Труди Канаван
Отстъпница (19)

Глава 17
Надлъгване

Снегът, който беше паднал предишната нощ, лежеше на преспи от двете страни на пътя. Най-плътен беше в сенките на дърветата, недокоснати от слънчевата светлина. Сония се приближи до прозореца и погледна към Наблюдателницата, чудейки се дали в сградата е по-студено, отколкото в градските къщи. Нещо привлече погледа й към третата редица от прозорци.

„Да не би някой да наднича навън? — Тя се намръщи, взря се по-внимателно и в един от прозорците различи лицето на млада жена. — Лилия“.

Момичето наблюдаваше каретата. За миг погледите им като че ли се срещнаха, но Сония се намираше твърде далеч, за да реши дали просто не си въобразява. След това каретата се обърна и двете се изгубиха от погледите си.

„Десет години са много време — помисли си Сония. — Но поне ще е жива и в безопасност“. Мислите й се насочиха към Наки. Момичето липсваше от една седмица. Прислужниците й бяха съобщили за отсъствието й едва след като Наки не се бе появявала доста по-дълго от обичайното. Очевидно често бе изчезвала за няколко дни, без да дава обяснение. Целият персонал беше разпитан от магьосниците и предположенията за местонахождението й бяха разследвани, но безуспешно. Свързаха се с роднините й, но никой не беше виждал момичето.

Напоследък никой не бе посещавал Наки, но тя беше получила доста писма. Една от прислужниците разказа, че момичето не е изглеждало особено щастливо, след като е получило писмата, и веднага ги бе изгорило с магия.

„Но когато Калън посочи, че силата на Наки е била блокирана и тя не би могла да използва магия, прислужницата го погледна замислено. Тя каза, че наскоро е видяла Наки да хвърля писмо в огъня, но решила, че е от яд. Въобще не й е хрумвало, че е защото Наки не може да използва повече магията си“.

Калън бе попитал дали след изчезването на Наки писмата са спрели да пристигат. Прислужницата се замисли и кимна. „Умен е Калън — помисли си Сония. — Аз се канех да ги питам кога са започнали да идват писмата, но не и кога са спрели да пристигат“.

Каретата забави ход и се спря в основата на кулата. Сония слезе и почувства как студения въздух я обгръща. Пазачите около кулата бяха добре опаковани. Тя устоя на изкушението да създаде щит около себе си и да затопли въздуха в него. Хладният въздух бе освежаващ, а и винаги й бе харесвало да вижда как дъхът й се кълби пред устата. Като дете това й се струваше като истинско вълшебство, макар обикновено да означаваше, че тя трепери от студ.

В съзнанието й се появи спомен как се увива в едно старо палто, а краката започват да я болят, когато студът прониква през тънките подметки на обувките й. В този миг вратата на Наблюдателницата се отвори и споменът избледня. Пазачът едновременно се кланяше и им махаше с ръка да влизат, за да избегне нахлуването на студения въздух в сградата.

След обичайната размяна на любезности с капитана и дежурния магьосник, един от другите пазачи поведе Сония нагоре по стълбите. Той отвори малкото прозорче на вратата на Лилия.

— Имате посетител, лейди Лилия — извика той. После затвори прозорчето и насочи вниманието си към ключалката. Когато вратата се отвори, пазачът отстъпи встрани, за да може Сония да влезе.

Лилия стоеше до стола, поставен край прозореца. Тя се ококори и погледна с надежда към Сония, преди да се вземе в ръце.

— Черна магьоснице Сония — каза тя и се поклони.

— Лилия — отвърна Сония. Когато се огледа, тя видя, че стаята е добре обзаведена и топла. На малката масичка до стола лежаха две книги. — Искам да ти задам няколко въпроса.

На лицето на момичето се смениха надежда, разочарование и примирение. Тя кимна, после посочи малката маса и двата дървени стола.

— Моля, седнете.

Сония прие поканата и изчака момичето да седне срещу нея, преди да срещне погледа й.

— Наки не е била виждана повече от седмица. — Лилия изглеждаше разтревожена. — В дома й не бяха намерени следи от насилие, нито обяснителна бележка. Претърсихме всички места, които, според прислугата, Наки е обичала да посещава. Сещаш ли се за нещо друго, което те не са знаели?

Лилия се намръщи.

— Няколко казанджийници. — Тя изброи имената им.

Сония кимна.

— Слугите ги споменаха. Нещо друго?

Лилия поклати глава.

— Някакви други приятели — примерно такива, с които вече не другарува?

— Не. Макар че… в Гилдията се носеха слухове, че е била близка с някаква прислужничка, но баща й изхвърлил семейството й.

— Да, свързахме се с тях, но и те не са я виждали. Имало ли е момчета, които са проявявали интерес към нея, макар тя да не им е обръщала внимание?

Лилия наведе поглед и лицето й пламна.

— Не се сещам.

— Тя… имаше ли някаква връзка с престъпници — може би продавачи на роет?

— Аз… не знам. Сигурно е купувала роета от някого. Когато не го крадеше от запасите на баща си. — Лилия надигна глава. — Открихте ли нещо за убиеца му?

Сония се поколеба, раздразнена от смяната на темата. „Но тя е в правото си да проявява нетърпение, тъй като приятелката й обвини нея за това“.

— Не — отвърна Сония. — Поне онова, което са открили магьосниците, разследващи убийството, не е било достатъчно важно, за да бъде докладвано на Висшите магове.

— Значи… не го разследвате самата вие?

Сония се усмихна мрачно.

— Ще ми се да бях аз, но трябва да намеря магьосника–отстъпник. Убийството е в ръцете на Черен магьосник Калън.

— Но вие издирвате Наки.

— Предложих аз да те разпитам, защото двете вече сме разговаряли — общували — мисловно.

Лилия кимна.

— Според прислугата Наки е получавала писма, които са я ядосвали. Започнали са да пристигат малко преди смъртта на лорд Лейдън и са секнали в деня на неговата смърт. Знаеш ли нещо за тези писма?

Лилия поклати глава и въздъхна.

— Няма голяма полза от мен, нали?

— Онова, което един човек не знае, може да се окаже също полезно — отвърна Сония. — Това е доста интересно, тъй като Наки е била готова да ти се довери за книгата с инструкции за черната магия, но не и за писмата. Което означава, че те са много по-тайни.

— Че кое може да е по-лошо от черната магия? — попита тихо Лилия.

— Не знам. — Сония се изправи. — Но ние възнамеряваме да разберем. Благодаря ти за помощта, Лилия. Ако се сетиш за нещо, кажи на пазачите да ме повикат.

Лилия кимна.

— Добре.

Сония напусна стаята, усещайки погледа на момичето, забит в гърба й. Когато заключи вратата, тя погледна към съседната стая. „Лорандра. Има ли смисъл отново да я посещавам? Предполагам, че след като вече съм тук…“

 

 

„Какво правиш, Наки? Къде си? Нарочно ли си отишла там или някой те е отвел насила? Още ли си жива“?

Стомахът на Лилия отново се сви. Тези въпроси се бяха въртели в главата й цял ден. В началото ги беше окуражавала, с надеждата, че отговорите по някакъв начин ще изплуват на повърхността и тя ще повика Уелър и ще го изпрати да потърси Сония. С нейна помощ Наки щеше да бъде спасена — или просто намерена. Приятелката й може би щеше да разбере, че Лилия никога не би я наранила. А може би Гилдията щеше да е благодарна за помощта й и…

„Да ме пуснат оттук? Едва ли. — Лилия въздъхна. — Това може да се случи само ако по някакъв начин забравя как да използвам черната магия“.

Тя спря да обикаля из стаята, седна и взе едната от книгите. Макар да бе започнала да разбира защо Уелър я е харесал — бойните сцени очевидно бяха описани с удоволствие — дори най-вълнуващата история не можеше да задържи за дълго вниманието й. Не и когато човекът, когото обичаше най-силно на този свят, бе изчезнал. Тя отново остави книгата на масата.

От съседната стая се разнесе шум, който привлече вниманието й. Лилия се заслуша в гласа на Сония, която говореше на Лорандра. Това бе странен разговор, защото в повечето случаи жената не бе склонна да отговаря на въпросите, а когато заговореше, обикновено сменяше темата. Макар нито една от двете да не бе казала нещо, което да се счита за неучтиво или заплашително, срещата им остави у Лилия впечатлението за сблъсък. Лорандра не искаше да сътрудничи. Лилия не бе изненадана, когато Сония се отказа и излезе.

След като вече нямаше какво да слуша, момичето започна да обикаля стаята. Почукване по вратата я накара да подскочи.

— Свърши ли с разходката? — чу се приглушен глас.

Лилия се усмихна накриво. След като тя бе свикнала да се ослушва за другата жена, нищо чудно, че и Лорандра постъпваше по същия начин.

— Засега — отвърна тя, приближавайки се до вратата.

— Да не би да си получила лоши новини?

— Да. Приятелката ми я няма. — Макар Лилия да беше разказала на Лорандра за Наки, тя я беше представила просто като своя близка приятелка.

— Знаеш ли къде може да е?

— Не. — „Лорандра сигурно ме е чула да го казвам… но сигурно е предположила, че лъжа Сония“.

— Обзалагам се, че ти се иска да можеш да отидеш до града и да я намериш.

— Да. Много. — Лилия въздъхна. — Но дори да не бях заключена тук, нямаше да знам къде да я търся.

— Смяташ ли, че е била отведена против волята си, или че се е скрила някъде?

Лилия се замисли.

— Защо й е да се крие? Щеше да има смисъл, ако беше научила черната магия, но Черната магьосница Сония щеше да го прочете в съзнанието й. Значи по-вероятно е да е била отведена против… — Лилия не можа да завърши изречението и потрепери. Но въпреки това се чувстваше малко по-добре. Това поне беше някакъв отговор. Дори и недобър.

— Кой би могъл да го направи?

— Не знам.

— Какво има тя, което останалите да нямат?

— Пари. Наследи богатството на баща си след смъртта му. — Сърцето на Лилия подскочи. — Може би е открила кой го е убил!

— Ако е така, значи най-вероятно е мъртва.

Сърцето на Лилия се сви. Тя не искаше да говори за това.

— Ами ако не е мъртва? — попита момичето. — Ако я държат в плен? Ако я изнудват? — „Или ако някой се опитва да я накара да му каже инструкциите от книгата за черната магия?“.

Няколко секунди Лорандра не каза нищо.

— Предполагам, че няма да разбереш, докато Гилдията не научи и не си направи труда да ти каже. Смяташ ли, че ще го направят?

Лилия изтръпна.

— Не знам.

— Струва ми се, че Сония има някакви съмнения.

— Така ли? — Лилия се замисли, но не можа да си спомни нищо. В главата й пулсираха единствено шок и притеснение за Наки.

— Да. — Лорандра почука тихо по вратата, сякаш барабанеше с пръсти. — Бих могла да ти помогна за това. Имам връзки в града. Много, много връзки. Повечето не са особено уважавани, и отчасти точно затова съм тук. Ако бях свободна, щях да ти помогна да намериш приятелката си или да научиш какво й се е случило.

Лилия се усмихна, макар да знаеше, че жената не може да я види.

— Благодаря. Хубаво е да знам, че би го направила, ако имаше възможност. — „Колко е странно, че тази жена, която Гилдията счита за престъпница, разбира по-добре от всеки друг какво преживявам. Но пък нали всички казват, че лоялността е важна за Крадците и хората от престъпния свят“.

— Силата ти е била блокирана, преди да те вкарат тук, нали?

— Разбира се. — Лилия се намръщи при смяната на темата.

— Някога опитвала ли си да разбиеш блокадата или да я заобиколиш?

— Не.

— Защо не?

— Защо да си правя труда? Черната магьосница Сония я е поставила там. Едва ли ще успея да разбия блокада, направена от нея. Само ще си докарам главоболие.

— Значи… значение има колко е силен магьосникът, който издига бариерата? Или дали е черен магьосник?

Лилия поклати глава.

— Не знам. Знам само, че разделя волята от силата, независимо колко си силен.

— Но не разделя Контрола, в противен случай досега да сме мъртви.

— Разбира се.

— Как го правят?

— Не знам. — Лилия потрепна. Днес бе казала доста пъти „не знам“.

— Струва ми се, че черните магьосници не са по-силни от обикновените магьосници, а просто имат по-различна магия. И по-различен начин да я контролират.

— Не са по-силни, докато не вземат сила от другите — поправи я Лилия. — Макар Сония и Калън да са били по-силни от повечето магьосници и преди да научат черната магия, сега не са по-силни от преди. Не им се позволява да черпят сила без разрешение, а то ще им бъде дадено само ако страната ни бъде нападната или бъде изправена пред друга заплаха.

— Наистина ли? Значи съм права. Това е друг вид магия.

Тонът на Лорандра беше като на човек, който току-що е научил нещо и е много доволен от това. „Щом тя не го знае… дали трябваше да й го казвам? Но пък е права. Аз не научих черната магия като отнех нечия сила; научих я, докато се опитвах да почувствам силата си по друг начин“.

— Значи силите им са различни — посочи Лорандра. — Те могат да правят неща, които другите магьосници не могат. Като да разчитат съзнания, например. Могат да заобиколят защитите, за разлика от обикновените магьосници.

— Да. Това е ясно на всички.

Лорандра отново замълча, но не за дълго.

— Струва ми се, че ако можеш да правиш различни неща с ума си, това би означавало, че и блокадата на съзнанието ти трябва да е различна. Дали Сония ти е направила обичайната блокада? Не ми отговаряй — додаде тя на глас. — Просто мисля на глас. Но ако можеш, ми отговори: досега някой блокирал ли е силата на черен магьосник?

— Не знам такова нещо. В историята няма уроци, където да го споменават.

— Мисля, че трябва да се опиташ да заобиколиш бариерата. Щом досега никой не е блокирал силата на черен магьосник, а черната магия не признава обикновените ограничения, как могат да са сигурни, че са го направили?

Лилия впери поглед във вратата. Сърцето й заби по-бързо. Искаше й се да посочи, че Сония просто ще замени блокадата. „Стига да разбере, че я няма. Ако не използвам магия, когато наоколо има хора, никой няма да разбере“. Но тя пропускаше очевидните последствия от евентуалния успех: Лорандра нямаше да иска да остане в Наблюдателницата. „Тя ще поиска да излезе оттук“.

При обикновени обстоятелства Лилия щеше да откаже, защото знаеше, че Сония и Калън ще я проследят и ще я накажат, а наказанието за бягство бе по-лошо от затвор.

„Сигурно ще ме екзекутират“.

Но ако намереше Наки, може би щеше да си струва. Здравият разум й подсказваше, че тя не познава достатъчно добре града, за да намери приятелката си, преди Гилдията да я залови, но тук имаше една жена, която го познаваше достатъчно добре. Която познаваше подземния свят, където най-вероятно бе затворена Наки. Която искаше да помогне на Лилия.

Повече от всичко на света тя искаше да намери Наки, но какво всъщност искаше Лорандра?

„Иска да ми предложи помощта си в замяна на освобождаването й от затвора — помисли си Лилия. — Трябва да я накарам да се съгласи на някои условия“.

— Според теб колко време ще е необходимо, за да намерим Наки?

Лорандра се засмя.

— Много си бърза, лейди Лилия. Не мога да ти кажа съвсем точно. Трябва да намеря моите хора, и ако те все още не знаят, ще имат нужда от известно време, за да я открият.

— Смяташ ли, че ще можем да се измъкваме всяка нощ и да се връщаме на сутринта без пазачите да разберат? — „Така ще имаме повече време, отколкото ако избягаме и Гилдията ни подгони. Ако е необходимо, бихме могли да прекараме седмици в търсене на Наки. Разберат ли, че всяка вечер сме се измъквали навън, може и да ми простят, защото винаги сме се връщали. Може дори да намерим Наки, без Гилдията да разбере, че някога сме напускали Наблюдателницата“.

— Възможно е. — Тонът на Лорандра бе неразгадаем. — Зависи от това дали ще успяваме да влизаме и излизаме, без никой да ни забележи. Ако имах достъп до силата си, бих могла да левитирам…

— Аз мога да го направя — каза бързо Лилия. Тя не искаше да бъде уговаряна да освободи силата на Лорандра. И без това щеше да е достатъчно лошо да пусне жената на свобода, но освобождаването й в града с пълен контрол върху силата й беше нещо съвсем различно. — И така… ако успея да ни измъкна оттук, обещаваш ли да ми помогнеш да намеря Наки?

— Да.

— И ще се опитаме да се измъкваме и да се връщаме тук без никой да забележи?

— Да.

— Тогава ще го направя. Ако успея да премахна блокадата.

— Щом си научила черната магия от първи опит, подозирам, че и тук ще е така. Или ще успееш да го направиш, или няма.

— Надявам се. Докато се опитвам, ти помисли как да се измъкнем оттук.

— Добре. Успех.

Лилия се отдръпна от вратата. Поколеба се, после отиде до стола край прозореца и седна в него. Затвори очи и започна да брои на ум, за да се успокои и съсредоточи. Когато се почувства готова, тя се вгледа вътре в себе си и веднага усети блокадата. Всеки път, когато бе правила това упражнение, тя веднага бе откривала кълбото енергия. Но сега нещо препречваше пътя й. Приличаше на магически щит или бариера, но същевременно не беше.

Лилия внимателно го побутна. Той устоя. Момичето отново го натисна, но щитът стоеше на мястото си като твърда, студена стена. „Трябва да се опитам по-силно. Сигурно ще боли. Трябва да съм готова за това“. Тя се опита да се стегне, но нямаше представа как да го направи мисловно. В мозъка й нямаше мускули, които да се напрегнат.

Тя събра цялата си решителност и се хвърли срещу стената. Изведнъж остра болка проряза съзнанието й. Тя изпъшка, отвори очи и се хвана за главата. Такова главоболие не бе изпитвала досега.

„Ох. Това беше ужасно“. Лилия се залюля в стола, съсредоточи се в дишането си и зачака болката бавно да отшуми. После отново затвори очи и се фокусира върху бариерата. В нея се надигна подсъзнателна неохота да се приближава близо до нея.

„Обичам Наки. Трябва да й помогна. Трябва да намеря начин да премина през това“.

Тя огледа бариерата.

„Колко ли е силна?“ Но в нея не се усещаше сила. Тя просто беше там.

Тя се замисли за това, което Лорандра беше казала — че черната магия е просто различен вид магия. Спомни си инструкциите от книгата.

„При всяко обучение чиракът се научава да си представя магията си като съд — бутилка или кутия. Колкото повече научава, толкова по-добре разбира онова, което му предават сетивата му: че тялото му е съд и че природната бариера на магията, кожата му, задържа енергията в тялото му“.

„Моето тяло е съд“ — каза си тя и потърси усещането, което бе изпитала преди. То се появи веднага и момичето почувства прилив на вълнение. Обърна се към бариерата. Тя все още стоеше на мястото си.

Но това вече нямаше никакво значение. Блокадата пазеше мястото, където я бяха учили да търси магията си, но сега цялото й тяло бе пълно с магия. Тя можеше да източва енергия отвсякъде…

Лилия отвори очи. Тя посегна към магията си и почувства реакцията й. Използва я, за да повдигне книгите на Уелър от масата. Изпълни я усещане за триумф.

Успях!

Лилия скочи от стола и изтича до вратата.

— Успях! — възкликна тя. — Права беше!

— Много добре. Сега се махни от вратата и пази тишина — рече Лорандра тихо. — Чувам, че някой идва.

Сърцето на Лилия пропусна един удар. Тя отстъпи от вратата и се ослуша. И наистина отвън се чуха стъпките на сам човек.

— Вечерята — каза тя. — Ще поговорим после.

— Добро момиче.

Лилия се отдръпна от вратата и отиде до малката масичка, където се хранеше, и зачака влизането на Уелър. Възторгът от постижението й се сблъскваше с вината заради онова, което се канеше да извърши.

„Отивам да търся Наки — каза си тя. — Няма значение какво ще се случи с мен след това, стига тя да е в безопасност“.

 

 

Лоркин имаше усещането, че от дни очаква някой да го убие, без да знае дали му остават минути или часове живот. Макар успешно да се бореше с паниката, която заплашваше да го завладее, гаденето не спираше да го тормози. Всеки път, когато одраскването с нож обявяваше източването на насъбралата се сила, той се чудеше дали този път изтощението нямаше да го изпрати в небитието. И всеки път след края му го заливаше горчиво облекчение. „Едва ли точно пазачите ще ме довършат — каза си той. — Калия ще предпочете сама да приключи с това“.

Дали? За нея сигурно щеше да е по-безопасно, ако някоя по-нисша магьосница се отърве от него. Тогава Калия можеше спокойно да заяви, че не го е убила тя, ако покрай смъртта му възникнат някакви подозрения. Но ако разчетяха съзнанието й, той не виждаше как жената щеше да скрие факта, че е издала заповедта за убийството му.

Един нов звук накара сърцето му да заблъска в гърдите му: вратата се отвори и затвори. А гласът на Калия, който се разнесе след миг, накара косата му да настръхне.

— Време ли е? — попита пазачката.

— Не още. Искам да съм сигурна, че съм научила всичко необходимо.

Стомахът му се сви. Той чу приближаващи се стъпки и не се изненада, когато силен тласък го притисна към пода. Изпита леко удовлетворение, когато чу как Калия изпъшка от положеното усилие. Студените й пръсти докоснаха челото му и той потрепери, когато злобното й присъствие изпълни съзнанието му.

Внезапно той усети, че Калия бърза. Ровеше трескаво из спомените му и сграбчваше веднага онези, които бяха свързани в лечителството. След това като че ли се насили да действа по-спокойно и да прегледа онова, което бе научила предишния ден. Лоркин знаеше, че тя вижда как приложението на познанието се оформя и изчиства в зависимост от болестта или състоянието, но нямаше време да рови за подробности. Налагаше се да научи останалото чрез проби и грешки. Сега единственото, което искаше да научи, бе най-добрият начин да не нанася вреди.

— Говорителко…

Гласът на пазачката прозвуча глухо, като че ли от другата страна на стена или врата. Калия се спря, неохотно напусна съзнанието на Лоркин и се изгуби от сетивата му. В гърдите му се надигна гняв. „Ако някога научиш истината, Тивара — помисли си той, — погрижи се тази жена да си получи заслуженото“.

— Няма друг изход от…

— Млъкни — сопна й се Калия. Гласът й прозвуча по-близо, сякаш отново се беше навела над него.

След това той разбра за какво се бяха ослушвали. Стъпки. Гласове.

Калия изруга.

До ушите му достигна звукът от отваряща се врата. Някой стреснато си пое дъх.

— Махни СЕ от него!

— Тивара, недей — нареди друг глас.

Тивара! Сърцето му подскочи. Силата, която го притискаше към пода, изчезна. Той се опита да се надигне до седнало положение и да свали превръзката от очите си чрез търкане в стената до него. Внезапно нечии пръсти го докоснаха по лицето, но този път те бяха топли.

— Почакай. Нека сваля това — промърмори гласът на Тивара. Превръзката се повдигна нагоре и неохотно падна от главата му. Той примигна на ярката светлина и се ухили при вида на клекналата пред него Тивара, която го гледаше загрижено.

— Ранен ли си? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Не. Не и когато си тук. — Той не спираше да се усмихва. — Няма ли да си навлечеш неприятности заради това, че говориш с мен?

— Стига глупости. Обърни се.

Той се подчини и почувства как превръзката на ръцете му пада. В същото време съзнанието му внезапно се освободи от ограничението, което досега не бе усетил. Щом погледна към превръзката, той видя блед жълт камък, пришит към бинта.

„Завързали са ме с бинтове. — Това, че бяха използвали материал, който би трябвало да се използва за лекуване, го накара да ги презира още повече. — Камъкът ли ми пречеше да ги призова мисловно? Предполагам, че е било нужно да създадат нещо такова, в случай че трябва да попречат на някой пленник да издаде местоположението им“.

Тивара се изправи и му помогна да се надигне на крака. Зави му се свят. Заля го облекчение, че повече няма защо да се притеснява какво ще му се случи. Едва устоя на внезапното желание да я целуне. Тя се обърна към стаята и той неохотно откъсна очите си от нея, за да погледне към останалите Изменници в стаята.

Пред Калия се бяха изправили две Говорителки. Едната беше Савара. Другата — Халана. В коридора зад тях имаше още магьосници.

— Научи ли се от него как да лекуваш с магия? — попита Савара.

Калия сви рамене.

— Може и да съм.

Савара погледна към Лоркин.

— Успя ли?

Той кимна, после потрепери, спомняйки си съзнанието, което ровеше в спомените му. Облекчението и въодушевлението от спасението му се изпариха. „Това никога няма да го забравя“ — помисли си той. Щеше непрекъснато да се връща в кошмарите му.

— Ти наруши законите ни — каза Савара на Калия. — Ще бъдеш съдена.

— Разбира се — отвърна Калия. — Да започваме тогава. — Тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Халана я последва.

Савара погледна към двете пазачки.

— Отведете и тях — нареди тя.

Чакащите магьосници влязоха в стаята и изкараха навън двете жени.

Тивара не помръдна от мястото си. Лоркин я погледна. Тя го зяпаше със странно изражение на лицето.

— Какво?

Тя се усмихна. После хвана главата му с двете си ръце и го целуна.

През тялото му премина вълна от желание, последвана от замайване. Той я прегърна, както за да я придърпа към себе си, така и за да не падне. Тя се засмя и леко се отдръпна.

— Като че ли не си съвсем здрав, нали? — попита жената. — Непрекъснато са ти източвали силата. Поне храниха ли те?

— Ами — отвърна той, опитвайки се да се съсредоточи върху въпросите й. — Да, да и не.

— Не мога да приема, че си съвсем здрав — рече тя.

— Едва ли приятелките ти Изменници ще се съгласят с теб.

— Дори Калия ще признае, че източването на силата против волята на човек може да нанесе големи вреди. Затова законът ни го забранява. Тя ще…

Бърборенето й му дойде в повече. Лоркин я прекъсна с целувка. Тя продължи дълго и за негова голяма изненада той пръв се откъсна от нея.

— В книгите всичко е объркано — каза той.

Тивара се намръщи.

— Книги ли? Какви книги?

— Които киралийките харесват толкова много. В тях винаги мъжете спасяват жените. Твърдят, че обратното не може да се случи, защото не е вълнуващо и никой няма да го чете.

— И ти не си съгласен с това?

— Не. — Той се ухили. — Много е вълнуващо дори.

Тя завъртя очи и се отдръпна въпреки протестите му.

— Хайде. В Убежището ще избухне един изключително вълнуващ скандал и хората ще искат да чуят и твоето виждане за случилото се.

— Не могат ли да почакат?

— Не.

Той въздъхна.

— Много добре. Май просто ме е страх, че напуснем ли тази стая, повече няма да поискаш да ме целунеш. Какво те накара да промениш мнението си за мен?

Тя се усмихна.

— Никога не съм си променяла мнението. Просто промених намеренията си към теб.

— Очевидно ще трябва да благодаря на Калия за това.

Тивара го изблъска от стаята.

— Да не си посмял!