Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изменникът шпионин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rouge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
analda1 (2017)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Отстъпница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-27-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1475

История

  1. — Добавяне

Част първа

Глава 1
Пещерите на камъкотворците

Според сачаканската традиция, която е толкова древна, че никой не си спомня началото й, лятото има мъжка същност, а зимата — женска. През вековете след обособяването на Изменниците, водачите им бяха обявили всички суеверия, свързани с мъжете и жените — особено с жените — за смехотворни, но мнозина от хората им продължаваха да смятат, че сезонът, упражняващ най-голямо влияние върху живота им, притежава типичните отличителни черти на жените. Зимата бе непреклонна и могъща, и принуждаваше хората да се сближават, за да успеят да я преживеят.

За разлика от при тях, зимата бе добре дошла за обитателите на равнините и пустините на Сачака. С нея идваха дъждовете, от които толкова много се нуждаеха посевите и добитъкът. Лятото бе сурово, сухо и неплодотворно. Докато Лоркин бързаше да се прибере от Хърбъри, всичко, за което можеше да мисли беше, че в долината е доста по-хладно, отколкото бе очаквал. Във въздуха се долавяше мраз, който намекваше за сняг и лед. Той нямаше усещането да е прекарал толкова време в Убежището, че зимата да е напреднала толкова много. Откакто бе пристигнал в тайния дом на сачаканските бунтовници, бяха минали само няколко кратки месеца. Времето преди това бе прекарал в топлите, сухи равнини, докато се опитваше да избяга заедно с жената, която бе спасила живота му, Тивара. Гърдите го стегнаха в приятна болка. Лоркин си пое дълбоко дъх и забърза крачка. Тивара проявяваше упоритост в решението си да не му обръща никакво внимание, затова той също бе решил твърдо да потисне чувствата си.

„Аз не дойдох тук само защото се влюбих в нея“ — каза си той. Чувстваше се задължен да говори в нейна защита пред народа й, защото тя беше спасила живота му. Беше убила жената, която се бе опитала да го прелъсти и унищожи — но убийцата също бе Изменница. Рива действаше от името на фракция, според която той трябваше да бъде наказан заради баща си. Бившият Върховен повелител Акарин не беше спазил сделката, която преди много години бе сключил с Изменниците. Никой от тази фракция не бе признал, че е наредил на Рива да го убие. Това би означавало, че са действали срещу желанието на кралицата си, затова всички обявиха, че Рива е действала по собствено желание.

„Има разбунтувани сред бунтовниците“ — помисли си Лоркин.

Той говори в защита на Тивара и това я спаси от екзекуцията, но не и от наказание. Може би точно задачите, с които я бе натоварило семейството на Рива, й пречеха да го потърси. Каквато и да бе причината, той продължаваше да живее в самотата на чужденец на непознато място.

Почти бе стигнал до подножието на скалната стена, която обграждаше долината. Докато оглеждаше многобройните прозорци и врати, изсечени в скалата, той знаеше, че ще настъпи моментът, когато ще се почувства като хванат в капан. Не заради злата зима, която щеше да принуди всички да стоят в стаите си, а защото като чужденец, който знаеше местонахождението на града на Изменниците, той никога нямаше да получи разрешение да го напусне.

Зад прозорците и вратите имаше достатъчно помещения, които да приютят малкото население. Сред тях имаше както мънички килийки с големината на скрин, така и големи зали с размерите на Заседателната зала. По-голямата част от тях не бяха издълбани навътре в скалата, тъй като Изменниците бяха преживели доста трусове и срутвания и повечето хора се чувстваха по-удобно, когато знаеха, че могат бързо да избягат навън.

Но някои коридори проникваха доста надълбоко. Там се намираше територията на изменниците-магьосници, които, въпреки твърденията за равнопоставеността на всички в града, всъщност управляваха това място. Може би те нямаха нищо против да живеят под земята, защото така можеха да използват магията си, без да се притесняват, че ще загинат в някое срутване. „Или може би предпочитат да стоят по-близо до пещерите, където се правят магическите камъни и кристали“.

При тази мисъл Лоркин почувства лека възбуда. Той премести сандъка, който носеше, на другото си рамо и мина с бърза крачка през входа към града. „Може би тази вечер ще разбера“.

Градските коридори бяха пълни с работници, които се прибираха при семействата си. Изведнъж пътят му се оказа препречен от децата на двама Изменници, които се бяха спрели и разговаряха.

— Извинете ме — каза той по навик, докато се провираше покрай тях.

Възрастни и деца го погледнаха развеселено. Киралийските маниери озадачаваха всички сачаканци. Ашаките и техните семейства, могъщите свободни хора в равнините, имаха твърде високо мнение за себе си, за да изпитват нужда да благодарят за услугите на другите — и намираха за абсурдно да благодарят на робите. Макар Изменниците да не държаха роби и обществото им да се смяташе за равноправно, те не бяха развили усет за добри маниери. В началото Лоркин се опитваше да се държи като тях, но реши, че не иска собственият му народ да го смята за груб, ако някога се върне в Киралия. „Нека Изменниците ме смятат за особен. По-добре така, отколкото да ме мислят за неблагодарен или надменен“.

Това не означаваше, че Изменниците бяха недружелюбни или студени. И мъжете, и жените го приеха изненадващо радушно. Някои от жените дори се опитаха да го привлекат в постелите си, но той учтиво отклоняваше поканите им. „Може би постъпвам глупаво, но все още не съм се отказал от Тивара“.

Когато стигна до лечебницата — тукашната версия на болница, където работеше през повечето време — той забави крачка, за да си поеме дъх. Тя бе ръководена от Говорителката Калия, неофициален водач на фракцията, която бе наредила екзекуцията му. Той не искаше жената да си помисли, че е бързал да дойде, за да може да си тръгне по-рано. Достатъчно бе тя да реши, че Лоркин бърза да си тръгне, за да му измисли някаква задача, която да го забави. Обикновено, когато нямаше много работа, той избягваше да сяда за почивка, защото Калия винаги му намираше нещо за вършене, което често бе неприятно и ненужно.

Но и да беше вървял спокойно, сякаш разполага с цялото време на света, тя можеше пак да го накаже. Затова той възприе обичайния си спокоен, равнодушен вид. Калия го видя, завъртя очи и използва магическите си умения, за да вземе сандъка от ръцете му.

— Защо никога не използваш силата си? — попита тя, въздъхна и се обърна, за да отнесе сандъка в склада.

Той не отговори на въпроса й. Едва ли й се слушаше за лорд Ротан, някогашния му учител в Гилдията, който смяташе, че магьосниците не трябва да заместват изцяло физическите усилия с магия, за да не станат слаби и болнави.

— Искате ли да ви помогна? — попита той. Кутията беше пълна с билки, които щяха да бъдат превърнати в лекарства, а той с удоволствие би научил рецептите за приготвянето на някои от тях.

Тя се извърна и го погледна намръщено.

— Не. Наглеждай пациентите.

Той сви рамене, прикривайки раздразнението си и се обърна да огледа голямата зала. Нямаше особена промяна от сутринта, когато бе започнал работният му ден. Леглата бяха подредени в редици. Нямаше много болни. Няколко деца се възстановяваха от обичайните детски болести или наранявания, а една възрастна жена лекуваше счупената си ръка. Всички спяха.

Изпращането му да работи в лечебницата беше идея на Калия и той бе повече от сигурен, че по този начин тя иска да провери решимостта му да не показва на Изменниците как се изцелява с магия. Досега не се бяха появявали пациенти, чиято болест или наранявания биха довели до смъртта им, но това рано или късно щеше да се случи. И Лоркин очакваше тогава Калия да подбуди враждебност към него. Той имаше план как да й се противопостави, но зад майчинското й поведение и външност се криеше хитър ум. Може би вече бе успяла да предугади намеренията му. Оставаше му само да чака, за да види какво му е приготвила.

Но точно сега не можеше да чака. Трябваше да се намира на друго място. И без това вече закъсняваше, затова последва Калия в склада.

— Като че ли ви чака много работа — отбеляза той.

Тя дори не го погледна.

— Да. Цяла нощ ще остана на крака.

— И снощи не спахте — напомни й той. — Това няма да ви се отрази добре.

— Стига глупости — сопна му се тя и го стрелна с поглед. — Справям се идеално и без сън. Това трябва да бъде свършено още сега. От човек, който си разбира от работата. — Жената му обърна гръб. — Върви си. Свободен си за през нощта.

Лоркин не й остави време да размисли. Той се усмихна вътрешно, докато излизаше от лечебницата. Лечителите на Гилдията знаеха колко вреден за тялото може да е недостигът на сън, защото можеха да усетят последствията. Тъй като не знаеха как да изцеляват с магия, Изменниците не разбираха грешката си и смятаха, че хубавият нощен сън е просто ненужна глезотия. Той не се беше опитал да ги убеди в противното, защото не бе тактично от негова страна да им напомня за онова, което не умееха да използват. Преди много години баща му им бе обещал да ги научи на изцеляване, в замяна на познанието за черната магия, макар да нямаше позволението на Гилдията за това и най-вече защото черната магия бе забранена от Гилдията. В онези времена много от децата на Изменниците са боледували от смъртоносна болест и изцеляването с магия може би е щяло да ги спаси. Черната магия беше помогнала на Акарин да избяга от ичаните, които го били поробили, и да се върне в Киралия, но той така и не бе изпълнил своята част от сделката. След като узна за нарушеното обещание на баща си, Лоркин се бе опитал да открие причината за това. Баща му бе научил, че братът на магьосника-ичани, който го бе поробил, възнамерява да нападне Киралия. Сигурно се е чувствал задължен да се справи първо с тази опасност. Може би не е можел да разкрие заплахата пред Гилдията, без да издаде, че е овладял черната магия. Може би е смятал, че е твърде опасно да се върне сам в Сачака и да рискува да бъде заловен отново от ичаните.

Може би никога не бе възнамерявал да изпълни договорката. Все пак, преди да му предложат помощта си, Изменниците са били наясно от доста отдавна за ужасното положение, в което се е намирал, а през цялото време са помагали на много други — предимно жени от Сачака — без да искат нищо в замяна. Това, че не бяха помогнали на Акарин да възвърне свободата си, докато не бяха открили полза от него, показваше колко безскрупулни можеха да бъдат те.

Сега коридорите бяха доста по-празни и Лоркин можеше да се придвижва по-бързо. Когато наблизо нямаше хора, той дори се затичваше. Ако някой от фракцията на Калия забележеше, че се е забързал нанякъде, веднага щеше да й докладва.

Животът тук не отговаряше точно на описанието на Тивара за мирно общество, нито пък беше справедлив, въпреки принципите за равенство на Изменниците. „И въпреки това е по-добре от доста други държави и особено от останалата част на Сачака. Тук няма робство и работата, която се дава на хората, се определя по-скоро според способностите им, а не според някаква наследена класова система. Мъжете и жените се третират по различен начин, така е и в останалите култури, само че обратното. В повечето случаи с жените се отнасят по-зле, отколкото Изменниците с техните мъже“.

Той се сети за Ивар, най-новия си и най-близък приятел в Убежището, с когото щеше да се срещне тази вечер. Младият магьосник се поинтересува от Лоркин най-вече от любопитство, защото той бе единственият мъж магьосник в Убежището, който не си беше намерил жена. Лоркин бе открил, че първоначалните му впечатления за положението на мъжете магьосници са напълно погрешни: той смяташе, че ако има такива, то Изменниците би трябвало да им дават същите възможности за усвояване на магията, каквито даваха на жените. Всъщност всички магьосници мъже бяха натурали — бяха развили магията си по естествен път, принуждавайки Изменниците да ги обучават или да ги изоставят да умрат, когато изгубят контрол върху силите си. Мъжете Изменници не научаваха магията по друг начин.

Но малцината натурали, които обитаваха Убежището, не бяха равноправни с жените. Мъжете не бяха обучени на черна магия. Така дори най-слабите магьосници-жени бяха по-силни от мъжете, защото можеха да увеличат силата чрез натрупването на енергия, събрана от другите. „Чудя се… дали щяха да ме допуснат до Убежището, ако владеех черната магия?“.

Той не размишлява дълго върху този въпрос, защото най-после бе стигнал до крайната си цел: мъжкото отделение. Това бе голяма стая, обитавана от мъжете-Изменници, които бяха твърде големи, за да живеят с родителите си, но все още не бяха избрани от някоя жена за другари.

Ивар разговаряше с други двама мъже, но щом видя Лоркин, ги заряза. Също като повечето изменници-мъже той беше слаб и с дребен кокал, за разлика от типичните свободни сачаканци от равнините, които бяха високи и широкоплещести. Не за пръв път Лоркин се зачуди дали ръстът на изменниците мъже не се е смалявал с времето, за да съответства на социалния им статус.

— Ивар — каза Лоркин, — съжалявам, че закъснях.

Ивар сви рамене.

— Да ядем.

Лоркин се поколеба, но го последва до помещението за приготвяне на храна, където един от мъжете готвеше супа за всички тях в едно голямо гърне. Това не беше част от плана. Дали не беше пристигнал твърде късно? Дали плановете на Ивар не се бяха променили?

— Ще се поразходим ли, както предложи по-рано? — попита Лоркин колкото се може по-небрежно.

Ивар кимна.

— Ако не си размислил. — Той се наведе към него. — Неколцина от камъкотворците ще останат да работят до късно — прошепна младият магьосник. — Трябва да ги изчакаме да приключат и да си тръгнат.

Стомахът на Лоркин се сви.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита той, след като двамата отидоха до една от дългите трапезни маси и се настаниха встрани от останалите мъже, които вече се хранеха.

Ивар сдъвка залъка си, преглътна и се усмихна успокояващо на Лоркин.

— Нищо от онова, което ще ти покажа, не е тайно. Всички, които искат да го видят, са добре дошли, стига да имат водач, да пазят тишина и да не се пречкат.

— Но аз не съм кой да е.

— Ти би трябвало да си един от нас. Единствената разлика е, че са ти казали, че не можеш да си тръгнеш оттук. Ако аз се опитам да напусна, съмнява ме, че ще стигна далеч без разрешение, а такова едва ли ще получа. Те не обичат да има много Изменници извън града. Всеки шпионин представлява опасност, въпреки камъните, които блокират разчитането на съзнанието. Ами ако камъкът е бил в ръката ти, а тя бъде отрязана?

Лоркин се намръщи.

— Дори и така да е, едва ли някой ще се зарадва на присъствието ми там — върна се той на темата. — Или че ти си ми водач.

Ивар преглътна последната хапка от вечерята си.

— Сигурно няма. Но скъпата леля Калия ме обича. — Макар Лоркин да не беше виждал Калия да разговаря мило с Ивар, тя като че ли харесваше племенника си. — Ще ядеш ли още?

Лоркин поклати глава и побутна чинията си встрани. Беше твърде изнервен, за да изяде всичко. Ивар погледна намръщено полупълната купа, но не каза нищо. Просто я взе и дояде остатъците. Тъй като земята, която се използваше за засаждането на различни култури и отглеждането на добитък, не достигаше, Изменниците не одобряваха хабенето на храна и Ивар винаги беше гладен. Двамата станаха, почистиха и прибраха приборите, които бяха използвали, и излязоха от стаята. Стомахът на Лоркин пърхаше от безпокойство, но в същото време той умираше от нетърпение и бе изпълнен с очакване.

— Ще минем през един от задните коридори — промърмори Ивар. — Така вероятността да те видят, че влизаш вътре, е по-малка.

Докато вървяха през града, Лоркин се замисли върху това какво очаква да види. Гилдията твърдеше от векове, че магически предмети няма, има просто обикновени неща с подсилена структурна цялост или свойства — като магически подсилените сгради или стените в Университета, които сияеха — защото те бяха направени от материал, в който магията функционираше забавено и така ефектът й продължаваше дълго след като магьосникът бе спрял да работи върху нея. Дори стъклото, към което не спадаха кръвните бисери. Те канализираха мисловните комуникации между приносителя и създателя им по начин, който пречеше на останалите магьосници да ги чуват, но всъщност не съдържаха магия.

Лоркин подозираше, че някои от кристалите в Убежището притежаваха собствена магия. Повечето приличаха на кръвните бисери по това, че чрез тях се пренасяше магия, която камъкът променяше според крайната й цел. Други очевидно съхраняваха магията в готовност да бъде използвана при нужда. Всички Изменници, които излизаха от Убежището, носеха подобни малки кристали под кожата си — те не само им позволяваха да скрият мислите си от сачаканските магьосници, но и помагаха за проектирането на невинни, безопасни мисли на тяхно място. Коридорите и стаите в града бяха осветени от камъни, които излъчваха светлина. В лечебницата, където Лоркин се грижеше за болните, имаше няколко камъка с полезни свойства, като се започнеше с такива, които излъчваха топла светлина или леки вибрации за отпускането на схванати мускули, и се стигнеше до камъни, които можеха да обгарят рани.

Ако историческите архиви, които Лоркин и Денил бяха прегледали, се окажеха верни, то значи съществуваха кристали, които можеха да съхраняват огромни количества енергия. Преди стотици години подобен камък е имало в Арвис, столицата на Сачака. Според Чари, жената, която бе помогнала на него и на Тивара да стигнат успешно до Убежището, Изменниците бяха чували за хранилищните камъни, но не знаеха как да ги изработват. Може би тя казваше истината, но можеше и да лъже, за да защити народа си.

Ако познанието за изработването на хранилищни камъни наистина съществуваше, то щеше да спаси Гилдията от необходимостта да поддържа черни магьосници, в случай че сачаканците нападнат отново. Магията щеше да се натрупва в камъните и да се използва за защита на държавата. Ето защо той поемаше риска да посети пещерите на камъкотворците. Не искаше да се учи как да изработва камъни; искаше просто да се увери в потенциала им. И може би да договори сделка между Гилдията и Изменниците: камъкотворство в замяна на лечение. От това щяха да спечелят и двата народа.

Той знаеше, че трябва доста да се потруди, за да убеди Изменниците в ползата на подобна сделка. След като векове наред се бяха крили от ашаките, те ревностно пазеха тайния си дом и начин на живот. Не позволяваха никакво мисловно общуване, за да не привличат вниманието към града. С няколко изключения, единствените Изменници, които можеха да влизат и излизат от долината, бяха шпионите.

Докато навлизаше все повече в подземната мрежа от проходи, Лоркин започна да се притеснява дали не прибързва с посещението на пещерите. Той не искаше да даде на Изменниците повод да не му вярват.

Но тъй като беше чужденец, те може би никога нямаше напълно да му се доверят. А той просто търсеше възможност да ги убеди да сключат сделка с Гилдията и Обединените земи. „В края на краищата може и да се усетят, че не са ми забранили официално достъпа до пещерите, и да направят нещо по въпроса. Затова трябва да се възползвам от тази възможност“.

Ивар имаше друго мнение по въпроса. „Изменниците сами взимат решенията си — всъщност по-скоро не обичат други да вземат решения вместо тях. Ако искаш да направиш нещо, трябва да ни накараш да повярваме, че идеята за това е наша. Ако някой разбере, че сме посетили пещерите, ти трябва да наблегнеш на факта, че е възможно да притежаваме нещо, което да дадем в замяна на лечителството“.

— Пристигнахме — каза Ивар и погледна към Лоркин.

Двамата вървяха по толкова тесен коридор, че бяха принудени да се движат един след друг. Ивар се спря пред един страничен отвор. Лоркин погледна през рамото му и видя ярко осветена стая. Сърцето му подскочи.

„Пристигнахме!“.

Ивар му махна с ръка и пристъпи в стаята. Лоркин го последва и огледа огромното помещение. Доколкото можеше да види, вътре нямаше други хора. Той насочи вниманието си към стените и рязко си пое дъх. Те бяха покрити с купчини блещукащи, пъстроцветни камъни. В първия момент той си помисли, че кристалите са пръснати безразборно, но когато се взря в цветните петна, осъзна, че всъщност камъните образуват ленти, спирали и кръпки с еднакви нюанси. Лоркин се обърна, за да разгледа стената зад гърба си и видя, че големината им варира от мънички петънца до кристали с размера на нокътя на палеца му.

Бяха великолепни.

— Ей там се правят светлинните кристали — каза му Ивар, посочи с пръст и го поведе към блестящата част от стената. — Те са най-лесни и веднага си проличава дали са направени както трябва. Дори няма нужда от дублиращ камък.

— Дублиращ камък? — повтори Лоркин. Ивар ги беше споменавал и преди, но Лоркин така й не бе успял да разбере за какво се използват.

— Един от ей тези. Ивар рязко се обърна и поведе Лоркин към една от пръснатите из стаята маси. Той отвори малка дървена кутия и показа лежащия върху нежни пухкави пера скъпоценен камък. При светлинните кристали трябва просто да отпечаташ върху растящия камък мисълта, с която създаваш магическа светлина. Но при камъните с по-сложна употреба е по-лесно да вземеш един, който вече е готов, и да изкопираш модела му. Така се намалява процентът грешки и повредени камъни, като същевременно могат да се отгледат по няколко камъка наведнъж.

Лоркин кимна. Той посочи към друга стена.

— А тези камъни какво правят?

— Създават и поддържат бариера. Използват се за изграждането на временни бентове или за спирането на каменни свлачища. Виж тук… — Двамата отидоха до една стена, покрита с мънички черни кристалчета. — Тези ще се превърнат в блокировачи на съзнания. Те порастват за доста по-дълго време, защото са по-сложни. Щеше да е много по-лесно, ако трябваше просто да прикриват мислите на приносителя си, но от тях също се изисква да заблудят онзи, който се опитва да влезе в съзнанието му, като му проектират такива мисли, каквито очаква да намери. — Ивар се взря с възхищение в малките камъчета. — Те не са наше творение — преди ги купувахме от племето Дюна.

Лоркин се сети за предупреждението на Денил, че Изменниците са откраднали познанието за изработването на камъните от туземците. Може би това бе просто гледната точка на племето Дюна.

Може би това бе просто поредната объркана сделка, както се бе случило с баща му.

— Продължавате ли да търгувате с тях? — попита той.

Ивар поклати глава.

— Още преди векове сме надминали тяхното познание и умения. — Той погледна надясно. — Ето тези тук сме ги разработили сами. — Двамата стигнаха до една кръпка от големи кристали, чиято повърхност отразяваше светлината с иридесценция[1], която напомняше на Лоркин вътрешността на екзотична, полирана раковина. — Това са призователските камъни. Приличат на кръвните бисери. Позволяват ни да общуваме помежду си от разстояние, но само ако камъните са расли един до друг. Трудничко е да се следи кои са свързани, затова все още не сме се отказали съвсем от кръвните бисери.

— Защо искате да се откажете от тях?

Ивар го погледна изненадано.

— Не може да не знаеш за слабостта им.

— Ами… нека отгатна: ползвателите на тези камъни не виждат непрекъснато мислите на приносителите им?

— Да, и освен това при осъществяване на контакт се прехвърля само съобщението, а не всичките мисли и чувства.

— Разбирам защо ги предпочитате. — Лоркин се обърна и огледа стаята. По стените имаше ужасно много ивици от кристали, а масите с уредите се виждаха навсякъде. — А онези камъни какво правят? — попита той и посочи една доста голяма ивица.

Ивар сви рамене.

— Не знам точно. Подозирам, че са все още експериментални. Някакво оръжие.

— Оръжие ли?

— За защита на града, в случай че бъдем нападнати.

Лоркин кимна и не каза нищо повече. Въпросите за оръжията щяха да изглеждат подозрителни дори за новия му приятел.

— Камъните–оръжия трябва да правят неща, които магьосниците не могат — каза му Ивар. — За някой със слаби умения или недостатъчно обучение, или за магьосник, чиято сила вече е изчерпана. Надявам се да успеят да правят ударите по–точни. Не съм много добър в бойните тренировки, затова ако някога ни нападнат, ще имам нужда от всякаква помощ.

— Нима ще се наложи да се биеш? — попита Лоркин. — Доколкото разбирам, в битките между черните магьосници нисшите хора като мен и теб се използват единствено като източник на магия. Сигурно ще отдадем цялата си енергия на някоя черна магьосница, след което ще ни изгонят някъде настрани.

Ивар кимна и стрелна Лоркин с поглед.

— Все още ми се струва странно, че наричаш висшата магия „черна“.

— В Киралия черното е цветът на опасността и властта — обясни Лоркин.

— Да, каза ми вече. — Ивар се обърна настрани и започна да оглежда стаята за нещо друго, което да покаже на Лоркин. Внезапно очите му се ококориха и той тихо изсумтя: — Ох, ох.

Лоркин се обърна към мястото, в което бе вперил поглед приятеля му и видя как през голямата входна арка влиза млада жена. Устоя на порива да се стрелне към по-малкия заден вход; той се намираше на няколко крачки от тях и жената сигурно щеше да ги види, преди да успеят да се измъкнат оттам.

„Май ще успеем да се забъркаме в проблемите, от които се опитваше да ни предпази Калия“.

Миг по-късно жената вдигна глава и ги видя. Тя се усмихна на Ивар, но погледът й попадна на Лоркин и усмивката й се стопи. Жената се спря, погледна го замислено, обърна се и излезе от стаята.

— Видя ли достатъчно? Защото мисля, че сега е моментът да си вървим — каза тихо Ивар.

— Да отвърна Лоркин.

Ивар направи крачка към задния изход, но се спря.

— Не, нека излезем през главния вход. Няма да е добре да изглеждаме виновни, след като вече ни видяха.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха мрачно, поеха си дълбоко дъх и тръгнаха към арката, през която беше минала жената. Почти я бяха достигнали, когато се появи друга, намръщена гневно жена. Тя ги видя и тръгна бързо към тях.

— Какво правиш тук? — тросна се жената на Лоркин.

— Здравей, Чава — каза Ивар. — Лоркин е тук с мен.

Тя го погледна.

— Виждам. Но какво прави той тук?

— Развеждам го наоколо — отвърна Ивар и сви рамене. — Няма забрана за това.

Жената се намръщи, погледът й прескочи от Ивар към Лоркин и обратното. Тя отвори уста да каже нещо, затвори я и по лицето й премина сянка на раздразнение.

— Може да няма забрана — каза тя на Ивар, — но има някои други… съображения. Нали знаеш колко е опасно да прекъсваш и разсейваш камъкотворците?

— Разбира се. — Лицето и тонът на Ивар бяха сериозни. Затова изчаках, докато творците се прибраха у дома за през нощта и не отведох Лоркин до вътрешните пещери.

Жената повдигна вежди.

— Не си ти човекът, който решава кое е уместно и кое не. Получи ли разрешение за тази разходка?

Ивар поклати глава.

— Досега не съм искал.

Триумфалният пламък в очите на Чава накара сърцето на Лоркин да се свие.

— А трябваше — каза му тя. — Това ще бъде докладвано и не искам да ви виждам повече, докато отговорните хора не научат за това и не решат какво да правят с вас.

Тя се завъртя рязко на токовете си и се отдалечи бързо от арката. Лоркин погледна към Ивар. Младежът се усмихна и му намигна. „Дано е прав за това, че не е нужно разрешение — помисли си Лоркин, докато двамата вървяха след Чава. — Дано няма някой закон или правило, за които да не знам“. Говорителките му бяха наредили да научи законите на Убежището и да ги спазва, и досега той се беше старал да изпълнява чинно нарежданията им.

Но той не можеше да гледа толкова безгрижно като Ивар. Ако се окажеха прави, то реакцията на Чава щеше да потвърди страховете на Лоркин: че посещавайки пещерите, той бе поставил на изпитание доверието на Изменниците в него. Надяваше се само да не е стигнал твърде далеч и да е провалил надеждите си за някакви договорености между тях и Гилдията — или за прибирането си у дома.

Бележки

[1] иридесценция — оптично явление, при което цветът на дадена повърхност се променя с промяната на зрителния ъгъл. — Б.пр.