Труди Канаван
Отстъпница (7)

Глава 5
Въпроси, въпроси

Докато палеха лампите в двора, Сония гледаше най-странната от всички гилдийски сгради. Куполът не беше точно купол, а пълна сфера — куха топка от твърда скала. И тъй като половината й бе заровена в земята, сградата имаше вид на купол.

Тя бе стара колкото самата Гилдия. Преди да бъде построена Арената — магическа бариера, поддържана от огромни извити подпори — по-опасните бойни упражнения бяха провеждани в Купола. Използването на сградата за тази цел имаше много недостатъци. За разлика от Арената, зрителите не можеха да наблюдават уроците. Дебелите стени никога нямаше да издържат на една по-силна атака, затова учениците трябваше да се сдържат. Дарите, които отскачаха от стената, нагряваха камъка и вътре ставаше непоносимо горещо. Единственият начин да се вкара чист въздух беше като се отвори приличащата на запушалка врата.

Според старите архиви, които бе открил Акарин, запушалката изхвръквала по време на уроци много пъти, като веднъж дори убила един преминаващ прислужник. Сега на мястото й я задържаше магия. Отваряха я два пъти дневно и сменяха застоялия въздух с нов. В същото време внасяха вода и храна, и изпразваха кофата, която служеше за тоалетна.

Сония не можеше да не си спомни за собствените си преживелици като заловен отстъпник. Ротан я бе държал в покоите си, като постепенно спечели доверието й с добротата и търпението си, докато й предаваше знанията си за Гилдията. Но Лорандра не беше невежа млада жена, която случайно е разкрила магическите си сили и представлява по-голяма опасност за себе си, отколкото за Гилдията. Тя владееше отлично силата си и заедно със сина си бе заговорничела срещу Гилдията.

„И въпреки това аз знам какво е да си заключен в Купола“. Когато Висшите матове бяха открили, че Сония е овладяла черната магия, те я бяха затворили тук за една нощ, а Акарин бяха отвели в Арената, докато се подготвят за процеса й. Мястото бе тясно и потискащо. „А аз останах тук само за няколко часа. Не мога да си представя какво е да се стои тук месеци наред“.

Сония си пое дълбоко дъх и устоя на порива да се обърне и да тръгне в друга посока. Тъй като изпитваше известно съчувствие към Лорандра, тя винаги неохотно я посещаваше. Майката на Скелин не обелваше нито дума и от нея се излъчваха омраза и страх. Омразата можеше да преглътне. Това бе безкомпромисната омраза на майката към онези, които искат да наранят сина й. Самата Сония бе изпитвала подобни чувства и напълно я разбираше. Всъщност страхът я притесняваше. Тя бе свикнала хората да се страхуват малко от нея — заради онова, което бе извършила в младежките си години и заради черната магия — но страхът на Лорандра бе просто сляп ужас и нищо в живота на Сония не би могло да я убеди, че тя е почтена жена, която заслужава доверие.

„И Сери трябва да я излъже“.

Пазачите, които стояха от двете страни на вратата, изглеждаха отегчени и раздразнени, но щом я видяха, че се приближава, се изпънаха и й кимнаха почтително. И двамата бяха мъже от Домовете, отбеляза тя. Досега не бе виждала нито един магьосник от нисшите съсловия да стои на стража. Може би Разпоредителят Оусън не вярваше, че ще могат да охраняват майката на един Крадец? Не можеше да е толкова наивен да си мисли, че магьосниците от висшите съсловия са имунизирани срещу изнудване или подкупи. Тя спря и кимна към вратата.

— Кога сте я отваряли за последен път?

— Преди три часа, Черна магьоснице Сония — отвърна по-високият магьосник.

— Получихте ли инструкциите на Разпоредителя Оусън?

Той кимна.

— Добре. Пуснете ме вътре.

Двамата магьосници впериха съсредоточено погледи във вратата. Вместо да се отвори, тя бавно се плъзна навън, леко се завъртя настрани и се облегна на стената на Купола. Вътре беше тъмно. Лорандра разполагаше с достатъчно сила, за да освети затвора си, но дори и да я използваше, тя винаги угасяше светлинката, щом чуеше, че вратата се отваря. Сония си пое дълбоко дъх, създаде светлинно кълбо и го изпрати напред, преди да влезе.

Жената седеше на тясното легло в средата на стаята, както обикновено. Сония се спусна по полегатия под и се спря на няколко крачки от нея. Жената я погледна с безизразно лице, но очите й бяха мрачни и враждебни.

Сония се зачуди какво да каже. Досега се бе опитвала да й зададе въпросите, които я интересуваха най-много, като ги смесваше с други. Откъде идва роетът? От тяхната родина ли? Как се произвежда? Защо Лорандра си е купувала книги за магия? Успяла ли е да намери много? Къде се намират те сега? Защо Скелин смята, че Гилдията може да бъде подмамена да повярва, че Форли, нещастната жена, използвана от него като фалшива отстъпничка, за да попречи на Гилдията да залови майка му, е магьосница? Къде се намира семейството на Форли?

Отговорите на някои от въпросите вече бяха известни на Сония и тя беше наясно, че Лорандра не знае как да отговори на други. Сери й беше препоръчал да постъпи по този начин, защото не биваше да й разкрива както точно е открила Гилдията.

Но Лорандра не казваше нищо.

Затова Сония се опита да бъде по-директна. Къде се намира Скелин? Откога живее в Имардин? Кои Крадци са му съюзници? Кои Домове са свързани с него? Има ли магьосници от Гилдията, които да зависят от него? Има ли съюзници в Елийн? Лонмар? Сачака? Колко крадци е убила тя? Опитала ли се е да убие Сери? Опитала ли се е да убие семейството на Сери?

След последния въпрос изражението на Лорандра изобщо не се промени. Освен местонахождението на Скелин, това бе въпросът, чийто отговор най-силно вълнуваше Сония.

„Само ако Оусън беше избрал мен да прочета съзнанието на Лорандра, а не Калън. Щях да потърся отговора и никой, освен Лорандра нямаше да разбере, че съм го направила“. Но това означаваше, че съзнанието на Форли щеше да бъде разчетено от Калън, а Сония не би го причинила на нещастната, уплашена жена.

Сония си спомни изненадата на Лорандра, когато разбра, че не може да попречи на Калън да разчете съзнанието й. Това може би означаваше, че магьосниците от родината на Лорандра не познаваха черната магия — възможно бе дори да не бяха чували за нея. Според описанията на Калън, народът на Лорандра бе забранил всякаква форма на магията, макар онези, които да бяха наложили забраната, да бяха магьосници. Лорандра беше нарушила закона и тайно бе овладяла магията. Възможно бе да не знае колко са могъщи пазителите на закона.

„Гилдията се притеснява да не обиди народа й, ако блокира силите й, но ако онова, което казва Калън, е истина, самото съществуване на Гилдията представлява обида за тях. Там Лорандра също е престъпничка. Те ще поискат да екзекутират не само нея, но и всички нас“.

Но родината на Лорандра се намираше далеч и между нея и Обединените земи се простираше огромна пустиня. Едва ли някой си спомняше Лорандра, защото тя бе напуснала родината си преди много години, а ако я помнеха, вероятно я смятаха за мъртва. Жалко, че тя не се бе свързала с Гилдията още от самото начало. Можеха да я приемат или да й позволят да живее в Имардин при някакви условия, които да я ограничат в използването на магията. Вместо това тя бе заживяла като убийца и заедно със сина си бе забогатяла от продажбата на роет.

Сония се замисли за всички хора, които бяха страдали и умрели заради тази жена. Този път тя не се опита да потуши гнева, който се надигна в гърдите й. Този път му позволи да засили решимостта й.

— Не съм дошла да те разпитвам — каза тихо на жената Сония. — Искам да ти съобщя, че Гилдията скоро ще блокира силата ти. Няма да можеш да използваш магията си. Добрата новина е, че няма да се налага повече да стоиш тук. Не мога да ти кажа какво ще правят после с теб, но няма да те пуснат на свобода в Обединените земи.

Изражението на Лорандра леко се промени от омраза към безпокойство и Сония почувства прилив на триумф. Тя се обърна и тръгна към вратата. Зад нея се чу дрезгав грак. Сония се поколеба, но се насили да продължи.

— Почакай.

Сония спря и се обърна. Лорандра вдигна глава и очите й проблеснаха на светлината.

— Ще боли ли? — попита тя шепнешком.

Сония отвърна на погледа й.

— И защо да ти отговарям, щом ти отказваш да отговаряш на моите въпроси?

Лорандра сви устни в тънка линия. Сония се обърна, но се спря и погледна назад.

— Не, ако не се противиш — каза тя тихо, за да не я чуят пазачите. Лорандра извъртя очи, за да срещне погледа й. — И… и е необратимо — добави Сония с още по-тих глас.

После се обърна и тръгна към изхода, чудейки се дали онова, което беше видяла в очите на жената, бе надежда или подозрение.

 

 

— Първото нещо, което трябва да запомните е, че бременността не е болест или нараняване — каза лейди Индрия на класа. — Но при нея и при раждането могат да възникнат много проблеми. За разлика от повечето състояния, затрудняващи или възпрепятстващи бременността, които разглеждахме досега, проблемите при самата бременност и раждането могат да причинят смърт на майката, детето или на двамата.

Лилия погледна приятелките си. Фродже и Мади стояха с изпънати гърбове и напрегнато слушаха лейди Индрия. „Изглеждат все така очаровани, както при уроците за предпазване от забременяване“ — помисли си Лилия. Тя се огледа. Повечето от учениците изглеждаха заинтригувани от урока. Дори момчетата, което я изненада, макар от лечителите да се очакваше да се научат да съветват майките и да израждат деца.

Няколко от ученичките липсваха. Всичките бяха сноби. Домовете никога не бяха възразявали дъщерите им да се учат как да попречат на зачеването, докато това не беше официално включено в университетската програма за лечители. Никой от родителите на селяците не надигна глас. Те не можеха да си позволят да отглеждат внуци, докато дъщерите им завършат образованието си в Гилдията.

„Би трябвало това да ми е по-интересно — помисли си Лилия. — И сигурно щеше да е така, ако бях влюбена в някого или имаше вероятност скоро да се омъжа. Това щеше да ми даде повод да мисля за бъдещето и за деца. Точно сега всичко това ми се струва малко вероятно. Мади може би е права, когато казва, че човек не знае кога ще намери някой специален, но дори този някой да се появи другата седмица, се съмнявам, че ще искам да имам деца в близките няколко години“.

Въпреки това трябваше да внимава в час, защото ако искаше да стане лечителка, трябваше да знае как да помага на бременните жени. Тя се опита да се съсредоточи и започна да си води бележки. Когато лейди Индрия най-после завърши лекцията и започна да задава въпроси, Лилия усети дъха на Мади върху бузата си — момичето се беше навело към нея.

— Ще се виждаш ли с Наки довечера? — промърмори Мади.

Лилия се усмихна.

— Да. Ще ми помага да упражнявам извитите удари.

Мади си пое дъх, за да каже още нещо, но само изсумтя раздразнено.

— Какво има? — попита Лилия и надигна глава.

По лицето на приятелката й се четяха нерешителност и тревога.

— Какво? — повтори Лилия.

Мади въздъхна и огледа учениците. После се наведе още по-близо.

— Хората започнаха да забелязват, че се мотаеш с нея. Сигурно знаеш какво се говори.

Стомахът на Лилия се сви и тя усети, че й се повдига.

— Какво се говори? — насили се да попита тя.

— Че ти и тя… — Мади внезапно се изправи, когато Индрия произнесе името й. Лилия изчака приятелката й да отговори на въпроса на лечителката. Учителката я погледна напрегнато, после се обърна и продължи лекцията си.

Лилия се наведе към Мади.

— И какво говорят?

— Шшт. Ще ти кажа после.

До края на часа на Лилия й беше още по-трудно да се концентрира. Какъв ли бе поводът за клюки в приятелството й с Наки? Дали това, че едната е сноб, а другата селяк? Дали имаше нещо общо с бащата на Наки? Тя бе споменала, че той не харесва селяците. Може би бе заплашил, че ще забрани на Наки да се вижда с Лилия.

Когато удари звънецът, записките й представляваха пълен хаос, точно каквото цареше в главата й. Тя излезе с Мади и Фродже от стаята.

— Е? — попита настоятелно приятелката си.

Двете момичета се спогледаха. Мади я гледаше почти умолително. Фродже бе замръзнала в очакване. Мади се обърна и се усмихна тънко на Лилия.

— По-добре да ти кажем, преди да са се появили момчетата. — Тя огледа коридора, после поведе Лилия и Фродже към една празна класна стая, като провери дали наистина няма никой вътре. После се обърна към Лилия.

— Говори се… хората твърдят… — Тя се поколеба и поклати глава. — Наки не харесва момчета.

— Всъщност ги харесва, но не така, както би трябвало да ги харесват момичетата — намеси се Фродже.

— Тя харесва момичета. — Мади погледна Лилия, после извърна очи. — Но така, както не би трябвало да ги харесва.

Последва напрегнато мълчание. Лилия установи, че не е изненадана. Определено не бе толкова стресната, както бяха очаквали. Като прислужничка беше чувала много неща, за които учениците, отраснали в по-затворени общества, нямаха и представа. Баща й често казваше да не съди хората прибързано.

Приятелките й я гледаха, но очакването им постепенно се изпаряваше. Лилия продължаваше да мълчи и усещаше как паниката й нараства. Трябваше да каже нещо или те щяха да си помислят, че вече знае. И одобрява.

— Ами… — започна тя.

— Нали се сещаш какво имаме предвид? Момичета, които харесват момичетата така, както би трябвало да харесват момчета — започна Мади.

— Знам какво имаш предвид — прекъсна я Лилия и прехапа устни. — Истина ли е това? Хората непрекъснато си измислят такива неща — особено за хора, които не харесват по някаква причина. Като например такива, които са красиви и богати. Или които не са проявили интерес към тях. Наки е отблъснала доста момчета — поне така съм чувала. Това може да накара всички да мислят, че харесва повече момичета.

Приятелките й се намръщиха и се спогледаха.

— Мисля, че е истина — отвърна Мади, макар в тона й да се промъкна съмнение.

— Говори се, че тя и една от прислужничките й са били… нали се сещаш — каза Фродже с натежал от презрение глас. — Но прислужничката решила да сложи край и Наки разбрала за това. Нагласила нещата така, че баща й да ги хване заедно. Той изхвърлил прислужничката и цялото й семейство на улицата. Братовчед ми ги познава и се кълне, че това е истина.

Двете момичета погледнаха към Лилия. Тя отвърна на погледа им. Сърцето й биеше ускорено. Усещаше как приятелството й с Наки леко се изплъзва от ръцете й и усещането въобще не й хареса. Историята за прислужничката беше смущаваща. Възможно ли бе Наки да е толкова злобна и отмъстителна? „Може би ядосаната от прогонването си прислужничка просто е измислила всичко — и сигурно е била изхвърлена по съвсем различна причина“ Мразеше се за това, че в главата й се въртят подобни мисли, но знаеше, че не всички слуги са честни и лоялни.

Може би приятелките на Лилия й завиждаха, че си беше намерила някоя по-красива, по-богата от тях. „Ами тогава не трябваше просто да спрат да ми обръщат внимание, когато си намериха момчета“. Но тя просто не можеш да го изрече на глас. Може би просто трябваше да каже нещо, за да помогне на Наки. Да разсее слуховете.

— В това няма смисъл — каза им тя. — Наки не харесва баща си. Защо ще му доверява такива неща? По-скоро прислужничката е била изхвърлена по друга причина, а след това си е измислила тази история, за да злепостави Наки.

Фродже и Мади изглеждаха замислени. Те се спогледаха със съмнение.

След това Мади се усмихна и се обърна към Лилия.

— Сигурно си права. Ти я познаваш лично, ние само сме чували слухове. — Тя се намръщи. — Но дори да не е истина, все пак се притесняваме за теб. Хората ще започнат да говорят.

Лилия сви рамене.

— Нека говорят. Накрая ще се изморят. Трябва ли Наки да няма приятели само заради някакви си гадни слухове?

Тя се обърна и тръгна към изхода. Двете момичета се поколебаха, след което Лилия чу стъпките им зад себе си. Чу и тих шепот.

— Защо си правиш труда? Вече не сме достатъчно добри за нея.

Лилия продължи напред по коридора, преструвайки се, че не ги е чула, но в гърдите й се надигна тихо тържество. „Права бях. Завиждат ми“. Но въпреки това изпита лека вина. Така си беше. Наки бе много по-интересна и вълнуваща приятелка от тях, дори когато още не се бяха хванали с момчетата.

„Особено ако онова, което казват за нея, се окаже вярно“.

Тя не искаше да мисли за това. Не защото се страхуваше, че слуховете ще се окажат истина, а защото се притесняваше, че приятелките й ще усетят вълнението, което думите им бяха събудили в нея. И въпросът, до който доведе това вълнение.

„Ами ако това се отнася и за мен?“

Тя знаеше със сигурност, че думите им не породиха у нея очакваното отвращение, но никога нямаше да си признае пред никого. Може би дори пред Наки.

 

 

Докато каретата се придвижваше по улиците на Арвис, Денил забеляза, че лейди Мерия попива гледката с жадни очи. Макар че бе пристигнала едва преди десетина дни, тя вече бе започнала да изпитва отегчение от това, че трябва да прекарва по-голямата част от времето си затворена в Дома на Гилдията. „Или може би просто е очарована от новото място — помисли си Денил. — Възможно е само аз да се чувствам като затворник“.

Във всеки случай тя бе въодушевена от предложението да посетят пазара. Тайенд го бе направил предишната вечер, преди да излезе за поредния прием. Денил все още не беше разгледал пазара, защото всичко, от което имаше нужда, без доставяно веднага от робите, затова посещението беше единствено за развлечение — и вероятно с образователна цел. Може би щеше да научи нещо за Сачака и за земите на изток, с които страната търгуваше.

— Как мина гостуването ви на жените, които ви препоръча Ачати? — попита Денил.

Мерия го погледна и се усмихна.

— Добре, мисля. Те всичките вярват, че съпругът на едната от вдовиците е убит от Изменниците, но въпреки това само тя проявява омраза към тях. Подозирам, че крият нещо. Една от останалите намекна, че жената толкова много се оплаквала от мъжа си и Изменниците решили, че наистина иска да се отърве от него.

— Значи или Изменниците са направили грешка, или тя ги е измамила, или нещо друго я е принудило да обяви, че ги ненавижда, за да се защити.

Мерия го погледна замислено.

— Наистина трябва да се науча да откривам различните прикрити вероятности в подобни ситуации, нали?

Той сви рамене.

— Никога не е излишно. Освен това е по-добре да не се привързвате твърде много към някого.

Тя кимна и погледна през прозореца. Добре, че пропусна потрепването на Денил, когато той осъзна истината в собствените си думи.

„Поради същата причина не трябва да се привързвам към Ачати. Но с кой друг да разговарям тук? И без това го харесвам много — и то не само защото той продължава да търси компанията ми, въпреки че съм се превърнал в социален изгнаник“.

— Това ли е пазарът? — попита Мерия.

Денил се премести до прозореца от своята страна и надникна към пътя. Малко по-нататък той пресичаше друг път. От едната страна се издигаше висока бяла стена, накъсана от обикновени арки, пред които се стичаше непрекъснат поток от хора. Онези, които излизаха, бяха следвани от роби, натоварени с кутии, кошници, торби и навити на руло килими. Покрай пътищата бяха подредени чакащи карети.

— Предполагам, че да.

Каретата им направи широк завой при кръстовището и спря близо до една арка. Към нея веднага се насочиха много погледи и пръсти. Мерия посегна към вратата, но се спря и дръпна ръката си.

— По-добре излезте пръв, посланик — каза тя.

Той се усмихна мрачно и изчака един от робите да слезе и да му отвори вратата. Мъжът се хвърли по очи на земята и Денил излезе навън. Наблизо се беше събрала малка тълпа и при появата му се разнесе тихо мърморене. Но след като излезе и Мерия, шумът се засили. Тя се спря на горното стъпало и се намръщи.

— Не им обръщайте внимание — посъветва я Денил и й подаде ръка. — Не поглеждайте никой в очите.

Тя наведе поглед, улови предложената му за подкрепа ръка, но слезе по стъпалата, изпълнена с достойнство. Денил потисна усмивката си. Мерия му беше казала, че е дъщеря на морски капитан, което означаваше, че не е израснала в бедност, но няма и възпитанието на жена от Домовете. Но въпреки това, когато влезе в Гилдията, тя усвои маниерите и поведението на висшата класа. Подобна лекота в приспособяването щеше да е полезна и тук, и в Имардин.

Денил пусна ръката й, нареди на роба да премести каретата на място по-далеч от уличното движение и да ги изчака там, след което тръгна към входа на пазара. Другият роб скочи от каретата и тръгна след тях.

Входът се охраняваше от двама пазачи, които изгледаха Денил и Мерия с безизразни лица. „Сигурно са свободни слуги — помисли си Денил. — Като онези в двореца“.

Щом минаха под арката, двамата с Мерия се озоваха в пазара. Сергиите бяха подредени в прави редици. Край стената бяха построени постоянни бараки, чиито покриви представляваха опънати платна. Той тръгна бавно покрай първата редица.

Местните се интересуваха повече от Мерия, отколкото от Денил. Може би досега не бяха виждали киралийска жена, докато киралийските мъже бяха просто рядка гледка. Той установи, че от тази гледна точка е ощетен пред Мерия, защото досега не беше виждал сачаканка. На сергиите не работеха жени, но наоколо обикаляха доста, задължително придружавани от мъже. Те носеха богато украсени наметала, които се спускаха до глезените им.

Денил не искаше да събужда гнева на местните, като се взира в жените им, затова насочи вниманието си към предлаганите стоки. Обграждаха го парфюми, красива стъклария, артистична керамика и фини платове. Очевидно бяха влезли откъм страната с луксозните стоки. Той се сети, че не е видял никой да носи кошници със зеленчуци или да изкарва животни навън. Когато стигнаха до края на едната редица, той погледна с присвити очи към следващата. В далечния й край наистина се виждаха доста по-практични стоки. Може би там имаше друг вход, пред който се изнасяха тези продукти.

Двамата тръгнаха покрай следващата редица със сергии и се спряха да разгледат стоките, които идваха от земите отвъд морето Адюна. Мерия бе особено впечатлена от стъкларията. При третата редица погледите им бяха веднага привлечени от щанд, отрупан с кристали във всякакви цветове. Но докато Мерия ги разглеждаше, вниманието на Денил бе привлечено от търговците, защото той веднага разпозна прашната сивкава кожа и дългите крайници на туземците от племето Дюна.

Магьосникът веднага се сети за следотърсача Унх, който бе помогнал на него, Ачати и атаките в търсенето на Лоркин. Освен това си спомни и пещерата, която двамата с Унх бяха открили в планината, и стените й, покрити с кристали. Денил бе научил, че туземците знаят как да превръщат кристалите в магически скъпоценни камъни. Той огледа замислено проблясващите кристали. „Едва ли продават магическите камъни тук“. После се вгледа отблизо. Изобилието от изложени камъни и грубата им шлифовка предполагаха, че стойността им никак не е голяма.

— Ти харесва? — попита туземецът, наведе се към Мерия и се усмихна широко.

Тя кимна.

— Красиви са. Каква е це…

— Имаш ли по-добре шлифовани камъни? — прекъсна я Денил. — Или такива, които да са вградени в бижу или някакъв друг предмет?

Мъжът го погледна право в очите и поклати глава.

— Тукашните хора не харесват как ги правим.

Денил се усмихна.

— Ние не сме оттук.

Мъжът се ухили.

— Не, не сте. — Погледът му се премести от Мерия към Денил, после махна с ръка. — Влезте вътре.

Те заобиколиха масата и влязоха на сянка под покрива. Наблюдаван от намръщения си другар, туземецът отвори една стара прашна торба и измъкна отвътре два големи колана. Те бяха направени от някакъв вид потъмнен метал, обшит с кожа. Скъпоценните камъни проблясваха в грубите си гнезда. От дупчици по краищата на ръбовете на коланите висяха малки метални връвчици.

— Слагат се тук. — Мъжът посочи мястото точно над коляното. — А другите се слагат тук и тук. — Той докосна кожа над лакътя си и парчето плат, увито около бедрата му. — За церемониите търкаме — туземецът направи кръгово движение с ръката си, — за да блестят. Но иначе ги оставяме да потъмняват, за да не са… — Той махна с ръка пред лицето си и ококори очи. „Заслепяващи“ — преведе си Денил.

— Сигурно изглеждат чудесно — каза Мерия.

Мъжът се ухили и й кимна.

— Ние танцуваме. Ако танцуваме добре, жените ни избират.

— Няма да е първият път, когато жената избира мъжа заради бижута — отбеляза Мерия, поглеждайки към Денил. — Какво носят жените ви? — попита тя мъжа.

Туземецът поклати глава.

— Само колан. Обикновен. Над плат… — Той направи плавен жест, сочещ от врата до коляното.

Мерия изглеждаше разочарована.

— Никакви бижута? Никакви скъпоценни камъни?

— Камъни на колана.

— Бих искала да видя тези церемонии. — Мерия въздъхна замислено. — Това скъпо ли е? — Тя кимна към коланите за крак.

— Това не се продава. Но следващия път ще донесем едно. Може би и колан за кръст.

— Да, бих искала. — Тя погледна отново към масата със скъпоценни камъни. — И така… колко струват?

Те се върнаха при масата и последва кратко пазарене. Денил заподозря, че туземецът й позволи да го убеди да свали доста повече цената от обичайното. След като всичко приключи, Денил реши, че не може да си тръгне, без да попита за следотърсача.

— Познаваш ли Унх? — попита магьосникът. — Той работи като следотърсач.

Усмивката на човека изчезна, след което се върна отново, но изглеждаше пресилена.

— Не.

Той погледна към другия туземец, който се мръщеше. Мъжът поклати глава.

— Не.

Денил кимна и сви рамене, след което им благодари, че са показали коланите на Мерия. Двамата му отвърнаха със заучени усмивки. Денил и Мерия се отдалечиха.

— Кой е Унх? — попита тя, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Следотърсачът, който ни помогна да намерим Лоркин.

— Аха. — Тя се обърна назад. — Само аз ли останах с впечатлението, че го познават, но не го харесват особено?

— Не само вие.

— Колко интересно — промърмори тя. — Дано това не означава, че няма да ми донесат колани.

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по следващата редица. Денил вдигна глава и рязко се спря, когато видя какво лежи пред очите му.

Сергии, отрупани с книги, свитъци и пособия за писане се редуваха от двете страни на алеята. Той се огледа, привлечен от гледката на купчините с обещаващи древни книги. Внезапно магьосникът осъзна причината за самодоволството в гласа на Тайенд, когато бе предложил да посетят пазара. „Причината не е била единствено, че е предложил нещо, за което не съм се сетил. Той е знаел, че ще открия това. Сигурно вече е бил тук, заради страстта си към разни глупави екзотични дреболии и навярно е предположил, че не съм идвал още. — Изпита лека благодарност към бившия си любовник, която обаче бе последвана от познатата смесица от вина и раздразнение, която се появяваше все по-често, откакто Тайенд бе пристигнал в Арвис. — Сега ще трябва да му благодаря. Ще ми се мисълта за това да не ме изпълва с такъв ужас“.

— Може да се забавя известно време тук — каза той извинително на Мерия. Тя се усмихна.

— И аз така си помислих. Всичко е наред. Искате ли да потърся нещо за вас?