Имаш ли нещо против да ми помага? Това, че се връща по-рано от планираното в Имардин не означава, че ще го включа в издирването.

Ротан повдигна вежди.

— Съмнявам се, че ще успееш да го спреш.

Тя се усмихна накриво.

— Прав си, няма да мога, започне ли веднъж работа в болниците. Съжалявам, Ротан. Ще направя всичко възможно да не попадне в опасност.

— Защо ми се извиняваш?

— Затова че въвлякох сина ти в опасното издирване на магьосник–отстъпник.

— Ти не си го окуражила по никакъв начин — посочи той. — Вместо това аз трябва да ти се извиня, че отгледах сина си така, че да се превърне в упорит и инатлив човек.

Сония се засмя горчиво.

— Според мен никой от двама ни не може да бъде обвиняван за това какви са се оказали синовете ни. Някои неща излизат извън влиянието на родителите.

 

 

Архивната книга, която Денил бе купил на пазара, му струваше едно малко състояние. Първоначално продавачът не искаше да му каже откъде се е взела, но след като Денил намекна, че е готов да купи и други от него, мъжът призна, че я е намерил в едно имение на границата с пустошта, което, както много други, бе започнало да запада заради настъпващата пустиня.

Денил се почувства гузен заради вълнението, което думите на продавача породиха у него. Щом именията бяха започнали да разпродават собствеността си, за да оцелеят, значи щеше да може да си закупи и други книги. Изсушаващото влияние на пустошта бе запазило книгите и свитъците в добро състояние. Нищо чудно, че купените от Денил архиви бяха свързани с нея.

„Посетих ашаки Тачика. Той ми показа нанесените върху имението му вреди. Всичко беше изгоряло. Нямаше дори кости от животните, които да ни напомнят за шествалата смърт. Трудно бе да се открият границите на пораженията, защото вятърът беше разнесъл пепелта и върху неизгорелите земи, а през последните седмици бе започнала да се появява растителност и в изгорелите райони. Въздухът миришеше на пушек и на въпроси без отговор. Съгласих се да платя двайсет златни монети за пет рибера, включително един млад мъжки“.

Дневникът, който Денил четеше, бе написан в пестелив стил, но от време на време авторът му се впускаше в емоционални описания. Магьосникът бе заинтригуван от споменаването на растенията, които са се появили в пустошта толкова скоро след създаването й. Това отново го накара да се зачуди защо земята не се е възстановила досега. Нима тези растения са съществували известно време, но после са загинали?

Денил прекара часове в прелистване на дневника, преди да открие отново нещо интересно. Той свери датите и се изненада. Бяха минали двайсет години, преди авторът отново да спомене пустошта.

„Ашаки Тачика продаде имението си и се премести в Арвис. Каза, че отдавна ще е умрял, преди опустошената земя да се възстанови и се тревожи, че там никога повече няма да могат да се отглеждат растения. Жалко. В началото имаше такъв успех, но напоследък много имения пострадаха от завръщането на пустинята. Истинска загадка е защо се случи така“.

След това споменаванията на пустошта зачестиха. Когато взе последния дневник от комплекта, той скоро откри онова, което бе започнал да подозира.

„Пустошта мина границата. Робите докладваха на Кова и когато той ми каза, аз сам изтичах да се уверя в това. Бяха й необходими повече от трийсет години, за да достигне имението ми, макар че прахът се появи още в деня след големия взрив.

Земята на ашаки Тачика я няма. Нима моята и на Валича ще загинат през следващите трийсет години? Дали синът ми няма да наследи едно обречено имение и бъдеще? Макар всички ашаки да твърдят, че не вярват в това, отказът им да омъжат дъщерите си за сина ми е доказателство за противното. Може би ще е по-добре да няма внук, който да наследи проблемите ни“.

Скоро след това почеркът се промени. Синът съобщаваше за смъртта на баща си и продължаваше да записва предимно търговските си сделки. Сърцето на Денил се изпълни със съчувствие към семейството, въпреки напомнянето, че това са черни магьосници и робовладелци. В света, който познаваха и разбираха, те бавно се плъзгаха към бедност и изчезване.

Денил погледна към записките си и ги прелисти към началото. Архивът започваше няколко години след като бяха окупирани от Киралия. Първият автор бе млад, може би го бе наследил от някой ашаки, който бе загинал във войната. Той не пишеше много за киралийските си управници. В деня на създаването на пустошта той пишеше за ярка светлина, която нахлула през прозореца и по-късно споменаваше, че на залепените роби им трябвали три дни, преди да се възстановят и да се върнат на работа. В записките си той не изказваше предположения за онова, което е причинило светлината или опустошенията. „Може би се е страхувал да записва обвиненията си към киралийците“.

От купчината дневници бе останал само един. Той представляваше малка, окъсана книжка, пълна с песъчинки, което предполагаше, че някога е била заровена. Когато Денил я отвори, той видя, че почеркът е избледнял до такава степен, че почти не можеше да се чете.

Магьосникът се беше подготвил за това. Библиотекарите в Голямата библиотека в Елийн бяха разработили методи за възстановяването на древни текстове. Някои от тях просто съсипваха книгата, но други бяха по-внимателни и можеха да подсилят мастилото за кратък период от време. Ефективността им зависеше от типа хартия и мастило. В други случаи, ако страниците биваха обработвани една по една, можеха да се направят копия, преди оригиналът да се разпадне или да избледнее окончателно.

Денил извади бурканчетата с разтвори и прахчета от една кутия на бюрото си и започна да работи, като първо ги изпробваше върху ъглите на страниците. За негово облекчение, един от по-меките разтвори подсилваше достатъчно мастилото, за да може текстът да се прочете. Той започна да го прилага върху първата страница и щом първите думи се появиха, сърцето му заби ускорено.

Книгата, написана с много ситен почерк, принадлежеше на съпругата на един ашаки.

Макар да започваше всяка страница със заглавие, което подсказваше дали текстът е свързан с домашен или козметичен въпрос, писанията, които следваха, бързо преминаваха в политически проблеми. „Мехлем за суха коса“ — например, се превръщаше в язвителен коментар за братовчеда на императора.

„Император ли? — Денил се намръщи. — Ако са имали император, значи това е написано преди Сачаканската война“.

Той четеше, обработвайки внимателно всяка страница с разтвора. Скоро осъзна, че е грешал. Жената говореше за победения император с тази титла, защото просто нямаше друга алтернатива, а сачаканците все още не бяха приели термина крал за техния владетел.

„Което означава, че този дневник е бил написан по някое време след войната, но не повече от двайсет години“.

Авторката не бе отбелязвала дати, затова той нямаше как да знае колко време бе минало между отделните вписвания. Тя никога не използваше имена, а вместо това споменаваше хората по физическите им белези.

„Полезни церове за женския период.

Веднъж месечно се случва едно болезнено събитие. То обикновено е предшествано от голямо раздразнение, безпокойство и подпухване, а когато моментът настъпи, жената може да изпита облекчение, макар че винаги е изтощена. Проблемът е подсушаването. Небрежните се сблъскват с изтичания — често, защото го забелязват твърде късно. Как да разбера какво планират бледите? Те вярват на робите, смятат, че са благодарни за свободата си. Не е трудно да накараш един роб да говори. Лудият император знае. Затова взе за себе си роба на предателя. По-добре непрекъснато да го наглежда. Вземи собствеността на героя и в очите на робите му ще заемеш мястото му. Лудият император искаше бледите да вземат децата ни и да ги дадат за отглеждане на техните хора. Да накарат малките да ни мразят. Но добрият се възпротиви на плана и останалите го подкрепиха. Обзалагам се, че са съжалили, че са избрали лудия за свой водач“.

Докато Денил чакаше следващата страница да реагира на разтвора, той се замисли над онова, което беше прочел. Жената споменаваше лудия император няколко пъти. Според Денил тук не ставаше въпрос за истинския император, а просто за някой водач. Ако бледите бяха киралийците, то тогава сигурно ставаше въпрос за магьосника, който ги е предвождал, лорд Нарвелан. Денил бе заинтригуван от предположението, че Нарвелан си е взел роб. Робът на предателя, който също така е и герой. Той присви очи към постепенно потъмняващото мастило.

„Добри обноски при посрещане на гости.

Първо се показва уважението към ашаки, после към магьосника, след това към свободния. Мъжете преди жените. По-възрастните преди по-младите. Кражбата е голяма обида, а днес бледите ни гости бяха ограбени от един от своите. От собствения им луд император. Той грабна оръжието си и побягна. Много от бледите го подгониха. Това е огромна възможност. Аз съм ядосана и тъжна. Моите хора са твърде уплашени, за да се възползват от полученото предимство. Те казват, че лудият император може да се върне заедно с ножа и да ни накаже. Те са страхливци“.

Ситните букви преминаха в драсканици и Денил предположи, че по средата на текста е имало прекъсване и остатъкът е бил добавен по-късно, като жената или е бързала, или е била ядосана. Споменаването на оръжието не беше нещо ново — авторката на текста вече го бе споменала веднъж като причината сакачанците да се страхуват да се изправят срещу киралийците. Но сега Нарвелан го беше откраднал. Защо?

„Как се реагира на новина за смърт на съперник.

Свободата ни е неминуема и дойде от ръцете на глупак! Земята на северозапад бе опустошена от голям магически взрив. Подобна сила може да излезе само от хранилищен камък. Никой друг от магическите артефакти не е толкова могъщ. Очевидно лудият император се е опитал да го използва, когато хората му са се изправили срещу него, но е изгубил контрола. Отървахме се и от двамата! Мнозина от бледите умряха, така че сега онези, които ни контролират, са много по-малко. Ширят се страхове, че те разполагат с друго оръжие. Но ако не го донесат тук, моят народ ще се отърси от страхливостта си и ще си върне територията. Изгорената от хранилищния камък земя ще се възстанови. Ние отново ще бъдем силни“.

Тръпки го полазиха по гърба. Във вълнението си, авторката на дневника бе нарекла оръжието с истинското му име: хранилищен камък. Ако беше права, значи Нарвелан бе откраднал камъка. Беше се опитал да го използва, бе изгубил контрол над него и бе създал пустошта.

„Събрано така, всичко си идва на мястото. Само че няма очевидна причина, поради която Нарвелан е откраднал хранилищния камък. А може би не е имал нужда от причина, а е бил наистина луд, както го описват архивите“.

Внезапно корицата изпука и няколко страници паднаха на пода. Когато погледна отново към първата страница, Денил забеляза, че мастилото отново бе избледняло. Той взе снопче листове и мастилница. После извика на роба да му донесе суми и малко храна.

„Ще препиша този дневник още сега — реши той. — Дори ако се наложи да работя цяла нощ“.

 

 

Лилия се поколеба, вперила поглед в грамадния, суров мъж, който стоеше на прага. Макар че й се поклони, това беше просто символичен жест. Нещо във вида му я караше да се чувства неспокойна. Мъжът се намръщи, когато тя не влезе вътре след Наки. Очите му проблеснаха към улицата, проверявайки за нещо. След това отвори уста.

— Влизаш ли или не?

Гласът му бе изненадващо писклив и женствен и за миг на Лилия й се прииска да се изкикоти. Нервността й изчезна и тя мина покрай него, влизайки в мръсния коридор.

Това не беше точно коридор. Имаше достатъчно място за пазача и за хората, които минаваха покрай него на път към стълбището. Наки започна да се изкачва към горния етаж. Иззад стените се разнасяха странни, приглушени звуци и въздухът имаше мирис на нещо странно и същевременно познато. Лилия почувства как в нея отново се заражда тревога.

Тя предполагаше що за място е това. По загадъчното поведение на Наки се бе досетила, че не отиват на някакво стандартно вечерно развлечение. На учениците не им беше забранено да посещават такива места, но не трябваше и да зачестяват там.

Те се наричаха казанджийници. Или къщи за удоволствия. Когато двете момичета стигнаха до площадката на втория етаж, една жена, облечена в скъпа, но доста натруфена рокля, им се поклони и ги попита какво желаят.

— Стая с мангал — отвърна Наки. — И малко вино.

Жената им махна с ръка да я последват и тръгна по коридора.

— Не съм те виждал отдавна тук, ученичке Наки — разнесе се мъжки глас зад Лилия. Наки спря. Лилия забеляза, че Наки не бърза да се обръща. Усмивката на приятелката й изглеждаше пресилена.

— Келин — каза тя. — Доста време мина. Как върви търговията?

Лилия се обърна и видя нисък, набит мъж с кривогледи очи да се подава наполовина от стаята. Устните му се разтегнаха и кривите му зъби проблеснаха. Ако това беше усмивка, то в нея нямаше никакви приятелски чувства.

— Много добре — отвърна той. — Бих те поканил — погледът му прескочи към Лилия, — но виждам, че си имаш по-добра компания.

— Така е. — Наки пристъпи напред и хвана Лилия за ръката. — Но все пак благодаря — подхвърли тя през рамо, пристъпи напред и поведе Лилия след жената.

Изкачиха се по стълбите до малка стая, в която имаше диванче за двама и малка камина с мангал, който бе поставен върху плочките й. Тясното прозорче пропускаше светлината от луната и уличните лампи, която бе почти толкова силна, колкото тази на двата малки фенера, които висяха от двете страни на камината. Във въздуха ухаеше на ароматен пушек и нещо кисело.

— Мъничка, но уютна и приятна — каза Наки и посочи стаята.

— Кой беше този мъж? — попита Лилия, когато се настаниха на дивана.

Наки сбърчи нос.

— Приятел на семейството. Веднъж направи услуга на баща ми и сега се държи така, сякаш ни е роднина. — Тя сви рамене. — Но не е лош, щом разбереш какво цени. — Тя се обърна към Лилия. — Това е тайната на хората: да разбереш какво ценят.

— А ти какво цениш? — попита Лилия.

Приятелката й наведе главата си настрани и се замисли. Профилът й леко сияеше на светлината на фенерите. „Изглежда страхотно тази вечер — усети се, че мисли Лилия. — Очевидно се чувства по-добре през нощта“.

— Приятелството — отвърна Наки. — Доверието. Лоялността. — Тя се наведе към нея и усмивката й се разшири. — Любовта.

Лилия затаи дъх, но приятелката й отново се отдръпна назад.

— А ти?

Лилия си пое дълбоко дъх, после го изпусна, но главата й продължаваше да се върти. „А още не сме започнали да вдишваме роет“.

— Същото — отвърна тя, уплашена, че мисли твърде дълго. „Любов? Възможно ли е? Обичам ли Наки? Определено се забавлявам повече, когато сме заедно, а и в нея има нещо, което е едновременно вълнуващо и плашещо“.

Наки я гледаше напрегнато. Тя не каза нищо; просто я гледаше. На вратата се почука. Наки отмести поглед и я отвори с магия.

Лилия почувства леко облекчение и разочарование, когато жената внесе поднос с бутилка вино, чаши и една украсена кутия.

— Аха! — рече нетърпеливо Наки, пренебрегвайки поклона на жената. Тя грабна кутията и изсипа шепа от съдържанието й в мангала. Въглените му пламнаха, несъмнено подпалени от магията й и във въздуха започна да се вие пушек.

Лилия отвори бутилката и наля вино. Подаде едната чаша на Наки, която леко я повдигна във въздуха.

— За какво ще пием? — попита тя. — Но да, разбира се: за доверието, лоялността и любовта.

— Доверието, лоялността и любовта — повтори Лилия. Двете отпиха от чашите си.

Настъпи спокойно мълчание. Пушекът от мангала се диплеше в стаята. Наки се наведе напред и вдиша дълбоко. Лилия се изкиска и направи същото, чувствайки се така, сякаш мислите й са стегнали възли, които постепенно са отпускат и развързват. Тя се облегна назад и въздъхна.

— Благодаря ти — чу се тя да казва.

Наки се обърна и й се усмихна.

— Харесва ли ти тук? Така си и помислих.

Лилия се огледа и сви рамене.

— Става. Благодарих ти за… за… за това, че ме караш да се отпусна, че ми показваш как да се забавлявам и… просто защото си добра компания.

Усмивката на Наки избледня и бе заменена от замислено изражение. Когато то се появеше на лицето й, обикновено следваше нещо изненадващо и понякога леко отблъскващо.

Този път Наки се наведе напред и бързо и силно целуна Лилия.

С пламнали устни, Лилия се втренчи в приятелката си, изпълнена с удивление и надежда. Сърцето й препускаше като лудо. Главата й се замая. „Това със сигурност беше изненадващо — помисли си тя. — Но както всичко, което прави Наки, съвсем не толкова отблъскващо, както би изглеждало“.

Наки го направи отново, бавно и уверено, само че този път не бързаше да се отдръпне. Хиляди чувства и мисли бушуваха в тялото на Лилия, всичките бяха изпълнени с удоволствие и никоя не можеше да бъде обяснена с роета или виното. „Виното… — Тя държеше чашата, а й се искаше ръцете й да са празни. — Мисля…“ Ръката на Наки се плъзна около кръста й и Лилия също искаше да докосне приятелката си — „трябва ли да продължавам да я наричам приятелка след тази вечер?“ Тя се облегна настрани, опитвайки се да остави чашата на пода. „Мисля, че съм влюбена“.

Но сигурно бе оставила бокала на неравна повърхност, защото чу тупване и бълбукане на течност, когато чашата се преобърна.

„Уф“ — помисли си тя. Но макар да не бе издала нито звук, тя чу нечий тих глас да го изговаря вместо нея. Той се разнесе откъм камината.

„Странно“.

Тя не можа да се сдържи. Извъртя глава и погледна към камината. Някъде в кухината проблесна нещо. Лилия се вгледа по-добре и остана с впечатлението, че нещо примигна.

„Някой ни наблюдава“.

Тя потръпна от ужас и леко отблъсна Наки от себе си.

— Какво има? — попита Наки с глас, който бе по-дълбок и гърлен от обичайното.

— Видях… — Лилия поклати глава, откъсна очи от камината, която сега изглеждаше тъмна и обикновена, и погледна към Наки. — Аз… все пак мисля, че това място не ми харесва. Не ми изглежда особено… уединено.

Наки улови погледа й и се усмихна.

— Разбрах. Да допием виното и да се махаме оттук.

— Аз разлях моето.

— Не се притеснявай. — Наки се наведе и вдигна чашата. — Тук непрекъснато се случват малки инциденти, макар че обикновено клиентите са доста по-пияни от нас. — Тя напълни чашата, подаде я на Лилия и се усмихна.

— За любовта.

Лилия отвърна на усмивката й, чувствайки как жизнерадостното, бодро настроение се завръща и притесненията й се изпаряват.

— За любовта.