Труди Канаван
Отстъпница (23)

Глава 21
Лъжи, скрити истини и заблуди

След като обитателите на къщата, в която бяха нахълтали Аний и Лилия — семейство с шумни малки деца — се бяха върнали, двете прекараха една изнервена, изпълнена с мълчаливо чакане нощ в мазето, последвана от ден на неспокоен сън в малка стаичка под пивницата. Лилия започна да се чуди дали животът й няма да премине окончателно на нощен режим.

В такъв случай се надяваше да свикне бързо. Макар че Аний я увери, че познава собственика на пивницата, и бе достатъчно спокойна, че да заспи веднага, след като се тръшна на леглото, Лилия се будеше при всеки шум. А спането под пода на пивницата означаваше наличието на достатъчно шумове, които да я будят. Сигурно им беше свикнала, защото накрая Аний трябваше да я смушка здраво, за да я събуди.

— Време е за ставане — каза тя. — Донесох ти малко дрехи да се преоблечеш, след което ще обядваме с жената, която върти това място.

Лилия седна, прозя се, после взе най-горната дрешка от купчината на леглото. Дебела туника. Тя се намръщи. Беше чиста, но протъркана на лактите.

— Дрехите ти са твърде добри — каза й Аний. — Веднага щом те зърнат, хората ще разберат, че мястото ти не е тук. Ако искаш да останеш скрита докато не намерим приятелката ти, трябва да се облечеш така, сякаш живееш тук.

Лилия кимна.

— Щом Черната магьосница Сония може да го направи, значи мога и аз.

Аний се засмя.

— Ще изляза, докато се преобличаш.

Старите дрехи миришеха на пушек и сапун. Макар да бяха ушити от по-груб плат, в тях имаше нещо познато и удобно.

„Напомнят ми за живота, преди да стана ученичка. Същите са като дрехите, които носеха прислужниците, които вършеха по-грубата и мръсна работа“.

Щом се преоблече, тя отиде до вратата и леко я отвори. Аний чакаше навън и щом я видя, й махна с ръка.

— Ела горе — каза й тя. Малката стаичка се намираше под стълбата и двете се изкачиха до втория етаж. Аний почука на една врата и отвътре се разнесе глас:

— Влез.

Аний се усмихна на Лилия, отвори вратата и влезе вътре.

— Ето я, Дония — каза тя, махвайки с ръка към момичето. Пред подредени в полукръг столове стоеше жена на средна възраст. — Това е Лилия.

Жената се поклони.

— Мисля, че правилното обръщение е лейди Лилия.

Лилия се изчерви.

— Не съвсем. Вече не съм магьосница. Поне не от Гилдията.

Аний посочи с жест жената.

— Това е Дония, собственичка на пивницата и приятелка от детинство на Черната магьосница Сония.

Лилия погледна изненадано Аний.

— Вярно ли е?

— Не съвсем. — Дония поклати глава и се усмихна тъжно. — Омъжих се за един от нейните приятели, който почина няколко години по-късно. Моля, седни. Ще накарам да донесат храна. Искаш ли малко вино?

Лилия се поколеба. За последен път беше пила вино в нощта преди бащата на Наки да умре. Аний я откъсна от спомените й, побутвайки я към столовете. Лилия се остави да бъде настанена в един от тях.

— Ще поръчам малко бол — каза Аний на Дония. — Ако предлагате тук.

Дония се усмихна.

— Разбира се. Бол ли предпочиташ. Лилия? Боя се, че водата тук не е много добра за пиене, за разлика от по-добрите части на града.

— По-добре вино — отвърна Лилия, припомняйки си противно–сладкото питие, което й бяха предложили разбойниците.

Дония отиде до тясната маса и удари по един малък гонг. Пред вратата отекнаха стъпки, тя се отвори и вътре надникна една млада жена, повдигнала въпросително вежди.

— Кана с бол, две чаши и бутилка добро вино — каза й Дония. Жената кимна и затвори вратата. Дония се отпусна с въздишка на близкия стол. — Тя няма да се бави много. И така… Лилия. Можеш ли да ни разкажеш как така се озова в града, запътена към срещата със Скелин?

Въпросът бе зададен мило и Лилия предположи, че ако каже, че не може да отговори, жената просто ще го приеме. Но тя изпитваше нуждата да говори, да разкаже на някого какво й се беше случило и да разбере дали решенията, които беше взела, са правилни. Дали беше разумно да го разкаже на тази непозната? Като че ли всеки път, когато някой искаше от нея да направи нещо, това довеждаше до нови неприятности. Първо Наки, която я накара да се опита да научи черната магия. После Лорандра, която я уговори да избягат от Наблюдателницата.

„Не познавам Дония. Не познавам и Аний, но незнайно защо й вярвам. Тя би могла да ме заведе право в Гилдията, но не го направи. — Всъщност всичко, което Аний я бе накарала да направи досега, я бе опазило от неприятности. — Освен това нямам друг избор, освен да й се доверя. Или ще се наложи сама да търся Наки“.

— Можеш да се довериш на Дония — каза Аний. — Тя се грижи за мен от години. Колкото повече узнаем, толкова повече нарастват шансовете ни да намерим приятелката ти.

Лилия кимна. Тя започна от нощта, когато двете с Наки отидоха в библиотеката и се опитаха да изпълнят инструкциите за използване на черната магия. Започна оттам, защото трябваше да им каже за убийството на бащата на Наки, което може би бе свързано с изчезването й. После продължи с всичко до момента, когато Аний я бе спасила от срещата със Скелин. Млъкна само когато прислужницата се върна с питиетата, а двама мъже донесоха храна. Виното развърза още повече езика й. Тя си призна някои свои скрити мрачни мисли, като например страха, че тя беше убила бащата на Наки и някак си роетът и виното я бяха накарали да забрави.

— Роет — каза Аний с нескрито отвращение. — Не бих се изненадала, ако те е накарал да го убиеш.

Лилия потрепна.

— Значи според теб съм го направила? — попита тя с тъничък гласец.

Аний се ококори.

— Не! Не мисля, че си способна на това. Просто… той кара хората да правят неща, които обикновено не биха правили. Но не мисля, че ги кара да забравят. — На лицето й се изписа замислено изражение. — Взимала ли си роет след онази нощ?

Лилия поклати глава в знак на отрицание.

— А… искаш ли? Изпитваш ли копнеж?

Лилия се замисли и отново поклати глава.

Аний повдигна вежди.

— Интересно. Не би трябвало да е по-различно при магьосниците.

— Някои хора не изпитват толкова силен копнеж — каза Дония.

Аний се обърна към нея.

— Като че ли си сигурна в това.

Дония кимна.

— Виждала съм го при клиентите ми. Някои хора не могат да спрат, други могат. Същото е като при пиенето, макар че към роета се пристрастяват много повече хора, отколкото към пиенето. — Тя сви рамене. — Лош късмет е да си от тези хора или от семейството им. — Тя погледна към Лилия и сбърчи замислено вежди. — Преживяла си доста интересно приключение. Но в много от нещата не виждам смисъл. Казваш, че си научила черната магия с лекота, но приятелката ти е направила същото, а не е успяла. Баща й е бил убит с черна магия, но нито ти, нито приятелката ти сте го направили — което трябва да е истина, защото Сония е разчела и нейните мисли. Съществуват само други двама черни магьосници, но според Гилдията не са го направили те. Значи в града трябва да има още някой черен магьосник.

— Ако има, Скелин не го контролира, в противен случай Лорандра няма да бърза да заведе Лилия при него — рече Аний. — И по същата причина той не може да е черният магьосник.

— Бащата на Наки е бил убит, след като Лорандра е била затворена в кулата — посочи Дония. — Ако тя е знаела, че Скелин е овладял черната магия, Сония щеше да го разбере, когато е прочела мислите й. Но ако това е станало, след като е била затворена в кулата, тя е нямало как да го научи.

Очите на Аний се разшириха.

— Не бях се замисляла за това. Кой знае какво щеше да прави с Лилия, щом няма да има нужда от нея! Сигурно щеше да я убие.

— Ако успее. Тя също е черна магьосница — напомни й Дония.

— Да, но Лилия не се е подсилвала с магия от другите. — Аний се обърна към Лилия. — Нали?

Лилия поклати глава.

— А другият черен магьосник го е направил, защото е убил бащата на Наки. — Аний се намръщи. — Може би се получи добре, че срещата не се състоя. Ами ако там имаше черен магьосник и той се окажеше по-силен от Сония и другите магьосници?

Дония разпери ръце.

— Станалото–станало.

Погледът на Лилия се премести от едната на другата жена.

— Сония е щяла да присъства на срещата?

Аний потрепна.

— Да. Всъщност не точно да присъства, а по-скоро да я прекъсне. Разбираш ли, аз работя като телохранител на Рек, за да мога да го шпионирам. Истинският ми работодател — човекът, който ще ти помогне да намериш Наки — помага на Сония в търсенето на Скелин.

 

Лилия се намръщи.

— Ти работиш за Гилдията?

— Не. Работя за някой, който работи за Гилдията — но не се притеснявай. Няма да те предам.

— Защо не? — попита Лилия.

— Защото… защото обещах да намеря Наки, а аз не нарушавам обещанията си. — Аний се усмихна накриво. — Тя сигурно означава много за теб, щом си готова да поемеш такива рискове заради нея.

Лицето на Лилия неочаквано пламна. Тя кимна и погледна встрани, опитвайки се да прогони спомена за целувката им.

— Тя ми е приятелка. Би направила същото за мен.

— Трябва да кажеш на Сери — обади се Дония.

Аний се надигна в стола си.

— Не. Той ще я предаде на Сония.

Дония се усмихна.

— Ще поиска, но ти трябва да го убедиш в противното.

Аний се облегна, притисна дланите си една в друга и забарабани с пръсти.

— Ще му кажа, че съм обещала на Лилия да й помогна да намери Наки. Той не би поискал от мен да наруша обещанието си.

Дония се засмя.

— Очевидно не си го опознала толкова добре, щом смяташ, че това ще свърши работа. Трябва да го накараш да разбере, че Лилия ще му бъде по-полезна тук, отколкото ако я предаде на Гилдията.

Лилия погледна смаяно към жената. Този човек на име Сери очевидно бе по-безмилостен и егоистичен, отколкото го бе представила Аний.

Младата жена присви очи.

— Бих могла да го направя. — Тя погледна към Лилия и загрижено смръщи лице. — Не се тревожи. Никой няма да те кара да използваш черна магия. Или каквото и да е друго, което не ти се иска или не ти е позволено да правиш.

Дония погледна към Лилия и кимна.

— Тя е права. За разлика от повечето мъже като него, той си има граници, които не нарушава.

— Просто са малко по-гъвкави от на останалите. — Аний се ухили и се обърна към Дония. — Междувременно Лилия може ли да остане тук?

— Разбира се. — Дония погледна към Лилия и се усмихна. — Добре си дошла, стига да го желаеш. Но ще трябва пак да спиш под стълбите. Нямаме други празни легла.

Лилия погледна Аний, после Дония и кимна.

— Благодаря ви. Ще остана и ако трябва да направя нещо, за да платя за престоя ми…

Дония махна презрително с ръка.

— Всеки приятел на Аний е и мой приятел, а за никога не взимам пари от приятели.

Аний изсумтя.

— Би трябвало да кажа на Сери за това.

Жената я погледна с присвити очи.

— Не те съветвам, освен ако не си готова да си плащаш за бола.

 

 

Седнал в голямата стая на крилото за гости, Денил слушаше разказите на Ачати за приключенията, които бяха преживели като млади двамата със собственика на имението. Някакво движение край вратата привлече вниманието му и той даде знак на роба, който се въртеше около вратата.

Мъжът се хвърли на пода.

— Вечерята е готова, господарю, ако желаете да се нахраните.

— Да! — отвърна Ачати и погледна към Денил. — Отворил ми се е страшен апетит.

Денил се усмихна вътрешно, спомняйки си мълчаливото обещание на сачаканеца. Макар Тайенд да бе ангажирал вниманието му целия ден, все някога щеше да заспи.

Може би връзката с Ачати нямаше да продължи дълго, може би щеше да има смущаващи последствия за в бъдеще, но сега всичко му се струваше нормално. „Освен това — помисли си Денил, — Тайенд и аз бяхме заедно в продължение на години, но накрая всичко приключи. И то не без известна болка и съжаление“.

Сякаш прочел мислите му, Тайенд се появи от стаята си. Той примигна и ги огледа.

— Няма ли да се преоблечете?

Денил огледа халата си. Ачати не бе проявил желание да се облече в обичайните си натруфени дрехи, затова Денил също бе останал така — освен това му бе приятно да бъде облечен в нещо различно от магьосническа мантия.

Ачати се засмя.

— Нямаше смисъл да се преобличаме отново. И без това след няколко часа ще си лягаме.

Тайенд сбърчи нос.

— Мислех си да поостана. И без това напоследък спя твърде много.

Настроението на Денил започна да се разваля, когато у него започна да се заражда подозрение. Той устоя на порива си да се обърне към Ачати, за да види дали и той си мисли същото. Ако Тайенд останеше до късно…

— Време за вечеря! — прекъсна го Ачати, когато на вратата се появи поредният роб. — Гладен сте, нали, Тайенд?

В стаята проникна апетитна миризма. В очите на Тайенд проблесна интерес и той впери поглед в подноса в ръцете на роба.

— Да.

— Тогава сядайте и яжте — покани го Ачати.

Тайенд се настани на един стол и те започнаха да се хранят и да разговарят.

— Как се чувствате? — попита Ачати елийнеца след известно време. — Някакви проблеми с лекарството против морска болест?

— Не. — Тайенд сви рамене. — Когато се събудих първия път, бях малко замаян, но след банята бързо се съвзех. Кога потегляме отново?

— Утре сутринта.

Тайенд кимна.

— Да се надяваме, че няма да има повече бури.

— Дано.

— Довечера сигурно ще почета. Откакто отплувахме, не ми се е отваряла възможност.

— Имате ли нужда от нещо за четене? — попита Ачати.

Денил се заслуша в разговора им. Те обсъждаха книгите и архивите за опитите да бъде покорено племето Дюна, които Ачати бе дал на Тайенд. Сачаканецът му посвещаваше цялото си внимание, но пък вероятността Тайенд да проспи целия следващ ден на борда на кораба бе много голяма. Ако продължаваше така, нямаше да има много възможности да разговаря с Ачати или Денил.

„От което, смея да призная, изпитвам ужасно егоистично задоволство. Дори когато не сме сами, аз получавам цялото внимание на Ачати, защото Тайенд през повечето време спи, благодарение на лекарството против морска болест“.

Лекарство, което му беше дал Ачати. „Едва ли… Възможно ли е Ачати нарочно да го е направил? Дали това не е просто хитроумен начин да държи Тайенд далеч от себе си? От нас?“

Може би бе просто удобен страничен ефект. Все пак Ачати бе казал, че лекарството не влияе толкова силно на всички хора. Денил бе предложил на Тайенд да изцели морската му болест, но елийнецът му бе отказал. Тайенд беше твърде горд, за да отиде при него и да моли за магическо облекчение. Не и когато имаше алтернатива. Дали Ачати се беше досетил за това?

Накрая Тайенд така или иначе ще разбере, иначе ще трябва сам да му го кажа. Засега Ачати е прав: най-добре да му кажем, когато няма да се налага да пътуваме заедно в малкия кораб. Сигурен към, че Тайенд ще побърза да изрази неодобрението си по един или друг начин. Ще трябва просто да му обясня, че разбирам и че това все още са „неопределени отношения“.

При тази мисъл нещо го жегна. Кога ли ще престанат да бъдат неопределени?

„Ще мисля за това, когато се случи, защото иначе въобще няма да бъда приятна компания. Отново“.

 

 

Въпреки големите размери на склада, вътре витаеше усещане за теснотия при всичките събрали се хора. Те се бяха струпали около масата до вратата. Сония и Дориен стояха от едната страна, Сери и Аний от другата. Никой не посягаше да седне на самотния стол. Сония си отбеляза наум да каже на някой от лечителите да донесе още един.

— Щеше ми се просто да знаех, че Лорандра не си е върнала силата — оплака се Аний. — Тогава нямаше да си тръгна и щяхте да ги спипате и двамата. Но не знаех дали ще успеете да се справите с тях. Трябваше да ви предупредя.

Сония се усмихна.

— Нямало е как да знаеш — каза тя. — Сигурно наистина си се стреснала, когато си се озовала в една и съща стая с нея. Сигурна ли си, че не те е разпознала от Изслушването?

Аний се намръщи.

— Не мисля. Държеше се нормално, но може да се е преструвала, за да не избягам. А срещнехме ли се със Скелин, щеше да го накара да се погрижи за мен.

— Но тогава нямаше да е сигурна, че Джеми и Рек ще й повярват, като им каже, че си шпионин.

— Може да са я убедили, че съм предала Сери.

— На нейно място щях да настоявам Джеми да си намери други телохранители — каза Сери.

— И тъй като тя не е направила нищо подобно, значи е много вероятно да не е разпознала Аний — рече замислено Дориен. — Със сигурност щеше да се чувства неспокойна край човек, за когото знае, че е работил за Гилдията, макар и непряко, особено в присъствието на сина й.

— Независимо от причината, шансът ни да хванем Скелин се изпари — каза Сери и въздъхна. После погледна към Сония. — Скелин може ли да махне блокадата от съзнанието на Лорандра?

— Сигурно. — Сония погледна към Аний. — Някой спомена ли нещо за Лилия?

Момичето поклати глава.

— Дано това означава, че Лорандра я е зарязала в мига, когато повече не й е била нужна. Или пък Лилия се е досетила да избяга от нея.

— И че Лорандра не я е убила, след като вече не й е била от полза — додаде мрачно Дориен.

Сония се намръщи.

— Това поне означава, че Лилия не е казала на Лорандра, че владее черната магия. Иначе Лорандра щеше да се досети, че момичето може да научи и нея. Ако знаеше, нямаше да пусне Лилия да си тръгне.

— Лорандра няма как да знае, че Лилия е била затворничка, освен ако някой от стражите или самата Лилия не са й казали — добави замислено Дориен. — Но сега, когато все по-бързо се разпространява слухът, че те двете са избягали, Лорандра скоро ще научи какво може Лилия. Да се надяваме, че тя не знае къде се намира момичето и няма да се върне да я отвлече отново. Трябва да намерим Лилия колкото се може по-бързо.

— Не. Не трябва. — Сония въздъхна, когато всички погледи се насочиха към нея. — Черният магьосник Калън трябва да я намери. От мен се очаква да хвана Скелин.

— Предполагам, че сега ще се срещнеш с Калън и ще му разкажеш какво се е случило снощи — рече Сери, поглеждайки я съчувствено.

— Да. Незабавно.

Той кимна и й махна с ръка да си върви.

— Тръгвай тогава. Нямаме какво друго да ти кажем.

Аний също поклати глава.

— Вие тръгвайте — отвърна Сония, повтаряйки движението му с ръка. — Намирате се в моята болница, забравихте ли?

Той се ухили.

— А, да, вярно.

После се обърна и поведе Аний към скрития капак, през който беше влязъл в стаята. Сония изчака двамата да изчезнат и капакът да се затвори, след което се обърна към Дориен.

— Познаваш ли Калън?

Той пристъпи напред и отвори вратата пред нея.

— Не. Трябва ли да знам нещо, преди да се срещна с него?

Сония излезе в коридора, видя приближаващата се лечителка и се отказа от онова, което бе възнамерявала да каже.

— Само че няма чувство за хумор.

— Това съм го чувал и от други — отвърна Дориен, тръгвайки след нея по коридора. — Макар сега като се замисля, май го чух от теб.

— Приема работата си твърде насериозно.

— Това е добре.

Сония го погледна. Той се ухили. Тя поклати глава.

— Има си граници.

— Сериозността, с която се отнася към работата си?

— Докъдето можеш да ме дразниш и да ти се разминава — отвърна тя. Двамата стигнаха до входа, пред който чакаха колите. Каретата, с която Сония бе пристигнала, ги чакаше там, тъй като след пристигането си тя бе настояла, както обикновено, Дориен да приключи със смяната си и да се прибере у дома. Магьосницата каза на кочияша да ги откара в Гилдията и се качи вътре при Дориен.

— Нещо в цялата тази работа не ми се струва както трябва — каза Дориен, след като каретата тръгна по улицата.

Сония го погледна.

— Кое по-точно?

— За снощи. — Той се намръщи. Гледаше навън през прозореца, но погледът му бе разсеян, като че ли бе потънал в мисли. — Историята на Аний. Може би е заради начина, по който я разказа. Тя не спираше да перифразира, да спира по средата на изречението, сякаш се въздържаше да каже нещо.

Сония се замисли върху срещата. Тя не бе усетила нищо странно в поведението на Аний. Описанието й на събитията бе накъсано, но Сония бе предположила, че момичето просто се затруднява да предаде с думи подозренията и спонтанните решения, които бе взела.

— Може би е изнервена — каза Сония. — Тя знае, че някога съм живяла в копторите, но ти си от Домовете. Струва ми се малко вероятно, но е възможно обичайното й прямо поведение да зависи от това с кого разговаря.

Дориен продължи да се мръщи и поклати глава.

— Може би. Но според мен тук има нещо, което тя не ни казва. Смяташ ли, че е възможно да я изнудват?

Сония усети как стомахът й се свива. Странно, но това предположение я накара да се сети за Лоркин. „Макар той да каза, че се присъединява към Изменниците по своя воля, това все пак означава, че животът му е в нечии чужди ръце. Ще ми се да имах някакво послание от него“.

— Всичко е възможно — отвърна тя. — Но според мен, ако Скелин искаше да изнудва някого, това щеше да е Сери. А ако изнудваше него, Аний щеше да е заключена някъде и той щеше да заплашва да я убие, ако Сери не прави онова, което иска от него.

Дориен не изглеждаше убеден, но не каза нищо повече. Улиците на Имардин бяха утихнали. Онези, които имаха домове, се бяха прибрали в тях на топло. Когато каретата премина, полюлявайки се, през портата на Гилдията, започна да се сипе лек сняг.

Те минаха покрай Университета, през двора и стигнаха до жилищните помещения на магьосниците. Сония тръгна към стаите на Черния магьосник Калън и почука. Щом вратата се отвори навътре, тя усети ароматна миризма на пушек.

Сония усети как настръхва. Досега не бе подушвала горящ роет, но бе усещала остатъците му по дрехите много, много пъти. Тя си спомни разказа на Аний за това как е видяла Черния магьосник Калън да си купува роет и изненадата й премина в отвращение, когато видя, че Калън и двама от неговите приятели–магьосници и помощници седяха в гостната му, пушейки от изкусно украсени лули. Калън извади своята от устата си и се усмихна учтиво.

— Черна магьоснице Сония — каза той и се изправи. — И лорд Дориен. Влезте.

Сония се поколеба, но после влезе в стаята. Тъй като знаеше какво причинява роетът, тя не искаше да вдишва от пушека, въпреки че той бе твърде разреден, за да повлияе на мозъка й.

— Какво можем да направим за вас? — попита Калън.

— Дойдохме да ви съобщим за провала на засадата, която подготвяхме тази нощ — каза Дориен. Сония го погледна и той отвърна на погледа й, поклащайки глава.

Тя се съсредоточи върху причината за посещението им и описа на Калън планираната среща и причината за провала й. Калън зададе всички въпроси, които бе очаквала да чуе и тя изпита облекчение, когато стана ясно, че всичко е направено и може да си тръгне. Калън й благодари за това, че го е уведомила, и я увери, че прави всичко възможно, за да намери Лилия и Наки.

Когато излязоха в коридора, Сония позволи на гнева да я обземе.

— Не мога да повярвам, че той пушеше роет в собствената си стая! — опита се да прошепне тя, но думите прозвучаха като съскане.

— Няма закон, който да го забранява — посочи Дориен. — Всъщност лулите внасяха някакво достойнство в пушенето му.

— Но… нима никой не разбира колко е опасен?

Той разпери ръце.

— Не. Дори онези, които виждат влиянието му върху обикновените хора, предполагат, че не е по-лош от питиетата, ако се взима в умерени количества. — Дориен я погледна. — Ако наистина е опасен, лейди Винара трябва да го обяви на всеослушание.

Сония въздъхна.

— Това никога няма да стане, освен ако магьосниците не се съгласят да бъдат изследвани. Онези, които приемат роет, ще откажат, а няма да е честно да подложим на риск от пристрастяване останалите.

— Това може да се промени. Трябва ти само някой магьосник, който да се опита да го спре и да открие, че не може. — Дориен я погледна замислено. — Ще поразпитам наоколо. Възможно е вече да има такива, които са стигнали до този етап, но се срамуват да си признаят.

Сония му се усмихна едва–едва.

— Благодаря ти.

— Само това ти трябва — още един спешен проблем за разрешаване — додаде той и на лицето му се появи колебливо изражение.

— Какво има? — попита тя.

— Просто… Ами… Знаеш ли, че парфюмът, който си слагаш, е направен от цветове на роет?

Сония се спря и го зяпна.

— Не…

Той погледна виновно настрани.

— Трябваше да ти кажа по-рано. Преди седмица–две ходих в парфюмерията и разпознах миризмата. Затова попитах от какво е направен.

Сония затвори очи и поклати глава.

— От всички парфюми да си купя точно такъв. Просто защото трябваше да изглеждам заинтригувана. Явно ще трябва да го изхвърля.

— Ще е жалко.

Тя примигна и го погледна въпросително. Забеляза развеселено, че той избегна погледа й.

— Харесва ли ти?

Той я погледна, после отново извърна глава.

— Да. Ти никога не си използвала парфюми. Много е… приятно.

Сония се усмихна и отново закрачи. Двамата излязоха от жилищните помещения на магьосниците и се запътиха към Университета.

— А ти какво търсеше в парфюмерията? Купуваше подарък за Алина?

Той заклати глава, но бързо се спря.

— Исках да взема нещо за Тилия. За Церемонията по приемането.

— Аха. — Тя кимна. — Нещо различно от обичайната луксозна писалка?

През останалия път до каретата той мълчеше, като най-вероятно размишляваше върху това колко е пораснала дъщеря му и как скоро ще стане ученичка. Сония си спомни как се беше чувствала тя, когато Лоркин даде своята клетва и получи първия си комплект мантии. Гордостта, която беше изпитала тогава, бе помрачена от спомена за това как тя бе нарушила своята клетва и за деня, когато цялата Гилдия се беше изредила покрай нея и Акарин, разкъсвайки мантиите им в символичен жест на отхвърляне, преди да ги изпратят в изгнание.

И също както онзи път, тя потисна спомена. Лоркин може и да бе отишъл да живее в скрития град на бунтовниците, но досега не бяха водени сериозни разговори за изпращането му в изгнание заради решението му. Което бе доста успокояващо. Ако Гилдията смяташе, че той може да намери пътя си към дома, значи на самата нея щеше да й е по-лесно да го повярва.

— Да.