Труди Канаван
Отстъпница (10)

Глава 8
Последствия

Малкото момиче, седнало на ръба на леглото, кашляше силно, като се спираше само за да си поеме дъх. Докато Лоркин му даваше от натъпканите с лекарство сладкиши, а Калия инструктираше майка му — магьосница, която симпатизираше на фракцията на Калия — момичето го погледна. Магьосникът видя в очите й съжаление, което доста се различаваше от съчувствието, което той изпитваше към нея. „Тя ме съжалява? Защо ще ме съжалява?“.

Майката кимна, хвана дъщеря си за ръката и се отдалечи. Лоркин я наблюдаваше как отива при Калия. Макар това да се бе случвало и преди, с други пациенти, той продължаваше да се чувства пренебрегнат.

Калия беше заета и той дори не погледна как жената се допитва до нея за онова, което й беше казал той. Прехвърли се към следващия пациент, възрастна жена с тъмни кръгове под очите и по-опасна, задушаваща кашлица. Сега, когато ледената треска се беше разпространила из целия град, лечебницата беше заета денонощно и Калия бе принудена да го допусне до лекуването на пациентите. Повечето Изменници го приеха, без да задават въпроси, но от време на време се появяваше по някой, който не му вярваше — или се преструваше, за да го засегне.

— Колко пъти трябва да ти казвам? — рече Калия на висок глас. Възрастната жена се обърна към нея, след което погледна Лоркин.

— Има предвид теб — промърмори тя.

Лоркин кимна.

— Благодаря. — Той се надигна и се обърна към Калия, която бързо се приближаваше към него. В едната си ръка, която протегна към него, стискаше нещо. Майката и дъщерята изостанаха назад.

— Казах ти не повече от четири на ден! — заяви тя. — Да не искаш да отровиш това дете?

Лоркин погледна към момичето, което се хилеше широко, въодушевено от сцената.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Кой би поискал да нарани такова красиво дете? — Усмивката на момичето потрепна. Сигурно обичаше да я ласкаят, но знаеше, че майка й няма да одобри, ако реагира приятелски. Без да знае какво да направи, тя погледна към майка си, после се намръщи и го изгледа подозрително. — Зачудих се защо ми каза да й дам повече сладки, отколкото на другите деца — додаде той, като не можа да се удържи да не намекне, че Калия може би осигурява на приятелите си по-голямо количество от и без това ограничените им запаси от лекарства.

— Не съм ти казвала да й дадеш шест! — извиси се гласът на Калия.

— Всъщност му каза — разнесе се дрезгав глас.

Изненадан, Лоркин се обърна към възрастната жена, която гледаше Калия, без да трепне. В гърдите му трепна надежда. Но дори да бе изненадана, Говорителката успя добре да го прикрие. Тя изглеждаше така, сякаш премисляше какви инструкции бе дала, но погледът й бе мрачен и пресметлив.

Която и да бе възрастната жена, тя бе достатъчно влиятелна, за да не посмее Калия да възрази, че не е чула добре или че е сбъркала. Лоркин реши, че веднага, щом се освободи, той трябва да открие самоличността на неочакваната си съюзница.

— Може би си права — каза Калия, усмихвайки се. — Толкова сме заети тук. Всички сме изморени. Съжалявам — каза тя на възрастната жена, след това се обърна към майката и дъщерята. — Извинявам се. Ето… — Тя им даде сладките и поведе двете към вратата, бъбрейки си дружески с тях.

— Тя сигурно е изморена — промърмори възрастната жена, — щом смята, че някой ще повярва на малката й шарада.

— Не всеки е толкова умен и наблюдателен като теб — отвърна Лоркин.

Възрастната жена се усмихна и очите й се проясниха.

— Не. Ако бяха, тя никога нямаше да бъде избрана.

Лоркин се концентрира върху проверяването на пулса и температурата на възрастната жена, преслуша дробовете й и прегледа гърлото й. Освен това тайничко използва магическите си сетива, за да потвърди преценката си, която бе, че възрастната жена се намираше в изненадващо добро здраве, с изключение на симптомите на ледената треска. Накрая, след като й даде няколко съвета и лекарства, Лоркин тихо й благодари.

Скоро след като премина към следващия пациент, в стаята се надигна любопитно мърморене и той се огледа. Очите на всички бяха вперени във входната врата, през която влетя носилка, следвана от магьосница. Жената неуспешно се опитваше да прикрие усмивката си. Когато погледна към носилката, Лоркин изтръпна.

Ивар!

Той не беше виждал приятеля си от няколко дни. В мъжките отделения се носеше слухът, че Ивар си е намерил любовница. Обзалагаха се дали накрая ще се върне да си събере нещата, или ще докуцука обратно с разбито сърце. Никой от тях не бе предположил, че ще се появи в безсъзнание на носилка.

Калия го забеляза и отиде бързо при него, за да го прегледа. Тя безгрижно отметна одеялото и разкри напълно голото му тяло пред всички в стаята. Разнесоха се кискания и ахкания от всички страни. Лоркин се ядоса, че Калия не си направи труда да покрие младия мъж.

— Няма нищо счупено — каза усмихващата се магьосница на Говорителката.

— Остави на мен да преценя — отвърна Калия. Тя го стисна, мушна го с пръст, после постави длан на челото му. — Изцеден — обяви тя. После погледна магьосницата. — Ти?

Жената завъртя очи.

— Трудна работа. Беше Лиота.

— Трябва да бъде по-внимателна. — Калия изсумтя пренебрежително и огледа стаята. — Не е болен, затова не трябва да му отделям легло. Остави го ей там, на пода. Сам ще се съвземе.

Магьосницата и носилката отидоха в дъното на стаята, където, за облекчение на Лоркин, Ивар бе добре скрит зад редицата от легла. Когато тръгна към изхода, жената продължаваше да се усмихва, без да си направи труда да покрие Ивар. Калия пренебрегна новия си пациент и се намръщи, когато Лоркин тръгна към приятеля си.

— Остави го — нареди тя.

Този път Лоркин се подчини. Когато Калия отиде в склада, за да донесе още лекарства, той се промъкна при Ивар и беше изненадан да го види буден. Младият мъж му се усмихна печално.

— Добре съм — рече той. — Не е толкова зле, колкото изглежда.

Лоркин придърпа одеялото и покри приятеля си.

— Какво се случи?

— Лиота.

— Използва черна магия върху теб?

— Вкара ме в леглото си.

— И?

— Същата работа. Само че по-забавно. — В гласа на Ивар прозвуча пренебрежение. Очите му се фокусираха някъде между Лоркин и тавана. — Заслужаваше си.

— Да ти изцеди цялата енергия? — Лоркин не можеше да скрие недоверчивостта и гнева в гласа си.

Ивар го погледна.

— А как иначе ще се озова в леглото на някоя жена, а? Погледни ме. Аз съм кльощав и съм магьосник. Не съм най-добрия материал за размножаване, защото никой не вярва на мъжете–магьосници.

Лоркин въздъхна и поклати глава.

— Не си кльощав — а там, откъдето идвам, да бъдеш магьосник — и то натурал — ще те превърне в много търсен материал за размножаване.

— Но въпреки това ти ги напусна — посочи Ивар. — И избра да останеш тук до края на живота си.

— В такива случаи се чудя дали не ми пробутаха една лъжа. Равноправно общество, как ли пък не. Тази Лиота ще бъде ли наказана?

Ивар поклати глава. После очите му грейнаха.

— Помръднах. В продължение на часове бях неспособен да го направя.

Лоркин отново въздъхна и се изправи.

— Трябва да се връщам на работа.

Ивар кимна.

— Не се притеснявай за мен. Малко да поспя и ще се оправя. — Докато Лоркин се отдалечаваше, той му извика: — Въпреки това си заслужаваше! Ако не ми вярваш, иди я виж! Без дрехи!

Инцидентът с лекарствата беше дразнещ, но Лоркин беше свикнал. Начинът, по който се държаха с Ивар, го изпълни с едва сдържана ярост. Откакто Тивара го беше предупредила да не приема ничии покани от магьосници, той бе отклонил доста повече предложения от обичайното. Поне сега имаше по-добра представа кои магьосници са от фракцията на Калия.

„За глупак ли ме смятат? Та нали точно така се опита да ме убие Рива. — Жегна го чувство за вина. — Трябваше да предупредя Ивар. Но не вярвах, че ще наранят племенника на Калия“. Всъщност те не го бяха наранили: те — в лицето на Лиота — бяха изцедили силите му до границата на безпомощност, след което го бяха унижили, като разкриха грешката му пред всички.

И все пак Ивар би трябвало да знае по-добре. Сигурно бе наясно, че ще намерят начин да го накажат заради това, че бе отвел Лоркин в пещерите на камъкотворците. Не можеше да не е разбрал какви са намеренията на Лиота, когато го е поканила в леглото си.

Локрин поклати глава. Може би Ивар се доверяваше твърде много на народа си. Начинът, по който се бяха отплатили на доверието му, отврати Лоркин и той прекара останалата част от деня в чудене дали е постъпил правилно, като е дошъл в Убежището и дали някой ден Изменниците ще разберат колко неравноправно е всъщност обществото им.

 

 

Зимата бавно затягаше хватката си около Имардин. През нощта водата замръзваше. Хрупането на леда под краката беше приятно и донасяше спомени от детството. „Трябва да избягваш по-дълбоките локви — помисли си Сония, — защото те обикновено имат тънко ледено покритие и ако водата под него ти влезе в обувките, краката цял ден ще те болят от студа“.

От много години не се беше притеснявала за водата в обувките. Магьосническите ботуши бяха най-добрите в града и щом се появяха и най-малките следи от износване, прислужниците веднага донасяха други за подмяна. „Което си е доста досадно, защото ти тъкмо си ги разтъпкал“. За нещастие обувките, които носеше сега, не бяха нито водонепроницаеми, нито ги беше разтъпкала. Използваше ги като част от дегизировката, която носеше при срещите си със Сери. Кошницата с пране в ръцете й бе по-пълна и по-тежка от обичайното. На няколко пъти й се налагаше да спира и да взема от земята паднали чаршафи. Естествено, Сония не можеше да използва магия, за да ги задържи. Това щеше да разкрие, че тя не е обикновена прислужница.

Магьосницата забави крачка и се шмугна в една странична уличка. Местните често използваха този пряк път. Днес тя беше празна, с изключение на някаква друга жена, която бързаше насреща й, носейки малко дете на ръце. Когато се приближи, тя я погледна. Сония устоя на порива да придърпа качулката си още по-напред над лицето си. Погледът на жената се спря върху нещо зад Сония, тя се намръщи и преминавайки покрай нея, я стрелна с поглед.

„Това предупреждение ли беше?“.

Сония забави крачка и внимателно се ослуша. Долови меко тупкане на крака на няколко крачки зад себе си.

„Следят ли ме?“ Уличката се използваше често, така че не бе необичайно да има хора зад гърба й. Сигурно нещо друго бе разтревожило жената. Може би си беше подозрителна по природа. А може би не. Сония не можеше да пренебрегне вероятността, че жената има причина да се притеснява, затова ускори крачка.

Когато стигна до края на уличката, тя сви в посока, противоположна на онази, към която трябваше да се насочи, прекоси пътя и влезе в друга уличка. Тя бе по-широка и пълна със служители в работилниците, разположени от двете й страни. Край стените беше натрупана дървесина за изработка на мебели. Варели с масла и вредни течности, огромни, добре опаковани денкове с килими и дървени щайги чакаха да бъдат внесени вътре. Хората и препятствията я караха да криволичи насам-натам, докато не стигна до една кула от натрупани една върху друга щайги, пълни с някакви спаружени растения, които миришеха на море. Тя се скри зад тях и остави кошницата на земята. Няколко работници, които се намираха малко по-нататък я загледаха, но когато започна да си разтрива гърба, учтиво отместиха погледи. Сония надникна обратно по уличката. И наистина към нея се приближаваше един дребен, кльощав мъж със злобно изражение на лицето. И той не изглеждаше като човек, чието място е тук. Щом го забелязаха, работниците се спряха и отстъпиха встрани. Също като нея, те веднага можеха да разпознаят вида на някой от хората на Крадците. Оглеждайки препятствията между себе си и преследвача, Сония откри онова, което й трябваше. Тя изпрати лек лъч магия и го задържа на мястото му. След това се обърна и продължи напред по уличката с обичайната си забързана походка.

Преброи наум и тласна с магията си. Зад гърба й се разнесе трясък, последван от викове и проклятия. Тя се спря, за да погледне назад с престорена изненада. Пътят на преследвача й беше блокиран от купчина дървета, които се бяха сринали под собствената си тежест. Сония се обърна и забърза напред.

След още няколко улици и няколко спирания за проверка, тя реши, че вече не е преследвана и се запъти към пералнята, магазина за сладкиши и стаята под него. Когато влезе в стаята, Сери и Гол я погледнаха облекчено.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, като седна на стола. — Трябваше да се отърва от опашката си.

Сери повдигна вежди и леко се усмихна.

— Вече никой не говори така.

— Как? Имаш предвид жаргона на копторите?

— Да. — Той се изправи. — Или поне така твърди дъщеря ми.

— Къде е тя?

Той се намръщи.

— Отиде да шпионира за мен.

Сърцето й подскочи.

— Позволил си й…?

— При Аний не може да става въпрос за позволение. — Сери въздъхна. — Тя правилно посочи, че от месеци не сме имали по-добра идея. — Той направи няколко крачки вдясно. — Намерението й е да убеди човека, който я наеме, че наистина ме е зарязала, като му разкрие местонахождението ми. — Той се спря и направи няколко крачки наляво. — Естествено, двамата с Гол ще се измъкнем на косъм. — Сери се обърна към Сония. — И тогава се появяваш ти.

— Така ли?

— Да. — Той поклати глава, без да си прави труда да скрие притесненията и съмненията си. — Ти ще бъдеш фактора, който тя не е отчела в плановете си.

— Разбирам.

Сери отново закрачи из стаята.

— Надявах се да включа и двама ви с Регин, така че ако единият не успее, да се намеси вторият…

— Изчакай няколко дни и ще имам заместник на Регин.

— Наистина ли? — Сери се спря. — И кой е той?

— Дориен. Синът на Ротан.

— Мислех, че живее на село.

— Живееше, но реши да се премести в града, за да може дъщеря му да свикне, преди да влезе в Университета.

Сери се засмя.

— Обзалагам се, че Ротан не знае дали да е доволен или ужасен.

Тя се усмихна и кимна.

— Иска ми се да не го замесваме в това. Иска ми се да не беше замесвал Аний.

— Мисията на децата ни в живота е да ни създават тревоги — отвърна Сери с кисела усмивка. После я погледна. — Някакви новини от Лоркин?

Сония усети как я пробожда болка, но това бе по-скоро притъпен копнеж, отколкото всеобхватния ужас, който я бе обзел при изчезването му.

— Не. Сигурно трябва да съм доволна, че поне той не е замесен в това.

Сери кимна.

— Може би и аз трябваше да изпратя Аний в Сачака. — На лицето му внезапно се появи разсеяно и замислено изражение. Той поклати глава и отново я погледна. — Нещо друго?

— Не. При теб?

— Нищо. Ще изпратя съобщение в болницата, когато узная какво планира Аний. Ще останеш ли за малко тук, в случай че наистина те следят?

— Разбира се. Успях да се отърва от о… както там ги наричате сега.

— Не се и съмнявам — рече той с утешителен тон.

— Съмняваш се в способността ми да се отърва от опашката ми? — Тя скръсти ръце.

— Ни най-малко.

Сония го изгледа с присвити очи. Той я погледна невинно. Зад гърба му Гол отвори една от плочите на стената.

— Идваш ли? — попита той.

Сери се усмихна и се обърна към него. Поклащайки глава, Сония ги гледаше как се изгубват в тъмнината и плочата отново ляга на мястото си. След това седна на стола и зачака да се отдалечат от магазина, преди да тръгне отново към болницата.

 

 

С пълен стомах и приятно пламтяща от подправките уста, Денил със задоволство си сипа вино. Хубаво бе да се махне за малко от Дома на Гилдията. Напоследък единствената сачанска къща, която виждаше отвътре, бе домът на Ачати. Той следваше стандартния формат, но вътрешните стени бяха боядисани с по-меки цветове от стандартното блестящо бяло. Килимите и украсата бяха семпли и елегантни. Той предпочиташе меката светлина на фенерите пред магическите светлинни кълба.

Денил не беше виждал любовника–роб на Ачати, Варн, откакто се бяха върнали от търсенето на Лоркин. Нито пък сачаканецът бе отварял дума за интереса си към Денил — поне не пряко. Магьосникът не беше сигурен дали Ачати се е примирил с приятелството им или просто е решил да даде достатъчно време на Денил да свикне с тази мисъл.

„Трябва да призная, че се надявам да не се е отказал, но в същото време фактът, че Ачати разполага с такава власт, е както интересен, така и отрезвяващ. Не бива да забравям факта, че той е сачаканец, а аз съм киралиец, а някои продължават да ни смятат за врагове. Приятелството със сачаканец може да бъде прието като полезно, подкрепящо уважението и разбирането между народите ни. Но сачаканският любовник ще породи подозрения в лоялността ми“.

— Значи съкровището, което е било откраднато от двореца, е предмет, който служи за съхраняване на магия — каза Ачати със замислено изражение.

Денил вдигна главата си и кимна.

— Кралят ми каза, че нещо е било откраднато преди много години. Помислих си, че ще ти е интересно да разбереш за какво е било използвано.

— Да. — Ачати се усмихна и покрай очите му се появиха бръчици. — Ние не си спомняме какъв е бил този предмет, а само, че е бил откраднат. Ако само си бяхме спомнили, че е бил използван, за да ни контролира — и е бил достатъчно мощен, за да създаде пустошта — едва ли щяхме да се гневим заради кражбата му. Или поне нямаше да се гневим толкова много — додаде той. — Защото все пак хората ти са го използвали, за да създадат пустошта.

— Гневът ви е оправдан. — Денил потръпна при мисълта за безжизнената земя, през която бе преминал по пътя към Арвис. — Често съм се чудел как киралийците са успявали да ви контролират. Доколкото ми е известно, тук е нямало толкова много киралийски магьосници, колкото са били сачаканските. Може би отговорът е заплахата от хранилищния камък.

— Скоро след кражбата на предмета киралийците са върнали земята на народа ми — каза му Ачати.

Денил кимна.

— Винаги сме предполагали, че са го направили, защото са решили, че пустошта е достатъчна защита.

Ачати се намръщи.

— Тя определено отслаби Сачака. Най-плодородните ни земи изчезнаха и изведнъж се оказахме с повече хора, отколкото можехме да изхраним, въпреки големите ни загуби във войната. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Кралят ще бъде заинтригуван от онова, което каза по-рано: че в началото е имало някакъв успех в отблъскването на пустошта. Възстановяването на земите ни е голямата ни надежда.

— Това ще е велико постижение.

— Да. — Ачати се намръщи. — Странно, че киралийците нямат спомен за този хранилищен камък.

— Мога само да предполагам, че всички архиви, където се споменава за него, са били изгубени при унищожаването на Имардин, което според мен се е случило векове по-късно. — Денил въздъхна. — Всички интересни открития повдигат все нови и нови въпроси. Защо Нарвелан го е откраднал? Защо го е използвал? Едва ли ще разберем някога, тъй като той и онези, които са му се опълчили, не са доживели, за да разкажат историята.

Ачати кимна.

— Бих искал да знам откъде се е взел този хранилищен камък. Дали е бил донесен от Киралия? Дали е направен от хората или от природата? — Той поклати глава. — Сигурен съм, че ти също искаш да го разбереш, както заради Киралия, така и заради книгата ти. Ако подобно оръжие попадне в ръцете на врага, всички ще бъдат изправени пред подобно бедствие.

— За щастие хранилищните камъни като че ли не се срещат често. Може би дори не съществуват повече.

Двамата мъже поседяла мълчаливо, обмисляйки тази вероятност, след което Ачати отново се усмихна.

— Трябва да призная, че съм силно привлечен от твоите проучвания. От известно време обмислям по какъв начин мога да ти помогна.

— Търговците на книги на пазара ще ми съобщят, ако се появят някакви стари архиви — каза му Денил. Ачати и без това бе направил достатъчно, като беше убедил останалите ашаки да отворят библиотеките си за посланика на Гилдията, а Денил не искаше новият му приятел и съюзник да изгуби уважението им, като продължи да работи за каузата на низвергнатия чужденец.

— На тях не може да се разчита — каза му Ачати. — Те ще ги продадат на онзи, който плаща най-много. Освен това не е необходимо да чакаш, докато някой собственик на имение се отчае до такава степен, че да продаде старите си архиви. А и изобщо не е нужно да ги купуваш. Можем просто да отидем при тях.

Денил погледна мъжа и примигна изненадано.

— Да отидем при тях? Да ги посетим?

— Да. Както ти е известно, именията са задължени да осигуряват храна и постеля на пътуващите ашаки, а като приятел и представител на краля, аз се ползвам с допълнителни привилегии. Ако проявим интерес към старите им архиви, има голяма вероятност те да ни ги покажат. Така няма да е необходимо да купуваш каквото и да било, което може да бъде прието от някои хора като облагодетелстване от нещастието на жертвите на пустошта, създадена от твоя народ.

— Ами… задълженията ти като представител и съветник на краля? Ами моите като посланик на Гилдията?

Ачати се засмя.

— Кралят има повече от един приятел и съветник, а ти не си точно затрупан с работа. Ако възникне някакъв проблем, сигурен съм, че посланик Тайенд и помощничката ти ще се погрижат за него. — Изведнъж лицето му стана сериозно. — Искам да разбереш колкото се може повече за този хранилищен камък. Ако такива все още съществуват или могат да бъдат направени, това може да доведе до ужасни последствия за държавите ни.

Денил затаи дъх. Ачати беше прав: ако хранилищните камъни все още съществуваха, те щяха да представляват огромна опасност както за Сачака, така и за Обединените земи. Какво биха направили Изменниците, ако в ръцете им попадне нещо такова? Щяха да се вдигнат на бунт срещу ашаките. Щом завладееха Сачака, дали щяха просто да си останат тук? Нямаше ли да се опитат да разширят границите си?

Жегна го вина и безпокойство. Той не беше казал всичко на Ачати. Най-вече за кристалите, които бяха направени от Унх и Изменниците. Единствените хора, които знаеха това, бяха Лоркин и Разпоредителят Оусън. Оусън се бе съгласил, че е най-добре да запазят тази информация в тайна, защото ако Денил я разкриеше на сачаканците, това можеше да застраши Лоркин.

Той потрепери. „Мога ли по някакъв начин да предупредя сачаканците за уменията на Изменниците, без да създавам впечатлението, че отдавна го знам?“. Не смяташе, че би могъл. „Трябва ли да приема помощта на Ачати в търсенето на повече източници за хранилищния камък?“ Ако познанието за такова оръжие наистина съществуваше, то щеше да се намира в Сачака. Рано или късно сачаканците щяха да го открият, стига Денил да не го намереше пръв. Трябваше да се възползва от това, че Ачати желае киралиец да се занимава с търсенето.

„Откъде ли да започна първо?“.

Той едва не се усмихна, досещайки се за очевидния отговор.

— Може ли тази обиколка да ни отведе близо до земите на племето Дюна? — попита той.

— Дюна ли? — Ачати изглеждаше изненадан.

— Да. Нали точно те търгуват със скъпоценни камъни.

Може би ще знаят нещо и за хранилищните камъни.

Ачати се намръщи.

— Те нямат особено желание да разговарят с нас.

— Доколкото си спомням от последното ни пътуване, сачаканците нямаха особено желание да ги слушат.

Приятелят му сви рамене и присви очи.

— Точно така. Вие двамата с Унх доста си поговорихте. Какво от думите му те накара да си помислиш, че народът му ще ни разкаже какво знае за хранилищните камъни?

Денил внимателно обмисли отговора си.

— Двамата намерихме пещера, върху чиито стени растяха кристали. Той ми каза, че те са безопасни. Знаех какво има предвид, защото и преди, в Елийн, се бях сблъсквал с кристали с магически свойства. Те нямаха нищо общо с хранилищните камъни, разбира се.

Ачати вдигна изненадано вежди.

— Наистина ли? — Когато Денил не отговори, той го погледна развеселено. — Значи Унх е знаел, че могат и да не бъдат безопасни. Смяташ ли, че племето му разполага с хранилищни камъни?

— Не, но мисля, че може би знаят нещо за тях. Може би само истории и легенди, но в старите приказки често се откриват истини.

Ашаки изгледа Денил и закима с глава.

— Значи Дюна. Ще отидем да посетим пепелищата и се надявам, че чарът и убедителността ти ще имат същото въздействие върху тях, както върху Унх. — Той се обърна към роба, който стоеше наблизо. — Донеси рака. Чака ни доста планиране.

Кожата на Денил настръхна от вълнение. „Ново изследователско пътуване! Също, когато Тайенд и аз… — Прилив на вина секна ентусиазма му. — Какво ли ще си помисли той за мен, когато разбере, че тръгвам на приключение с Ачати, точно както направихме двамата, когато се срещнахме за пръв път? Дали ще ревнува? Поне ще му напомни за онова, което вече не ни сближава. Доста неприятен начин да му благодаря за това, че привлече вниманието ми към продавачите на книги на пазара“.

— Какво има? — попита Ачати.

Денил осъзна, че се е намръщил.

— Аз… трябва да поискам разрешение от Висшите матове.

— Има ли вероятност да ти откажат?

— Не и ако им представя всичко по начина, по който го направи ти.

Ачати се засмя.

— В такъв случай се постарай да бъдеш добър подражател. Макар и не чак толкова добър. Ако започнеш да звучиш като сачакански ашаки, току-виж побързали да те привикат у дома.