Труди Канаван
Отстъпница (8)

Глава 6
Предупреждението

Когато Лоркин се спря, за да почине, той забеляза, че повече от половината легла в лечебницата са заети, макар че пациентите обикновено си тръгваха веднага, след като Калия ги прегледаше. Почти всички имаха еднакви или подобни оплаквания. Дори в изолираното, отдалечено Убежище хората хващаха хрема и кашлица през зимата. Наричаха го ледена треска.

Лечението бе толкова познато и проверено, че се задаваха малко въпроси. Онези, които твърдяха, че са се разболели от ледена треска, бяха преглеждани повърхностно и Калия рядко обясняваше какви лекарства е дала.

Тези болни минаваха само през нея. Лоркин трябваше да се грижи за онези, които идваха с други наранявания или болести. Никой с ледена треска не го търсеше. Ако Калия беше заета, те сядаха на леглото и чакаха търпеливо, като от време на време му хвърляха по някой любопитен поглед.

В общи линии лечението представляваше разтъркване на гърдите и чай с горчив привкус. Децата получаваха сладки, ако не можеха да изтърпят горчивината. Сладките бяха доста силни и неприятни, така че ги търпяха само онези, които наистина бяха болни или имаха притъпен вкус. Пациентите получаваха достатъчно чай и сладки за няколко дни. После трябваше да се върнат за повторен преглед, ако имаха нужда от още.

За пръв път Лоркин виждаше толкова стриктно разпределение на запасите. Той знаеше, че складовете с храна трябва да бъдат наблюдавани и контролирани, за да може произведените продукти да стигнат за хората през цялата зима, но досега не бе ставал свидетел на особено строги ограничения. За тях обаче говореха всички и ако видеха някой да се храни повече, отколкото се смяташе за приемливо; те открито изразяваха неодобрението си; вкарвайки и нотка на предупреждение в гласа.

Никой от магьосниците не идваше да се лекува от ледена треска, защото те бяха природно устойчиви на болести, затова Лоркин се изненада, като видя една от тях да влиза в стаята с издайническите зачервени нос и очи. Той продължи да бинтова възпаления крак на един възрастен мъж. Старецът се засмя.

— Помисли си, че е магьосница, нали? — изграчи той.

Лоркин се усмихна.

— Да — призна той.

— Не е. Майка й — да. Сестра й също. Баба й беше. Тя не е, но обича да се преструва на такава.

— В Обединените земи всички магьосници трябва да носят униформа, за да може останалите да знаят какви са. Незаконно е да се обличаш като магьосник, ако не си такъв.

Старецът леко се подсмихна.

— О, на тях това няма да им се хареса.

— Защото ще стане очевидно, че не всички са равни?

Мъжът изсумтя.

— Не, защото не обичат да им казват какво да правят.

Лоркин тихо се засмя. Той приключи с превръзката и даде на стареца допълнителна доза обезболяващо. „Какво ще правя, ако лекарствата свършат?“

Би могъл да започне да изцелява пациентите, но моментът нямаше да е подходящ. „Ако бъда принуден да използвам лечителските си сили, причината трябва да е по-добра от свършването на лекарствата“.

— Някога ходил ли си в старите наблюдателници над града? — попита възрастният мъж.

— Стаите, които са били направени преди Изменниците да открият долината?

— Да. Една твоя приятелка сподели, че обича да ходи там. Поръча да ти го кажа.

Лоркин погледна стареца, усмихна се и извърна поглед.

— Така ли направи?

— Да, а аз имам нужда някой да ми помогне да се върна в стаята си.

Калия не заподозря нищо, когато Лоркин й каза, че мъжът има нужда от помощта му, но му каза да се върне колкото се може по-бързо. Щом изминаха няколкостотин крачки, възрастният мъж каза, че нататък може да продължи и сам, но Лоркин настоя да го придружи до стаята му. Едва след това забърза към наблюдателниците. Трябваше да изкачи няколко стълбища, за да стигне дотам, и когато застана пред вратата на първата, вече дишаше тежко.

Щом влезе през тежката врата, пред устата му започнаха да се образуват кълба пара. Въздухът беше много студен, той бързо създаде магическа бариера около себе си и затопли въздуха във вътрешността. Стаята беше дълга и тясна, единствените мебели в нея бяха груби дървени пейки, подредени до стената в дъното. По дължината й зееха прозорци без стъкла.

На рамката на един от тях се бе облегнала жена и щом я зърна, сърцето му потрепна. Тивара му се усмихна леко. Той успя да се сдържи да не й се ухили в отговор.

— Защо не ги запълнят със стъкло? — попита Лоркин, сочейки отворите. — Тогава ще е много по-лесно да се затопли въздухът.

— Нямаме материали, за да произведем толкова много стъкло — каза му тя и тръгна да го пресрещне.

— Бихте могли да донесете от равнината.

Тя поклати глава.

— Не си заслужава рискът да бъдем открити заради това.

— Но сигурно и преди сте носили материали до тук?

— Няколко пъти. Предпочитаме да намираме начин сами да си правим нещата или минаваме без тях. Но по принцип се справяме. — Тя го повика до прозореца. Долината бе покрита със сняг, а сивите скали бяха надвиснали застрашително над белотата. — Ивар каза ли ти, че отглеждаме растения в пещери, които са осветявани и отоплявани от камъни?

— Не. — Изпълни го любопитство. — Така ли пазите животните си през зимата? Държите ги в пещери?

— Да, макар че повечето от тях се хранят със зърно и щом стане достатъчно студено, за да се получат ледени пещери, отделяме част от тях за клане и замразяваме месото.

— Ледени пещери. Бих искал да ги видя — каза замислено той. — Но не очаквам в близко време някой да се съгласи да ме разведе на обиколка из пещерите.

Тивара поклати глава.

— Да. — Бръчка проряза челото й и тя погледна встрани. — Не трябва да разговарям с теб.

— Знам. Но ето ни тук.

Тя леко се усмихна, след което отново стана сериозна.

— Виждал ли си скоро Ивар?

Той поклати глава.

— А ти?

— Да. Но се притеснявам за него.

Лоркин я погледна загрижено.

— Защо?

Тя го погледна колебливо. Но причината не бе нерешителност. Просто като че ли премисляше дали да му каже нещо.

— Трябва да те предупредя, но не мога да говоря направо, а не искам да си правиш погрешни изводи. — Тя огледа стаята, после се наведе към него и снижи гласа си, въпреки че в стаята нямаше никой. — През следващите няколко седмици няколко жени ще се опитат да те вкарат в леглата си. Не приемай никакви покани — освен ако не си абсолютно сигурен, че не са магьосници.

Той я погледна, потискайки желанието да се ухили.

— Някои вече се опитаха. Аз не…

— Това е различно — каза Тивара и махна презрително с ръка.

— Това е… ще го правят не защото те харесват. Напротив. — Тя го погледна втренчено, със сериозно изражение на лицето. — Ще послушаш ли предупреждението ми?

— Разбира се — отвърна той и се усмихна с надеждата, че усмивката му ще бъде приета като израз на благодарността му, а не на радост. „Тя ревнува. Иска ме само за себе си“.

— Не си ме разбрал правилно — рече Тивара с присвити очи. — Наистина съществува опасност. Онова, което планират, може да е опасно. Може да убива.

Внезапно самодоволството му се стопи и стомахът му се сви, щом разбра, какво е имала предвид: Смъртта на любовника.

— Смятат да ме убият?

Тя поклати глава.

— Не. Това е против закона. Но ако ти случайно умреш, особено в такава ситуация… — Изречението увисна недовършено във въздуха, а тя просто безпомощно разпери ръце. — Наказанието е много по-меко.

Той кимна и срещна погледа й. Този път не се наложи да полага никакви усилия, за да изглежда сериозен.

— Няма да легна с нито една Изменница, докато не ми кажеш, че вече мога.

Тя завъртя очи и отстъпи към вратата.

— Само от магьосниците трябва да се пазиш, Лоркин. Какво правиш с останалите не е моя работа. Макар че ще сме благодарни, ако направиш необходимото, за да не ни напълниш с деца, защото и без това изхранваме много гърла. — Тя го погледна. — Трябва да тръгвам.

— А аз трябва да се връщам в лечебницата. — Той въздъхна. — Не че умирам да се видя с Калия, но подозирам, че тази ледена треска ще се влоши много повече.

Тя кимна и в погледа й проблесна топлота, но на лицето й се изписа тъга.

— Всяка година се случва. Винаги убива по няколко души. Обикновено стари, малки деца или такива, които са отслабени от друга болест. Бъди подготвен за това.

Лоркин кимна разбиращо.

— Благодаря за предупреждението. — Той се усмихна. — И за двете.

Тя му се усмихна в отговор. Двамата тръгнаха заедно към вратата и топлите стълби зад нея. Тивара му каза да мине пръв, за да не бъдат видени да влизат заедно в града. Той се обърна към нея още веднъж и видя, че се взира отвъд заобикалящите я стени, с тревожно и същевременно решително изражение. Сърцето му отново потрепна. Тя беше дошла да го види, беше нарушила заповедта да го избягва. Лоркин се надяваше, че неподчинението й няма да бъде забелязано и че тя отново ще го потърси.

 

 

— Лорд Дориен кога си тръгва? — попита Джона, докато забърсваше последната чаша за вино.

— Утре сутринта — отвърна Сония. Тя погледна към своята леля и прислужница, и забеляза странното изражение на лицето й. — Какво?

Джона поклати глава, остави чашата за вино и огледа гостната на Сония. После отиде до ниската маса, където щеше да бъде сервирана вечерята, и започна да лъска приборите. Отново.

— Нищо важно. Просто си мисля как можеха да се развият нещата.

Сония въздъхна и скръсти ръце.

— Все още ли се оплакваш, че не съм се омъжила за Дориен?

Джона разпери ръце.

— Той е много приятен мъж.

„О, не. Не отново“.

— Така е — съгласи се Сония. — Но ако се бях омъжила за него, трябваше да се преместя в селото му и ти никога нямаше да ме видиш.

— Глупости — отвърна Джона и очите й проблеснаха триумфиращо. — Гилдията никога нямаше да те изпусне от погледа си.

— Значи щяха да принудят Дориен да остане тук, а това щеше да е жестоко спрямо него. Той не харесва града.

Джона сви рамене.

— Като остарее, може и да промени мнението си.

— Това е доста…

Почукване по вратата прекъсна Сония. Тя с облекчение се откъсна от спора и изпрати лека магическа вълна към ключалката. Чу се изщракване, вратата се отвори и разкри строящия отвън Регин.

— Черна магьоснице Сония — каза той. — Мога ли да поговоря с вас насаме?

— Лорд Регин! — отвърна Сония може би малко по-ентусиазирано отколкото трябваше. — Влезте!

Той пристъпи в гостната и погледна към Джона, която се шмугна в спалнята на Сония, за да ги остави насаме. След това предметите на масата привлякоха погледа му.

— Очаквате гости — отбеляза той. — По-добре да не се помайвам. — Той се изпъна и срещна погледа й. — Дойдох, за да ви съобщя, че се появиха семейни проблеми, които ще отнемат голяма част от вниманието и времето ми. Тъй като няма да имам възможността да ви предложа помощта си в преследването и, по-важното, в залавянето на Крадеца Скели, мисля, че ще е по-добре да си намерите друг помощник.

Сония го погледна слисано.

— О — рече тя. — Това е… — За миг се почувства объркана. Как щеше да се справи без помощта на Регин със залавянето на Скелин? „Не съм си и помисляла, че нещата толкова ще се влошат. — Тя поклати глава. — Не мога да повярвам, че толкова съжалявам за загубата на помощта му“. — Много жалко — каза тя. — Ценя помощта ви и не ми се иска да ви губя като помощник. Но семейството винаги е на първо място — додаде бързо тя.

Усмивката му приличаше повече на гримаса. Стори й се, че дори потрепна.

— Да, така е.

— Надявам се проблемът да се разреши бързо и безболезнено.

— Съмня… — Гласът на Регин секна при последвалото почукване на вратата. Той я погледна, обърна се към Сония и леко се поклони.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, Черна магьоснице Сония. А сега по-добре да ви оставя.

Сония отново отвори вратата. В коридора чакаха Ротан и Дориен. Те видяха Регин и докато му се покланяха учтиво, в очите им проблесна любопитство.

— Лорд Регин — промърмориха и двамата.

— Лорд Ротан, лорд Дориен. Тъкмо си тръгвах. Приятна вечеря. — Магьосниците му направиха път и той мина покрай тях. Сония чу отдалечаващите се стъпки по коридора, после гостите й влязоха и затвориха вратата.

— Някакви новини? — попита Ротан.

Сония поклати глава.

— Не такива, каквито очакваме. Дори напротив, Регин повече не може да ни помага. Семейни проблеми, така ми обясни.

— О! — Ротан се намръщи изненадано.

— Така казах и аз. Макар по-учтиво и многословно, като същевременно изразих признателността и съжалението си, разбира се.

— Разбира се. — Ротан се засмя, но лицето му отново се намръщи. — Какво ще правим без него?

Погледът на Дориен прескочи от баща му към Сония.

— Толкова силно ли се нуждаете от помощта му?

— Не чак толкова за търсенето — отвърна Ротан. — Сери е по-подготвен за него. А за залавянето на Скелин.

Сония им посочи столовете. Джона се появи от спалнята и повдигна въпросително вежди към племенницата си. Сония й кимна и тя излезе, за да поднесе приготвените ястия.

— Не е задължително да бъде Регин. Мога ли аз да заема мястото му? — попита Дориен, поглеждайки от Ротан към Сония.

Тя се намръщи.

— Ти трябва да се връщаш в селото си.

— Да, но бих могъл да уредя нещата и да се върна тук. — Той й се усмихна. — В съседното село, на половин ден път, живее друг лечител. Двамата имаме споразумение да се грижим за пациентите на другия, когато се наложи някой от нас да пътува до града.

— Но тук става въпрос за доста по-дълъг период от време — предупреди го Сония.

— Не трябва да оставяш Алина и момичетата толкова дълго — съгласи се Ротан. Той се обърна към Сония. — Аз мога да помогна, когато настъпи моментът.

— Не… — започна Сония.

— Ти не знаеш колко е силен Скелин — прекъсна я Дориен и се намръщи неодобрително на баща си. — Ами ако е по-силен от теб? Ти не си толкова силен, колкото лорд Регин. Сам си го казвал.

— Ще бъда със Сония.

— Ами ако се окажеш сам? Ами ако ви разделят? — Дориен поклати глава. — Твърде е опасно за теб, татко.

Сония кимна. Тя не бе съгласна с аргументите на Дориен, защото Ротан не бе по-слаб от повечето магьосници, но той остаряваше и ставаше физически по-слаб, което можеше да се окаже проблем, ако преследваха някого.

— Ти не си много по-силен от мен — посочи Ротан.

— Но аз съм по-силен — отвърна Дориен и погледна Сония с грейнали очи. — Двамата с Алина смятахме да се преместим в града за известно време, за да може Тилия да свикне с живота тук, преди да постъпи в Университета. Мислехме да останем тук поне първите няколко месеца след като започнат уроците й. — Той се обърна към баща си. — Вече казах на лейди Винара за плановете ми, макар да не съм уточнявал датите. Няма да е трудно да се преместим тук по-рано.

Ротан погледна безмълвно сина си, очевидно разкъсван от противоречиви чувства. „Той ще се радва да вижда по-често внучките си — досети се Сония, — но не иска да се съгласи с нещо, което ще застраши живота на сина му“.

Но при тази мисъл й стана по-леко. Хубаво щеше да е да вижда Дориен по-дълго от обичайните му кратки визити в Гилдията. Помощта му щеше да е добре дошла, макар че на нея не й се искаше да застрашава живота му, не й се искаше да застрашава ничий живот. Но поне той имаше желание да работи с нея и знаеше кога да пази тайна.

Напрегнатото мълчание бе нарушено от поредното почукване по вратата. Когато тя се отвори, трима прислужници, водени от Джона, внесоха подносите с храна. Джона повдигна вежди, изненадана от пълното мълчание в стаята. Преди да излезе заедно с помощниците си, тя стрелна Сония с поглед, който казваше: „Ще се върна да видя какво става“.

Когато вратата се затвори, Сония се наведе напред и започна да сервира.

— Чудя се какви семейни проблеми трябва да обвиним за това, че ни отнемат Регин — каза тя.

Ротан гледаше замислено.

— Понякога ми се иска да не бях спирал с посещенията във Вечерната зала, за да послушам клюките.

— Ще видя какво мога да науча — каза Дориен, свивайки рамене.

— За една нощ? — намръщи се Сония.

Очите му проблеснаха дяволито.

— Когато посещаваш Гилдията само за няколко седмици годишно, всички бързат да те запознаят с подробностите по скандалите, които си пропуснал. Тази вечер ще трябва да ви напусна малко по-рано, за да отида навреме във Вечерната зала, но ако изобщо има отговор на твоя въпрос, утре сутринта ще го знаеш.

 

 

Мекият, хлъзгав плат се плъзна през главата на Лилия и се свлече към пода, но в последния момент бе придърпан към кръста й и надиплен в красиви гънки. Наки отстъпи назад.

— Идеално ти подхожда. — В гласа й се долавяше веселие и раздразнение. Тя отстъпи назад, скръсти ръце и нацупи устни. — Не е честно. Пораснала съм много и вече нищо не ми става, а няма смисъл да ти давам роклите си, защото никога няма да ни позволят да ги облечем. — После се усмихна. — Изглеждаш страхотно. Погледни се в огледалото.

Лилия колебливо пристъпи към огледалото и погледна към отражението си. Не изпълваше особено добре бюстието на роклята, но това можеше да се оправи с подплънки. Макар често да бе виждала някогашната си работодателка и дъщерите й да се обличат така, тя никога не би се осмелила да изпробва дрехите им.

— Прекрасна си — каза Наки, заставайки зад нея. Тя постави ръце на раменете й. Пръстите й бяха студени и Лилия усети тръпки по гърба си. Тя си спомни думите на Мади и Фродже за новата й приятелка, но бързо прогони тези мисли от главата си.

Наки се намръщи.

— Напрегната си. Какво има? Неудобна ли е?

Лилия поклати глава.

— Чувствам се така, сякаш… правим нещо нередно. Магьосниците трябва винаги да носят мантии.

Устните на Наки се изкривиха в дяволита усмивка.

— Знам. Забавно е, нали?

Виждайки ухиленото лице на приятелката си, Лилия не се сдържа и също се усмихна.

— Да, но защото никой не може да ни види.

— Това ще бъде нашата неприлична тайна — каза Наки и се обърна. После изведнъж се спря, хвана подгъва на роклята си и заметна полата през глава. Отдолу носеше само една камизолка и Лилия бързо извърна поглед.

— Всъщност трябва да направиш нещо наистина неприлично — продължи Наки, увивайки се в ученическата си мантия. — Тогава ще можеш да правиш леко неприлични неща, като това, без да се притесняваш. — Тя се замисли и изведнъж се ухили. — Сещам се за едно нещо. Чакай тук. Веднага се връщам.

Наки се шмугна през вратата на спалнята й. Лилия се възползва от отсъствието на приятелката си, за да съблече бързо роклята и да облече мантията си. Докато завързваше шарфа, Наки се върна, носейки малък черен предмет. Тя го вдигна нагоре с триумфална усмивка.

Предметът приличаше на метална клетка за птици, само че по-малка и по-къса. Лилия я погледна слисано. Наки се засмя. Тя впери поглед в клетката и от отворите й започна да излиза пушек. Смаяната и изпълнена с любопитство Лилия се досети какво вижда.

— Това е мангал за роет!

— Разбира се. — Наки завъртя очи. — Толкова си невинна, Лилия. Трудно е да повярва човек, че си дъщеря на семейство прислужници.

— Работодателите на семейството ми не одобряват роета.

Наки сви рамене.

— Много хора са така. Те не се доверяват на новите неща. Накрая ще разберат, че роетът не е по-лош от виното — а в известна степен е дори по-добър. Не получаваш махмурлук. — Наки замаха с ръце, за да докара пушека към себе си и започна да вдишва дълбоко. После затвори очи и въздъхна дълбоко. Когато погледна към Лилия, погледът й бе мрачен и съблазнителен, и тя я повика с жест. — Ела, опитай.

Лилия се подчини. Тя се наведе към мангала и вдъхна дълбоко. Дробовете й се изпълниха с ароматния пушек. Тя се закашля, Наки прикри устата си с ръка и се изкиска. Вместо да се обиди, че приятелката й се присмива, Лилия установи, че няма нищо против. Гърдите й отново се изпълниха с пушек. Главата й се завъртя.

— Предишния път намерих едно страхотно местенце — каза Наки, отивайки до леглото си. Тя окачи мангала на закачалката и издърпа дрехите към другия й край. След това се тръсна на леглото.

Лилия отново се засмя. Наки се обърна, усмихна й се и потупа леглото до себе си.

— Ела, полегни. Много е отпускащо.

За голямо облекчение на Лилия мисълта да лежи до Наки събуди само някакво далечно ехо от нервността, която изпитваше преди. Тя се отпусна на дюшека до приятелката си.

— Все още ли се притесняваш да не се забъркаш в нещо? — попита Наки.

— Не. Изведнъж вече нищо не ме притеснява.

— Това е резултат от роета. Забравяш всичко. Спираш да се притесняваш. — Тя се обърна и погледна Лилия. — Напоследък ми изглеждаш много разтревожена.

— Да.

— За какво?

— Заради момичетата от класа ми. Онези, които ми бяха приятелки. Те говорят разни неща за теб.

Наки се засмя.

— Сигурно. Какво казват?

„Защо ми трябваше да казвам това? Проклятие. Не мога да й кажа… или мога? Хубаво е човек да знае истината…“

— Казват, че… че харесваш жени. Вместо мъже. Имам предвид… — Лилия си пое дълбоко дъх и се закашля отново, когато пушекът изпълни дробовете й. — Че предпочиташ за любовници жени така, както някои мъже предпочитат мъже. — Тя покри устата си с длан. „Защо го направих? Как можах да го изтърся? Наки ще ме намрази!“

Но Наки само се засмя. Безгрижен, закачлив смях.

— Обзалагам се, че месеци наред са имали много интересни сънища.

Лилия се изкиска. Тя се опита да си представи как Фродже и Мади сънуват за… „Не, не мисли за това“.

— Искаш ли да узнаеш дали е истина?

Лилия примигна изненадано, после извърна глава и погледна Наки.

Приятелката й срещна погледа й и се усмихна.

— Истина е. Истина е и за теб, нали? Или… още не си сигурна.

Лилия извърна пламналото си лице настрани.

— Аз…

— Продължавай. Можеш да ми кажеш.

— Ами… Така мисля… ъъъ… можеш ли да ме посъветваш нещо?

Наки се обърна и се надигна до седнало положение.

— Съветът ми е да не се притесняваш за това. — Тя протегна ръка и откачи мангала. Той спря да дими. — Жените са се влюбвали в жени от векове. Мъжете винаги са ги смятали за близки приятелки. Мъжете са различни, защото те не могат да бъдат близки приятели от страх, че останалите ще ги помислят за влюбени. — Тя се изкиска, стана от леглото и й махна с ръка. — Момичета като нас лесно могат да пазят тайната си, защото никой не им обръща внимание. Да идем в библиотеката.

Лилия се надигна, поколеба се и затвори очи, защото главата й се завъртя.

— В библиотеката ли? Защо там? Защо сега?

— Защото искам да ти покажа нещо, преди баща ми да се прибере. Искам още малко роет.

— Ти държиш роета в библиотеката?

— Баща ми го държи там.

— Баща ти използва роет?

Наки се засмя невесело.

— Разбира се.

Двете излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и слязоха по стълбите. Лилия се зачуди колко е часът. По всичко личеше, че е достатъчно късно, защото по коридорите не се виждаха прислужници.

— Семейството на баща ми има доста долни навици — каза Наки. — Чичо ми харесваше момичета. Нямам предвид, че си пада по жените изобщо, а по малките момиченца. Прислужниците знаеха това и ме криеха винаги, когато ни посещаваше. Баща ми не повярва, когато му казах.

Лилия потрепери.

— Това е ужасно.

Наки я погледна и се усмихна, но очите й бяха ледени.

— О, накрая си плати. — Тя се обърна и спря пред една врата. — Стигнахме.

Момичето бутна вратата към огромната стая. Лилия ахна, щом зърна рафтовете, пълни с книги и свитъци. Тя бързо бе осъзнала, че Наки смята интереса към училището за скучен, но не можа да сдържи възхитата и задоволството си.

— Реших, че ще ти хареса.

Лилия погледна Наки, която се усмихваше широко и се престори на смутена.

Наки се засмя.

— Ужасна актриса си. Върви да разгледаш.

Момичето отиде до покритата със стъкло маса в ъгъла. Лилия видя, че стъклото всъщност покриваше кухина като чекмедже, която беше пълна със стари книги, свитъци, няколко фигурки и бижута. Наки прокара ръка под ръба и се чу леко изщракване.

— Баща ми е заключил горната част с ключове и с магия, но не е чак толкова силен магьосник, за да заключи целия скрин — промърмори Наки. Тя бръкна вътре и извади малка книга, която подаде на Лилия.

Тя бе облечена с мека кожа, леко напръхнала от годините, с изтрито заглавие. Когато я отвори, Лилия се изненада от крехката твърдост на страниците. Имаше усещането, че ако се опита да ги прегъне, ще се счупят. Ръкописът бе избледнял, но все още се четеше, макар старият официален стил да не бе толкова лесен за разчитане.

— Какво е това?

— Книга как да се използва магия — каза Наки. — По-голямата част от нея ни е известна. Магьосниците са научили много през последните седемстотин години.

— Седемстотин — ахна Лилия. — Невероятно, колко е запазена.

— Не е чак толкова стара. Това е копие на оригинала и е била преподвързвана няколко пъти. — Наки погледна косо приятелката си. — Тук е описан един вид магия, който не знаем. Можеш ли да се сетиш кой е той?

Лилия се замисли.

— Седемстотин години? Преди Сачаканската война… О! — Тя се обърна и зяпна приятелката си. — Не говориш сериозно!

— Напротив. — Лъч светлина проблесна в тъмните очи на Наки. — Черна магия. — Тя взе книгата от ръцете на Лилия и я върна обратно в скрина. — Казах ти, че семейството на баща ми има доста мрачни тайни.

— Те не… не практикуват черна магия, нали?

— Не. Е, поне аз мисля така. Но нали се сещаш, че не е трудно да се скрие. Черната магьосница Сония я е знаела цяла вечност, преди Гилдията да разбере за това, и на всичкото отгоре останалите магьосници го научили само защото заловили Върховния повелител Акарин. А и това нямало да стане, без сачаканците да го издадат. — Тя погледна към скрина. — Предполагам, че човек може да пази тайната през целия си живот и никой няма да разбере. Това вече е старо.

Тя бръкна и извади един пръстен. Той бе направен от злато и в него бе вграден блед камък.

— Прабаба ми от майчина страна го носеше. Бил й е даден от нейната прабаба, а се предавал на жените от рода от векове. Майка ми каза, че камъкът е магически и един ден ще ме научи как да го използвам. Тя, разбира се, умря, преди да го направи, а баща ми каза, че не мога да го получа.

— И какво може да прави той?

— Тя казваше, че помага на жените да пазят тайните си.

— Не е от голяма полза, ако нямаш тайни.

— Или ако нямаш от кого да ги криеш.

— Опитала ли си да разбереш как действа?

— Разбира се. Това ме накара да потърся начин да стигна до него. Но все още не съм намерила начин да го изпробвам, а и единствената тайна, за която съм сигурна, че няма да скрие, е дали е бил откраднат или не, затова всеки път го връщам на мястото му.

— Как ли действа едно подобно нещо?

— Кой знае? Мисля, че това е просто глупава история, която майка ми е измислила, за да ме развлича. — Наки се усмихна мрачно, върна пръстена на мястото му и затвори скрина.

— Може би баща ти не познава черната магия. Та нали ако искаше да запази нещо в тайна, щеше да носи пръстена — ако той наистина работи.

Наки сбърчи нос и се замисли над думите й. После поклати глава.

— Според мен дори не се е опитал да я овладее. Не обича да рискува.

Лилия кимна утвърдително, изненадана от облекчението, което изпита при думите на Наки. Приятелката й я погледна и се ухили.

— Хайде да откраднем още малко от роета на баща ми! — И без да дочака отговор, тя се стрелна към дъното на стаята, последвана от Лилия.