Труди Канаван
Отстъпница (14)

Глава 12
Разисквания

Щом Лоркин излезе от тунела, шумът на подземната река го обгърна. Тивара седеше на същата пейка и гледаше замислено колелото на канализацията. Той се изкуши да я повика мисловно, но дори това щеше да разкрие, че се срещат тайно. Изменниците имаха по-строги правила за менталното общуване и от Гилдията, защото дори най-краткият зов можеше да привлече вниманието на други магьосници и да ги доведе в Убежището.

Затова той изчака тя да го забележи и й махна с ръка.

— Лоркин — каза тя, щом магьосникът стъпи на перваза. — Не очаквах, че толкова скоро ще те видя. Нима ледената треска не е стигнала до втората си фаза?

Той кимна и седна до нея.

— Достигна я. Затова съм тук. Но първо искам да те попитам: как си?

Тя развеселено повдигна вежди.

— Вие, киралийците. Винаги толкова официални. Добре съм.

— Отегчена?

Тя се засмя.

— Разбира се. Но често ме посещават. И… — Тя свали един пръстен от ръката си и го задържа за миг, преди да го пусне в джоба си. — Хората ме информират за случващото се в града. Между другото, току-що ми съобщиха, че Калия е бясна заради това, че си напуснал лечебницата.

Той сви рамене.

— Не разполагам с достатъчно време, за да чакам нещата да утихнат.

Тивара се намръщи.

— Нали не пренебрегваш болните заради мен?

— И да, и не. — Лоркин се намръщи. Въпреки доброволците, които помагат в болницата, работата продължава да е много. Не може това да продължава така. Трябва да премина веднага към проблема.

— Имам нужда от съвета ти.

Тя го погледна предпазливо.

— Така ли?

— Неизбежно бе някой да се разболее или да се нарани толкова лошо, че единственият начин да оцелее е ако аз го изцеля — каза той. — Така или иначе смятах да им помогна. Винаги съм знаел, че ще има последствия. Бих искал да те попитам според теб какви ще бъдат те и мога ли да ги избегна или поне да ги огранича?

Тя го погледна мълчаливо със сериозно изражение на лицето си и кимна.

— Това го обсъждахме — каза тя и по тона й той се досети, че не става въпрос за тях двамата, а за фракцията й.

— И?

— Савара смята, че ще откажеш да ги изцелиш. Зарала каза, че ще изчакаш да те помолят.

— Трябва ли да изчакам? А дали Калия е толкова безскрупулна, че да остави едно момиче да умре?

— Възможно е. — Тивара се намръщи. — Извинението й ще бъде, че ти си дал ясно да се разбере, че нямаш желание да споделяш лечителството и тя уважава решението ти. Хората ще трябва да решат кое е по-лошото — това, че тя не те е помолила, или че ти не си предложил — и сигурно ще изберат нейната страна. Досега не си използвал лечителските си сили и по никакъв начин не си показал, че ще няма да откажеш, ако те помолят.

— Значи не трябва да чакам. Ще приемат ли хората използването на лечителските ми способности като перчене, щом отказвам да ги науча?

— Може би. Не и ако ги използваш само в случай че пациентът не може да бъде спасен по друг начин.

— Ами онези, които изпитват болка?

— Ако им помогнеш, това ще покаже, че изпитваш съчувствие.

— От болен зъб боли. Както и от повечето ежедневни неразположения. В такива случаи нормално ли е да откажа да използвам лечителството? Или щом започна веднъж, те ще очакват от мен да го прилагам всеки път?

Тивара се намръщи, но после внезапно се усмихна.

— Може и да си заслужава, ако така Калия остане без работа. — Но след това тя отново стана сериозна и поклати глава. — Това би било глупаво. Калия има твърде много поддръжници. — Раменете й се повдигнаха във въздишка, която той не можа да чуе заради шума на водата. — Ще има различни мнения дали си прав да откажеш изцеляване с магия и е възможно мненията да се променят, ако се окаже, че става въпрос за зъбобол. Според мен повечето хора ще се съгласят, че има моменти, в които имаш правото да откажеш, но е интересно да се види дали ще ти позволят ти да решиш кога.

Той кимна.

— Нещо друго?

— Погрижи се да получиш разрешението на пациента или родителите му, преди да предприемеш каквото и да било — додаде тя.

— Трябва ли да питам Калия?

Тя потрепна.

— Зарала се притесняваше най-много за това. Ако попиташ Калия, тя ще ти забрани да използваш магия, за да изцеляваш хората, и ще настоява да научиш нея. А ако някой пациент умре, вината пак ще е твоя, защото си отказал. Ако не я попиташ, ще проявиш неуважение към нея като твой началник, и тъй като си мъж, това се приема особено зле. Но ако спасиш нечий живот, хората ще ги простят това неуважение. Колкото са поддръжниците на Калия, толкова други не я харесват. — Тя разпери ръце. — В своя защита можеш да посочиш, че никой тук не иска разрешение от Калия да лекува болните или ранени Изменници. Пациентите избират да отидат в лечебницата.

Лоркин въздъхна.

— Вие, Изменниците, трябва да вземете по-лесното решение — каза й той. — Укриването на познанието за създаването на камъните не заплашва живота на никого.

— Ти се възползваш от камъните и без да си участвал в създаването им — посочи тя. — Защо в замяна и ние да не се възползваме от изцеляването?

Той се ухили.

— Казано по този начин, всичко изглежда често и почтено.

— Щеше да е така, ако не беше само един киралиецът, който се възползва от камъните и много, много Изменници, които биха могли да се възползват от лечителската магия.

Той срещна погледа й и забеляза в него нещо, което накара сърцето му да се отпусне. „Тя разбира. И ми показва, че разбира — и може би одобрява — причината да остана тук“.

Внезапно силно му се прииска да я целуне, но успя да устои на порива. Все пак тя не бе показала по никакъв начин, че приема и другата причина, поради която той бе решил да остане в Убежището: заради нея.

— Благодаря ти — каза той и се изправи.

— Успех — отвърна му тя.

Той неохотно се обърна и тръгна по коридора. Макар да знаеше, че решението, което беше взел, щеше да му създаде много неприятности, разговорът с Тивара го беше убедил, че може да се справи, без да влошава последствията.

Сега му оставаше само да реши кога да го направи.

 

 

Когато Денил се върна в Дома на Гилдията след посещението си в дома на Ачати, той завари Тайенд и Мерия да разговарят на по питие в Господарската стая. Той се спря и ги погледна. Ачати успя да организира пътуването им до земите на племето Дюна по-бързо от очакваното и Денил трябваше да съобщи новината на помощничката си и на Елийнския посланик по-скоро, отколкото бе възнамерявал.

„Няма смисъл да отлагам“ — каза си той. После се приближи към столовете им и кимна към бутилката с вино.

— Дали е останало нещо?

Тайенд се ухили и махна с ръка на роба, който стоеше до стената.

— Донеси още една чаша — нареди той и потупа с ръка големия стол, предназначен за господаря на къщата. — Пазим го за теб.

Денил тихо изсумтя и седна. Макар да бе човекът с най-висок пост в Дома на Гилдията, той се съмняваше, че това е причината Тайенд да не избере креслото.

— С какво се занимавате напоследък? — попита той.

Тайенд махна презрително с ръка.

— Посещавам други важни хора, опитвам нови вкусни ястия. Такива неща.

— Наслаждавай се, докато ги има. — Денил погледна към Мерия. Тя сви рамене.

— Посетих новите си приятелки и им предадох посланието на Черната магьосница Сония. А вие?

Робът се върна и му подаде чашата за вино с наведена глава. Тайенд вдигна бутилката и я напълни. Денил отпи глътка и въздъхна доволно.

— Двамата с ашаки Ачати планираме пътуване до земите на племето Дюна. Изглежда, ще тръгнем по-рано, отколкото очаквах: след седмица, може би дори няколко дни.

Очите на Мерия проблеснаха от изненада.

— Проучвания или посланически задължения? — попита Тайенд с многозначително изражение на лицето.

— Предимно проучвания — призна Денил. — Макар че ще допринесе и от политическа гледна точка.

— Заради книгите от пазара е, нали? — Тайенд изглеждаше изпълнен със самодоволство.

— Предполагам, че откритото в тях донякъде допринесе за предложеното от Ачати пътуване. — Денил се почувства удовлетворен, когато самодоволното изражение изчезна.

— Кога тръгваме? — попита Мерия.

Денил повдигна вежда.

— Ние?

Тя се оклюма.

— Няма ли да ме вземете с вас?

Той поклати глава.

— Не мога.

— Това му е навик — промърмори Тайенд. — Винаги изоставя хората.

Денил го погледна укорително. Очите на учения се разшириха в подигравателна невинност.

— Сигурно ще имате нужда от помощник по време на пътуването — продължи да настоява Мерия. — Във всеки случай повече, отколкото тук.

— Аз — Гилдията — имаме нужда от вас тук — каза й Денил. — За да се погрижите, ако се случи нещо непредвидено. Не можем да оставим Дома на Гилдията без никакви магьосници вътре.

— Така е — съгласи се тихо Тайенд. — Веднага ще ме изритат оттук, защото трябва да си потърся собствено жилище.

— Но… — В гласа на Мерия се появиха панически нотки. — Ако се случи нещо важно, те няма да искат да си имат работа с жена.

— Ще се наложи или ще бъдат принудени да чакат завръщането ми. Ако е нещо спешно… — Той сви устни и се замисли. Трябваше да остави кръвния пръстен на Оусън, за да може Мерия да се консултира с Разпоредителя, ако възникне нещо важно. За да може да предава съобщения до Гилдията и Сония. „Само ако можех да направя мой собствен кръвен пръстен. Или нечий друг… но разбира се! Пръстенът на Сония е у мен! Може би ще се съгласи да го остава на Мерия“. Той реши да се свърже с нея на сутринта.

— Ако възникне нещо спешно, ще се свържете с Оусън или Сония посредством кръвните им пръстени. Единият ще взема с мен, другия ще оставя тук. — Денил се изправи и постави ръка на рамото й. — Всичко ще бъде наред, Мерия. Вие успяхте да се промъкнете в скрития свят на сачаканските жени и установихте връзки с Изменниците в невероятно кратък срок. Не се и съмнявам, че ако нещо изскочи — което едва ли ще стане — вие ще се справите добре.

— Аз също не се съмнявам — додаде Тайенд.

Измъчената й усмивка приличаше повече на гримаса, но тя изглеждаше по-спокойна и по-уверена, макар и разочарована.

— Колко дълго ще отсъствате? — попита Мерия.

— Не знам със сигурност — каза Денил. — Няколко седмици, може и повече. Зависи от сезонните ветрове и климата въобще, както и дали туземците изобщо ще се съгласят да се срещнат с нас.

Мерия тихо изсумтя.

— Продължавайте да ме дразните. Толкова ми се иска да посетя племената.

— Може би двамата ще се върнем при тях някой ден — предложи той. — Стига да не се отнасят към жените си така, както сачаканците.

Погледът й веднага светна.

— Мъжете на пазара се държаха приятелски.

— Да, но не можем да предполагаме, че всички са така. Търговците са готови на всичко, за да привлекат клиенти.

Тя се намръщи.

— Ами ако пристигне съобщение от Лоркин, докато ви няма?

— Ще го предадете на получателя му през кръвния пръстен.

Тя кимна.

— Може би Изменниците могат да изпратят някое до вас.

— Съмнява ме да имат връзки в племената — посочи той. — А може би е по-добре да не разчитаме твърде на Изменниците. Доколкото знаем, те не са ни врагове. Но не са и съюзници.

 

 

Кабинетът на Разпоредителя беше пълен с Висши магове. Както винаги, имаше повече магьосници, отколкото столове и Сония развеселено отбеляза кои стоят прави и кои са седнали. Традиционно Повелите на дисциплините бяха най-гласовитата група. Лейди Винара, лорд Пийкин и лорд Гарел седяха най-близо до бюрото на Оусън. Макар лорд Болкан да имаше по-висш пост, той бе избрал да се облегне на стената със скръстени ръце.

Деканите, лордовете Ротан, Ерейк и Телано, както и директорът на Университета Джерик също бяха седнали, но на по-прости столове, които обикновено стояха подредени около масата. Сония често се чудеше дали Оусън събира приятели за вечеря тук и ако да, колко често го прави. Нея никога не я бяха канили.

Лечителят и алхимикът, които Сония завари в стаята за гости в дома на Наки, също бяха тук, застанали в дъното на стаята. Встрани от групичките седеше един от съветниците на краля и Сония се зачуди, не за пръв път, дали те получават специално обучение как да не привличат вниманието — да могат да наблюдават, без да бъдат наблюдавани.

Както винаги, тя и Черният магьосник Калън стояха прави. Когато Сония пристигна, Калън вече се извисяваше над останалите. Макар да си каза, че ще е по-лесно, ако всички я виждат, докато им разказва за откритията си, тя трябваше да признае, че една малка, непокорна част от нея предпочиташе да стои права и да излъчва същия авторитет като него.

Вратата се отвори и всички се обърнаха към Директора на учениците Нарън, който влезе в стаята. Той бе по-млад от предшественика си Аринд, но бе също толкова строг и без чувство за хумор. След като Оусън го поздрави, той се огледа и кимна учтиво. Когато погледът му попадна върху нея и Калън, той се намръщи.

— Кой пази Лилия? — попита разтревожено директорът.

Сония погледна към Калън и забеляза, че на него също му е забавно.

— Лилия не е по-силна от обичайното — напомни му тя. — Двамата магьосници, които я пазят, няма да срещнат проблеми при удържането й.

Той примигна и се изчерви.

— Ах, простете ми. Забравих.

— Значи Лилия не е взимала сила от никого? — попита Винара, поглеждайки към Сония.

— Не засякох никакви неестествени нива на сила в нея. Може да е почерпила енергия от някого, а след това да я е употребила, но не си спомня нищо такова, с изключение…

Оусън се прокашля и вдигна ръце, за да сложи край на разговорите им.

— Простете, че ви прекъсвам, но трябва да започнем от самото начало. — Той погледна към дъното на стаята. — Лордове Роа и Пари, моля, разкажете ни как научихте за убийството на лорд Лейдън.

Лечителят и алхимикът пристъпиха напред. Всички се обърнаха към тях, но пръв заговори алхимикът.

— Разговарях с лорд Роа, когато пристигна съобщение от лейди Наки, че баща й е бил убит през нощта. Отидохме веднага в къщата й, където тя ни показа тялото на лорд Лейдън и ни каза, че сигурно Лилия го е убила. Лорд Роа прегледа Лейдън и установи, че енергията му е източена, а аз разпитах Наки защо смята, че съученичката й е виновна за това. — Той се поколеба и лицето му придоби разтревожено изражение. — Тя призна, че предишната вечер двете с Лилия са разглеждали книга за черната магия. И двете са експериментирали с инструкциите, като са смятали, че няма опасност да успеят, защото черната магия не може да се научи от книга. Тя не бе успяла и Лилия също заявила, че не е постигнала успех, но сега, след като баща й е бил убит с черна магия, Наки не можела да се сети за някой друг, когото да обвини. — Той погледна към Калън. — Черният магьосник Калън пристигна и двамата отидохме в стаята за гости. Лилия спеше, но при пристигането ни се събуди. Изглеждаше изненадана и шокирана от новините, и обвиненията на Наки.

— Но по ръцете й очевидно имаше засъхнала кръв — додаде лечителят и погледна към Сония. — Кръв ли беше?

Сония кимна.

— Да. Имаше ли много кръв по и около трупа на лорд Лейдън?

— Малко. Разрезът бе чист.

— Странно — каза лейди Винара. — Защо е почистила тялото, но не и ръцете си?

— Може би във вълнението си и в тъмнината не е забелязала, че са изцапани — предположи Гарел.

— Лилия не си спомня как се е изцапала — каза им Сония. Вниманието им отново се насочи към нея. Тя погледна към лорд Пари, който потвърди с кимване, че няма какво друго да добави. — Когато пристигнах в къщата, Лилия все още бе в леглото — обясни тя. — Калън отиде да потърси книгата, а аз огледах кръвта и разчетох съзнанието й.

Тя имаше ужасно главоболие, в резултат от консумацията на роет и вино предишната нощ, и аз предполагам, че това е причина и за загубата на част от спомените й. Тя си припомни, че Наки е подела инициативата с книгата. Двете отишли в библиотеката, където Наки я извадила от мястото, където е била съхранявана — както е правила доста пъти и преди. Тя я отворила на една страница и накарала Лилия да я прочете. После двете една след друга се опитали да изпълнят описаните стъпки. Първо Лилия, после Наки.

Сония се поколеба и сдържа мръщенето си.

— Лилия ясно си спомня, че е постигнала нужното състояние на съзнанието и дори е успяла да изтегли малко сила от Наки. — В залата се разнесе колективно ахване. — Освен това си спомня как Наки е изтеглила сила от нея. След това двете се върнали в стаята за гости, пили малко вино и разговаряли, като по време на разговора Наки изказала желание Лилия да я отърве от баща й, който бил ограничил достъпа й до вино, роет и пари. След това Лилия не помни нищо до събуждането си тази сутрин.

Наки си спомня същите събития, но от съвсем различна перспектива. Тя помни, че Лилия я е убедила да вземат книгата и я е подтикнала да изпробват описаните уроци, а Наки се подчинила, защото искала да я впечатли — като не вярвала, че ще успее. Самата тя не успяла да разбере инструкциите и когато потърсих някакъв спомен за използването на черна магия, не открих нищо. Обаче Наки наистина изказала желание Лилия да я отърве от баща й, за което сега съжалява.

— Как може да имат толкова различни спомени? — попита Пийкин.

— Всяка е имала големи очаквания за другата — каза му Сония. — Разбрали са погрешно мотивите и желанията си. Всяка е смятала, че другата я подтиква да опитат черната магия и че ако откаже, ще бъде приета като слаба и скучна. — Сония отново се поколеба дали да разкрие увлечението на Лилия по Наки. Още като младо момиче в копторите тя бе научила, че между жените, също както и между мъжете, възниква естествено привличане. В това тя не откриваше нищо по-различно от отношенията между мъж и жена. Но знаеше, че мнозина не са съгласни с това, а и не всяко увлечение, независимо от пола, влияеше добре на участващите в него. Макар в случая Лилия да бе увлечената, Наки очевидно я бе окуражавала. Това като че ли бе част от безразсъдната им игра на удоволствия.

Лейди Винара въздъхна.

— Ех, младите могат да бъдат толкова глупави.

„Самата истина — помисли си Сония. — Но това са лични отношения и не са свързани с извършените престъпления. Жестоко ще е от моя страна да ги разкрия“.

— Ние им казваме, че не могат да научат черната магия от книгите — напомни им директорът Джерик. — Макар в същото време да им забраняваме да четат за нея. Това винаги прави забранените неща по-привлекателни за определен тип личности. А като им казваме, че черната магия не може да се научи само от четенето на книги, ние им подсказваме, че има безопасен начин да нарушават правилата.

— Бъркали сме — каза Гарел и като че ли дори съжаляваше за това, отбеляза Сония.

— Да, отчасти вината за това е наша — каза Оусън. — Което ще затрудни допълнително решението ни какво да правим с Наки и Лилия.

Сония видя как много глави закимаха в съгласие.

— Според мен никой няма да ни определи като небрежни, ако изберем по-меко наказание от стария критерий — каза Винара.

Този път всички кимнаха. „Да се екзекутират две ученички заради това, че са се заигравали с нещо, което според всички нас е безопасно, ще причини бунтове — помисли си Сония. — Колко много се е променило отношението към черната магия“.

— Наки не е овладяла черната магия — каза Пийкин. — Тя не може да бъде обвинена за смъртта на баща си. Според мен трябва да получи по-леко наказание.

Последваха утвърдителни кимания. Сония усети смътна тревога. Според нея двете момичета бяха еднакво виновни. Нямаше никакво доказателство, че Лилия е убила лорд Лейдън. Единственото доказуемо престъпление бе, че и двете са се опитали да овладеят черната магия. Това, че само Лилия бе успяла, бе просто нещастно стечение на обстоятелствата, но тя не го бе направила умишлено.

Дали тук се усещаха някакви предразсъдъци? Наки принадлежеше на висшето съсловие; Лилия произхождаше от семейство на прислужници. Наки бе красива и популярна; Лилия беше тихичка и имаше малко приятели.

— Наказанието трябва да е достатъчно строго, за да откаже останалите ученици от овладяването на черната магия — додаде Винара.

— Предлагам да отложим завършването на Наки — каза директорът Джерик. — Тя е изгубила баща си. Това е достатъчно болезнено. Освен това трябва да се справи с неочакваната отговорност, която идва с наследството на семейното богатство. Сигурно така или иначе ще изостане в уроците си.

— Тя трябва да се извини публично — добави Гарет. — И завръщането й в Университета да зависи от това да не извършва повече престъпления.

— С колко да отложим завършването й? — попита Оусън.

— Една година? — предложи Джерик.

— Три — отсече решително Винара. — Наказанието трябва да действа като спирачка, а не да бъде ваканция.

— Някакви възражения или предложения? — попита Оусън. Никой не се обади. Той кимна. — А наказанието на Лилия?

— Зависи от това дали е убила лорд Лейдън — посочи Пийкин. — Какви доказателства имаме?

— Никакви — каза Калън. — Няма свидетели. Слугите не са видели и чули нищо. Разполагаме само със заключението на Наки, че Лилия е овладяла черната магия и единственият човек в къщата, който е разполагал с подобно познание, би трябвало да е извършителят.

— Погледнато от този ъгъл, е очевидно, че убиецът е Лилия — каза Винара. Тя се обърна към Сония и ъгълчетата на устните й се извиха нагоре. — Ако не вземем предвид факта, че момичето не си спомня нищо за това. Изглежда ли като човек, готов да извърши нещо такова?

Сония поклати глава.

— Не. Тя е наистина ужасена и се страхува, че може да е направила нещо в съня си или под влиянието на роета.

— Възможно ли е да е действала в някакво опиянено състояние и да не си спомня? — попита Пийкин. — Все пак Наки й го е подхвърлила.

Сония потрепери.

— Научих се да не се изненадвам от нищо, когато става въпрос за разрушителното действие на роета, но не съм чувала за нищо подобно досега. Но дори да е така. Лилия все пак не е убила умишлено и хладнокръвно лорд Лейдън. Случилото се може да се определи само като нещастен случай.

Всички в стаята се замислиха. Върховният повелител Болкан пристъпи напред.

— Едно нещо е сигурно: Лилия е овладяла черната магия. Кралят и хората ще очакват от нас да се погрижим момичето да не представлява опасност за никого, ако остане жива.

— Трябва да блокираме силата й — каза Винара.

— Това може ли да стане? — попита Пийкин, поглеждайки към Калън и Сония.

— Досега никой не се е опитвал да блокира силата на черен магьосник — каза му тя. — Няма как да разберем дали е възможно, докато не опитаме.

— Ако е възможно, какво ще правим с нея? — попита Гарел. — Тя няма повече да е магьосник, което означава, че няма да е член на Гилдията, но не можем просто да я изхвърлим на улицата.

— Трябва да бъде наблюдавана постоянно — каза Пийкин. — Кой ще се заеме с това?

Всички се спогледаха. Лицата им потъмняха. Сония усети ледени тръпки по гърба си.

— Не може да нямаме по-добър вариант от затварянето й в Наблюдателницата — чу гласа си тя.

— Не виждам да имаме някакъв избор — отвърна Винара. Останалите кимнаха.

— Докато не бъде открита причината за смъртта на лорд Лейдън, няма как да знаем може ли да й се вярва — добави Гарел. — Ако е убила човек в съня си… все пак не искаме да се случи отново.

Сония потисна потреперването си. Последните затворници бяха те двамата с Акарин, макар да не ги бяха задържали задълго.

— Нека се убедим, че е настанена удобно и за нея се грижат добре — каза Оусън. — Не ми се струва правилно нейното наказание да е по-строго от това на Лорандра, която, както знаем, е нарушила законите ни и е убила много хора. Съгласни ли сте?

Последва утвърдително мърморене. Оусън погледна към Сония.

— Изглеждате ми разтревожена, Черна магьоснице Сония.

Тя кимна.

— Съгласна съм, че е нужно строго наказание, но… тя не е лош човек и е толкова млада. Ще бъде жалко да остане затворена до края на живота си. Може би трябва да преразгледаме случая й след няколко години, ако е показала добро поведение.

Той сви замислено устни.

— Колко години?

— Десет? — предложи някой. Сония потрепна докато останалите замърмориха одобрително, но кимна на Оусън, който я погледна. Съмняваше се, че ще успее да ги уговори за по-кратък срок.

— И така, кой ще блокира силата й? — попита той, поглеждайки от Калън към Сония.

— Аз — отвърна тя. — Стига да не възразявате, бих искала отново да прегледам спомените й.

Той се усмихна и кимна.

— Не възразявам. Ако намерите още нещо, което да обяснява случилото се онази нощ, то ще е добре дошло. — Той погледна към останалите магьосници. — А сега трябва да разгледаме въпроса с убийството на лорд Лейдън. Знаем къде са се намирали Сония и Калън по това време. Ако Лилия не го е убила, който тогава го е направил?