Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изменникът шпионин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rouge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
analda1 (2017)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Отстъпница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-27-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1475

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Неочакван посетител

Денил остави писалката си, облегна се назад и въздъхна. „Никога не съм предполагал, че приемането на поста посланик, и то в страна като Сачака, ще ме остави самотен и умиращ от скука“.

Тъй като Сачака не беше част от Обединените земи, тук нямаше желаещи да постъпят в Гилдията младежи, чиито магически способности да се налага да бъдат проверени, нямаше проблеми с местните гилдийци, които да трябва да бъдат разрешавани и нямаше гостуващи магьосници, които да е необходимо да бъдат посрещани и настанявани. Единственото, с което той трябваше да се занимава, бяха редките съобщения между Гилдията и сачаканския крал и елит, или въпроси, свързани с търговията или разрешенията за преминаване или заселване. Всъщност работата си беше все същата, само че преди бе прекарвал доста време — обикновено вечер — гостувайки на важни и могъщи сачаканци. Но откакто се бе завърнал от преследването на Лоркин и неговите похитители в планината, поканите за вечеря и разговори с ашаките, могъщия елит на Сачака, внезапно секнаха.

Денил се изправи, но се поколеба. На робите не им харесваше, когато той обикаляше из Дома на Гилдията. Те се отдръпваха мълчаливо от пътя му или надничаха иззад ъглите. Той чуваше как шепнешком се предупреждават за появата му, което бе доста разсейващо. Разходките из къщата му помагаха да мисли, а шепненето го разсейваше.

„Накрая ще се научат да стоят по-далеч от мен — каза си той, отдалечавайки се от бюрото. — Или ще се наложи да свикна да обикалям в кръг из стаята ми“.

Когато излезе от кабинета си в голямата зала, един от робите, който стоеше до стената, се хвърли по очи на пода. Денил му махна презрително с ръка. Робът го изгледа предпазливо и преценяващо, след което се изправи и се изгуби в коридора.

Денил тръгна бавно, прекоси стаята и излезе в коридора. Домовете на сачаканците бяха проектирани така, че да бъдат подходящи за разходка. Стените рядко бяха прави, а коридорите на по-големите лични помещения в къщата криволичеха в деликатни извивки, докато накрая не се влееха един в друг.

Следващата група стаи бяха на Лоркин. Денис се спря пред главния вход, след което влезе вътре. Новият му помощник щеше да пристигне тези дни. Денил застана на прага на спалнята и погледна към леглото.

„Според мен не трябва да споменавам, че на него е лежала мъртва робиня — помисли си той. — Подобна информация би ме притеснила доста и сигурно щях да лежа буден до късно през нощта и да си представям как трупът лежи до мен“.

Тялото представляваше неприятна гледка, но най-лошото бе откритието, че Лоркин е изчезнал заедно с още една робиня. В началото Денил се чудеше дали Сония не е била права да се страхува, че семействата на сачаканските нашественици, които тя и Акарин бяха убили преди двайсет години, ще искат да отмъстят за това на сина й.

След като разпита робите и разгледа събраните улики, с помощта на кралския представител ашаки Ачати, той успя да открие, че нещата не стоят точно така. Хората, които бяха отвлекли Лоркин, бяха бунтовници, познати като Изменниците. Ачати беше осигурил помощта на още петима сачакански магьосници и групата им последва Лоркин и похитителката му в планината, на територията на Изменниците.

Така или иначе някакви си шестима сачакански магьосници и един магьосник от Гилдията нямаше да успеят да удържат нападението на бунтовниците. Накрая Денил осъзна, че единствената причина Изменниците да не ги атакуват бе, че това можеше да доведе до нови набези в територията им. Ако Денил и помощниците му бяха стигнали опасно близо до базата им, сигурно щяха да бъдат убити. За щастие Лоркин се бе срещнал с посланика и го беше уверил, че е тръгнал доброволно с Изменниците и иска да научи повече за тях.

Денил обърна гръб на някогашната стая на Лоркин и излезе бавно от помещенията му, изпълнен с меланхолия. Той бе изпитал облекчение, когато разбра, че младежът е в безопасност. Дори се беше развълнувал, когато Лоркин му разказа за надеждите си да проучи магията, която не бе позната на Гилдията. Но не беше осъзнавал в колко неловко положение се бяха оказали помощниците му ашаки.

Те бяха задължени да продължат търсенето, докато Лоркин не бъде открит. Отказът им от страх да не бъдат нападнати щеше да представлява обида за гордостта им. Денил им беше спестил унижението, като взе сам решение. Струваше му се честно, след като те бяха приели опасната задача заради него и Лоркин. Но той не бе разбрал каква вреда ще нанесе постъпката му на положението му сред сачаканския елит.

Коридорът свърна вляво. Денил прокара пръсти по измазаната бяла стена, след което спря пред друга група стаи. Това бяха помещенията за гости и за годините, през които Гилдията използваше сградата, те бяха посещавани изключително рядко.

„Изпаднал съм в немилост — помисли си Денил. — Затова че се отказах от преследването. Затова че избягах от Изменниците като страхливец. И сигурно заради това, че оставих гилдийския магьосник, който ми е подопечен и за който съм отговорен, да се присъедини към враговете на сачаканския народ“.

Ако трябваше да избира втори път, щеше да постъпи по същия начин. Ако Изменниците наистина притежаваха познанието за някаква нова магия и Лоркин успееше да ги убеди да му я обяснят и да го пуснат да се прибере у дома, за пръв път от векове към магическото познание на Гилдията щеше да бъде добавено нещо ново.

Ашаки Ачати го беше уверил, че някои сачаканци смятат за много благородна готовността на Денил да пожертва гордостта си. Той можеше да избегне така създалата се ситуация, ако бе помолил помощниците си ашаки да му помогнат да вземе решение, като по този начин отговорността щеше да стане обща. Но така те можеше да продължат търсенето, а това нямаше да доведе до нищо добро.

Денил не влезе в помещенията за гости, а продължи нататък по коридора. Скоро стигна до Господарската стая, главната приемна на сградата. Тук собственикът или човекът с най-високо положение в типичното сачаканско семейство приемаше и развличаше гостите си. Посетителите влизаха в къщата през вътрешния двор, където биваха посрещани от роб-портиер и биваха отвеждани през изненадващо скромно изглеждащата врата и късия коридор до тази стая.

Денил седна на един от малкото столове, разположени в полукръг и се замисли за превъзходните ястия, които му бяха сервирани, докато бе седял на подобни столове в подобни стаи. На Ачати, представителя на краля, бе възложена задачата да представи Денил на всички важни хора и да го научи на протокол и добри обноски. Беше едновременно интересно и леко притеснително, че този човек бе единственият, който можеше да посещава Денил, без неодобрението на останалите да му се отрази по някакъв начин.

„Дали ме посещава повече от личен интерес, отколкото от политически?“.

Денил си спомни момента, в който Ачати бе показал, че би желал между тях да има по-близки отношения и приятелство. И както обикновено, се почувства едновременно поласкан, разтревожен, виновен и предпазлив. Вината не беше нещо изненадващо, реши той. Макар да бе напуснал Киралия изпълнен с разочарование и отчужден от любовника си Тайенд, двамата не бяха взели окончателно решение да се разделят.

„А и аз все още не съм сигурен, че ми се иска. Може би съм сантиментален и не искам да се откажа от нещо, което съществува само в миналото. И въпреки това, когато се запитам дали се интересувам от Ачати, не мога да съм напълно категоричен. Възхищавам се на този мъж. Чувствам, че имаме много общи неща — магия, интереси, възрастта ни…“

В стаята влезе един роб и се хвърли на пода. Денил въздъхна, подразнен от прекъсването.

— Говори — нареди той.

— Пристигна карета на Гилдията. С двама пътници.

Денил бързо стана и сърцето му затупка от внезапно вълнение и надежда. Най-после беше пристигнал новият му помощник. Макар да нямаше голяма нужда от помощта му, поне щеше да има някаква компания.

— Покани ги. — Денил потри ръце, пристъпи към главния вход, но се спря. — И накарай някой да донесе храна и питиета.

Робът се изправи и бързо се отдалечи. Денил чу затваряща се врата и стъпки в празния коридор. Портиерът влезе в стаята и се хвърли в краката на магьосника.

Младата лечителка, която вървеше след него, го изгледа слисано, после се обърна към Денил и кимна с уважение. Той отвори уста, за да я приветства с пристигането, но думите му заседнаха в гърлото, защото погледът му бе привлечен от пищно облечения мъж, който се появи след нея и огледа стаята с жаден и любопитен поглед.

Очите му се спряха върху Денил и проблеснаха, а познатата уста се разтегли в усмивка.

— Поздрави, посланик Денил — каза Тайенд. — Моят крал ме увери, че Гилдията ще осигури всички удобства на елийнския посланик в Сачака, но ако не е удобно, аз съм убеден, че ще успея да открия подходящо жилище в града.

— Посланик…? — повтори Денил.

— Да. — Усмивката на Тайенд се разшири. — Аз съм новият елийнски посланик в Сачака.

 

 

Макар контактите с престъпници вече да не бяха забранени със закон и въпреки че бе напълно естествено Сония да се консултира със Сери относно намирането на магьосници-отстъпници, след като той вече й бе помогнал веднъж да залови такъв, тя продължаваше да се среща с него тайно. Понякога той се появяваше незнайно как в стаите й в Гилдията, понякога тя се предрешаваше и се срещаше с него в някоя отдалечена част на града. Едно от най-подходящите за среща места се оказа склада на болницата в Северния квартал, до който се стигаше през скрита врата от съседната къща, закупена от Сери.

Беше по-безопасно да се срещат скришом, защото най-могъщият Крадец в града, магьосникът-отстъпник, когото Сония търсеше, очевидно не бе останал доволен от помощта, която Сери оказа на Гилдията за залавянето на майка му Лорандра. Скелин все още имаше огромно влияние в подземния свят на Имардин и щеше да направи всичко — включително да убие преследвачите си — за да се спаси от залавяне. „Но през последните месеци не сме чували нищо за него“. Макар Сония най-после да бе получила разрешение да се разхожда свободно из града, издирванията й не бяха успели да осигурят никакви улики за местоположението на отстъпника. Вероятността хората на Сери да научат за появата на Скелин беше по-голяма, но те не бяха чули нищо такова. Човек с екзотичната външност на магьосника-отстъпник не можеше да не привлече нечие внимание, но никой не беше съобщил за появата на слаб мъж с червеникавокафява кожа и странни очи.

— Продавачите му на роет са се пръснали из цялата ми територия — каза й Сери. — Веднага щом затворя една казанджийница, някъде се отваря друга. Разправям се с един продавач, пръкват се още десет. Каквото и да правя с тях, нищо не може да ги откаже.

Сония не искаше да знае какво прави той с тях. Съмняваше се, че ги моли учтиво да напуснат.

— Като че ли ги е страх повече от Скелин, отколкото от теб. Това със сигурност означава, че той е все още в града.

Сери поклати глава.

— Може да е оставил някой друг, който да плаши продавачите от негово име. Ако имаш достатъчно хора, които работят за теб и доста съюзници, можеш да вършиш делата си и от разстояние. Единственият недостатък е, че минава време, преди хората да получат нарежданията ти.

— Можем ли да го проверим? Бихме могли да направим нещо, което да изиска присъствието на Скелин. Нещо, което хората и съюзниците му не могат да решат сами. Ще проверим колко време е необходимо за отговора и така ще разберем дали е в Имардин или не.

Сери се намръщи.

— Може и да се получи. Трябва да измислим нещо достатъчно голямо, че да привлече вниманието му, но което няма да застраши никого.

— Нещо убедително. Съмняваме той да е от хората, които лесно падат в капана.

— Не е — съгласи се Сери. — Проблемът е, че не мога…

Сония се намръщи. Очите му се заковаха върху нещо зад гърба й и той се напрегна. Откъм вратата се разнесе тих дращещ звук. Тя се обърна и видя как дръжката бавно се завърта — веднъж на едната страна, после на другата.

Сония беше заключила вратата с магия, така че който й да я изпробваше, нямаше никакъв шанс да влезе вътре. На всичкото отгоре се опитваше да се промъкне тайно.

— По-добре да си вървя — каза тихо Сери.

Тя кимна утвърдително и двамата се изправиха.

— Трябва добре да обмислим идеята ми.

„Откога ли човекът, който се опитва да отвори, стои от другата страна на вратата? Дали е чул какво си говорим?“. До тази част от болницата имаха достъп само лечителите и помощниците, а всеки, който се въртеше около склада, щеше да им се стори подозрителен. Освен ако не беше някой лечител. Малцина знаеха за срещите й със Сери и я подкрепяха, но имаше и такива, които биха възразили срещу това да използва болничните помещения за тази цел.

Тя се приближи до вратата, изчака Сери да се измъкне през тайния вход и премахна магическата ключалка.

Резето изщрака и вратата се отвори навътре. В склада влезе един дребен слаб мъж, ухилен до уши. Щом я зърна и погледът му попадна върху черната й мантия, на лицето му се изписа ужас. Той пребледня и отстъпи няколко крачки назад.

Но нещо го възпря. Нещо го накара да се спре и на лицето му се изписа налудничава надежда. Нещо го накара да загърби страха от това какво представлява тя и на какво е способна.

— Моля те — проплака той. — Трябва ми малко. Нека да си взема малко.

Заля я вълна от жалост, гняв и тъга. Сония въздъхна, излезе от стаята, затвори вратата зад гърба си и я заключи с магия.

— Не го държим тук — каза тя на мъжа. Той я погледна и лицето му потъмня от гняв.

— Лъжеш! — изпищя той. — Знам, че е тук. Пазиш малко количество, за да отучваш хората от него. Дай ми го! — Мъжът изви хищнически пръсти и се хвърли срещу нея.

Сония го улови за китките и спря устрема му с лек магически тласък. Той бе достатъчно разтревожен и нямаше нужда да подсилва отчаянието му, обгръщайки го с магия. С крайчеца на окото си тя зърна проблясък на зелено и видя тичащите по коридора лечители, които бяха чули крясъка му и бързаха да се разправят с него.

Скоро двама от тях хванаха ръцете на мъжа и го повлякоха по коридора. Третият лечител остана и когато Сония погледна към него и го разпозна, сърцето й подскочи.

— Дориен!

Мъжът, който й се усмихна беше няколко години по-възрастен и почернял, заради часовете, които прекарваше на слънце. Синът на Ротан беше лечител в един малък град в подножието на южните планини, където живееше със съпругата и децата си. Преди много години, докато тя беше още ученичка, той беше пристигнал в Гилдията на посещение и двамата се бяха сприятелили — приятелство, което би могло да премине в романтична връзка. Но на него му се налагаше да се върне в селото си, а на нея — да се заеме с учението си. „След това се влюбих в Акарин, а след смъртта му не можех да си представя да бъда с някой друг“. Дориен бе останал в Имардин, за да помогне с възстановяването на града след ичанското нашествие, но неговото село си остана истинският му дом и накрая той се върна там. Беше се оженил за една местна девойка и имаше две дъщери.

— Да, върнах се — каза Дориен. — Този път за кратко. — Той погледна към подлуделия за опиати мъж. — Прав ли съм да предполагам, че причината за този проблем е нещо, което се нарича роет?

Сония въздъхна.

— Прав си.

— Той е причината да дойда тук. Преди няколко месеца двама младежи от селото ми се върнаха от пазара с известно количество от него. Когато изразходиха закупения опиат, те вече се бяха пристрастили към него. Бих искал да получа съвет как да ги лекувам.

Сония се вгледа в него. За разлика от лечителите в града, на него не му беше забранено да лекува пристрастените с магия. Дали се бе опитвал да изцели вредния навик на младежите и се бе провалил, също като нея?

— Ела с мен — каза тя, обърна се и отключи склада. Дориен влезе, тя го последва и заключи вратата зад себе си. Той се огледа с повдигнати вежди, но без да коментира, седна на стола, зает допреди няколко минути от Сери. Тя се настани на предишното си място.

— Опита ли се да ги изцелиш? — попита тя.

— Да. — Дориен разказа как младежите отишли при него за помощ, след като твърде късно осъзнали, че не могат да си позволят роета, смутени, че са се поддали на градската поквара. Той използвал лечителските си сетива, за да потърси източника на проблема в телата им и го изцелил, също както бе постъпила Сония със своите пациенти. Също като нея, и той имал променлив успех. Единият от братята бил излекуван, другият все още изпитвал нужда от опиата.

— Резултатът при мен е същият — каза му тя. — Опитвам се да разбера защо мога да лекувам някои хора, а други не.

Той кимна.

— И как ще ме посъветваш да постъпя с онези, които не мога да изцеля?

— Те не бива повече да взимат от опиата, в случай че копнежът им се засили. Някои от пациентите ми твърдят, че работата им помага да го потушат. Други пият, но немалки количества — според тях малкото алкохол отслабва решимостта им да избягват роета.

— Роета ли?

— Така наричат опиата на улицата.

Дориен се намръщи.

— Доста подходящо наименование[1]. — Той я погледна замислено. — Щом не можем да излекуваме пристрастеността на другите хора, можем ли да изцелим нашата собствена? Не искам да кажа, че съм пристрастен — додаде той с лека усмивка.

Сония му отвърна на усмивката му с мрачна гримаса.

— И аз търся отговора на този въпрос, но засега нямам успех. Не съм намерила все още пристрастен към роета магьосник, който да се съгласи да бъде прегледан. Разпитах неколцина, но това не ми осигури нужните доказателства.

— Нужни за какво?

— За да убедя Гилдията, че проблемът е сериозен. Планът на Скелин да пороби магьосниците с роет може би е имал успех — и продължава да работи.

Дориен се облегна назад и се замисли. После поклати глава.

— Магьосниците са били изнудвани и подкупвани и преди. Защо това да е по-различно?

— Може би само заради мащаба на проблема. Затова се нуждаем от по-задълбочено проучване. Какъв процент от магьосниците може да бъде засегнат от роета? Дали онези, които все още не са засегнати, ще се пристрастят, ако продължат да използват опиата? До каква степен той засяга начина на мислене и поведението?

Дориен кимна.

— Ти какво смяташ? Колко страшен е този проблем?

Сония се поколеба, досещайки се за Черния магьосник Калън. Ако Сери беше прав и Аний наистина го беше видяла да си купува роет, значи проблемът би могъл да е много страшен. Но тя не искаше да разкрива какво знае, докато не се убедеше, че Калън наистина взима роет и докато не намереше доказателство, че опиатът е наистина толкова опасен, колкото подозираше. Той би могъл да го купува за някой друг. Ако тя го обвинеше несправедливо, че е пристрастен, щеше да изглежда като глупачка, а ако го разкриеше, преди да е успяла да докаже, че роетът е опасен за магьосниците, тогава всички щяха да решат, че това е много шум за нищо.

„А толкова много ми се иска да поговоря с някого“. Все още не беше казала на Ротан. Той веднага щеше да поиска да се направи нещо. Не му харесваше как Калън се държи с нея така, сякаш не може да й се вярва. Ротан непрекъснато я караше да държи под око Калън, както той следеше нея. Същото искаше и Дориен.

— Не знам — отвърна тя и въздъхна.

По ирония на съдбата единственият човек, на който смяташе, че може да се довери, бе Регин, магьосникът, който й бе помогнал да намери Лорандра. „Ученикът, когото някога мразех, защото превърна живота ми в мъчение, сега е магьосник, на когото мога да вярвам“. Той разбираше важността на намирането на подходящия момент. Макар че Сония се беше срещала с Регин, за да обсъдят търсенето на Скелин, досега тя не бе намерила смелост да спомене Калън.

„Може би се страхувам, че Регин няма да ми повярва и аз ще изглеждам като пълна глупачка. — Тя се усмихна мрачно. — Независимо колко често си повтарям, че вече не сме ученици и смъртни врагове, не мога да се отърся от подозрението, че той ще използва всяка моя слабост срещу мен. Това е абсурдно. Той доказа, че може да пази тайна. Досега само ме е подкрепял“.

Но той често не успяваше да се появи на срещите им или пък пристигаше късно и беше разсеян. Тя подозираше, че е изгубил интерес към търсенето на Скелин. Може би смяташе, че намирането на магьосника-отстъпник е невъзможно за изпълнение. Подобни мисли се въртяха и в нейната глава.

След като Сери бе принуден да се крие, а хората му не успяваха да открият и следа от Скелин, тя не бе съвсем сигурна, че ще намерят отстъпника — единствената им сигурна възможност бе да разглобят града тухла по тухла, а кралят никога нямаше да им позволи.

 

 

Както винаги, трапезарията бе изпълнена с тракането на прибори и глинени съдове, и гласовете на ученици. Лилия въздъхна едва чуто и се отказа от опитите си да чуе какво обсъждат другарите й. Вместо това бавно огледа залата.

Вътрешността й представляваше странна смесица от изисканост и простота, от декоративност и практичност. Прозорците и стените бяха красиво изработени и украсени подобно на повечето големи зали в Университета, но мебелите бяха солидни, семпли и груби. Сякаш някой бе премахнал полираните, резбовани кресла и маси от голямата трапезария в къщата, където бе отраснала, и ги бе заменил със стабилните дървени маси и пейки от кухнята.

Хората в трапезарията представляваха пъстроцветна смесица. Тук се хранеха както ученици от най-могъщите Домове, така и деца на просяците от най-мръсните градски улици. Когато Лилия започна първите си уроци по магия, тя се чудеше защо снобите продължаваха да се хранят в трапезарията, след като бяха достатъчно богати, за да си позволят собствен готвач. Отговорът бе, че те нямаха време да напускат Гилдията всеки ден, за да се хранят със семействата си — а и нямаха право.

Тя подозираше, че в това се усещаше и един вид териториална гордост. Снобите се бяха хранили в трапезарията от векове. Селяците бяха новодошлите. Трапезарията беше сцена на всякакви номера, които си погаждаха едни на други. Лилия не принадлежеше нито към едните, нито към другите. Макар никога да не го бе казвала на глас, тя произхождаше от горните слоеве на нисшето съсловие. Родът й прислужваше на семейство, което принадлежеше към Дом с приемлива политическа власт и влияние — нито на върха на политическата йерархия, нито в упадък. Тя можеше да проследи родословието си до няколко поколения назад и да посочи поименно кой от нейните предшественици в кое семейство на Дома е работил. Докато някои от селяците имаха наистина долен произход. Синове на уличници. Дъщери на просяци. Подозираше, че мнозина бяха роднини на престъпници. Тези селяци бяха започнали някакво много странно съревнование — кой може да докаже най-нисшия си произход. Ако някои от тях можеха да докажат, че родителите им обитават каналите, те парадираха с това като с някаква висша титла. Учениците от семейства на прислужници не се хвалеха с това, защото щяха да си навлекат проблеми.

Омразата, която някои селяци изпитваха към снобите, не й се струваше справедлива. Работодателите на родителите й се бяха отнасяли добре с тях. Като малка, Лилия беше играла с техните деца. Те се бяха погрижили децата на всичките им прислужници да получат основно образование. След нашествието на ичаните те викаха всяка година магьосник, който да проверява децата за магически способности. Макар никой от техните наследници да не притежаваше достатъчно сила, за да бъде приет в Гилдията, те се радваха много, когато Лилия и другите деца на прислугата преди нея бяха избрани.

Двете момичета и момчетата, с които общуваше през свободното си време, бяха селяци и доста приятни хора. Тя, Фродже и Мади станаха приятелки откакто бяха приети в Университета. Предишната година Фродже беше тръгнала с Даменд, а Мади с Елон, и Лилия остана сама. Момичетата прекарваха по-голямата част от времето си с момчетата и рядко търсеха мнението, съветите или предложенията на Лилия за това с какво да се занимават. Тя си казваше, че това е неизбежно и че не й пречи особено, тъй като винаги се бе чувствала по-добре да слуша разговорите им, отколкото да участва в тях.

Погледът й попадна върху ученичката, която от доста време наблюдаваше. Наки беше приета в Университета година преди Лилия. Тя имаше дълга черна коса и толкова тъмни очи, че бе трудно да се различат зениците й. Всяко нейно движение бе изключително грациозно. Момчетата бяха едновременно привлечени и се смущаваха от нея. Доколкото Лилия разбираше, Наки не бе показала интерес към нито едно от тях — дори към момчетата, които приятелките на Лилия смятаха за неустоими. Може би се считаше за много по-добра от тях. Може би просто подбираше приятелите си.

Днес Наки седеше с едно друго момиче. Тя не говореше, макар устата на другото момиче да не млъкваше. Докато Лилия ги гледаше, момичето се засмя и завъртя очи. Устата на Наки се разтегна в учтива усмивка.

Изведнъж, без по никакъв начин да подскаже какво ще последва, Наки впери поглед в Лилия.

„Леле — помисли си Лилия, усещайки как бузите й пламват от смущение и вина. — Хванаха те“. Тя тъкмо се накани да отмести поглед, когато Наки й се усмихна.

Лилия замръзна от изненада. За миг се зачуди как да постъпи, след което й се усмихна в отговор. Учтивостта го изискваше. Тя се насили да отмести поглед. „Тя като че ли нямаше нищо против да я гледам, но… колко смущаващо е да те хванат как зяпаш“.

Вниманието й беше привлечено от някакво движение в посоката, където седеше Наки. Лилия устоя на изкушението да се обърне натам и се опита да зърне какво се случва с крайчеца на окото си. До мястото на Наки стоеше някаква тъмнокоса личност. После тя тръгна нанякъде. Всъщност идваше към нейната маса.

„Не може да бъде…“

Лилия не се сдържа и вдигна глава. Видя, че Наки върви към нея. Гледаше я и се усмихваше.

Когато стигна до масата, тя постави чинията си до чинията на Лилия и седна на свободното място до нея.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — отвърна смутено Лилия. „Какво иска от мен? Дали ще ме попита защо я гледам? Или иска да поговорим? И за какво ще говоря с нея?“

— Стана ми скучно. Реших да дойда при теб и да видя какво правиш — обясни Наки. Лилия не можа да се сдържи и погледна към другата маса, където седеше предишната й събеседничка. Момичето ги гледаше объркано и леко нацупено. Лилия се обърна към приятелките си. Момичетата изглеждаха изненадани, а момчетата изглеждаха стреснати и изпълнени с копнеж както винаги, когато Наки беше наблизо.

„Тя каза, че иска да види какво правя. Това не включва всички на масата“.

Лилия се обърна към Наки.

— Нищо особено — рече откровено тя и се притесни от тромавия си отговор. — Просто се храня.

— За какво разговаряхте? — попита Наки и погледна към останалите.

— Дали сме избрали подходящите дисциплини — каза някой от тях. Лилия сви рамене и кимна.

— Аха — рече Наки. — Аз се изкушавах да избера воински изкуства, но колкото и забавно да ми се струва, нещо не мога да си се представя да се занимавам цял живот с това. Ще поддържам уменията си, разбира се, в случай че пак ни нападнат, но реших, че алхимията е по-полезна.

— И аз това си помислих за лечителството — каза й Лилия. — По-полезно е.

— Така е, но аз никога не съм била добра в него — усмихна се накриво Наки.

Докато тя продължаваше да говори, изненадата на Лилия постепенно се стопи. Незнайно как, дали заради усмивката й, или просто заради отегчителната си компания, красивата и търсена ученичка разговаряше с нея като с приятелка. Каквато и да бе причината, Лилия реши да се наслади на мига. Защото определено смяташе, че няма да се повтори.

Бележки

[1] Английската дума рот (rot) има значение гния, загнивам, изгнивам. — Бел.пр.