Труди Канаван
Отстъпница (28)

Глава 26
Пръстени и камъни

Лоркин се събуди изведнъж и установи, че единият му крак се е плъзнал между двете рогозки и докосва ледената скала помежду им. Той се изтърколи от тях и погледна към тавана на пещерата. През заледената стена се процеждаше синкава, студена светлина, която осветяваше всичко. При внимателен поглед се виждаше къде топлината от щита на Тивара кара студения въздух да пуши.

Тивара…

Той се обърна и я погледна. Тя беше полускрита от одеялото. То не бе необходимо, тъй като въздухът под щита беше затоплен с магия, но Лоркин не можеше да не се съгласи, че придаваше едно усещане за защитеност, което бе добро дошло при воя на буреносните ветрове, които свиреха и бучаха навън. Умът му не можеше да се отърси от убеждението, че е студено и че не е уместно да оставя кожата си открита.

Но пък тялото му се отнасяше одобрително към липсата на дрехи при Тивара. Лоркин копнееше да протегне ръка и да я докосне, но устоя на порива. Колкото по-скоро се събудеше тя, толкова по-скоро щяха да се разделят. Затова той остана да лежи неподвижно и да се взира в нея с надеждата, че образът й ще се запечата завинаги в съзнанието му.

„Ще се върна — каза си той. — Ако баща ми е имал подобна причина, то аз съм убеден, че е щял да се върне“.

След разговора му с кралицата на Изменниците, той се зачуди дали между нея и баща му е имало нещо, но накрая реши, че вероятността е малка. Двамата се бяха срещнали толкова за кратко, а и разликата във възрастта е била доста голяма. Може би кръвният пръстен е бил създал някаква връзка, но смъртта на дъщеря й сигурно е сложила край на това.

Той погледна към кръвния пръстен. След като създателят му беше мъртъв, той бе безполезен. Но кралицата не го беше изхвърлила. Може би той символизираше споразумението, което бе сключила с Акарин. Каква е била нейната част от сделката? Какво не е успяла да направи, че да се опитва да го постигне сега, изпращайки Лоркин у дома?

„Може би това е бил съюзът между нашите земи. Тя е трябвало да убеди хората си, че това е добра идея. Нелека задача, но тогава тя е била по-млада и може би не е осъзнавала колко ще й е трудно“.

Тивара отвори очи и сърцето му спря, но когато тя се обърна към него и му се усмихна, пулсът му отново се ускори. Тя се претърколи към него и леко го целуна. Лоркин се надяваше, че това ще доведе и до друго, но тя се отдръпна и се изправи, пускайки одеялото на земята. Обърна се към ледената стена и въздъхна.

— Спали сме по-дълго от необходимото — каза тя и започна да се облича. — Трябваше да тръгна към дома веднага, след като бурята спря. По това време на годината никога не се знае кога ще започне следващата.

Лоркин се притесни за нея, макар да си напомни, че Тивара е могъща магьосница и е напълно способна да оцелее при всяка буря. Той се изправи и започна да се облича.

— Често ли пътуваш по това време на годината?

Тя поклати глава.

— Не, щом мога да го избегна.

Той я погледна строго.

— Радвам се, че успях да прекарам малко повече време с теб, но ако това означава, че може да не се прибереш у дома, аз настоявам да потеглиш веднага.

Тивара се засмя, но усмивката й бързо се скри. Тя пристъпи към него и силно го целуна.

— Ти също трябва да се пазиш. Все още не си слязъл от планините.

— Ще се пазя — увери я той. — Да знаеш, че в Киралия също има снегове и планини.

Тя повдигна вежди.

— Които ти никога не си изкачвал, освен когато си пътувал към Сачака, и то по време на годината, когато не е имало сняг.

— Проклятие. Не трябваше да ти го казвам.

Тя поклати глава, отдръпна се и отиде до шейната.

— Искаш ли отново да ти припомня пътя до Арвис? — попита тя, докато навиваше рогозките и събираше съдините от вечерята им предишната нощ.

— Спускам се с шейната към долината до колибата на ловците. Оставям я там и продължавам пеша до пътя. Там ще ме чакат роби, които ще ме отведат до местното имение и ще ми уредят транспорт оттам.

— Точно така. Ако по някаква причина не се срещнеш с тях, имението има по четири големи дървета от двете страни на пътя, водещ към него. Не би трябвало да срещнеш нито един ашаки. По това време на годината те избягват да пътуват. Но ако срещнеш, кажи им кой си и ги помоли да те отведат в Дома на Гилдията. Те ще бъдат политически задължени да ти помогнат.

Макар гласът й да звучеше уверено, в очите й проблясваше тревога. „Кое е най-лошото, което може да ми се случи? — запита се той. — Атаките може да загърбят политическите си задължения заради това, че сега съм Изменник и не ме защитават никакви дипломатически правила, и ще се опитат да ме убият. Но сигурно няма да го направят, преди да се опитат да разчетат съзнанието ми“. Той потърка основата на палеца си, където под мускула му се криеше блокиращият разчитането камък. Все още го сърбеше леко, макар да бе изцелил разреза. Тивара бе препоръчала това място, тъй като обикновено сърбеше, а робите имаха навика да потъркват загрубелите си ръце.

Лоркин не разполагаше с много време, за да се научи как да препраща фалшиви мисли към разчитащия съзнанието. „Дори с помощта на магията на Тивара едва ли бих успял да отблъсквам задълго атаките на един ашаки. Ако той усети, че разчитането му е неуспешно, може да се опита да изтръгне от мен информация чрез мъчения. Не знам дали бих издържал на всичко това и за колко време. По-добре да се промъкна незабелязано до Дома на Гилдията и посланик Денил“.

— Ще гледам да стоя далеч от погледите им — увери я той. — И този път по петите ми няма да има сума ти шпиони на Изменниците, които да се опитват да ме открият.

Тя кимна.

— Въпреки това внимавай на кого се доверяваш. Фракцията на Калия може да е отслабена, но все още има Изменници, които те мразят заради стореното от баща ти. Те не биха направили нищо, което би застрашило Убежището, но могат да ти причинят доста неудобства.

Лоркин сви рамене.

— Спал съм в дупка в земята. Мога да се справя с неудобствата. — Той се намръщи. — Мислех си… редно ли е точно Калия да е единствената, която знае как се изцелява с магия?

Тивара повдигна вежди.

— Сигурна съм, че кралицата би предпочела Калия да не е единствената, но нямаме друг избор.

— Ами… бихте могли да имате… ако преди да си тръгна те науча как да изцеляваш.

Очите й леко се разшириха, след което тя се усмихна и поклати глава.

— Не, Лоркин. Нямаме време за това.

— Бихме могли да останем още една нощ.

Усмивката й се разшири.

— Колкото и съблазнително да звучи, трябва да си тръгвам. Има и други причини да искам да се прибера бързо. Фактът, че Калия има това малко предимство пред нас, е единственото нещо, което удовлетворява фракцията й.

— Не е нужно всички да разбират.

Тя се засмя.

— Зарала каза, че може да ми го предложиш.

— Наистина ли? — Той се почувства леко обиден. Толкова ли бе предвидим?

— Да. Каза ми да ти откажа. — Тивара хвана въжетата на шейната и му ги подаде. — Да тръгваме.

Двамата излязоха от пещерата и се озоваха сред покрития с пресен, девствен сняг пейзаж. Всичко блестеше под ярката утринна светлина. Той успя да различи очертанията на пътеката, по която се бяха спуснали в долината, както и една друга, която продължаваше извън нея, покрай замръзналата река.

Двамата се обърнаха един към друг и се погледнаха. Никой от тях не заговори. Внезапен далечен тътен ги накара да вдигнат очи към небето. Намираха се твърде навътре в долината, за да видят зараждащата се буря. Тивара изруга под носа си.

— Ще тръгна първа, за да не хвърлям сняг върху теб — каза тя.

— Опитай се да стигнеш до колибата на ловците преди следващата буря.

Лоркин кимна. Тя се отдалечи бързо, отхвърляйки с магия снега от пътя си. Той я изпрати с поглед, усещайки как с всяка своя стъпка Тивара опъва някаква невидима връзка между тях. Тя не се обърна назад и той не можеше да реши дали е разочарован или облекчен от това.

Когато най-после Тивара излезе от долината, тя не се спря. Вдигна ръка, вперила поглед в земята, и му махна. Това не бе точно жест за прощаване, а по-скоро израз на нетърпение. Във въображението му се появи гласът и изражението й. „Какво чакаш? Тръгвай!“ Лоркин се засмя и тръгна напред, отхвърляйки с магия натрупания от нея сняг. Когато стигна до дъното на долината, той погледна нагоре.

Тивара бе изчезнала. Той почувства странна празнота в себе си.

Погледът му бе привлечен от ледената стена, която покриваше едната стена на пещерата, в която бяха прекарали предишното денонощие, и той ахна. Това бе завеса от замръзнала вода. „Водопад — помисли си Лоркин. — Красиво е“.

Искаше му се Тивара да е с него, за да го види. Но тя сигурно бе минавала и друг път по пътеката и вече го беше виждала. „И въпреки това щеше да е хубаво да му се насладим заедно“.

Той въздъхна. Нямаше смисъл да се надява нещата да се бяха развили по друг начин. Трябваше да потисне всички романтични мисли и да се концентрира върху завръщането си в Киралия. Очакваше го тежко и опасно пътуване и, ако всичко минеше добре, важни срещи и преговори. Той се обърна и повлече шейната си към дома.

 

 

Спускането по пътеката в каньона изглеждаше много по-опасно от изкачването. Беше много по-трудно да се пренебрегва зашеметяващата пропаст от едната страна и вместо при острите завои да гледат към отвесните скали, пътешествениците бяха принудени да се обръщат към долината.

Ачати беше още по-смълчан отпреди. Тайенд също бе необичайно мълчалив. Никой не смееше да се обърне на седлото, за да погледне към останалите, от страх движението му да не подплаши конете и те да се озоват близо до ръба.

Така Денил се сдоби с часове за размисъл, в които да си поблъска главата над онова, което бе научил от Дюна. Предишната вечер се беше върнал късно при Ачати и Тайенд, след като прекара часове в изслушването и записването на легендите и разказите на Пазителката. Разказа им какво бе научил за хранилищните камъни и сподели облекчението си, че създаването им е толкова трудно и опасно, както и че подобни камъни се срещат изключително рядко.

Денил не спомена, че Изменниците разполагат с камъни, способни да блокират разчитането на съзнания и да предават на разчитащия мислите, които той очаква да открие. Жегна го вина заради това, че укриваше тази информация от Ачати, но Денил знаеше, че ще се почувства още по-зле, ако му я разкрие и впоследствие това доведе до избиването на хиляди роби и бунтовници. Макар Денил да презираше Изменниците заради отвличането на Лоркин, те не бяха убили младежа и определено не заслужаваха да бъдат намерени и избити.

Освен това съществуваха достатъчно стратегически причини познанието за създаването на магическите камъни да бъде защитено. Ако ашаките се сдобиеха с подобни тайни от Изменниците, някогашният враг на Киралия щеше да стане още по-могъщ и нямаше да прояви желание да се промени, за да бъде включен в Обединените земи. Племето Дюна му беше доверило тайните си с надеждата, че ще установи приятелски отношения с тях. Може би щяха да разменят познанието за камъкотворството за нещо друго. „Какво бихме могли да им предложим? — зачуди се той. — Защита? При положение че ашаките се намират между Дюна и Киралия и повечето магьосници от Гилдията не използват черната магия, как биха могли Обединените земи да помогнат на туземците?“

Не можеха. Доколкото знаеше, Киралия нямаше пещери с камъни, така че познанието за камъкотворството щеше да е безполезно за Гилдията. „Но може би има подобни пещери в Елийн или в някоя друга от Обединените земи. Пещерата на абсолютното наказание може би е точно такава“. Но все пак се съмняваше в това. Тя бе твърде симетрична, за да е природно образувание. Подозираше, че е била построена или изсечена в скалата, а кристалите са били добавени по-късно.

Дюна знаеха, че не могат да получат ефективна защита от Обединените земи. Те искаха търговия. Щяха да снабдяват Гилдията с магически камъни — веднага след като собствените им пещери се възстановяха от нападението на Изменниците. От Гилдията зависеше да намери нещо, което туземците биха приели в замяна на това.

Пазителката му беше разказала как Изменниците унищожават или крадат всички магически камъни, които ашаките са получили от племето, и го беше предупредила, че може би ще се опитат да попречат на установяването на търговски отношения с Киралия. Обикновено Дюна не позволяваха на хората си да изнасят магически камъни от тайните им скривалища. Трябваше да се намери начин да ги транспортират, без да предизвикат подозрението на Изменниците или сачаканците.

Предпазните мерки на Дюна и Изменниците обясняваха защо ашаките почти бяха забравили за съществуването на подобни предмети. „Не бих се изненадал, ако някои от тях имат скрити камъни в именията си. Може би предават от поколение на поколение познанието за използването им, а може би са забравили, че притежават нещо повече от някакви си красиви бижута“. Все пак щом Гилдията може да забрави, че някога е използвала черната магия, защо ашаките да не забравят, че някога са откраднали магически кристали от Дюна? Денил се надяваше, че е така, защото в противен случай транспортирането на камъните от земите на племето Дюна до Киралия, без ашаките да узнаят за това, щеше да е още по-трудно. Достатъчно бе да бъде заловен само един товар, за да се озове в политически неловка и дори опасна ситуация. Гневът на Ачати щеше да е най-нищожната му тревога.

Досега не бе имал възможността да се свърже с Разпоредителя Оусън. В палатката се изкуши да направи опит, но се притесни, че Ачати ще реши, че укрива нещо, което бърза да докладва на началниците си.

„А сега дали е удобно?“ — запита се той. Трябваше да признае, че не му допадаше мисълта да раздвоява вниманието си, когато от едната му страна се спуска смъртоносно опасна урва. Водачът им ги беше уверил, че конете нямат нужда от упътване. Те познаваха пътеката и също като ездачите си не умираха от желание да паднат в пропастта. „Остава ми само да се надявам, че животното няма да усети разсеяността ми и да ме хвърли от гърба си просто за забавление“. Досега конете се бяха държали спокойно, но той се бе сблъсквал с достатъчно буйни животни, за да заподозре, че целият им род има пакостливо чувство за хумор и обича да играе номера, когато ездачът се разсее.

Отблъсквайки неохотата си, той извади пръстена на Оусън, сложи го на пръста си и затвори очи.

— Оусън?

— Денил!

— Можеш ли да говориш? Имам интересна информация.

— В очакване сме да започне изслушването, но дотогава има малко време. Ала може би ще се наложи да прекъсна внезапно разговора.

— Ще бъда кратък. — Денил му описа срещата си с туземците и Пазителката, и му предаде предложението им.

— Колко интересно. — Вълнението на Оусън се долавяше съвсем слабо, като звук от далечна вибрация. — Камък, който блокира разчитането на съзнанието и проектира фалшиви мисли.

Денил се почувства развеселен, но и леко раздразнен. Той очакваше, че Оусън ще прояви повече интерес към търговското предложение на Дюна.

— Както казах, ако ашаките и сачаканския крал разберат за това, те ще…

— Изслушването започва. Съжалявам, Денил, трябва да вървя. Моля те, свали пръстена.

Денил отвори очи, свали пръстена и го прибра в джоба си. Изпълваше го дразнещо съмнение. Дали Оусън разбираше значението на онова, което му беше казал? Беше ли осъзнал потенциала от установяването на търговски отношения с Дюна? И по-важното, дали беше схванал опасността, ако ашаките открият съществуването на камъни, които блокират разчитането на съзнанието?

„Ще трябва да му се доверя — или поне да се надявам, че ще го обмисли в първия удобен момент. — Денил потисна съмненията си. — Ще ми се да обсъдя това с някого, но не мога да се доверя дори на Тайенд. Не и след като той вече е посланик на Елийн“.

Единственият човек в Сачака, с когото можеше да обсъди това, бе Лоркин, а той се намираше далеч в планината, като доброволен затворник на Изменниците.

 

 

В Заседателната зала отекваха гласовете на събралите се магьосници, които очакваха започването на изслушването. Сония стоеше в единия край на площадката. Тя погледна нагоре към Висшите магове и забеляза по лицата им същата смесица от безпокойство и нетърпение, които усещаше в себе си.

„Къде е Оусън? Защо Калън и Наки не са пристигнали още?“.

Стоящата до нея Лилия като че ли не усещаше нарастващото напрежение. Погледът й се рееше в нищото. Изражението й бе тъжно и примирено.

„Тя порасна много през последните няколко месеца“ — помисли си Сония. Обърканата, замаяна млада жена, чието съзнание Сония бе разчела след смъртта на лорд Лейдън, бе наивна и недалновидна — какъвто сигурно би бил всеки, който би се осмелил да експериментира с черна магия, без да се замисли за последиците. „Честно казано, тя е била натъпкана с роет и напълно замаяна. Това би било достатъчно за всеки ученик да се впусне в действия, за които по-късно ще съжалява“. Но все пак Лилия бе съзряла. Тя се бе научила да се спира и да обмисля последствията от действията си. Освен това се бе научила да не проявява такава доверчивост. Когато се бе съгласила да избяга с Лорандра, тя бе направила своя избор с пълното съзнание, че на жената не може да се вярва. Макар да бе направила лош избор, за нея това бе единственият начин да спаси приятелката си.

„Всъщност аз бях впечатлена от готовността й да жертва собственото си бъдеще — и може би живота си — за да намери Наки. Само ми се искаше да бе избрала да се довери на мен, вместо на Лорандра. Но може би аз съм виновна, че не успях да я убедя, че правя всичко възможно, за да намеря Наки“.

Което не беше много, призна си тя. Беше оставила всичко на Калън. Втори път нямаше да направи тази грешка.

„Дори Сери не ми довери, че Лилия е при него. Може би така е защитавал и двете ни. Не съм задължена да се занимавам с неща, които не са ми известни. Но ме притеснява това, че е пратил Лилия да спаси Наки. Не му ли е минало през ума, че Наки не иска да бъде спасена? Ако не се бях появила, тя щеше да убие Лилия“.

Сония не спираше да се чуди дали Сери не се бе надявал да запази Лилия за себе си. Щеше ли момичето да го приеме?

Колкото до Наки, единственото престъпление, за което бе признала, беше, че е научила и използвала черната магия. Бе го направила поради същата глупава причина, която бе подтикнала и Лилия. Историята й за изнудването и работата за Крадеца беше малко съмнителна. Сония, Дориен и Никея я бяха чули да казва на Лилия, че „просто още учи занаята“. Може би Наки се беше отказала да се измъкне от престъпния свят и бе решила, че нейното място е в него — дори бе готова да се подчини на заповедта да убие Лилия.

„Очевидно, с каквото и да я е заплашвал Крадеца, за да работи за него, то не е било, че ще убие Лилия. Каква ли е била заплахата? Калън така и не я спомена“.

След като Наки и Лилия напуснаха кабинета на разпоредителя Оусън, Калън беше казал на останалите магьосници, че Наки обвинява Гилдията за ситуацията, в която се е оказала. Изключването й от Гилдията я бе оставило уязвима за изнудвани и престъпници. Сония подозираше, че мнозина биха приели тази гледна точка. Макар че също като Лилия, Наки бе овладяла черната магия посредством глупави експерименти, тя бе принудена да работи за Крадец. Лилия се намираше в доста по-несигурно положение. Тя умишлено бе избягала — като междувременно бе освободила и Лорандра. Би могла да заяви, че Лорандра я е убедила да се махне — и това отчасти бе истина — но това щеше да попари положителните впечатления от твърдото й намерение да намери приятелката си. Всъщност точно решителността на Лилия да намери Наки и успехът й щяха да й спечелят значителна подкрепа.

И двете момичета владееха черната магия. Ако Гилдията решеше да ги накаже заради това, най-малкото, което ги очакваше, бе затвор. Проблемът бе, че блокирането на силата им бе претърпяло провал. Сония знаеше, че според някои магьосници тя не си е свършила работата. „Иска им се да е така, затова вярват, че е така“ — помисли си тя. Несъмнено следващия път задачата щеше да изпълни Калън. Според нея и той нямаше да постигне успех.

Какво щеше да се случи, след като блокадата на Калън се провали? Ако това докажеше, че силата на черните магьосници не може да бъде блокирана, какво щеше да се случи с момичетата? Пак можеха да бъдат затворени, но пазачите им трябваше да са магьосници и…

Страничната врата в отсрещната стена на залата се отвори. Един ученик надникна нервно и се огледа, но щом зърна Сония, той се напрегна. Посочи я, после посочи и Лилия и им махна с ръка. Сърцето й подскочи. „Нима Калън имаше проблеми с Наки?“

Сония погледна към Лилия, която очевидно бе видяла ученика и изглеждаше разтревожена.

— Ела с мен — каза й магьосницата.

Когато двете прекосиха залата, жуженето на гласовете утихна. Ученикът бе висок, дългурест младеж, който се поклони, наведе се към Сония и прошепна в ухото й:

— Разпоредителят иска да отведете Лилия в кабинета му, Черна магьоснице Сония.

Сония кимна. Следвана от Лилия, тя тръгна към вратата и излезе в Голямата зала.

След шумната Заседателна зала, тишината тук бе изпълнена с драматизъм. Сония махна с ръка на Лилия да върви редом с нея, след което забърза към предната част на Университета. Когато стигнаха фоайето, тя сви надясно, мина през прохода под арката и спря пред вратата на Оусън. Тя се отвори при почукването й.

За нейно голямо облекчение Калън и Наки стояха спокойно вътре. Калън срещна погледа й, но изглеждаше също така обезпокоен и изпълнен с любопитство. Наки изглеждаше отегчена.

— Черна магьоснице Сония — каза Оусън, — току-що научих нещо много интересно, което повдигна един въпрос, чийто отговор искам да науча, преди да започне Изслушването. — Той се обърна към Калън. — Моля, махнете пръстена на Наки.

Момичето внезапно се ококори. Тя притисна ръце към гърдите си, една върху друга, и погледът й зашари стреснато между Оусън и Калън.

— Не! Това е пръстенът на баща ми. Единственият спомен, който ми е останал от него.

Оусън повдигна вежди.

— С изключение на цялото имение и всичката му собственост, сред която и една книга, която съдържа инструкции за овладяването на черната магия.

Калън хвана Наки за ръцете. Тя му се опъна, но той с лекота ги отдели една от друга. Нещо улови светлината и я отрази. Сония чу как Лилия си пое рязко дъх. Тя се обърна към момичето.

— Какво има?

— Този пръстен се намираше в шкафа заедно с книгата. — Тя погледна към Сония. — Наки каза, че е собственост на баба й и че е магически.

Калън измъкна пръстена от ръката на Наки и го подаде на Оуъсн. Разпоредителят го огледа отблизо. После го сложи на пръста си и лицето придоби съсредоточено изражение; след миг той сви рамене и го свали.

— Не усещам нищо магическо в него.

— Но разбира се — обади се Наки и му се усмихна пресилено. — Тя беше луда старица, която обичаше да разказва приказки на децата.

Оусън я погледна твърдо и преценяващо и усмивката й се стопи. Разпоредителят се обърна към Калън.

— Разчетете й съзнанието.

Калън и Наки замръзнаха на местата си. Калън изглеждаше изненадан; Наки бавно пребледня, но и първа се съвзе.

— Не — рече гневно тя, опитвайки се да измъкне ръката си от калъновата. — Колко пъти ще нахлувате неканени в главата ми?

Двамата мъже се спогледаха. Лицето на Оусън се втвърди и той кимна с глава, показвайки на Калън, че иска да продължи. Калън придърпа Наки към себе си.

— Почакайте! — възкликна тя и в гласа й се промъкна нотка на паника. — Не стига ли, че бях отвлечена от Крадец и принудена да работя за него? Не стига ли, че… че баща ми беше убит… — Тя посочи Лилия със свободната си ръка. — От нея. Трябва да ровите в нейната глава. Трябва да…

— Щом в съзнанието ти няма нищо нередно, тогава позволи на Калън да го разчете — каза й Оусън.

— Не! — извика Наки. Тя изтръгна едната си ръка. — Аз тъгувам! Не искам да видите това. Оставете ме на мира! — Тя покри лицето си със свободната си ръка и захълца.

Калън се намръщи. За голяма изненада на Сония той я погледна с въпросително изражение. Тя срещна погледа му и видя неохотата му. Но когато се обърна към Оусън, Сония с изненада установи, че по лицето му липсват следи от съчувствие. Той се пресегна, улови свободната ръка на Наки и я дръпна от лицето й. По него нямаше никакви сълзи. Наки впери разширените си от страх очи в него.

— Направи го, Калън — каза тихо Сония.

Наки се опита да се бори с магия, но това не продължи дълго. Щом той притисна длани към слепоочията й, Сония погледна към Лилия, загрижена, че момичето може да се уплаши, но Лилия гледаше с напрегнато спокойствие.

След продължително мълчание Калън пусна Наки с отвратено изсумтяване. Той погледна към Оусън.

— Подозренията ви се оказаха правилни. Пръстенът скрива истинските помисли на приносителя си.

Оусън погледна към пръстена, свил устни в мрачен триумф.

— Какво криеше тя?

Калън си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Наистина е научила черната магия, преди да се запознае с Лилия — умишлено. Ненавиждала е ограниченията, които са й наложили баща й и Гилдията и искала да се освободи, за да прави каквото си поиска. — Лицето му помръкна. — Сприятелила се с Лилия и я подмамила да научи черната магия, за да може да убие баща си, а някой друг да бъде заподозрян за това — упоила Лилия и намазала ръцете й с кръв, за да я накара да изглежда виновна. — Той погледна със съчувствие към момичето, после се обърна към Оусън. — Черпела е вдъхновение от Скелин, който досега успява да избегне пленяване. Не очаквала да блокират силата й, но с лекота заобиколила блокадата — подозирам, че обикновените бариери не са ефективни при черните магьосници. След това Наки намерила Крадец, който бил готов да я научи как да оцелее в престъпния свят в замяна на някои магически услуги. — Калън се обърна и изгледа презрително Наки. — Той й водил хора, които няма да липсват на никого, за да може тя да се подсили, а после се погрижил телата им да не бъдат открити.

Сония гледаше момичето, а гневът й от безжалостните манипулации и убийството на лорд Лейдън постепенно преминаваше в ужас. „Как е могла да го направи? Да убие хора, които не й желаят злото…“ Наки стоеше с изпънат гръб и скръстени ръце, изкривила устни в мрачно предизвикателство. „И всичко това, за да може да прави каквото си поиска“.

— Сония — каза Оусън.

Тя отмести поглед от момичето и се извърна към него. Той държеше пръстена в ръката си.

— Искам да се опиташ да разчетеш съзнанието ми.

Сония примигна изненадано, но после разбра всичко, когато го видя как си слага пръстена. Тя пристъпи напред, притисна длани към слепоочията му и затвори очи.

Когато изпрати съзнанието си напред, тя успешно заобиколи защитата му и потърси мислите му. Усети силното му присъствие, но мислите, които улови, бяха смътни и откъслечни. Тя излезе от главата му и отвори очи.

— Това е… странно. Мислите ви бяха накъсани, сякаш ви е трудно да ги съберете на едно място.

Той се усмихна леко.

— Мислех си за Лорлън.

Тя го изгледа замислено. Години наред Оусън бе работил заедно с предишния Разпоредител и дълбоко скърбеше за смъртта му. В никакъв случай не би пропуснала тези мисли и придружаващите ги чувства без в тях да има някаква магическа намеса.

— Когато за пръв път разчетох съзнанието на Наки, аз не открих подобна разкъсаност — отбеляза Калън.

— Нито пък аз — каза Сония, обръщайки се към него. — Може би са нужни някакви умения при използването му.

— От това, което научих, случаят е точно такъв — каза им Оусън. Той се усмихна, когато и двамата се обърнаха едновременно към него. — Докато се подготвях за изслушването, посланик Денил се свърза с мен. Той е открил съществуването на блокиращите разчитането камъни, както и ред други неща. Тъй като при разчитането на съзнанията на Наки и Лилия се получиха доста несъответствия, преди да продължим с Изслушването, реших да проверя дали някое от момичетата не носи някакви скъпоценни камъни.

— Какво ще правим сега? — попита Калън.

— Ще продължим с Изслушването — отвърна Оусън, поглеждайки към Наки. Тя отвърна мрачно на погледа му. Оусън се обърна към Сония. — Двете с Лилия се върнете първи. Аз ще дойда след малко с Калън.

Тя кимна. Той ги поведе към изхода. За нейна голяма изненада излезе заедно с тях навън и затвори вратата след себе си.

— Преди да тръгнете… — каза той тихо, местейки поглед от Сония към Лилия. — Засега не споменавайте за пръстена на никого. — Той се обърна към Сония. — Оградете Висшите магове с бариера и им кажете, че Калън е успял да разчете съзнанието на Наки, след като е бил премахнат щит, който досега му е пречел. Кажете им, че ще научат подробностите след Изслушването.

Тя кимна и след като той им даде знак, че може да тръгват, двете забързаха към залата.

— И така — рече Лилия, когато се озоваха в Голямата зала. — Щом Наки е извършила убийство… използвайки черна магия…

Сония усети как я побиват ледени тръпки. Наказанието щеше да е екзекуция. Тя погледна към Лилия и се изпълни със съчувствие. „Определено се е привързала към неподходящото момиче“. Сърцето на Лилия не само беше разбито, но и тя бе открила, че обектът на желанията й е убивал други, набедил я е за това и се е опитал да я убие. „И сега приятелката й най-вероятно ще бъде екзекутирана. Надявам се Лилия да се оправи. Ще я държа под око…“

Момичето се извърна настрани.

— Кралят може да я помилва — каза й Сония.

Лилия се засмя горчиво.

— Това няма да стане.

Сония въздъхна.

— Да, едва ли.

Когато стигнаха до вратата на Заседателната зала й хрумна нещо, което я изпълни с ужас и я накара да се спре.

Тогава кой ще извърши екзекуцията?